www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Когато Буда още пребивавал в този свят, царица Шримала се обърнала към него с няколко въпроса, като го помолила от милосърдие да разсее някои нейни съмнения:
-Защо красивите жени нямат пари? Буда отговорил:
– Външно те са красиви, а сърцата им са пълни със зло, алчност и несправедливост. Парите са като цветята, не растат в лоша земя!
Царица Шримала отново попитала:
– Защо богаташите са толкова уродливи?
Буда отговорил :
– Уродливите притежават високи стремежи, присъщи са им търпението и усърдието – естествено е, че те вървят по пътя на богатството. Царица Шрамала пак попитала: 
– Защо има бедни и уродливи хора? Буда отговорил:
– Ако човек е мързелив и отвратителен като лицето си, откъде да се вземат парите?

Раби Йешуа бен Хананя бил човек с рядко срещана образованост, но за съжаление и рядко грозен. Децата дори се плашели от него. Начетеността, умът и мъдростта му спечелили уважението на самия император Траян.
Когато за пореден път бил поканен в двора на императора, една от принцесите започнала да се надсмива на безобразната му външност.
– Такъв блестящ ум в такъв окаян съд! – възкликнала тя.
Раби отговорил, без да се смути: – Кажи ми, принцесо, в какви съдове твоят баща съхранява скъпите вина?
– В глинени, разбира се – казала принцесата. – Всички съхраняват виното в глинени стомни!
– Нима? – усъмнил се раби. – Само простолюдието ги пържи в такива съдове, а на царските вина прилича да са в по-скъпи съдове.
Принцесата приела думите му за чиста монета и заповядала да прелеят царските вина в златни и в сребърни стомни. За голямо свое удивление тя скоро научила това, което отдавна било известно на всички: ако виното се съхранява в метални съдове, пък били те и златни, то бързо се вкисва и вече не става за пиене.
Следващия път, когато принцесата видяла отново раби Йешуа, започнала да го задява:
– Ама че съвет ми даде! Знаеш ли какво стана с хубавото вино? То вкисна!
– Е, сега вече ти сама се убеди, че виното най-добре се съхранява в простичък, обикновен съд – казал Йешуа.
– Същото е и с мъдростта и познанията.
– Но позволи ми – възразила принцесата, – аз позна¬ вам много хора, които не стават по-глупави от това, че са красиви.
– Точно така – отговорил ученият, – но възможно те биха били още по-умни, ако не бяха толкова красиви.

Някога, много отдавна, живял дервиш, чиято репутация благодарение на духовното му израстване нараствала от година на година. Веднъж той решил да се ожени. За удивление на всички, които го познавали, си избрал жената с най-отвратителния характер в окръга.
Някакъв странстващ баба, който го посетил скоро след сватбата, не могъл да скрие любопитството си при вида на толкова безгрешен човек, нерядко прекъсван и критикуван от толкова глупава жена. Той помолил стопанина да обясни причината. Дервишът казал: "Братко, когато проникнете зад бариерата на очевидното, много неща ще ви станат ясни. Работата е там, че думите на жена ми не ми позволяват да стана твърде властен. Без нея моето положение на мъдрец можеше да ми завърти главата. Освен това винаги има шанс тя да успее да види, сравнявайки поведението си с моето, че може да смири грубостта си и да осигури своето небесно блаженство."
"Подражаването на мъдрия – това всъщност е практика" – помислил си баба. Той бил дълбоко трогнат от обяснението и щом се добрал до дома си, се оженил за жена с толкова лош характер, колкото успял да намери.
Тя му се карала в присъствието на неговите приятели, роднини и ученици. А спокойствието му само увеличавало нейното презрение и насмешка.
Не се минали и няколко месеца, жената на баба съвсем се побъркала: тя толкова свикнала да се заяжда с хората, без да предизвиква някаква реакция, че веднъж се нахвърлила на една още по-порочна жена, която я убила. Овдовелият баба отново заживял като скиталец и веднъж се оказал близо до дома на дервиша, на когото разказал историята си. Дервишът казал: "Ако вместо прибързано практикуване на полуразбран принцип ме бяхте разпитали, аз бих ви разказал как да осъществите вашия живот. Опитвайки се да направите добро на себе си, вие сте причинили зло на другите."

К- огато бях в пустинята – казал веднъж Настрадин, – накарах цяло племе, всяващи ужас, кръвожадни бедуини да побягнат.
– А как постигнахте това?
– С лекота. Просто аз побягнах, а те хукнаха подире ми.

