www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо, стояха с дигнати глави и бяха облечени в червени мундири, украсени със синьо — да, чудно хубави бяха тия войници! Първите думи, които те чуха, когато отвориха капака на кутията им, бяха: „Ах, оловни войници!" Тия думи извика едно малко момченце и запляска с ръце. То получи оловните войници за рождения си ден и веднага започна да ги нарежда по масата. Всички войници бяха съвсем еднакви, само един от тях не приличаше на другите: той имаше само един крак, защото беше излян последен и оловото не бе стигнало за него. Но той стоеше върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо поради тая причина изглеждаше най-интересен от всички.
На масата, където малкото момченце нареди войниците, имаше и много други играчки, ала най-хубава от всички беше един картонен палат. През малките прозорци можеше да се надникне вътре в залите. Пред самия палат се виждаха мънички дръвчета около едно парченце огледало, което представляваше езеро. По езерото плуваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Това беше чудно хубаво, но най-хубаво от всичко беше едно момиченце, което стоеше посред разтворените врати на палата. То беше изрязано от хартия и бе облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущаше тясна синя панделчица, а на гърдите му светеше блестяща звезда, голяма колкото цялото му лице. Момиченцето стоеше на един крак, с протегнати ръце — то беше балерина, а другият му крак бе дигнат тъй високо, че нашият оловен войник съвсем не можеше да го види. Той си помисли, че хубавицата е също като него с един крак.
— Ето жена за мен! — каза си той. — Само че тя, както изглежда, е от благородно семейство, живее в палат, а аз имам само една кутия, в която сме натъпкани двайсет и пет души — там няма никакво място за нея! Но все пак нека се опитам да се запозная.
И той се скри зад табакерката, която също стоеше на масата. Оттук войникът можеше да наблюдава отлично чудната балерина, която продължаваше да стои на един крак, без да губи равновесие.
Късно вечерта сложиха в кутията всички други оловни войници и всички хора в къщата легнаха да спят. Сега играчките започнаха сами да играят „на гости", „на война" и на криеница". Оловните войници заблъскаха капака на кутията, те също искаха да играят,
но не можеха да излязат. Малкият Троши-Орешко се премяташе, калемът скачаше върху плочата. Дигна се такъв шум и олелия, че и канарчето се събуди и започна също да говори, само че в стихове. Не мръднаха от местата си само балерината и оловният войник: тя стоеше както по-рано издигната на пръстите си, с протегнати ръце, той пък държеше бодро пушката си и не сваляше очи от нея.
Удари дванадесет часа. Щрак! — и табакерата се отвори.
В нея имаше не тютюн, а едно малко таласъмче. Каква изненада!
— Хей, войниче! — извика таласъмчето. — Какво си ококорил очи? Оловният войник се престори, че не чува нищо.
— Чакай, аз ще ти дам да разбереш! — рече таласъмчето.
На сутринта децата станаха и сложиха оловния войник на прозореца.
Изведнъж — дали от таласъмчето или от вятъра — прозорецът се отвори и нашият войник полетя с главата надолу от третия етаж. След миг той стоеше върху уличната настилка, обърнат с едничкия си крак нагоре: главата и пушката му се бяха забили между камъните.
Момченцето и прислужницата изтичаха веднага долу да го търсят, но въпреки всички усилия не можаха да го намерят. Те насмалко щяха да настъпят оловния войник и все пак не го забелязаха. Ако той им беше извикал: „Тук съм!" — те, разбира се, щяха да го намерят веднага, но той сметна за неприлично да крещи на улицата: нали носеше мундир!
Закапаха дъждовни капки. Капка след капка, докато най-сетне плисна пороен дъжд. Когато времето се проясни отново, дойдоха две улични хлапета.
— Я! — каза едното. — Оловен войник! Да го пуснем да плува!
И те направиха от вестник малка лодчица, сложиха в нея оловния войник и я пуснаха във врдата. Хлапетата тичаха отстрани и пляскаха с ръце. Господи, какви вълни шумяха във водата! След такъв проливен дъжд потокът, разбира се, беше буен.
Лодчицата подскачаше и се въртеше на всички страни така, че оловният войник трепереше цял, но се държеше храбро: с пушка на рамо, с дигната глава, с изпъчени гърди.
Лодката заплува под някакви дълги мостове; стана тъй тъмно, като че оловният войник попадна отново в кутията си.
