www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Царството небесно е подобно на цар, поискал да се разплати с робите си.
Когато започнал да се разплаща, при него довели един, който му дължал десет хиляди таланта.
Но тъй като нямал с какво да плати, господарят за¬повядал да го продадат – и него, и жена му, и децата му, и всичко, което има, и да плати.
Тогава този роб паднал и кланяйки се казал:
– Господарю! Потърпи ме още и аз ще ти платя всичко.
Владетелят се смилил над роба, пуснал го и му опростил дълга.
Като излязъл, робът намерил един от приятелите си, който му дължал сто динария и като го хванал, взел да го души с думите: "Дай ми, каквото ми дължиш."
Тогава приятелят му паднал в краката му и го умоля¬вал с думите: "Изчакай ме и аз ще ти дам всичко."
Но онзи не поискал, отишъл и го вкарал в тъмница, докато не си плати дълга.
Приятелите му, виждайки какво се случва, много се огорчили. Отишли и разказали на царя всичко.
Тогава той повикал длъжника и му казал:
– Зъл роб! Аз ти опростих целия дълг, за който ме помоли. Не трябваше ли и ти да помилваш своя приятел, както аз те помилвах?
И като се разгневил, го предал на мъчителите, докато не си върне целия дълг.

Веднъж на един писар много му се приискало злато. Сутринта рано той облякъл дрехите си, сложил си шапката и отишъл на пазара. Отишъл направо при сарафа, грабнал златото и хукнал да бяга. Като го хванали, стражите го попитали:
– Как можа да откраднеш чуждото злато? Та нали наоколо е пълно с народ?
Когато го вземах, не забелязах никого, виждах само златото – отговорил писарят.

Живял един човек, който обичал да изучава Тора. Той си имал занаят, жена му му помагала и всичко вървяло по мед и масло. Но веднъж той се разорил. За да нахрани любимата си жена и децата, той заминал за далечен град и станал учител в хедер. Учел децата на иврит.
В края на годината получил заработените пари – сто златни монети, и искал да ги изпрати на любимата си жена, но в онези времена още нямало поща. Този, който искал да изпрати пари от един град в друг, трябвало да ги предаде на някой пътуващ, като, разбира се, плати за услугата.
През града, където познавачът на Тора учел децата, преминавал разносвач на дребни товари и учителят го попитал:
– Накъде отиваш?
Разносвачът назовал различни градове, сред които се оказал и този, където живеело семейството на учителя. Учителят го помолил да предаде на жена му сто златни монети. Разносвачът отказал, но учителят започнал да го убеждава:
-Добри господине, бедната ми жена е в страшна нужда, не може да изхрани децата. Ако се наемете да й предадете тези пари, можете да й дадете от стоте златни монети толкова, колкото поискате вие.
Алчният разносвач се съгласил, предполагайки, че ще успее да измами учителя на Тора.
-Добре – казал той, – само при едно условие: напишете на жена си, че мога да й дам от тези пари колкото поискам.
Бедният учител нямал избор и той написал на жена си следното писмо:
‘Изпращам сто златни монети с условие че този разносвач на дребни товари ще ти даде толкова, колкото поиска сам.“
Като пристигнал на съответното място, разносвачът извикал жената на учителя, връчил й писмото и казал: – Ето писмо от мъжа ви, а ето и парите. Според нашата уговорка аз трябВа да ви дам от тях толкова, колкото сам поискам. Ето, давам ви една монета, а деветдесет и девет оставям за себе си.
Бедната жена молила да се съжали над нея, но разносвачът нямал сърце, а камък. Той останал глух за молбата й и твърдял, че мъжът й се е съгласил на такова условие. Затова той има пълно право да й даде толкова, колкото поиска. Така че той й дава една монета от добра воля.
Жената на учителя повела разносвача при главния равин на градчето, който се славел със своя ум и находчивост.
Като изслушал внимателно и двете страни, той започнал да уговаря разносвача да постъпи по законите на милосърдието и справедливостта, но онзи не искал и да чуе. Изведнъж равинът бил осенен от мисъл.
-Ями покажи писмото – казал той.
Дълго и внимателно го чел, после сурово погледнал разносвача и попитал:
– Колко от тези пари искаш да си вземеш?
– Аз казах вече – отговорил алчният разносвач, – деветдесет и девет монети.
Равинът станал и сърдито казал:
-Ако е така, значи съгласно уговорката тях трябва да дадеш на тази жена, а ти да вземеш само една монета.
– Справедливост! Къде е справедливостта? Искам справедливост! – развикал се разносвачът.
За да се спази справедливостта, трябва да се изпълни уговорката – казал равинът. – Тук черно на бяло е написано: „Скъпа жено, разносвачът ще ти даде от тези пари толкова, колкото поиска сам.“ Колко искаш ти? Деветдесет и девет монети? Тогава ги дай. И точка по въпроса!

