www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живял някога в Кайро беден обущар на име Маруф. Той имал жена, която хората наричали Фатима Вещицата, защото била много зла и свадлива.
Всеки ден Фатима нахоквала и проклинала мъжа си, а понякога го и биела, ако й донесял малко пари.
Веднъж тя му казала:
— Довечера искам да ми донесеш банички с пчелен мед. Ако се върнеш с празни ръце, да му мислиш!
— Аллах е всеблаг и милостив — рекъл Маруф и отишъл на работа.
До пладне никой не влязъл в обущарницата на Маруф и той поседял-поседял, па затворил дюкяна си и тръгнал отчаян из града.
Вървял обущарят по улиците и по едно време стигнал до една баничарница. Спрял се пред вратата и очите му се просълзили от мъка, че няма пари да купи не само банички, но и хляб.
Баничарят го съгледал и запитал:
— Защо плачеш, майстор Маруф? Какво зло те е сполетяло?
— Ох! — въздъхнал Маруф. — Моята зла жена иска да й занеса банички с пчелен мед, а до пладне не можах да изкарам дори пари за хляб.
— Не е голяма беда — засмял се баничарят. — Колко банички искаш?
— Пет — казал Маруф.
Ще ги имаш — ръкъл търговецът. — Само че те са подсладени с тръстиков мед, а не с пчелен. Но и тръстиковият мед не е лош. Ами не ти ли трябва хляб и сирене?
— Да — казал обущарят.
И добрият баничар му дал пет банички за десет петачета, хляб за четири петачета и сирене за едно петаче.
— Върви и зарадвай жена си — рекъл той. — Дължиш ми всичко петнадесет петачета. Ще ми ги върнеш, когато имаш повече пари.
Маруф благодарил и си отишъл зарадван вкъщи.
— Донесе ли ми банички? — попитала го жена му.
Маруф й подал пакета.
Като видяла, че баничките са напоени с тръстиков мед, Фатима извикала:
— Нали ти казах, че искам банички с пчелен мед? Защо не изпълни желанието ми?
И тя се разгневила и започнала да бие мъжа си с юмруци, изкъртила му един зъб и кръв потекла по гърдите на нещастника.
Не можал да изтърпи клетият обущар тая обида и както се отбранявал, ударил леко по главата злата жена.
Тогава Фатима го хванала за брадата и закрещяла с всичка сила:
— Помощ! Помощ!
Насъбрали се съседите, отървали Маруф от жена му и започнали да я упрекват за нейната жестокост.
Най-сетне те помирили двамата съпрузи, но като си отишли, Фатима се заклела да не хапне нито едно млинче.
А Маруф умирал от глад и се нахвърлил върху баничките.
— Дано ти преседнат на гърлото! Дано пукнеш, проклетнико! — извикала Фатима.
— Ами ако пукна, кой ще ти донесе утре банички с пчелен мед? — засмял се обущарят и продължавал да яде все тъй лакомо.
На сутринта Маруф отишъл в дюкяна си и още незапочнал работа, при него влезли двама съдийски пратеници.
— Съдията те вика — рекли те. — Твоята жена е подала жалба против тебе.
Нямало що, явил се обущарят при съдията и гледа — жена му стои там с превързана ръка, плаче и си трие сълзите.
— Защо си бил тая нещастна жена? — запитал пази¬телят на закона. — Счупил си й ръката, изкъртил си й един зъб.
— Не аз, а тя ми изкърти един зъб! — извикал Маруф и разказал от край до край какво се е случило.
Съдията бил добър човек, извадил десетина петачета и казал на Маруф:
— Вземи тия пари и купи на жена си банички с пчелен мед!
— Дай парите на нея — рекъл обущарят.
И съдията дал парите на Фатима. помирил я с мъжа й и изпратил двамата да си вървят, като им пожелал да живеят в мир и съгласие.
Фатима се запътила към къщи, а Маруф отишъл в обущарницата и се заловил за работа.
Но ето че съдийските пратеници се явили пак и поискали от Маруф да им плати за туй, че са го викали при съдията.
Опитал се бедният обущар да им обясни, че няма пари, но пратениците не искали да го слушат и дори му се заканили, че ще го хвърлят в затвора. Тогава Маруф продал инструментите си, дал им един сребърник и те го оставили на мира, а той навел натъжено глава, защото нямал вече и инструменти за работа.
И както седял така умислен, неочаквано в обущарницата влезли други двама пратеници и рекли:
— Ставай, човече, и върви при съдията, че жена ти се оплаква от тебе!
— Та нали съдията ме помири с нея? — извикал учудено Маруф.
— Ние идем от друг съдия — казали пратениците.
Дигнал се Маруф и отишъл при другия съдия, дето била и Фатима.
— Защо си дошла тук! Нали ние се помирихме? — обърнал се обущарят към жена си.
— Не може да има мир между нас! — казала тя.
Тогава Маруф пристъпил напред и разправил на съдията всичките си патила.
И съдията извикал:
– О, неблагодарнице, щом веднъж сте се помирили, защо си дошла да се оплакваш?
Той пак ме би — излъгала Фатима.
Я да си вървите и да не се мяркате повече пред очите ми! — рекъл съдията. И като се обърнал към Маруф, добавил: — А ти ще платиш на хората, които изпратих да те повикат.
И Маруф дал на пратениците един сребърник и си тръгнал, огорчен от неправдата.
Но тъкмо прекрачил прага на обущарницата, при него се явил един непознат човек.
— Маруф, бягай по-скоро! -— извикал непознатият.
— Жена ти се е оплакала от тебе на началника на тъмницата и той иде сега да те затвори!
Скочил Маруф и побягнал към покрайнините на града. С последните пари, които му останали от продажбата на инструментите, той си купил хляб и сирене и решил да не се връща вече при Фатима.
Било привечер посред зима. Валял проливен дъжд. Измокрен до кости, Маруф влязъл да се подслони в една разрушена джамия.
Седнал нещастният обущар на един камък и заплакал от мъка.
— Къде да избягам от тая зла жена? — вайкал се той.
— О, всемогъщи аллах, помогни ми да отида в някоя далечна страна, дето никой не ще ме намери!
И както седял и плачел, отсрещната стена се разтворила и пред него застанал един дух-великан.
— Защо ме тревожиш, клетнико? — рекъл духът. — Аз живея тук от двеста години и досега никой не се е явявал да смущава моя покой. Кажи ми какво те измъчва и аз ще се опитам да ти помогна.
— Кой си ти? — попитал Маруф.
И духът отвърнал:
— Аз съм стопанинът на тая порутена обител.
Тогава Маруф му разправил цялата си история и великанът казал:
— Искаш ли да те заведа в една страна, дето жена ти няма да те намери?
— Искам — съгласил се обущарят.
И духът качил Маруф на гърба си и полетял с него над поля и гори. На разсъмване стигнали до върха на висока планина.
Слез от тая планина и ще се намериш в околността на един град. Върви там и бъди щастлив.
И като казал това, духът изчезнал.
Маруф почакал до изгрев слънце, после се спуснал в полите на планината и съгледал пред себе си голям град с високи стени и красиви палати.
Обущарят минал през градските врати и излязъл на просторен площад-пазарище. Около него веднага се насъбрали хора и започнали да го разглеждат учудено, защото дрехите му не приличали на техните.
— Ти, пътниче, чужденец ли си? — попитал го един човек.
— Да — отвърнал Маруф.
— Откъде идеш?
— От Кайро.
— А кога си излязъл оттам?
— Вчера вечерта.
Човекът се засмял и извикал:
— Хора, чуйте го какво приказва!
— Какво? — попитали хората.
— Той казва, че иде от Кайро и че е тръгнал оттам вчера вечерта.
Всички започнали да се смеят и някой подхвърлил:
— Ти си луд, щом говориш така. Как може да си тръгнал от Кайро вчера вечерта, а тая сутрин да бъдеш тук? Та между нашия град и Кайро има цяла година път!
— Вие сте луди, а не аз! — отвърнал обиден Маруф. — Това, което ви казвам, е самата истина. Ако не вярвате, ето ви хляб от Кайро, още съвсем пресен.
И той показал хляба си и хората заклатили учудено глава, защото тоя хляб не бил като техния.
— Гледайте хляб от Кайро! —- чули се гласове наоколо.
В това време минал на магаре един търговец, придружен от двама роби. Той си пробил път и смъмрал любопитните:
— Не ви ли е срам да се трупате около тоя чужденец и да му се присмивате?
И търговецът разгонил насъбраната тълпа и рекъл на Маруф:
— Ела с мен, брате мой! Тия хора нямат срам!
И той завел Маруф в една красива къща, поканил го да седне и заповядал на слугите си да донесат най-скъпото облекло. Пременил се Маруф в нови дрехи и сам заприличал на богат търговец.
След това домакинът поръчал да сложат трапеза с вкусни ястия и напитки и като хапнали и пийнали, попитал:
— Как се казваш, брате мой?
— Името ми е Маруф — отвърнал гостът. — По занаят съм обущар и кърпя стари обувки.
— Откъде си?
— От Кайро.
— От кой квартал?
— От Червената улица.
— Кого познаваш на Червената улица?
Маруф назовал имената на мнозина познати.
