www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Веднъж се случило принцът с лошото си поведение да разгневи баща си. И толкова неделикатно постъпил той, толкова не по царски, че на бащата се наложило да го изгони от царството.
Царят мислел, че синът му ще се разкая, ще поиска прошка и ще се върне обратно. А принцът просто изчезнал. Дори не се опитал да потърси връзка с баща си. Човек можел да си помисли, че той само това е чакал – как да избяга от царството, как да избяга от двореца и от баща си. Той бродел близо до царството, влязъл в компанията на пияници, картоиграчи и проститутки – най-лошата паплач, която може да се намери. Заживял като един от тях. И не само това. Постепенно станал техен главатар.
Минали много години. Бащата остарявал все повече и повече, през цялото време се тревожел за благополучието на единствения си син. Усещайки приближаването на смъртта, изпратил един от най-мъдрите си министри да върне сина му обратно.
Министърът тръгнал в разкошна златна карета с много слуги. На известно разстояние от лагера на нехранимайковците била разпъната величествена златна палатка. Министърът изпратил вестоносец при принца, а той самият не си направил труда – останал извън лагера. Да влезе там, било под достойнството му. Нисш лагер – било немислимо да влезе в тази мръсна дупка, в която живеел принцът с тези пропаднали хора. Министърът се опитал да осъществи контакт, но общуването било невъзможно: разстоянието било твърде голямо. Така и нищо не се получило и той се върнал обратно.
Тогава изпратили друг, по-мъжествен царедворец. Той бил смел, разбрал причината за неуспеха на първия пратеник: първият министър не умеел да общува. И той постъпил иначе. Тръгнал облечен като човек от просто-людието и без слуги. Смесил се с тази компания. Станал един от тях и постепенно, малко по малко на самия него му харесала тяхната свобода. В двореца било като в затвор: никаква свобода. А тук всеки бил абсолютно свободен. Никой на никого не пречел, всеки разполагал сам със себе си.
Вторият министър също не изпълнил поръчението. Той самият не се върнал в двореца. Царят силно се обезпокоил. Изглеждало, че нищо не може да бъде направено. И се обърнал с молба към третия министър, не само мъжествен, но и мъдър. Това била последната му възможност.
Третият министър поискал тримесечен отпуск, за да се подготви. Едва тогава, не по-рано, щял да е готов да тръгне на път. Царят попитал: "Как се каниш да се готвиш?" Той отговорил: "Така, че да си спомням за себе си." Бил му даден тримесечен отпуск и той отишъл при майстор, за да постигне по-голяма пълнота на съзнанието. Да се държи като първия министър, било абсолютно безсмислено: общуването било невъзможно. Вторият постъпил по-добре, но също претърпял неуспех: не успял да съхрани себе си. Затова той казал на майстора: "Помогни ми да помня себе си и че съм дошъл от двореца, за да изпълня важно поръчение."
Три месеца минали в обучение. След това той тръгнал. Постъпил като втория – облякъл се като човек от простолюдието и отишъл при тях като пияница. Живял с цялата тази компания, като се преструвал на пияница, на картоиграч и даже че се е влюбил в проститутка. Но всичко това било само привидно – в действителност той действал. И постоянно, като подводно течение, питал себе си: "Кой съм аз? Защо съм дошъл тук? За какво?" Наблюдавал себе си. Той бил наблюдател. И постигнал това, което искал.

Живели някога мъж и жена. Те имали три питки. Поделили ги помежду си, всеки изял по една и останала още една питка.
Те се договорили, че този, който заговори пръв, губи питката. Веднага щом се разбрали нито един от тях не смеел да проговори. И Всичко това – заради една питка. Минало известно време. В къщата им влезли крадци. Обрали ги. Всичко каквото имали, попаднало в ръцете на разбойниците. Мъжът и жената виждали това, но заради уговорката не произнесли нито дума.
Като се убедили, че собствениците мълчат, крадците хванали жената пред очите на мъжа й. Той гледал това, без да отрони и дума. Тогава жената извикала: „Крадци!“ И се обърнала към мъжа си: „Какво праВиш, глупако, заради някаква питка гледаш крадците и не викаш!“
Тогава мъжът плеснал с ръце, разсмял се и казал: „Е, жено, сега Вече със сигурност питката е моя. А ти нито няма да получиш!“