В миналото някакъв човек натрупал много златни кюлчета. И тъй като златото било страшно много, той го държал в мазето на дома си. Това продължило повече от тридесет години, през които той нищо не похарчил, но му харесвало да се любува на златото си.
Ето че веднъж му откраднали златните кюлчета. Чо векът се разстроил почти до смърт. Някой, който се случил наблизо, казал:
– Но ти нали пази тези кюлчета тридесет години.
Нима за нищо не похарчи златото си?
-Не!
Тогава събеседникът казал на скъперника:
– Е, след като за нищо не си похарчил своето злато, тогава не се разстройвай. Ще ти донеса няколко тухли.
Ти ги обвий с блестяща хартия, сложи ги там, където беше златото, и се наслаждавай на вида им, все едно че са златни кюлчета. Нима това не е също толкова приятно? Защо се кахъриш толкова?

Един дървар усърдно работел дълбоко в гората. Изведнъж се появило странното животно сатори, което рядко се срещало в селата. Дърварят искал да го хване живо. Животното прочело мислите му:
– Искаш да ме хванеш живо, така ли?
Дърварят бил поразен и не знаел какво да каже. Тогава животното казало:
-Ти, по всичко личи, си удивен от моите телепатични възможности?
Дърварят още повече се удивил, но след това у него се породила идеята да убие животното с един удар на брадвата. Сатори възкликнало:
– Сега искаш да ме убиеш!
Дърварят окончателно се разстроил и като разбрал, че е абсолютно извън възможностите му да направи каквото и да е с това тайнствено животно, се приготвил отново да се заеме с работата си. Без да се отличава с благонамереност, сатори продължило да го преследва:
– Значи най-накрая ме остави?
Дърварят не знаел какво да прави с това животно, не знаел какво да прави и със себе си. Като се смирил с всичко, той взел брадвата и без да обръща никакво внимание на присъствието на животното, усърдно и съсредоточено започнал да сече гората. Когато започнал да работи по този начин, брадвата отскочила и убила животното.

Селянин и синът му орали заедно полето. Една змия ухапала юношата и той умрял. Бащата не обърнал внимание на смъртта на сина си и продължил да оре. Наблизо преминавал брамин и попитал:
– Кой е този юноша?
– Синът ми – отговорил селянинът.
– Защо не го оплакваш тогава?
Човек с раждането си вече прави първата крачка към смъртта. Скръбта и сълзите няма да помогнат на мъртвите – отговорил бащата.
И никой в семейството не оплаквал починалия. Майката казала:
– Животът е хотел: днес човекът идва, утре си отива.
Сестрата добавила:
– Хората приличат на дървата на сал, плаващ в морето: идва буря, разбива сала и пръсва дървата из морето и те вече никога няма да се срещнат. За миг хората се събират, а се разделят завинаги.
Жената добавила:
– Две птички летели заедно цял ден и цяла вечер. Вечерта кацнали на една и съща клонка, а на сутринта полетели: може би те ще се срещнат, а може би – не.

Един дзенучител карал каруца, в която седяла жена с детето си. Бил натрупал много сняг и утрото било студено. Слънцето не се виждало на небето, било облачно. Учителят започнал да замръзва, както и жената в каруцата. Той видял, че тя постепенно посинява и губи съзнание. Тогава Взел детето, избутал жената от каруцата и продължил нататък.
Жената била шокирана. Тя останала там, на снега, а детето й било отнесено нанякъде. Що за човек е това -Той взел и каруцата. Тя хукнала да бяга, да вика, да крещи, да проклина и след половин километър път благодарение на това, че бягала, проклинала, викала и крещяла, се стоплила.
Тогава учителят спрял каруцата, качил я и казал: "Сега всичко е наред. Трябваше да направя това, иначе щяхте да умрете."
Един монах попитал Ма Дзи:
– Какво е Буда?
– Умът, това е Буда – отговорил Ма Дзи. -А какво е пътят? – попитал монахът.
– Не-умът, това е пътят – отговорил Ма Дзи.
– Буда и пътят нима са различни неща? – попитал монахът.
– Буда, това е като протягането на ръка. Пътят, това е подобно на свиването на юмрук – отговорил Ма Дзи.

Един човек навестил болен и той по негова молба разказал за болестта си. Посетителят казал:
– От тази болест почина баща ми.
Болният силно се разстроил. Посетителят му казал:
 – Не се разстройвай; аз ще се моля на Господ за теб и той ще те излекува.
Болният отговорил:
– И още, помоли го в своята молитва да не срещам жестоки хора.

Веднъж Настрадин Ходжа трепел мухи и казал на жена си: „Убих две женски мухи и две мъжки.“
Жената се учудила и попитала: „Как разбра кои от тях са женски, а кои – мъжки?“
Той отговорил: „Две от тях бяха кацнали на огледалото.“

Приятелите на Настрадин Ходжа започнали да му говорят, че жена му много хойка и няма да е зле да я призове към порядък.
– Странни хора сте вие! – удивил се Настрадин. Как мога да я вразумя, като изобщо не я виждам?