— А познаваш ли Ахмед аптекаря? — попитал търговецът.
— Той е мой съсед — рекъл Маруф. — Къщите ни са една до друга?
— Как е той със здравето?
— Добре е.
— Колко деца има?
— Три: Мустафа, Мохамед и Али.
— А те какво правят?
— Мустафа е учител, а Мохамед е аптекар като баща си и има аптека редом с бащината. Той се ожени и жена му роди момче, което кръстиха Хасан.
— Да те благослови аллах за добрата новина! — рекъл търговецът.
А Маруф продължил:
— Третият син Али беше мой другар. Когато бяхме малки, все заедно играехме и лудувахме. Обличахме се като християнски деца, ходехме по църквите и крадяхме християнски книги, които продавахме, и с получените пари си купувахме сладкиши. Веднъж християните ни видяха и се оплакаха на бащата на Али. Старият Ахмед тегли хубав бой на сина си, но след тая случка Али забягна нанякъде и оттогава никой не го е виждал. Това се случи преди дванадесет години.
— Аз съм Али, синът на Ахмед аптекаря, а ти си моят другар Маруф! — извикал търговецът и радостно прегърнал скъпия си гост.
От дума на дума обущарят разказал необикновените си преживелици: как го измъчвала жена му Фатима Вещицата, как той избягал от нея в джамията, как духът-великан му помогнал да стигне дотук и как хората не му повярвали, че е дошъл от Кайро.
Търговецът също разправил своята история:
— Аз избягах от бащината къща на седемгодишна възраст и след като скитах из разни страни, дойдох в тоя град, който се казва Ихтиян-ал-Хатан. Още на другия ден след пристигането ми разбрах, че тукашните жители са добри и състрадателни хора, че те се отнасят с доверие към бедняка и вярват всичко, каквото той им каже. Тогава се окуражих и рекох: „Аз съм търговец. Дошъл съм да
подиря място за стоката си, която иде след мене.“ И хората ми повярваха и ми освободиха място, а аз им казах: „Ще може ли някой от вас да ми заеме хиляда жълтици, докато пристигне моята стока?“ И те ми дадоха хиляда жълтици и с тия пари аз купих някои неща, които продадох на следния ден и спечелих петдесет жълтици.
Така купувах и продавах и парите се умножаваха. Аз забогатях, върнах дълга си и сега съм щастлив човек. Има една пословица, брате мой, която гласи: „Целият земен живот е самохвалство и хитрост и там, дето никой не те познава, прави каквото искаш.“ Ако ти кажеш, че си беден обущар, че си избягал от жена си и че вчера си дошъл от Кайро, ще станеш за смях на хората. Ако ли пък ка¬
жеш, че те е пренесъл тук някакъв дух, пак не е добре, защото всички ще се разбягат от страх да не им се случи някоя беда.
— Тогава какво да правя? — попитал Маруф.
И търговецът ръкъл:
— Утре ще ти дам хиляда жълтици, едно магаре, което ще яхнеш, и един роб, който ще върви пред тебе и ще те доведе на пазарището. Като дойдеш там, аз ще бъда между търговците, ще те поздравя, ще ти целуна ръка и ще почна да те възхвалявам. И всеки път, когато те попитам дали имаш еди-каква си тъкан, ти ще казваш:
„Много.“ А когато другите търговци започнат да ме разпитват за теб, аз ще те представя за много богат и щедър човек и ще им кажа: „Наемете му дюкян и склад за стоката.“ Щом се приближи някой просяк, дай му повечко пари — тогава хората ще повярват, че ти наистина си богат и щедър, и ще те обикнат. После аз ще те поканя заедно с всички търговци у дома, за да се опознаете по-
отблизо. Не ще мине много време, и ти ще натрупаш голямо богатство.
На следната сутрин Али облякъл Маруф в разкошни дрехи, дал му хиляда жълтици, едно магаре и един роб и му казал, че ще го чака на пазара.
И Маруф яхнал магарето и робът тръгнал напред и го завел на пазарището. Търговците се били събрали вече и Али седял между тях.
Като видял Маруф, Али се спуснал насреща му, помогнал му да слезе от магарето и му целунал ръка, после започнал да шепне ту на тогова, ту на оногова:
— Няма по-богат от тоя човек, чиято щедрост не познава граници. Той иде от Кайро и има приятели в Индия, Синд и Йемен. Добре ще бъде и вие да се сприятелите с него и да му услужите, ако потрябва.
И Али превъзнасял Маруф дотогава, докато търговците сами започнали да възхваляват помежду си неговите добродетели. Всички наобиколили знатния чужденец и се надпреварвали да му предлагат закуски и напитки. Дори началникът на търговците дошъл при него и го поздравил.
Пристъпил Али към Маруф и му рекъл пред събраните търговци:
— Господарю, дали случайно нямаш такъв и такъв плат?
И Маруф отвърнал:
— Много.
Тогава се обадил и друг търговец:
— Господарю, имаш ли жълто сукно?
— Много — казал Маруф.
— Ами червено като кръв на газела?
— Много.
И всеки път, когато някой го питал за нещо, Маруф отговарял:
— Много.
По едно време се явил един просяк и започнал да събира милостиня. Някой му дал петаче, друг — сребърна пара, но повечето не му дали нищо. А Маруф загребал цяла шепа жълтици и ги изсипал в шапката на просяка.
Смаяли се търговците и си рекли:
— Това е царски подарък. Тоя човек наистина трябва да е много богат.
След малко към Маруф се приближила една бедна жена и той дал и на нея шепа жълтици. Жената го благословила и разказала за щедростта му на други бедняци, които веднага наобиколили незнайния благодетел. Маруф не жалел парите и ги пръскал с шепи.
— Ако знаех, че в тоя град има толкова много просяци и бедняци, щях да напълня дисагите си с пари! — извикал той, когато не му останала нито една жълтица. — Ами ако дойде сега още някой сиромах човек, какво ще му кажа?
— Кажи му, че аллах ще го възнагради — рекъл на¬чалникът на търговците.
— Нямам такъв навик — отвърнал Маруф. — Ще трябва да заема от някого хиляда жълтици, докато ми пристигнат торбите със злато.
— Не се безпокой — успокоил го началникът на тър¬говците. — Аз ще ти дам! — И той изпратил слугата си да му донесе хиляда жълтици.
Скоро слугата се върнал и донесъл жълтиците, които Маруф започнал да раздава пак тъй щедро.
Когато свършил и тия пари, той заел и от други търговци по хиляда жълтици, като казвал:
— Ще ви ги върна, щом пристигнат торбите със злато.
И търговците гледали как Маруф хвърля жълтиците над главите на събрания народ и се учудвали на щедростта му.
Вечерта Али поканил на угощение всички търговци и отредил на Маруф най-почетно място. Гостите пирували и се веселили, а Маруф им разправял само за тъкани и за скъпоценни камъни, като се представял за най-богатия човек на света.
На другия ден той отишъл на пазарището и отново почнал да заема пари и да ги раздава на бедните.
Тъй минали двадесет дни и Маруф успял да заеме от разни търговци шестдесет хиляди жълтици.
А търговците чакали да пристигнат торбите със злато, чакали и най-сетне загубили търпение. Отишли при Али и му казали:
— Няма ги торбите със злато на твоя приятел.
— Ще пристигнат — успокоил ги Али. После той прескочил до Маруф и му рекъл:
— Какво правиш, Маруф? Търговците се безпокоят за парите си. Ти си взел шестдесет хиляди жълтици. Как ще им ги върнеш, като нищо не купуваш и не продаваш?
— Та какво са шестдесет хиляди жълтици! — казал Маруф. — Щом ми пристигнат торбите със злато, ще се разплатя.
— Как? — извикал Али. — Нима ти имаш торби със злато?
— Много — отвърнал Маруф.
— А, значи ти се осмеляваш да се гавриш и с мен?
— Няма какво да приказваме повече! Като ми дойдат торбите със злато, всеки ще си получи своето!
Разсърдил се Али и възнегодувал:
— О, неблагодарнико, ти не заслужаваш никаква милост! Отговаряй сега сам за делата си и не очаквай вече никаква помощ от мен!
И като казал това, Али оставил приятеля си, дълбоко възмутен от неговата непризнателност.
А търговците се явили отново при Али и го запитали:
— Какво да правим?
Оплачете се на султана! — посъветвал ги Али.
И търговците отишли при падишаха и му разправили как Маруф ги измамил и им взел шестдесет хиляди жълтици, които раздал на бедните. Той обещал да им върне парите, когато получи торбите си със злато, но и до ден днешен нямало никакви торби със злато.
А султанът бил много алчен човек и като чул за щедростта на Маруф, рекъл си: „Ако тоя чужденец не е богат, той не би раздал толкова жълтици на бедните. Добре ще бъде да се сприятеля с него и да взема аз парите, които дължи на търговците. После ще го оженя за дъщеря си и ще притуря неговото богатство към моето“.
Но везирът разбрал какво е намислил султанът и го предупредил:
— Господарю, пази се от измамници!
— Ще го позная аз дали е измамник — казал султанът.
— А как ще го познаеш?
