www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Трима мъже – Дзи Санху, Мен Дзи фан и Дзи Цинчжуан си говорели: "Кой от нас е способен да бъде заедно, без да е заедно, и е способен да действа като едно цяло, без да е едно цяло? Кой от нас може да излети В небесата и да странства с мъглите, потапяйки се в безпределното, да живее навеки, забравил за всичко?" И тримата се погледнали един друг и се разсмели. В сърцето на нито един от тях не възникнали възражения и те станали приятели.
Дружно преживели заедно тримата известно време но след това Дзи Санху умрял. Преди тялото му да бъде предадено на земята, Конфуций разбрал за смъртта му и изпратил Дзи Гун да участва в траурната церемония. Оказало се обаче, че единият от приятелите на покойника тананикал мелодия, другият му акомпанирал на лютня, а двамата заедно пеели песен.
Дзи Гун бързо излязъл напред и казал:
– Осмелявам се да попитам прилично ли е така да се пее над тялото на покойника?
Приятелите се спогледали и се разсмели:
– Какво знае той за истинския ритуал?
Дзи Гун се върнал и казал на Конфуций:
– Що за хора са те? Не спазват правилата за поведение. Даже от собственото тяло са се отказали и преспокойно пеят песни над тялото на мъртвия си приятел.
Не знам как да нарека всичко това. Що за хора са те?
-Тези хора странстват с душите си извън пределите на света – отговорил Конфуций. – А такива като мен живеят в света. Животът извън света и животът в света нямат нищо общо и аз, разбира се, направих глупост, като те пратих да поднесеш съболезнования. Та нали те¬зи хора дружат с твореца на всичко съществуващо и пребивават в единно дихание с Небето и Земята. За тях животът е все едно гнойник или цирей, а смъртта-изстискване на гнойта или спукване на цирея. Нима могат такива хора да отличат смъртта от живота, предшестващото от последващото? Те могат да приемат всеки образ на света, но те намират опора в единното тяло на Вселената. Те забравят за себе си до самите си черни дробове, отхвърлят зрението и слуха, завръщат се към отминалото и завършват с началото. И не познават предел, нито мярка. Безметежни, те се скитат отвъд пределите на света и калта, весело странстват в царството на неправенето. Нима те ще берат грижа за сВетските ритуали и да угаждат на тълпата?
– В този случай, учителю, защо ние самите спазваме приличие? – попитал Дзи Гун.
– И аз съм един от тези, върху които лежи наказанието на небесата – отговорил Конфуций.
– Ще се осмеля да попитам какво означава това?
– Рибите устройват живота си във водата, а хората устройват живота си в пътя. За тези, които устройват живота си във водата, е достатъчно да бъде изкопано езеро. А за тези, които устройват живота си в Пътя, е достатъчно да се откажат от делата. Ето защо казват: "Рибите забравят една за друга във водата, хората забравят един за друг в изкуството на Пътя."
– Осмелявам се да попитам какво е това необикновен човек? – попитал Дзи Гун.
– Необикновеният човек е необичаен за обикновените хора, но с нищо не е забележим за небето – отговорил Конфуций. – Затова казват: "Малкият човек пред небето е благороден мъж сред хората. Благородният мъж пред небето е малък човек сред хората."

Когато тибетските ученици на Атиша ( един от първите реформатори) му доложили, че В Тибет при наличието на много съзерцаващи няма нито един, който да е овладял йогистката сила на добрите качества, Атиша отговорил:
– Зараждането на каквото и да е число добри качества на Махаяна изцяло зависи от почитането на Учителя. При вашите тибетски лами съществува само обикновена теоретична идея за почитане, но не и практическото му приложение. Затова как биха могли да се появят добрите качества?
И когато на висок глас го молили:
– О, Атиша, молим за наставления!
Той отговарял:
– Ха-ха, моите уши са добре. Наставлението – това е благоговение. Благоговейте! Благоговейте!

Веднъж Настрадин Ходжа сложил на едно голямо блюдо три сливи и ги понесъл като дар на завоевателя Тимур. По пътя сливите започнали да се търкалят по подноса от едната страна на другата и колкото и да повтарял Настрадин: "Стойте мирно, не се движете, че ще ви изям!" – нищо не действало. Сливите все подскачали и се търкаляли. Ходжа, ядосан, изял една след друга две от сливите и дал на Тимур само една. Той бил много зарадван и му дал много пари.
След няколко дни Настрадин напълнил една кошница с цвекло и отново я понесъл при господаря. По пътя срещнал човек, който, като разбрал, че Ходжа носи цвекло на Тимур, казал: "Занеси му смокини и той ще се зарадва още повече." Ходжа намерил малко хубави смокини и ги поднесъл на Тимур.
По заповед на владетеля приближените и слугите започнали да замерват Настрадин със смокините. И тъй като смокините улучвали Ходжа в главата, той от време на време нареждал: "Благословия на Господа, хвала на тебе милостивия, всещедрия! Сега разбирам смисъла на благодетелния съвет!"
Тимур чул това и попитал: "Ходжа, защо през цялото време възнасяш благодарност?" Настрадин отговорил: "Господарко, първоначално аз ти носех цвекло, но по пътя срещнах човек, който ме разубеди. Ако ти бях донесъл цвекло, какво щеше да стане с мен! Щях да загубя очите и главата си и от мен нищо нямаше да остане."