Веднъж в една страна императорът пожелал да узнае за живота, за смъртта и за живота след смъртта. Събрал той своите мъдреци и ги попитал. А те му отговорили: "Ако ние знаехме това, тук нямаше да е останал и помен от нас. Ние сме точно толкова невежи, както и ти, с тази разлика, че ти си богат властелин, а ние – мъдреци, които с това си вадят хляба. Ние не знаем. За да узнаеш това, трябва да напуснеш двореца и да търсиш Майстор. Майсторът никога няма да дойде тук при теб. Ти сам трябва да го намериш."
И императорът тръгнал да търси. Ходил при всички известни свети люде, но все не бил удовлетворен. Отново събрал мъдреците си и им казал: "Ето, обиколих всички, които могат да бъдат намерени в империята, а резултат няма!"
И отново чул в отговор: "Търсиш не където трябва. Така никога нищо няма да намериш. Ти ходиш при всички известни хора. А нима сред тях има Майстор? Истинският Майстор никога не става известен, това се случва твърде рядко. После истинският Майстор по всякакъв начин се стреми към скитания, затова могат да го намерят само истински търсещите, а не любопитните, които винаги питат между другото. Ти си търсил в неподходящите места. Ние знаем един такъв човек тук, в столицата, опитай се да отидеш при него."
Този човек бил просяк и заедно с други просяци живеел под един мост. Императорът не можел да повярва, че това е същият човек, когото търси, но нещо идвало откъм него, някакво особено излъчване – невидима светлина. И той усетил повей, който променил нещо у него. После, без да си дава сметка какво прави, императорът докоснал краката на просяка така, все едно че той е императорът. Самият бил поразен от това, което направил. А просякът му казал: "Приет си."

Веднъж през нощта при Гершеле, придворния шут на раби Барух, влезли крадци. Като се поровили из празната къща и не намерили нищо, те се канели да си тръгват. Но тогава жената на Гершеле се събудила и започнала развълнувано да му шепне, че в къщата са влезли крадци. Гершеле се надигнал и закрил устата на жена си с ръка:
– Тихо – прошепнал той, – по тихо, да не ги изплашиш.
Може би, като си тръгват, ще вземат да забравят нещо.

Веднъж една сутрин Настрадин Ходжа вървял по пазара много печален. Негов приятел го попитал:
– Какво се е случило?
Настрадин отговорил:
– Не питай! Толкова съм опечален и угнетен, че ми се плаче.
– Но какво е станало? – настоявал приятелят. – Никога не сме те виждали толкова печален! Винаги си имал много трудности, финансови и други, но не сме те виждали такъв опечален и угнетен. Какво се е случило?
Настрадин отговорил:
– Преди две седмици почина един от чичовците ми и ми остави сто хиляди динара.
Приятелят казал:
-Ти какво, Настрадин, да не си полудял? Ако чичо ти ти е оставил такова наследство, трябва да си щастлив, не печален!
Настрадин отговорил:
-Да, така е. Но миналата седмица почина друг мой чичо и ми остави двеста хиляди динара.
– Тогава ти си напълно луд – казал човекът. – Трябва да пееш и да танцуваш, та това нали не е причина да си нещастен! Ти си най-щастливият и богат човек в този град!
– Да, знам това – казал Настрадин, – но нямам повече болни чичовци! Именно това ме опечалява така.

Веднъж раби Ицхак Леви забелязачовек, който забързано тичал по улицата.
– Защо бягаш така? – го попитал той. – Търся си препитание – отговорил онзи.
– А откъде знаеш – продължил да пита раби, – че препитанието бяга отпред така, че човек трябва да го гони? Може би то е зад гърба ти. И ти трябва само да застанеш намясто и да почакаш, докато то не дойде. А ти бягаш от него.

Една жена била много набожна и мечтаела да получи изображение на Буда. Работейки сутрин в градината,
сред цветята тя Видяла изображение и го донесла В молитвения си ъгъл, но скоро го забравила и Буда изчезнал от олтара й. Жената намерила в градината Въртящ се блещукащ камък. Сложила го в сандък и го забравила. Тогава камъкът изчезнал. Всяко пренебрежение предизвиква загубата на изпратеното щастие.

У- чителю, благослови ни! – започнали да молят учениците.
-Да бъде волята Божия – произнесъл равинът Иоханан. – Нека страхът пред Бога да бъде така силен у вас, както и страха пред хората!
– И това е достатъчно, Учителю?
– О, само да даде Бог! Вие знаете – извършващият престъпление повтаря едно: "Само никой да не забележи направеното от мен!"