— Много лесно. Аз имам един скъпоценен камък. Ще му го покажа и ще го попитам какъв е тоя камък и колко струва. Ако той ми отговори правилно — значи, е богат човек, ако ли пък не може да отговори, тогава наистина е измамник и аз ще му отрежа главата.
И султанът повикал Маруф, поканил го да седне до него и го запитал:
— Вярно ли е, че си взел от търговците шестдесет хиляди жълтици?
— Вярно е — рекъл Маруф.
— Кога ще им ги върнеш?
— Като ми пристигнат торбите със злато, ще се издължа на всички. На когото дължа хиляда, ще дам две хиляди — ако иска в злато, ако иска в сребро, ако иска в стока.
Султанът извадил един скъпоценен камък колкото лешник, подал го на Маруф и казал:
— Разгледай тоя камък и ми кажи какъв е и колко струва.
Маруф взел камъка, стиснал го с два пръста и го счупил.
— Какво направи? — изплашил се султанът.
О, всемогъщи господарю, това не е скъпоценен ка-мък, а парче стъкло, което не струва нищо. Какъв султан си ти, щом не можеш да различиш стъклото от скъпоценния камък? Но защо ли те питам: всички вие сте бедняци и нямате истински съкровища. Пък и да ти кажа право, аз се занимавам само със скъпоценни камъни, кои¬то не са по-малки от орех.
— А ти имаш ли такива скъпоценни камъни? — попитал падишахът.
– Много — рекъл Маруф.
Полакомил се султанът по невижданите съкровища и казал:
— Ще ми дадеш ли от тия камъни?
— Като ми пристигне керванът, ще ти дам, колкото искаш.
Тогава повелителят на правоверните успокоил търговците и рекъл на везира:
Поприказвай насаме с Маруф и му предложи да се ожени за дъщеря ми.
Везирът се опитал да вразуми господаря си и пак го посъветвал да не се доверява на непознатия чужденец, който, по всичко изглеждало, бил измамник.
— О, завистнико — кипнал султанът. — ти сам искаше да се ожениш за дъщеря ми и затова сега злословиш срещу търговеца Маруф! Как може той да бъде измамник, когато счупи с два пръста скъпоценния камък и го позна, че не струва нищо? Ти искаш да лишиш дъщеря ми и мене от неговите богатства!
Изплашен от гнева на султана, везирът се явил при Маруф и му рекъл:
— Моят господар те е харесал и желае да те ожени за дъщеря си, която е невиждана хубавица. Какво ще кажеш?
Не е лошо да стана султански зет — отвърнал Маруф, — но засега това е невъзможно. Аз нямам пари, а за сватбата ще трябва да раздам на бедните пет хиляди торби жълтици, да даря невестата със сто скъпоценни камъка и още сто да отделя за нейните робини и евнуси. Нека султанът почака, докато ми пристигнат товарите със злато и с разни други съкповища.
И везирът отишъл при господаря си и му разправил какво му казал Маруф.
— Виждаш ли? — извикал падишахът. — А ти го клеветиш, че бил измамник! По-скоро върви и го доведи да поговоря аз с него!
Везирът довел Маруф и султанът му казал:
— Не се оправдавай, че нямаш пари. Моята съкровищница е пълна със злато и сребро. Ето ти ключовете от нея, вземи каквото ти трябва и го раздай на бедните.
А като ти пристигне керванът, тогава ще ми се разплатиш и ще поднесеш дарове и на жена си.
След това султанът заповядал да украсят града за предстоящата сватба и да приготвят разкошна трапеза с всякакви ястия. Засвирили музики, забили барабани, събрали се фокусници, смешници и танцувайки. Всички яли, пили и се веселили, а Маруф обикалял наоколо и хвърлял пълни шепи злато и сребро на бедните.
Сватбата продължила четиридесет дни. На четиридесет и първия ден било устроено шествие начело с невестата. Когато тя дошла, Маруф започнал да пръска щедро жълтици над главите на събраните гости. После той последвал невестата в брачната зала и седнал до нея на високия диван. Сватбарите се разотишли, слугите спус¬нали завесите и затворили вратите.
Тогава Маруф навел натъжено глава и въздъхнал.
— Защо си угрижен, господарю мой? — попитала султанската дъщеря.
— Как да не съм угрижен, когато твоят баща ме на кара да се оженя за теб, преди да са ми пристигнали съкровищата — отвърнал Маруф. — Аз исках да ти по¬даря сто гкъпоценни камъка и други сто да раздам на твоите робини и евнуси. А сега не мога да сторя това.
— Не се безпокой — утешила го невестата. — Като получиш товарите със съкровища, ще раздадеш дарове на всички.
Минало доста време, но очакваният керван със злато и скъпоценности все не пристигал. А Маруф продължавал да се разпорежда с чуждото богатство и да го пилее щедро на всички страни.
Един ден пазителят на султанската съкровищница се явил разтревожен при султана и казал:
— Повелителю на правоверните, в твоята съкровищница са останали само няколко жълтици! Скоро тя ще бъде съвсем празна!
Като чул това, везирът не се стърпял и извикал:
— Докога, господарю, ще закриляш тоя лъжец и измамник?
Замислил се старият падишах, почесал се по брадата и рекъл:
— Е, добре, какво да правим?
— Няма мъж, който да скрие някаква тайна от жена си — казал везирът. — Нека твоята дъщеря го разпита подробно и разбере каква е работата.
Султанът послушал везира и повикал дъщеря си.
— Какво искаш, татко? — запитала го тя.
— Поприказвай с везира — рекъл бащата.
И везирът й разказал как Маруф пропилял всичкото богатство на султана, като го излъгал, че очаква товари със съкровища.
— Опитай се да узнаеш тая нощ от Маруф самата истина, като му обещаеш, че ще запазиш тайната и ще го спасиш от гнева на баща си — посъветвал я той.
— Бъдете спокойни — казала султанската дъщеря. — Аз зная как да го изпитам.
И вечерта, когато Маруф дошъл при нея, тя започнала да го уверява в своята голяма обич и го запитала:
— Защо си все замислен, господарю мой? Какво ти тежи на сърцето? Ти постоянно говориш, че си богат търговец и че очакваш товари със съкровища, а досега няма никакъв твой керван. Признай ми чистосърдечно и аз ще се помъча да ти помогна и да те спася от гнева на баща ми, който те смята за измамник и лъжец!
Разчувствуван от думите на жена си, Маруф не можал да се прикрива повече и рекъл:
— Аз не съм търговец и нямам никакви съкровища.
В моята родина бях беден обущар и едва изкарвах прехраната си с тежък труд. — И Маруф разправил всичките си патила и теглила с Фатима Вещицата, която го при¬ нудила да забегне далеч от родината.
Султанската дъщеря го слушала съчувствено и когато той свършил, казала:
— Ти изигра баща ми със своето самохвалство и пропиля богатството му. Той и везирът ми заръчаха да узная истината за тебе. Ако аз разкажа на султана твоята история, той ще те погуби и сред хората ще се разнесе мълва, че съм се омъжила за измамник и лъжец. Но какъвто и да си, аз те обичам, затова ще се опитам да те спася. Преоблечи се като роб и вземи петдесет хиляди от
моите жълтици. Качи се на един кон и избягай в някоя далечна страна. Оттам ще ми проводиш тайно писмо, за да зная къде се намираш. Аз ще ти пиша и ще ти пращам пари. Когато баща ми умре, ще се съберем пак заедно и вече никой не ще ни раздели. А сега ставай и тръгвай веднага, докато още не се е съмнало.
Преоблякъл се Маруф като роб, яхнал най-буйния кон, сбогувал се със султанската дъщеря и скоро излязъл извън града.
На сутринта султанът и везирът повикали младата невеста и я попитали:
— Какво стана?
— Снощи — рекла дъщерята, — още преди да си дойде мъжът ми, при мен влезе Фарадж евнухът и ми съобщи, че десет роби стоели пред вратите на палата. Те му дали това писмо и казали: „Предай го на търговеца Маруф. Ние сме от неговите роби, които придружават кервана със съкровищата. Научихме, че той се оженил за султанската дъщеря, и дойдохме да му разправим какво
ни се случи из пътя.“ Аз взех писмото и ето какво прочетох: „Господарю Маруф, след като ти ни остави и замина, ние бяхме нападнати от разбойници, с които започнахме голям бой. Но те бяха две хиляди, а ние — петстотин. Цели тридесет дни се бихме с тях и затова закъсняхме да пристигнем навреме. Разбойниците ни взеха двеста топа тъкани и убиха петдесет роби.“ Когато узна тая новина, Маруф извика: „Защо им е трябвало да се бият заради двеста топа тъкани, които няма да намалят моето богатство? По-добре да ги бяха подарили на разбойниците, но да стигнат навреме. Аз ще отида да видя какво става и сам ще докарам кервана.“ И като каза това, Маруф замина с робите, които му донесоха писмото.
После султанската дъщеря се обърнала към баща си и добавила:
— Ако бях послушала съвета на твоя везир да изпитам мъжа си, щях да се опозоря завинаги пред него и той щеше да ме намрази.
— О, дъще — рекъл бащата, — няма никакво съмнение, че Маруф е честен човек! Дано само той се върне по-скоро, за да напълни опразнената ни съкровищница със своите богатства!