Един демон решил да изкуши благочестива жена. Демонът се облякъл като садху и влязъл в колибата на жената, прехвърляйки четки. Той помолил за подслон, но жената не само го поканила и го нахранила, но и му предложила да се помоли с нея. Демонът решил, за да постигне успех, да изпълни всичките й молби. Те започнали да се молят. След това жената помолила да й разкаже за живота на светите хора и демонът започнал да разказва като най-добрия садху. Жената изпаднала в такъв екстаз, че напръскала цялата колиба със светена вода и, разбира се, поляла и самия демон. След това тя му предложила да направят заедно пранаяма и постепенно събрала такава мощ, че демонът вече не можел да излезе от колибата и останал да служи на благочестивата жена.
Когато един риши, който минавал наблизо, надникнал в колибата, видял молещия се демон и се присъединил към него в отправянето на думи към Брахма. Така и тримата седели край огнището и пеели най-хубавите молитви. Обикновената жена със своето благочестие заставила и демона, и риши да се молят заедно, но от висшите обители не се ужасявали, а се усмихвали на такова сътрудничество.
Може да се застави даже и демонът да сътрудничи в молитвата.

Китано Галеко, настоятелят на храма на Ейхей, бил на деветдесет и две години, когато умрял. През целия си живот той се старал да живее без привързаности. Като странстващ просяк на двадесет години срещнал пътник, който пушел тютюн. Двамата заедно вървели по планинска пътека, а след това спрели да починат под едно дърво. Пътникът предложил на Китано да запали и той се съгласил, тъй като бил гладен.
– Колко е приятно да се пуши – отбелязал той. Пътникът му дал излишна лула и тютюн и те запушили заедно. Китано почувствал: "Такова удоволствие може да разруши медитацията. Трябва да спра, преди да се е стигнало твърде далеч." И изхвърлил лулата и тютюна. Когато бил на двадесет и три, той изучава "И дзин" – най-мъдрата доктрина за вселената. През зимата му трябвали топли дрехи. Той написал за това на своя учител, който живеел на сто мили от него, и дал писмото на един пътник да му го предаде. Изминала почти цялата зима, но не получил нито отговор, нито дрехи.
Когато Китано прибягнал към предсказанията на дзин", учещ също така и изкуството на гадаенето, за да определи дали писмото е било доставено, той установил, че писмото се е изгубило. В получено скоро след това писмо от учителя нямало нито дума за дрехи. "Ако започна да се занимавам с предсказания "И дзин", може да пострада медитацията ми" – почувствал Китано.
Той се отказал от това удивително учение и никога повече не прибягвал до неговата мощ.
Когато бил на двадесет и осем, започнал да изучава китайска калиграфия и поезия. Той бързо се усъвършенствал и станал толкова изкусен в тези области, че учителят му се гордеел с него. Китано се замислил: "Ако не се спра, ще стана поет, а не дзенучител."
И оттогава той не написал нито едно стихотворение.

Веднъж някакъв ученик забелязал, че учител беседва с преминаващ стрелец. Ученикът попитал с удивление: "Какво знамение може да има подобна беседа?"
Учителят казал: "Попитах го как прави здрав лък и как улучва целта. Винаги е уместно да се разсъждава за якостта, за точността, за умението."

Веднъж на един беден човек, който се жалвал на всички от своя кръст, от своята бедност, му се присънил сън, че е в просторна стая, в която имало различни по големина кръстове, всичките покрити с покривало. Таен глас прошепнал на бедняка: "Ти се жалваш от своя кръст, от своята бедност: избери си който и да е друг кръст." Беднякът започнал да избира. Хванал първия кръст, но не могъл да го повдигне; друг, макар и да успял да го помръдне, се оказал не по силите му – бил много тежък; третият кръст не бил тежък, но болезнено режел раменете му. Така той опитал всички кръстове, но не намерил нито един по силите си. В ъгъла останал още един, който беднякът още не бил пробвал, защото му изглеждал по-голям и по-тежък от другите. Като повдигнал този кръст, беднякът радостно изВикал: 
– Ето, този кръст аз ще Взема за себе си: макар и голям, той е по-лесен от другите!
Свалили покривалото от този кръст – на него имало надпис: "Бедност."