Имало трима трудолюбиви монаси. Единият си избрал да примирява хората, които се карат. Другият – да посещава болни. Третият се оттеглил и се отдал на безмълвие в пустинята. Първият, трудейки се над причините хората да се карат, не могъл да излекува всички и наскърбен отишъл при този, който посещавал болните, но намерил и него отслабнал, без особено старание да изпълнява обета си. Стигнали до взаимно разбирателство и двамата решили да отидат при пустинника, разказали му своята мъка и го помолили да им каже какво добро е сторил той в пустинята. След известно мълчание пустинникът налял вода в чашата и казал:
-Вижте водата.
А водата била толкова мътна, че нищо не се виждало вътре. След известно време той отново казал:
– Погледнете, сега водата се утаи.
Щом я погледнали, видели лицата си като в огледало. Тогава той им казал:
– Така става и с човека, живеещ между хората. От смущение не вижда своите грахове. А когато е безмълвен, особено в пустинята, тогава неговите недостатъци са видими.

Зад прозорците се раздал зов. Един работник се провикнал: "Не ми пречи, зает съм!" Другият обещал да дойде, но забравил. Третият дошъл след работа, но мястото било вече празно. Четвъртият при звука на зова потръпнал и като прибрал инструментите, незабавно излязъл: "Тук съм!" Това се нарича трепет на чувствителността.
Само този трепет, озарен от съзнанието на деня и нощта, води към познаване на духа. Над разсъдъка отваря врата с трептене, чувано даже с човешките апарати.
Ако можете да не заглушите у себе си трепета на чувствителността – благо вам!

Двама ученици обсъждали най-изразителния символ на това понятие. Единият предложил златото, но другият предполагал, че белият мрамор е по-подходящ. И двамата били единодушна за това, че товарът като тежест е най-добре да бъде изобразен като камък. Но Учителят отбелязал: "И най-малкото зърно ще съответства на понятието "товар на този свят".

Веднъж Настрадин Ходжа ядял печено птиче месо. Дошъл негов приятел и помолил да го нагости.
– Братко – казал Ходжа, – извини ме, но това е собственост на жена ми и без разрешение не мога нищо да ти дам.

Учителят на школата Винайя попитал веднъж един майстор на дзен:
– Как се дисциплинирате във всекидневния живот?
Майсторът отговорил:
– Когато съм гладен, ям, когато съм уморен, лягам да си почина.
– Но това го прави всеки. Тогава за всеки може да се каже, че и той също като вас се занимава със самодисциплина?
– Не, това е съвсем друго.
-А защо не е същото?
– Когато те ядат, те не смеят да ядат, умът им е пълен с всякакъв вид планове. Затова казвам, че това е съвсем друго.

Монах на име Шинро дошъл при Секито и попитал: Какво означава: "Бодхидхарма дошъл в Китай от Запад?" Това е равносилно да се попита: "В какво се състои същността на будизма?"
Секито отговорил: 
– По тези въпроси се обърни към онзи стълб. 
–  Нещо не разбирам – отговорил монахът.
– А аз се намирам в още по-голямо неведение – казал Секито.

Някой, като минавал покрай гробището, видял разкошен надгробен камък. Надписът на него гласял: "Тук лежи велик юрист и велик любовник." "Това е невъзможно – казал минувачът. – Как могат да се окажат двамата в една могила? Любовник? Велик съдия? Това е невъзможно!"

Един човек вървял по пътя към големия град. Гледа насреща си – спрял фургон.
– Не би ли ме закарал? – попитал той кочияша.
– Ще те закарам – отговорил онзи, – само че срещу заплащане.
Разбрали се. Качил се човекът във фургона и кочияшът подкарал конете. Едва тръгнали и кочияшът забелязал в полето натрупани снопове пшеница. Решил той да отмъкне някой друг сноп, но опасявайки се, да не го види някой, казал на човека:
-Аз ще ида да взема пшеница, а ти се оглеждай. Ако видиш някой, дай ми знак.
Човекът го изслушал и нищо не казал. Изтичал кочияшът до купчината, грабнал, колкото можал, и бегом назад. А човекът му дава знак, че някой го е видял. Изплашен, кочияшът хвърлил пшеницата, метнал се на капрата и подгонил конете.
Като се отдалечили от полето, той се огледал – наоколо нямало жива душа.
– Ти ме излъга – нахвърлил се той на човека. – Кой видя, че съм взел пшеницата?
– Бог видя – отговорил човекът, сочейки небето. Той вижда всичко, нищо не може да бъде скрито от него.