И султанът започнал да успокоява дъщеря си и да хули везира.
А в това време Маруф пътувал през една безлюдна пустиня и не знаел накъде да отиде. Към пладне стигнал до малко селце и видял един селянин, който орял нивата си с чифт волове.
Измъчван от глад, Маруф се приближил до орача и го поздравил.
— Добре дошъл! — отвърнал орачът. — Ти да не си султански роб?
— Да — рекъл Маруф.
— Слез от коня да похапнем! — поканил го селянинът.
— С какво ще ме нагостиш, когато не виждам нищо за ядене?
— Все ще се намери нещо. Ей го де е селото. Веднага ще ти донеса обед, а на коня ти — торба овес.
— А не е ли по-добре да отида аз дотам и да купя храна, та да обядваме заедно?
— В селото няма пазар и не можеш да купиш нищо. Моля те, почакай ме малко, аз скоро ще се върна.
И Маруф слязъл от коня, а орачът изтичал до селото.
Както седял и го чакал, Маруф си рекъл: „Тоя човек си остави работата заради мен. Я да поора аз малко, докато го чакам да дойде.“
И той подкарал воловете и започнал да оре, но не щеш ли — ралото се закачило за нещо и животните спрели. Маруф се навел и съгледал златна халка. Разчистил земята наоколо и видял, че халката е закована върху мраморна плоча, голяма колкото воденичен камък Маруф напрегнал всичката си сила и отместил плочата — под нея се открила дълбока яма със стълба. Спуснал се Маруф по стълбата и се намерил в широко подземие с четири стаи. Едната стая била пълна със злато, втората — с изумруди, бисери и корали, третата — с бадахшански рубини и сапфири, четвъртата — с елмази. В средата на подземието имало един сандък от прозрачен кристал, зад чиито стени блещукали невиждани скъпоценни камъни, всеки от които бил голям колкото орех. Върху тоя сандък стояла кутийка от чисто злато.
Маруф пристъпил като омагьосан до сандъка и си рекъл: „Какво ли има в тая кутийка?“ И той отворил кутийката и намерил в нея един златен пръстен, по който били изписани неразгадаеми знаци и заклинания.
Маруф потъркал пръстена и изведнъж се чул глас:
— Тук съм, господарю мой? Какво желаеш?
— Кой си ти? — попитал Маруф.
— Аз съм пазител на тоя пръстен и под моя власт се намират хиляди духове, които ме слушат и ми се подчиняват. Сега съм твой роб. Ако ти потрябва нещо, дори и да си накрай света, потъркай пръстена. Аз ще се явя веднага пред теб и ще изпълня желанието ти!
— Как се казваш? — извикал развълнуван Маруф.
— Името ми е Абу-с-Саадат, а това подземие е съкровищницата на Шедад, сина на ада. Аз бях негов слуга преди смъртта му и тоя пръстен принадлежеше нему.
Поогледал се Маруф наоколо и рекъл:
— Можеш ли да пренесеш горе на земята всички тия съкровища?
— Веднага — отговорил гласът и в същия миг подземието се разтворило и Маруф се намерил отново сред нивата на селянина. Безброй красиви юноши изскочили изпод земята със златни кошници и започнали да пренасят съкровищата.
След малко при Маруф се явил самият Абу-с-Саадат и казал:
— В съкровищницата не остана нищо, господарю мой! Имаш ли някакво друго желание?
— Сложете всички съкровища в сандъци и ги натоварете на мулета! — заповядал Маруф.
И Абу-с-Саадат плеснал три пъти с ръце и тутакси пред него застанали седемстотин роби.
— Нека петстотин от вас се превърнат в товарни мулета, сто да се преобразят в коне със златни седла и накити, а другите сто да станат слуги и пазачи, облечени в най-хубави дрехи!
И както казал Абу-с-Саадат, тъй и станало. След това той разпоредил да донесат сандъци и да натоварят съкровищата на приготвените за път мулета.
— Абу-с-Саадат — рекъл Маруф, — можеш ли да ми набавиш египетски, сирийски, персийски и индийски тъкани — по сто топа от всяка страна?
— Може, но ще трябва да почакаш.
— Колко време?
— До утре сутринта. Още преди да е съмнало, ще ги имаш.
— Добре — съгласил се Маруф и заповядал да му приготвят една шатра.
Когато слугите разпънали шатрата, Абу-с-Саадат наредил да сложат в нея трапеза с всякакви ястия и казал:
— Почивай си тук, господарю, и не се бой от нищо.
Моите слуги ще те пазят.
И като казал това, той изчезнал.
Разположил се Маруф в палатката пред сложената трапеза, окръжен от роби, слуги и пазачи.
А в това време бедният селянин дошъл с пълна паница чорба от леща и с една торба овес. Като видял чужденеца и хората около него, селянинът се смутил и поискал да се върне, но Маруф го съгледал и заповядал да го доведат.
— Какво носиш? — попитал го той.
— Нося ти обед и овес на твоя кон — казал селянинът.— Ако знаех, че ти си самият султан, щях да заколя някоя кокошка и да те нагостя, както подобава.
Маруф се засмял и рекъл:
— Аз не съм султанът, а неговият зет. Бяхме се скарали двамата снощи и сега той е проводил пратеници да ме върнат в града, та да се помирим. А ти, щом си донесъл обеда, сядай да се храним заедно!
И Маруф се нахвърлил лакомо върху лещата, а на орача предложил другите ястия на трапезата.
Като изял всичката леща до последното зрънце, Маруф напълнил паницата със злато, подал я на селянина и казал:
— Върви си сега със здраве и когато дойдеш в града, не забравяй да ми се обадиш в палата!
И орачът си отишъл радостен и щастлив у дома, а Маруф пирувал и се веселил до късна нощ.
На сутринта по пътя се задал керван от шестстотин коне и мулета, натоварени с различни тъкани — египетски, сирийски, персийски и индийски. Начело вървял Абу-с-Саадат и пред него се поклащала богато украсена носилка със златовезан заслон.
Когато керванът стигнал до шатрата, Абу-с-Саадат скочил от коня си, влязъл при Маруф и му казал:
— Господарю, заповедта ти е изпълнена! Тук има и една носилка, на която са сдиплени най-скъпите царски дрехи. Премени се в тях, седни на носилката и ни кажи къде да те водим!
— Ще ме заведете в град Ихтиян-ал-Хатан. Но ти ще отидеш там преди мене, ще се явиш при султана като мой пратеник и ще му връчиш писмото, което ще ти дам.
И Маруф написал писмото и Абу-с-Саадат заминал за султанската столица. Явил се той при султана, пожелал му вечна слава, щастие и дълъг живот и рекъл:
— Аз ида от твоя зет, който ти праща това писмо!
Султанът взел писмото, разтворил го и прочел: „Пристигам с кервана. Излез и ме посрещни с войска!“
Зарадвал се повелителят на правоверните и веднага заповядал да украсят града, после отишъл при дъщеря си и казал:
— Нося ти добра новина. Маруф пристига с обещаните съкровища и аз отивам да го посрещна.
А в това време Абу-с-Саадат се върнал при Маруф и му съобщил, че предал писмото на султана.
— Да тръгваме! — рекъл Маруф и като се пременил в царските дрехи, изтегнал се на носилката и керванът потеглил към столицата.
По средата на пътя неочаквано се задала отсреща многобройна войска, предвождана от стария султан. Когато войската се приближила, султанът съгледал Маруф в разкошната носилка, облечен в царски дрехи, спуснал се към него, прегърнал го и го благословил.
И шествието влязло тържествено з града. Маруф отишъл в палата и заповядал на Абу-с-Саадат да разтоварят всички съкровища и да ги пренесат в съкровищницата на султана. След това разпоредил да занесат на султанската дъщеря сандъка със скъпоценните камъни и да наградят богато нейните робини и евнуси. Сам той се явил при нея и я дарил с прекрасни дрехи и невиждани накити.
— Защо ме излъга, че си бил беден обущар? — засмяла се жена му.
— Исках да те изпитам дали ме обичаш заради богатството — отвърнал Маруф, — но сега се убедих, че твоята обич е искрена.
Като си от починал от пътуването, Маруф повикал търговците и щедро им се разплатил — на когото дължал хиляда жълтици, дал две хиляди и по някой топ скъпа тъкан. После събрал просяците и бедняците и започнал да ги обсипва с пари.
Гледал го султанът как пилее богатството и свидливото му сърце се топяло от мъка.
— Какво ще кажеш за тая щедрост? — попитал той везира.
— Не е търговец тоя човек, който не знае цената на парите – рекъл везирът. — Аз ще ти дам един съвет: ще поканиш зетя си на гощавка в градината и аз ще го напия. Когато виното замъти разсъдъка му, той ще ни открие своята тайна.
И двамата се сговорили да повикат Маруф на другия ден в градината.
На следната утрин падишахът влязъл в приемната зала и седнал на престола си.
Неочаквано в залага се втурнали изплашени неколцина коняри.
— Какво има? — попитал султанът.
О, господарю — извикали в един глас конярите, — тая сутрин като влязохме в конюшните да нахраним конете и мулетата на Маруф, видяхме, че ги няма! Робите, които ги докараха, са избягали заедно с тях!