„Къде ли отивам? — помисли си той. — Да, за всичко туй е виновно само таласъмчето! Ах, защо не е сега с мен поне оная хубавица, пък ако ще да стане и два пъти по-тъмно!"
В тоя миг отнякъде изскочи един голям плъх.
— Имаш ли паспорт? — попита той. — Дай си паспорта!
Но оловният войник мълчеше и стискаше здраво пушката си. Лодката се носеше, а плъхът тичаше след нея. У, как скърцаше той със зъби и как крещеше на тресчиците и сламчиците във водата:
— Дръжте го! Дръжте го! Той не е платил, не си е показал паспорта!
Но потокът носеше лодката все по-бързо и по-бързо и оловният войник вече виждаше светлина отпреде си, когато изведнъж се чу такъв страшен шум, който би смутил и най-големия храбрец. Представете си — на края на моста водата се изливаше в един голям канал! За оловния войник това беше също тъй страшно, както за нас е страшно да се при¬ближаваме с лодка към бездната на някой стръмен водопад.
Да се върне назад беше невъзможно. Лодката с оловния войник се плъзна надолу. Войникът не мигна дори с око. Лодката се завъртя… веднъж, два пъти, напълни се с вода и започна да потъва. Оловният войник се скри до гуша във водата. И още по-дълбоко…Водата покри главата му! В тоя миг той си спомни за хубавицата:
да, той не ще я види вече. В ушите му звучеше бойната песен:
Върви напред, войниче, не бой се от смъртта!
Хартията се разкъса, оловният войник падна на дъното и в същия миг една риба го глътна.
Каква тъмнина! Тук беше още по-лошо, отколкото под моста. Но оловният войник се държеше храбро и здраво стискаше пушката си.
Рибата се мяташе насам-натам, правеше страшни скокове и изведнъж замря като ударена от мълния. Блесна светлина и някой извика:
— Оловният войник!
Един рибар бе уловил рибата, беше я занесъл на пазара, сетне тя попадна в кухнята и прислужницата я разпра с един голям нож. Прислужницата хвана оловния войник с два пръста и го занесе в стаята, където всички се насъбраха да видят чудния пътешественик. Но оловният войник не се възгордя от това. Сложиха го на масата и колкото и чудно да изглежда, той се намери в същата стая, видя същите деца, същите играчки и великолепния дворец с хубавичката балерина! Тя стоеше, както и по-рано, на един крак, а другият беше издигнат високо във въздуха. Оловният войник се трогна и едва не зарони сълзи от оловво, но се въздържа, защото туй беше неприлично. Той гледаше хубавицата, а тя него, без да си кажат нито думица.
Изведнъж едно от децата хвана оловния войник и без всякаква причина го хвърли пра-во в печката. Навярно и за туй беше виновно таласъмчето!
Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло от огъня ли или от любовта и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля — от пътуване или от скръб — кой знае? Той гледаше балерината, а тя — него; той чувствуваше, че се разтапя, но продължаваше да стои храбро с пушка на рамо. Изведнъж вратата на стаята се разтвори, вятърът грабна балерината и тя отлетя като силфида1 право в печката при оловния войник, светна за миг и изчезна! А оловният войник се стопи и стана на топчица. На другия ден прислужницата намери в пепелта на печката едно малко оловно сърчице. От балерината пък бе останала само звездата, но и тя беше почерняла като въглен.

Хубаво беше извън града. Беше чудно лято. Ръждата жълтееше по полетата, овесът зеленееше. Сеното бе събрано на копи по ливадите, а щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и говореше по египетски — тоя език той беше научил от майка си. Край по¬летата и ливадите се простираха големи гори, а в горите имаше дълбоки езера. Да, чудно хубаво беше извън града!
На едно открито място, цял залян от слънчева светлина, се издигаше стар чифликчийски дом, обграден с дълбоки канали. От неговите стени до самата вода растяха репеи, и то толкова високо, че под някои от тях децата можеха да стоят прави, без да се навеждат. Там беше също така пусто, както и в най-дълбокия горски гъсталак. Там именно лежеше в гнездото си младата патица и мътеше патенца. Тя лежеше вече толкова отдавна, че просто й бе дотегнало да чака. Освен туй в тоя пущинак рядко й идваше някой на гости. Другите патици предпочитаха да плуват в каналите, вместо да седят под репея и да крякат с нея.
Най-сетне яйцата започнаха да се чупят едно по едно.
— Пий! Пий! — изпискваше нещо отвътре и от всяко яйце се показваше по една главичка.