Чжуан Дзи, облечен в ленена роба, цялата в кръпки, обут в сандали, завързани с върви, преминавал покрай владетеля на царство Вей.
– Колко зле живеете, уважаеми! – възкликнал царят. – Аз живея бедно, но не зле – отговорил Чжуан Дзи. Да имаш пътя и неговата сила и да не ги претвориш в живот – това означава да живееш зле. Да се обличаш в закърпена роба и да носиш пробити сандали – това означава да живееш бедно, но не зле. Това се нарича да се родиш в лош момент. Не ви ли се е случвало да видите ваше величество, как голяма маймуна се катери по дърветата? Тя без затруднение се качва на кедър или на камфорово дърво, ловко скача от клон на клон, така че стрелецът с лък не успява да се прицели в нея. А като попадне в шубрака на дребния бодлив храсталак, тя се движи странично, тромаво и се оглежда и току се спъне и загуби равновесие. И работата не е в това, че й се налага да полага големи усилия или че мускулите й са отслабнали. Просто тя е попаднала в неподходяща за нея обстановка и няма възможност да покаже на какво е способна. Така е и при човека: достатъчно е да се окаже в обществото на лош държавник и чиновници мошеници, и да иска да живее с добро, ще успее ли да постигне желаното?

Един необразован беден селянин влязъл в синагогата да се помоли. Чул той как грамотните, познавачите и учените четат и пеят прекрасни молитви към Бога и на него му се приискало да изрази любовта си към Всевишния. Застанал пред ковчежето, в което се пази парченце от Тора, и започнал прочувствено и почтително да повтаря до безкрайност буквите от еврейската азбука:
алеф, бет, гимел и т.н. Гласът му се губел от прилива на чувства.
Като го чули, грамотните и учените били удивени. Защо този селянин до безкрайност повтаря всичките букви от азбуката?
Побутвайки се един друг, те се майтапели с невежеството му, надсмивали му се, шегували се с неправилния му изговор.
– Но чуйте го само – казал един от тях, – той не знае даже най-простите съботни молитви!
Когато спрял да изрежда буквите обаче, селянинът се обърнал с молба към Бога. Смехът заседнал в гърлата на съселяните му и те се засрамили, като чули как усърдно и горещо се моли той:
– Владетелю на света! Аз съм обикновен човек, необразован, но как ми се иска да намеря думи за прекрасна молитва към теб! А аз ги нямам тези думи. Затова изслушай, Боже, как изреждам буквите и сам състави от тях думи, които да изразяват любов към теб, която препълва сърцето ми.

Това се е случило В неизвестна страна и В неизвестно време. Един хитър чоВек, минаВал покрай едно кафене срещнал дявола. Дяволът бил в много лошо настроение, бил гладен и жаден, и хитрият човек го поканил в кафенето, поръчал кафе и попитал какво го мъчи. Дяволът казал, че няма работа. В миналото бил свикнал да купува души и да ги изгаря В дървени въглища. Когато хората умирали, имали много тлъсти души, и той можел да ги вземе в ада. Така всички дяволи били доволни. Но сега всички в ада били загубени – те гаснели, тъй кагпо когато умирали, не оставяли никакви души.
Тогава хитрият човек изказал мисъл, че може би те биха могли да завъртят някоя и друга съвместна работа.
– Научи ме как да правя души – казал той. – И аз ще ти дам знак, за да ти покажа кои хора имат души, направени от мен.
И поръчал още по едно кафе. Дяволът му обяснил, че той трябва да научи хората да си спомнят себе си, да не се отъждествяват и така нататък, и тогава след известно време те ще си отгледат души.
Хитрият човек започнал да работи, организирал групи и учел хората да си спомнят себе си. Някои от тях започнали да работят сериозно и опитвали да приложат в практиката това, на което той ги учел. След това умирали. Когато се окажели пред небесните врати, там стоял свети Петър със своите ключове, от една страна, и дяволът – от друга. Когато свети Петър се готвел да отвори вратите, дяволът казвал: "Мога ли да задам само един въпрос – спомнихте ли си себе си?" "Да, разбира се" – отговарял човекът, след което дяволът казвал: "Извинете, тази душа е моя." Така продължило дълго време, докато не се изхитрили по някакъв начин да съобщят на земята какво се случва пред небесните врати. Като чули това, хората, които учел хитрият човек, дошли при него и казали: "Защо ни учите да си спомняме себе си, след като, когато кажем, че си спомняме себе си, дяволът ни взима и отнася със себе си?" Хитрецът попитал: "Нима съм ви учил да казвате, че си спомняте себе си? Аз ви учих да не приказвате."