— Шестстотин животни и сто роби! Как сте ги изпуснали? Вървете при Маруф и му кажете какво се е случило!
Конярите едва дочакали Маруф да излезе от харема и му разправили за бягството на робите, които отвлекли конете и мулетата.
— Защо дигате такава врява? — засмял се Маруф.
— Я си гледайте работата.
Към обед султанът казал на зетя си:
— Искаш ли да обядваме с везира в градината?
— Може — съгласил се Маруф.
И тримата отишли в тихата градина на палата и седнали край сложената трапеза. Наоколо шуртели водоскоци, по клоните на дърветата пеели птици. Слугите носели вкусни ястия, а везирът пълнел чашата на Маруф с омайно вино и възхвалявал неговите добродетели.
По едно време, когато главата на Маруф се замаяла от виното, везирът му рекъл:
— Не съм виждал по-богат и по-щедър човек от тебе.
Разкажи ни как си спечелил всички тия съкровища.
И подмамен от лукавото ласкателство на стария хитрец, Маруф разправил цялата си история от край до край, като се похвалил, че притежава вълшебния пръстен.
— Сине мой, покажи ни да видим тоя пръстен! — примолил се везирът.
И Маруф снел пръстена и му го подал.
— Ако го потъркам, ще се появи ли духът?
— Ще се яви.
И везирът потъркал пръстена и изведнъж нечий глас извикал:
— Тук съм, господарю мой! Пожелай каквото искаш, и волята ти ще бъде изпълнена!
Тогава везирът посочил Маруф и казал:
— Грабни тоя негодник и го отнеси в най-далечния край на пустинята, дето той ще умре от глад и жажда!
И духът грабнал Маруф и полетял с него между небето и земята.
— О, Абу-с-Саадат, къде ме водиш? — заплакал султанският зет.
Тъй ти се пада, щом не съумя да запазиш пръстена!
— отвърнал Абу-с-Саадат и оставил Маруф в най-далечния край на пустинята.
А в това време везирът рекъл на султана:
— Увери ли се сега, че твоят зет е лъжец и измамник?
— Имаш право — съгласил се султанът. — Я дай да видя пръстена!
Но везирът се обърнал гневно към него и казал:
— О, безумнико, как ще ти го дам, когато аз съм вече твой господар.
И като потъркал отново пръстена и духът се явил. той заповядал:
– Нека и тоя глупак отиде там, дето е зет му!
Тутакси Абу-с-Саадат дигнал султана и го отнесъл в пустинята при Маруф. Събрали се двамата сред безкрайната пясъчна пустош и започнали да се окайват за своето лекомислие и доверчивост.
А везирът погладил самодоволно бялата си брада, свикал придворния съвет и разправил историята с вълшебния пръстен.
— Ако вие не ме изберете за султан — рекъл той, — ще изпратя всички ви в пустинята, отдето никой не ще се върне.
Нямало що да правят — съгласили се придворните съветници и везирът седнал на султанския престол.
На следния ден той разгласил, че ще се ожени за султанската дъщеря, и заповядал да приготвят разкошна сватбарска трапеза.
Събрали се първенците на угощение, засвирили зурни, задумкали тъпани, започнали се веселби.
Към полунощ везирът отишъл в харема и се явил при султанската дъщеря, която била нагиздена в най-разкошната си премяна. Но когато се приближил до нея, тя се отдръпнала назад и казала с просълзени очи:
— Господарю, нима не виждаш човека, който ни гледа?
— Кой човек? — попитал везирът.
— Тоя от пръстена.
Везирът помислил, че невестата говори за Абу-с-Саадат, засмял се и рекъл:
— Не бой се, това е слугата на пръстена и той е под моя власт!
— Не, аз се страхувам от духове — промълвила разтреперана султанската дъщеря. — Моля те, свали си пръстена и го остави някъде по-далеч от мен!
Везирът снел пръстена и го оставил на дивана. В същия миг султанската дъщеря се метнала като пантера, грабнала вълшебния пръстен и го потъркала. Изгскочил изневиделица Абу-с-Саадат и попитал:
— Какво ще заповядаш, господарке?
— Хвърли тоя злодей в тъмницата и го окови във вериги! — извикала тя.
И още преди везирът да се опомни и да разбере какво е станало, духът го завлякъл в тъмницата, оковал го и се върнал.
— Къде са баща ми и мъжът ми? — попитала султанската дъщеря.
— На края на пустинята.
— Заповядвам ти веднага да ги доведеш!
И Абу-с-Саадат отлетял в пустинята и намерил султана и Маруф, които окайвали злочестата си съдба.
— Спасени сте! — извикал духът и като им разказал какво се случило с везира, дигнал ги и ги отнесъл.
Скоро султанът и Маруф се върнали в палата. Султанската дъщеря ги посрещнала радостно, разшетала се и ги поканила да си хапнат и пийнат, защото и двамата били изгладнели и ожаднели. После тя сложила пръстена на ръката на мъжа си и му казала:
— Пази го като очите си и не го давай никому, за да не те сполети нова беда!
Като минала нощта и настъпило утрото, султанът седнал на престола си и провъзгласил Маруф за везир. Той заповядал да извадят стария везир от тъмницата и да му отрежат главата на големия градски площад за назидание на народа. И султанската заповед била незабавно изпълнена.
След няколко години, когато султанът умрял, Маруф се възкачил на престола и дълго управлявал страната в мир и благоденствие. Султан Маруф не забравил бедния селски орач, в чиято нива намерил вълшебния пръстен, и го направил свой везир и пръв съветник.

Живели някога в Персия двама братя: Касим и Али Баба. Когато баща им умрял, те си поделили по равно оставеното им оскъдно наследство, ала съдбата ги обрекла да не бъдат равни в понататъшния си живот. По-големият брат Касим се оженил за имотна мома и станал най-богатият човек в града, а Али Баба си взел за жена бедна девойка и едничкото му богатство били трите мулета, с които пренасял дърва от далечната вековна гора.
Една привечер, когато Али Баба седял накрай гората и си почивал от дневния труд, чул тропот на коне. Като се взрял в далечината на широкия път, той съгледал гъст облак прах, сред който се очертали препускащи конници.
Изплашил се Али Баба да не би тия хора да са разбойници и бързо се покатерил на близкото дърво, което растяло край една висока скала. Той се притулил зад разлистените клони и скоро в гората наистина се явили четиридесет разбойници със страшни, брадясали лица, въоръжени до зъби. Те слезли от конете си, нарамили донесените тежки чували и тръгнали към дървото, на което се намирал Али Баба. Главатарят нагазил в храсталака, приближил се до една тайна врата в скалата и извикал високо:
— Сезам, отвори се!
И вратата мигом се отворила и насреща зейнала дълбока, тъмна пещера. Разбойниците влезли вътре, последвани от главатаря, и вратата пак се затворила.
Али Баба поискал да скочи от дървото и да избяга с някой кон, но после решил да почака, за да види какво ще стане по-нататък.
По едно време вратата отново се отворила и разбойниците се измъкнали един по един с празни чували в ръцете. Като се уверил, че всички са излезли, главатарят извикал:
— Сезам, затвори се!
И вратата веднага се затворила и разбойниците яхнали конете си и заминали.
Тогава Али Баба слязъл от дървото, изправил се пред скалата и изрекъл чудните думи:
— Сезам, отвори се!
В същия миг тайната врата се отворила и от зиналата скала полъхнала хладина.
Дърварят тръгнал из мрака на пещерата и стигнал до едно място, дето прониквала слаба светлина през един процеп на каменния свод.
За своя най-голяма изненада Али Баба видял наоколо грамади от съкровища — копринени тъкани, пъстроцветни килими, скъпоценни камъни, златни и сребърни монети. Едва сега бедният дървар разбрал, че тая пещера е скривалище на разбойниците, които пазели тук ограбените богатства.
Али Баба разгледал натрупаните съкровища и без да мисли много, напълнил няколко торби със злато, натоварил ги на мулетата и ги покрил с дърва.
— Сезам, затвори се! — рекъл той накрая и когато вратата се затворила, потеглил към къщи.
Като се прибрал у дома, Али Баба оставил дървата на двора, а торбите пренесъл в стаята на жена си.
Щом видяла толкова много жълтици, тя се изплашила и започнала да хока мъжа си:
— Какво си направил, проклетнико? Отде си откраднал тия пари?
Не е кражба да вземеш туй, което другите са откраднали — рекъл Али Баба и й разправил как попаднал в пещерата на разбойниците. — Сега вече и ние ще заживеем в охолство — добавил той и изсипал жълтиците в голяма купчина.
Зарадвала се жена му и поискала да преброи парите.
— Как ще преброиш толкова много жълтици? — възпротивил се дърварят. — Не съм ги спечелили с труд, та да ги броим. Я най-добре да ги заровим в една яма и оттам да вземаме по малко.
— Не — казала жената. — Ние трябва да знаем колко пари имаме. Ти иди да изкопаеш ямата, а аз ще взема отнякъде една крина да измеря жълтиците.
Напразно Али Баба увещавал жена си да не отива никъде и да запази тайната, която й поверил.