Кряк! Кряк! — каза патицата и всички патенца се събраха около нея под зелените листа и започнаха да се оглеждат на вси страни. Тяхната майка им позволяваше да гледат, колкото си искат, защото зеленият цвят действува добре на очите.
— Ах, колко голям е светът! — извикаха всички патенца. Наистина сега те се чувствуваха много по-нашироко, отколкото по-преди в яйцата. – Да не мислите, че това е целият свят? — рече майката. — Охо, той се простира много по-надалеч, отвъд градината, чак до бостана с дините. Ала там аз никога не съм ходила. Да, а я да видим сега всички ли сте тук — продължи тя и стана. — Не, не сте всички, най-голямото яйце е още цяло-целеничко; че кога най-сетне ще се свърши това? Още малко и аз съвсем ще изгубя търпение! — И тя легна отново в гнездото. — Е, какво има? Как отива работата? — попита я една стара патица, която беше дошла да я навести. – Ето на, замъчила съм се с едно яйце, просто не мога да изляза наглава с него! — каза патицата. — Още не се счупва… Ала я погледни останалите, виждала ли си някога такива милинки патенца? Те всички приличат досущ на баща си, а той, проклетникът, не дойде поне веднъж да ме навести. – Я да видя яйцето, което не ще да се излюпи — рече старата патица. — Повярвай ми, това е яйце от пуйка. И мене ме излъгаха веднъж така. Напатих се от грижи и тегла с тия малки: та те всички се плашат от водата! Просто не можах да ги примамя да влязат във водата. Кряках, вряках — нищо не помага. Я ми покажи яйцето! Да, от пуйка е. Зарежи го, по-добре научи другите деца да плуват.
— Не, ще полежа още малко — отвърна младата патица. — Толкова съм лежала, ще полежа още няколко дни.
— Както искаш! — каза старата патица и си отиде.
Най-сетне се счупи и голямото яйце.
— Пип! Пип! — изписка патенцето и изскочи из яйцето. Ала колко голямо и грозно беше то! Патицата го погледна и каза:
— Какво голямо пате! Никак не прилича на другите! Да не би пък да е пиле? Чакай, ще разбера това! Ще ми влезе то във водата, аз сама ще го натикам вътре.
На другия ден времето беше чудно хубаво, слънцето осветяваше всички репеи. Патицата се спусна с цялото си семейство към канала. „Пляс!" — и тя скочи във водата.
— Кряк! Кряк! — извика тя и патенцата наскачаха едно по едно след нея. Водата ги заля презглава, ала в същата минута те изскочиха отгоре и заплуваха отлично напред; крачката им сами работеха; дори грозното сиво патенце заплува ведно с другите.
— Не, това не е пуйче — каза майката, — я колко хубаво работи с крачката си! И как право стои! Не, това е мое собствено детенце… Всъщност то дори е хубаво, ако се вгледаш в него… Кряк! Кряк! Вървете след мен, деца, аз ще ви покажа колко голям е светът, ще ви представя в птичия двор. Само стойте по-близо до мен, за да не ви настъпи някой, пък и от котки се пазете!
И те отидоха в птичия двор. Оттам се чуваше страшен шум: две семейства се биеха заради една глава от змиорка, която в края на краищата се падна на котката.
– Гледайте, тъй е винаги по света — рече майката и почеса клюна си, защото и на нея самата й се дощя глава от змиорка. — Излезте сега напред и се поклонете хубаво хей на оная стара патица: тук тя е най-главната — от испански род, затова е и толкова дебела.
Вижте, тя има на крака си червено парцалче — туй е чудно красиво и е най-голямото отличие, с което може да бъде удостоена една патица. Това значи, че стопаните не искат да я изгубят и че хората и животните трябва да я различават от другите патици. Хайде, вървете и не си свивайте пръстите; възпитаното патенце ги държи разперени, както баща си и майка си. Ето тъй — вижте! А сега наведете глави и кажете „кряк"! 
Патенцата наведоха глави и казаха:
— Кряк!
Ала другите патици из двора ги поглеждаха и приказваха високо:
— Ха, само те липсваха още, сякаш без тях ние сме малко тук! А на туй отгоре и едно такова отвратително патенце — ух, не можем да го търпим!
И в същия миг една патица се спусна към него и го клъвна за шията.
— Не го закачай! — рече майка му. — То никому зло не прави.
— Да, но то е много голямо и никак не прилича на другите — отвърна патицата, която го беше клъвнала, — затова трябва да го поощипем.