Тя не го послушала и отишла у брата на мъжа си да му иска крината. Там заварила само жената на Касим, който не бил вкъщи.
— Каква крина искаш — голяма или малка?
— А че по-големичка, ако може.
И жената на Касим изтичала да донесе голямата крина и си рекла: „Какво ли ще мерят с нея?" И взела, че намазала отвън със смола дъното на съда.
Като си дошла у дома, жената на Али Баба се заловила да пълни крината с жълтици и да ги изсипва на пода, докато измерила цялата купчина. Зарадвана от щедростта на аллаха, тя не забелязала, че върху дъното на съда се залепила една жълтица, и побързала да върне крината на етърва си.
Зачудила се жената на Касим, като видяла залепналата жълтица, и едва дочакала мъжа си да му съобщи новината.
Вечерта, когато Касим се върнал вкъщи, тя му рекла:
— Ние мислехме, че твоят брат е сиромах човек, а той си мери парите с крина.
И му разказала какво се случило.
Цяла нощ Касим не можал да заспи от завист и се мъчел да отгатне как е забогатял брат му. На сутринта рано-рано той отишъл при него и го попитал:
— Братко, отде имаш толкова много жълтици, че ги мериш с крина?
— Какви жълтици? — престорил се на изненадан Али Баба.
Касим му показал жълтицата, която била залепнала на крината, и Али Баба, ще не ще, му признал как проникнал в скривалището на разбойниците.
— Ние можем да си поделим всички богатства, ако ми обещаеш, че ще запазиш тайната — предложил му той.
— Бъди спокоен! Никому думица няма да кажа! — уверил го Касим.
И Али Баба разправил подробно къде се намира пещерата и какви са вълшебните думи, които отварят вратата.
Доволен и радостен, Касим се прибрал у дома, обзет от едничката мисъл да измами брата си и да заграби всичките съкровища.
На другия ден още призори той взел много чували и потеглил с десетина мулета към гората. Като стигнал там, скоро намерил скалата, скрита сред храсталаците, заста-нал пред тайната врата и извикал:
— Сезам, отвори се!
Вратата се отворила и Касим се втурнал в тъмната пещера, навлязъл навътре и се озовал на онова място, дето прониквала светлина от процепа на каменния свод. Изправен пред несметните богатства, които се открили пред очите му, той напълнил бързо няколко чувала със съкровища, изнесъл ги пред входа на пещерата, после се върнал и почнал да пълни и останалите чували. Ала ко¬гато поискал да изнесе и тях, от смущение и възбуда внезапно забравил първата дума, която трябвало да изрече, за да отвори вратата. И вместо да извика: „Сезам, отвори се!" — рекъл: „Сусам, отвори се!"
Но вратата останала затворена и Касим изпаднал в ужас. Дълго напрягал той паметта си и изричал всякакви думи, само истинската дума не идвала на устата му.
И както стоял, обзет от отчаяние, ето че разбойниците се задали и още отдалече съгледали мулетата и чувалите със съкровища.
Разбойниците скочили от конете си и се спуснали към скалата, а главатарят извадил сабята си и извикал:
— Сезам, отвори се!
И вратата се отворила и всички нахълтали с голи саби в пещерата. Обезумял от уплаха, Касим се опитал да блъсне гла¬ватаря и да избяга, но разбойниците го хванали и веднага го съсекли.
След това те прибрали изнесените съкровища и дълго се питали как е открито съкровището им и кой може да е казал на крадеца вълшебните думи. И като не могли да си обяснят загадката, разбойниците оставили отвътре до входа насечения труп на Касим, за да всеят страх и трепет у всеки, който дръзне да проникне в пещерата. После затворили вратата, метнали се на конете си и тръгнали отново по грабеж.
А жената на Касим седяла и чакала мъжа си чак до вечерта и най-сетне загубила търпение и излязла да пита Али Баба дали не го знае къде е.
Али Баба се досетил, че брат му е отишъл скришом в пещерата, и успокоил снаха си, като й казал, че Касим е разумен човек и знае какво прави.
Но Касимовата жена не мигнала цяла нощ и на сутринта, разтревожена и разплакана, отново отишла при Али Баба и той пак я успокоил.
Ала сега вече и сам Али Баба се усъмнил, че може беда да е сполетяла Касим, затова решил да го потърси и тръгнал с три мулета към гората. Когато наближил скалата, той забелязал наоколо кървави следи и сърцето му се свило от лоши предчувствия.
— Сезам, отвори се! — рекъл с разтреперан глас той.
И вратата се отворила и на няколко крачки зад нея Али Баба съзрял трупа на Касим, насечен на четири къса.
Колкото и да бил обиждан и огорчаван от брата си, Али Баба се натъжил дълбоко, отишъл навътре в пещерата и взел някакво платно, в което увил нарязаното тяло. После напълнил две торби с жълтици и ги вързал за мулетата заедно с трупа на покойника, покрил всичко с дърва и се прибрал по тъмно, за да не събуди подозрение у минувачите.
Щом стигнал в града, той се отбил покрай къщата на Касим, повикал вярната робиня Моргиана и й съобщил тъжната новина, че носи трупа на господаря й, убит от разбойници.
— Само аз и ти ще знаем тая тайна — предупредил я Али Баба. — На другите ще казваш, че Касим е умрял от естествена смърт.
След това Али Баба се явил при снаха си и рекъл с опечалено лице:
— Мила сестро, не се вълнувай от думите ми, каквито и да бъдат те.
— Какво има? Да не би да се е случило нещо лошо с Касим?— извикала тя.
И Али Баба разправил спокойно и предпазливо за смъртта на брата си, без да споменава, че е донесъл трупа му.
— Такава е била волята на аллаха — казал той — и ти ще трябва да се помириш с нещастието, което те е сполетяло. Не се отдавай на пагубни мисли и не почерняй дните си в самота и отчаяние. Ние ще съберем имотите си и ще заживеем заедно. А сега остави на мен и на Моргиана да се погрижим за погребението на Касим и не казвай никому какво се е случило.
Ободрена от думите на Али Баба, жената на Касим приела с готовност предложението му и на душата й олекнало.
Като излязъл от стаята на снаха си, Али Баба поприказвал насаме с Моргиана и се завърнал вкъщи.
На следната утрин Моргиана отишла при един билкар и му поискала лек за господаря си, който бил тежко болен.
Търговецът й дал някаква билка и робинята я занесла у дома, но на другия ден пак се явила при билкаря и със сълзи на очи казала:
— Господарят е още по-зле и нито яде, нито пие.
Нямаш ли някое друго, по-силно лекарство?
И билкарят приготвил лек против най-тежката болест и го дал на Моргиана.
В това време Али Баба и жена му сновели непрекъснато до къщата на Касимови, натъжени и разтревожени, за да покажат, че Касим е на смъртно легло. И вечерта, когато Касимовата жена и робинята започнали високо да плачат и да нареждат, съседите разбрали, че Касим е умрял.
Още несъмнало, Моргиана изтичала при стария ранобуден обущар Мустафа, пуснала в ръката му една жълтица и го помолила да дойде с нея вкъщи, за да зашие нещо.
— Само че ще ти вържа очите — казала тя.
— Не отивам никъде с вързани очи — рекъл Мустафа. Но робинята му дала още една жълтица и обущарят се съгласил, взел си всички потребни неща и се приготвил да върви. Моргиана му превързала очите с кърпа и го повела към къщи.
Когато влезли в стаята с насечения труп на мъртвеца, тя снела кърпата от очите на Мустафа, дала му трета жълтица и му казала да зашие внимателно нарязаното тяло и да не обажда никому какво е правил.
Мустафа си свършил работата и Моргиана отново му вързала очите и го завела в дюкяна му.
Али Баба умил и намазал с балсам тялото на Касим, обвил го в бяло платно и разпоредил да повикат имамина, за за прочете упокойна молитва, както повелявал обичаят. После сложили покойника на носилка и го отнесли на гробището, дето го погребали най-тържествено.
Няколко дни след погребението Али Баба и жена му отишли да живеят при вдовицата на Касим, като пренесли там цялата си покъщнина и жълтиците.
Но да видим сега какво станало с разбойниците.
След някой и друг ден те се върнали в пещерата и останали поразени, когато забелязали, че съсеченият труп е изчезнал и че липсват много жълтици. Разбойниците разбрали, че някой е открил скривалището им, и се изплашили да не бъдат заловени и избити. Те дълго се съвещавали какво да правят и най-сетне решили да изпратят едного от тях в града, за да узнае кой е убитият, къде живее и дали има други хора, които са посветени в тайната на скривалището. Пратеникът бил предупреден, че го очаква смърт, ако не изпълни успешно поръката, и той се преоблякъл като търговец и заминал за града.
На разсъмване разбойникът стигнал на градското пазарище и съзрял едничкият отворен дюкян на обущаря Мустафа.
— Много си подранил, старче — рекъл той. — Навярно очите ти недовиждат, та почваш по-отраничко работа.
— Лъжеш се приятелю — отвърнал обущарят. — Ако ме беше видял преди няколко дни как заших един насечен мъртвец, щеше да се убедиш, че очите ми не са по-лоши от твоите.
Зарадвал се разбойникът, че е попаднал тъкмо на човека, който му трябва, но се престорил, че не разбира нищо, и попитал:
— Мъртвец ли? Отде-накъде ще зашиваш мъртвец?
— Повече нищо няма да ти кажа — рекъл Мустафа, като се сетил, че не трябва да издава никому тайната.
Но разбойникът му предложил една жълтица и поискал да му покаже само къщата, дето е станало това чудо.
— Не зная де е тая къща. Една жена ме заведе дотам с превръзка на очите и ме върна назад пак с вързани очи.
— Нищо, хайде да опитаме. И аз ще ти вържа очите, може пък да налучкаш посоката, като тръгнем по улиците.
Не устоял обущарят на изкушението, прибрал жълтицата и тръгнал с човека, който му вързал очите.
Дълго вървели те из града и Мустафа се спирал на всеки ъгъл и кръстопът, за да си припомни накъде го е водила Моргиана.
По едно време те стигнали до дома на Касим и обущарят казал:
— Май че тая беше къщата.
Разбойникът веднага извадил тебешир и сложил знак върху вратата на Касимовата къща, после развързал очите на Мустафа, поблагодарил му за услугата и се запътил към гората.
Ала ето че след малко се задала Моргиана, която се връщала от пазар, и забелязала тебеширения знак върху пътната врата. „Не ми се вижда чиста тая работа" — помислила си тя и взела, че надраскала с тебешир същия знак по вратите на всички околни къщи.
Слънцето залязло зад гората, когато пратеникът на разбойниците се завърнал в пещерата. Главатарят го изслушал и рекъл:
— Ще скрием оръжието си под дрехите и ще отидем един по един в града. Там ще се съберем на големия площад и после ще видим какво ще правим. Утре заран тръгваме!
Призори разбойниците се заточили по широкия път като обикновени пътници и към пладне се озовали в града. Събрали се на уговореното, място и пратеникът ги повел към къщата с тебеширения знак.
Но каква била изненадата, когато главатарят и другарите му дошли в Касимовата махала и видели по вратите на всички къщи едни и същи знаци.
— Чудно, кой е сложил тоя знак на всички врати!
— извикал пратеникът. — Кълна се в аллаха, че аз белязах само една къща!
След тая несполука разбойниците се върнали в гората и наказали със смърт другаря си, който се оставил да бъде измамен. Те изпратили друг човек в града и той отишъл пак при обущаря и го склонил да му покаже къщата. Тоя път разбойникът отбелязал вратата на Касимовия дом с червен тебешир и сметнал, че вече никой не може да го надхитри. Но и досетливата Моргиана намерила червен тебешир и написала същите знаци по всички околни къщи. Така разбойниците отново били заблудени и убили и втория пратеник.
Главатарят се убедил, че е безполезно да жертвува повече свои хора, и решил сам да разкрие тайната. Заминал за града и когато Мустафа го завел на определеното място, той дълго разглеждал къщата, докато я запомнил добре. И без да слага на вратата някакъв знак, потеглил назад към пещерата.
Привечер разбойниците се събрали и намислили да вземат тридесет и седем кожени мяха за дървено масло, да се скрият в тях и главатарят да ги пренесе в града с мулета, като се представи за търговец.
Както намислили, тъй и сторили. Влезли разбойниците в приготвените мехове и главатарят ги натоварил на мулетата, напълнил за показ й един мях с масло и поел към града.
Когато стигнал до познатата къща, той видял Али Баба, който седял пред вратата и си почивал на хладина. Лек ветрец повявал във вечерния здрач.
— Добър вечер, господарю! — поздравил го пътникът.
— Аз ида отдалеч и съм търговец на дървено масло. Ще ми позволиш ли да пренощувам в твоя дом?
Макар че Али Баба бил виждал вече в гората главатаря на разбойниците, той не запомнил лицето му и не можал да го познае.
— Заповядай! — поканил го стопанинът и разтворил широко пътната врата.
И веднага след това той заповядал на слугата си Абдула да заведе мулетата под сайванта и да ги нахрани с ечемик, а на Моргиана заръчал да приготви вечеря.
Гостът също влязъл в двора и поискал да остане там, но Али Баба го придумал да пренощува вкъщи.
Като се навечеряли, домакинът пожелал на госта си лека нощ и се прибрал в стаята си.
Кьм полунощ разбойникът се измъкнал тихичко на двора, обиколил всички мехове и пришепнал на всекиго от другарите си:
— Щом чуете да хвърлям камъчета от прозореца, ще излезете навън и ще ме чакате.
И пак тъй тихичко се върнал в къщата.
А в това време Моргиана все още шетала из кухнята, за да приготви яденето за другия ден. И както готвела, фитилът на лампата неочаквано запращял и пламъкът замигал и угаснал.
— Ами сега как ще работя на тъмно? — рекла ро-бинята и отишла при Абдула да го пита какво да прави.
— Не е голяма беда — успокоил я слугата. — В ме¬ховете на двора има толкова масло, че можеш да си налееш малко в лампата.
И Моргиана взела един съд и излязла на двора да налее масло.
Като се приближила до първия мях, отвътре се чул тих глас:
— Време ли е вече да излизаме?
Робинята се изплашила, но мигом се съвзела и отвърнала шепнешком:
— Още не е време.
Тя обиколила и другите мехове и отвсякъде чула същия въпрос, на който отговаряла:
— Още не е време.
Най-сетне Моргиана стигнала до последния мях и като видяла, че в него наистина има масло, донесла от кухнята един голям котел и го напълнила с гъстата течност. После наляла лампата и я запалила, сложила котела на огъня и почакала, докато маслото заври.
Тогава робинята минала край наредените мехове и във всеки мях изляла по малко вряло масло, което било достатъчно, за да попари и умъртви всички разбойници. Така загинали враговете на Али Баба, а вярната Моргиана се скрила зад едно дърво да види какво ще стане по-нататък.
Когато къщата утихнала, главатарят на разбойниците отворил прозореца на стаята си и започнал да хвърля камъчета из двора. Ала меховете стоели неподвижно и никакъв човек не се мяркал наоколо.
Зачудил се злодеят защо другарите му не излизат на уговорения знак и отишъл да види какво се е случило. Още щом се приближил до първия мях, усетил мирис на прегоряло масло и изтръпнал. Надникнал и в останалите мехове и с ужас забелязал, че другарите му са мъртви. Като разбрал, че е останал сам, главатарят се спуснал към дъното на градината, прехвърлил се през оградата и избягал.
На сутринта Али Баба съгледал меховете в двора и останал много изненадан, че техният стопанин още не излиза да ги товари на мулетата и да се стяга за път. Но при него дошла Моргиана и му разправила всичко. Разправила му и за тайния знак на тяхната врата, и за дру¬гите знаци, които тя отбелязала по вратите на околните къщи.
Просълзил се Али Баба, прегърнал добрата Моргиана и й рекъл:
— От днес нататък ти не си ми вече робиня. Аз ти връщам свободата заради твоята вярност и досетливост. Ти ми спаси живота и рано или късно аз ще те възнаградя богато.
И Али Баба повикал Абдула и двамата с него изкопали дълбока яма, в която заровили всички разбойници.
А самият главатар на разбойниците се скрил в пещерата и заживял в самота и в постоянен страх. По цели дни и нощи мислел как да погуби своя хитър враг и да запази съкровищата си и най-сетне намислил.
Един ден той обръснал брадата си, облякъл се в скъпи дрехи и се заселил в града, дето си наел дюкян, и тайно започнал да пренася скритите съкровища.
Новият търговец се представил под името Хюсеин и се сприятелил с мнозина търговци, между които бил и синът на Али Баба — Ибрахим.
Скоро Хюсеин и Ибрахим станали неразделни приятели и Хюсеин започнал да кани често сина на Али Баба на богати гощавки. Според обичая трябвало и Ибрахим да се отсрами пред приятеля си и да го покани у дома.
И веднъж той завел Хюсеин вкъши и Али Баба посрещнал любезно госта си и му изразил радостта си, че вижда най-близкия приятел на своя син.
— Благодаря ти, че се грижиш за Ибрахим и го напътствуваш с полезни съвети — рекъл Али Баба.
— Ибрахим е умен момък и от него ще излезе добър търговец — отвърнал Хюсеин.
И като поприказвали и се поразговорили, гостът станал да си върви.
— Мигар не ще ми направиш честта да похапнеш с нас? — обидил се Али Баба. — Трапезата ми е скромна, но гладен няма да останеш.
— Много съжалявам — извинил се Хюсеин. — Аз съм свикнал да ям безсолни ястия и затова ще вечерям у дома.
— Бъди спокоен! — казал домакинът. — В твоето ястие няма да има сол.
И той изтичал в кухнята и поръчал за госта си безсолна гозба.
— Какъв е тоя човек, който не яде сол? — извикала Моргиана и полюбопитствувала да го види.
Тя отишла уж да нареди трапезата и като погледнала Хюсеин, веднага го познала, макар че той си бил обръснал брадата и бил преобразен. В същото време нейното зорко око забелязало, че под дрехата на госта е скрит нож.
И отново Моргиана се досетила, че над господаря й е надвиснала смъртна опасност, и излязла бързо от стаята. Тя се преоблякла като танцувачка, мушнала в пояса си една остра кама и забулила лицето си с тънък воал. След това казала на Абдула да си вземе дайрето, за да повеселят господарите.
Всички били насядали край трапезата, когато Моргиана и Абдула се явили в стаята и помолили Али Баба да им позволи да поиграят.
Домакинът се засмял и ги представил на госта си.
— Ето моята готвачка и моя слуга, които искат да ни повеселят — рекъл той и добавил: — Почвайте!
И Абдула задрънкал дайрето и запял весела песен, а Моргиана закършила плавно стройната си снага.
Но Хюсеин не обръщал внимание на забавата и само мислел как да забие ножа си в гърдите на Али Баба.
Дълго се въртяла танцувачката и се извивала като змия, размахвала над главата си извадената кама и по едно време се приближила до госта и му се поклонила. Абдула ударил силно дайрето и го протегнал за бакшиш. Доволни от веселбата, Али Баба и Ибрахим му подхвър¬лили по една жълтица, а Хюсеин бръкнал в пояса си да извади кесията.
В тоя миг Моргиана забила камата право в сърцето на разбойника и той издъхнал веднага.
— Какво направи, нещастнице? — извикали ужасени бащата и синът. — Знаеш ли, че ти ни погубваш?
— Не аз, а той искаше да ви погуби! рекла Моргиана и показала скрития нож в дрехата на злодея.
И Али Баба за сетен път се убедил, че дължи живота си на Моргиана, и продумал развълнувано:
— Помниш ли, че ти бях обещал богата награда за твоята преданост? Сега с гордост мога да те нарека моя дъщеря!
И като се обърнал към Ибрахим, бащата казал:
— Синко, никъде по света няма да намериш по-добра и по-вярна съпруга от Моргиана. Вземи я за своя жена и бъди щастлив с нея.
И Ибрахим на драго сърце се съгласил да се ожени за Моргиана, която отдавна била спечелила сърцето му.
После Али Баба заровил разбойника в градината и след няколко дни направил голяма сватба.
И цяла седмица всички пирували и се веселили, гърмели тъпани и свирели зурни и най-силните пехливани забавлявали с борбата си младоженците и сватбарите.
Така Али Баба останал едничък господар на съкровищата в пещарата. Той поверил тайната на Ибрахим, а Ибрахим я открил на синовете си и тя се предавала на внуци и правнуци и много поколения живели щастливо от тия неизброими богатства.

Живяло ужасно чудовище, което ядяло хора.
Веднъж чудовището преследвало вече набелязаната жертва. Човекът, спасявайки се, се гмурнал в едно езеро, чудовището скочило след него. В търсене на спасение плувецът скочил на гърба на чудовището и здраво се хванал за стърчащия му гребен.
Чудовището не можело да падне по гръб, защото коремът му не бил защитен. То се устремило в бесен бяг, в очакване кога човекът ще се изтощи.
Но човекът мислил, че със своето отчаяно положение спасява света. И в тази общочовешка мечта силите му се напрягали без умора.
Чудовището междувременно така ускорило крачката, че искри летели в огнена опашка. И в пламъка чудовището започнало да се издига над земята. Световната мисъл на човека повдигнала даже Врага.
Когато хората Виждат комета, те благодарят на храбреца, устремен Вечно. Човешките мисли се носят и дават нови сили на ездача на чудовището.
Белите, жълтите, червените и черните хора устремяват мислите си към този, който отдавна е станал огнен.

Една майка много пъти молила сина си да й донесе свещеното съкровище на Буда. Но младежът забравял молбата на майка си. "Ще умра тук, пред теб – казала тя, – ако и този път не ми го донесеш." Но синът ходил в Лхасе, и пак забравил майчината молба. На половин ден път от дома той си спомнил, но къде да намери в пустинята свещени предмети? Няма нищо. Видял пътникът кучешки череп. Решил да извади един зъб от него и го завил в жълта коприна. Носи го вкъщи. Старата пита: "Не забрави ли, синко, моята последна молба?" Подава й той кучешкия зъб, завит в коприна, и казва: "Това е зъб на Буда." Слага майката зъба на олтара и нарежда пред него най-свещените молитви и обръща всичките си помисли към своята светиня. И станало чудо. Зъбът започнал са сияе с чисти лъчи. И произлезли от него чудеса и много свещени предмети.

Веднъж Настрадин Ходжа се скарал с настоятеля на манастира, в който живеел по онова време. Скоро след това от склада изчезнал чувал с ориз. Настоятелят заповядал всички да се строят в двора на манастира. Когато всички се събрали, той казал, че в брадата на крадеца са се заплели зрънца ориз. "Това е стар начин да застави виновния неволно да се пипне по брадата" – помислил си истинският крадец и продължил да стои неподвижно.
Настрадин си помислил: "Настоятелят е готов на всичко, за да ми отмъсти. Той сигурно специално ми е посипал брадата с ориз" – и се опитал незабележимо да махне ориза.
В момента, в който пръстите му докоснали брадата, разбрал, че всички го гледат.
– Знаех си, че рано или късно той ще ме хване! – казал Настрадин.

Вървели по един път зрящ и слепец. И зрящият казал на слепия: 
–  Когато влезем у дома, ти ще запалиш свещ и ще ми светиш.
– Пощади ме, приятелю! – възразил слепият. Когато бяхме на път, ти ми беше единствената подкрепа. Ти ми оказваше пътя, докато стигнахме до дома, а сега казваш на мен, слепия, да ти светя!
– Аз затова го казвам – отговорил зрящият, – за да дам възможност, макар и с нещо, да ме възнаградиш Услугите, които съм ти направил.
Царят имал съветник, когото той отличавал с особено благоволение.
– Поискай си, какво искаш да ти дам – казал му веднъж царят.
Съветникът си помислил: "Ако поискам злато и сребро, царят ще ми даде; това няма да ми откаже. По-добре да поискам принцесата за жена: заедно с нея ще си дойде и всичко останало."

Звездата на Аллахабад посочи пътя. И така ние посетихме Сарнат и Гая. Навсякъде злоупотребяваха с религиите. По обратния път при пълнолуние стана паметното изявление на Христос.
По време на нощния преход водачът загуби пътя. След търсене аз намерих Христос, седящ на пясъчен хълм и гледащ пясък, залят от луната.
Аз казах: "Загубихме пътя, трябва да изчакаме звездното положение."
"Россул М., за какво ни е път, когато цялата земя ни очаква!" Като взе бамбукова пръчка, той очерта квадрат около отпечатъка на неговата следа, като добави: "Истина говоря – с крака човешки." След това, като отпечата дланта си, също я очерта с квадрат. "Истина, с ръка човешка." Между квадратите той начерта подобие на колона и я покри като с полусфера.
Той каза: "О, как оум ще проникне в съзнанието човешко! Ето аз направих сърцевина и дъга над нея и заложих основата на четирите страни. Когато с краката човешки и с ръцете човешки бъде построен храм, където процъфтява заложената от мен сърцевина, нека по моя път да минат строителите. Защо чакаме път, когато той е пред нас?" И като стана, задраска с пръчка начертаното.
"Когато името Христово бъде произнесено, тогава ще се прояви начертаното. Запомни моето съзвездие, квадрата и девет звезди ще засияят над храма. Знак на стъпало и на ръка ще бъде начертан над крайъгълен камък." Така каза Сам преди новолуние. Жегата на пустинята беше голяма.

Великият пътник имал обичай да чертае по пясъка различни знаци, а после ги замитал. Учениците питали защо учителят не пише същите знаци на нещо постоянно? Но учителят начертал знаците във въздуха и казвал: "Ето най-постоянния видим божествен закон. Нищо няма да изтрие тези очертания." Така учителят разяснил силата на мисълта.

Отшелник, който разбирал езика на животните, по време на молитва забелязал, че малка зелена змия започнала да се извива край него. Така продължило няколко дни. Накрая той попитал змията какво означава нейното странно поведение? Змията отговорила: "Добро е твоето съсредоточаване, риши, след като по време на молитва така забелязваш всичките ми движения!" Отшелникът тогава казал: "Червей лукав, не съди по себе си. Първо става земно съсредоточаване, после фино и след това огнено, когато сърцето вмества и небесното, и земното."

Веднъж един човек бил поканен в дома на свой приятел. Когато той се канел да изпие предложената му чаша вино, му се сторило, че вътре в чашата вижда змийче. Тъй като не желаел да обиди домакина, като привлече вниманието към това обстоятелство, той мъжествено пресушил чашата.
Като се върнал у дома, почувствал страшни болки в стомаха. Били изпробвани множество лекарства, но всичко се оказало напразно и човекът, вече сериозно болен, чувствал, че умира. Приятелят му, като чул за състоянието на болния, още веднъж го поканил у дома си. Като го сложил да седне на същото място, той отново му предложил чаша вино, като казал, че в нея има лекарство. Когато страдащият надигнал чашата, отново видял в нея змийче. Този път казал на домакина за това. Без нито една дума домакинът посочил тавана над главата на госта, където висял лък. Болният веднага разбрал, че змийчето е било просто отражението на висящия лък. И двамата се погледнали един друг и се разсмели. Болката на госта мигновено си отишла и той се оправил.