— Какви милички деца имате — каза старата патица с парцалчето на крака. — Само онова там е малко грозничко. Добре ще бъде, ако бихте могли да го преработите!
— Туй е невъзможно, ваша милост! — каза майката. — Наистина то не е хубаво, ала има добър характер и плува също тъй добре, както другите — дори, смея да кажа, малко по-добре от тях. Аз мисля, че след време то ще израсте както трябва и ще стане по-малко. – И тя го почеса по гърба и му оглади перцата. — При това — добави тя — то е мъжко и може да мине и без хубост. Аз мисля, че то ще бъде много силно и ще си пробие път в живота.
— Другите дечица са много милички — каза старата патица, — чувствувайте се, моля, като у дома си и ако намерите някъде глава от змиорка, можете да ми я донесете.
И патенцата наистина се чувствуваха като у дома си. Ала върху бедното патенце, което се беше излюпило последно и беше толкова грозно, се сипеха удари и подигравки от всички страни; биеха го и го хапеха не само патиците, но и кокошките… „Много е голямо" — говореха всички, а един пуяк, който се беше родил с шпори и поради тая причина си въобразяваше, че е цар на всички птици, се наду като кораб с изпънати платна, връхлетя право към патенцето, закурлюка и от злина почервеня като рак. Бедното патенце не знаеше какво да прави и къде да отиде; беше му много мъчно, че е тъй грозно и че целият птичи двор му се присмива.
Тъй измина първият ден, ала следният беше още по-лош за него. Всички гонеха бедното патенце. Дори сестрите му се сърдеха и постоянно го навикваха:
— Дано те котка изяде, проклетнико!
 А майката казваше:
— Да може да се запилее нанякъде!
Патиците го хапеха, кокошките го биеха, момичето, което носеше храна на патиците, го риташе с крак.
Най-сетне патенцето не можа да издържи и прехвръкна през стобора. Малките птички пръхнаха уплашено из храстите.
„Те бягат само защото аз съм толкова грозно" — помисли си патенцето и затвори очи, ала все пак побягна напред и стигна до едно голямо блато, гдето живееха диви патици. Там то прекара цялата нощ. Беше уморено и сърцето му щеше да се пръсне от мъка.
На сутринта дивите патици се извиха във въздуха и съгледаха новия си другар.
— Що за птица е това? — попитаха се.
А патенцето се обръщаше на всички страни и поздравяваше, доколкото умееше.
— Ти си много грозно! — казаха дивите патици. — Ала туй не ни влиза в работа, стига само да не ти хрумне да се ожениш за някоя от нашето семейство.
Горкото! То съвсем не мислеше за женитба. То искаше само едно: да му позволят да лежи в тръстиката и да пие блатна вода.
Тъй прекара патенцето цели два дена. Тогава дойдоха два диви гъсока. Те се бя-ха излюпили наскоро и затова бяха твърде смели.
— Слушай, приятелю! — казаха те. — Ти си толкова грозен, че не можеш да ни пречиш. Искаш ли да хвръкнеш с нас и да станеш прелетна птица? Тук наблизо има друго блато, гдето живеят няколко мили, прекрасни гъски. Те всички са госпожици и умеят да казват „кряк". Там ти можеш да си намериш щастието, макар и да си толкова грозен.
Бум! Бум! — разнесе се в същата минута гърмеж и двата диви гъсока паднаха
мъртви в тръстиката; водата се обагри от кръвта им. — Бум! Бум! — чу се отново и цяло ято диви гъски изхвръкнаха из тръстиката.
Гърмежите зачестиха. Имаше голям лов. Ловците бяха обградили блатото. Синкав дим пълзеше като облак между тъмните дървета и се губеше далеч зад водата. При блатото дотичаха ловджийски кучета: прас, прас! — тръстиката и храстите се навеждаха на всички страни и бедното патенце едва дишаше от страх. То изви глава, за да я скрие под крилцето си, ала в същия миг пред него изскочи едно грамадно страшно куче; езикът му беше цял из¬плезен, очите му светеха грозно; то протегна муцуна право към патенцето, озъби острите си зъби и — прас! прас! — побягна назад, без да го докосне.
— Слава богу! — каза патенцето и въздъхна свободно. — Аз съм толкова грозно, че дори и кучето не иска да ме изяде.
То се сгуши и остана така през цялото време, докато сачмите свистяха из тръстиката и из въздуха ехтеше гърмеж след гърмеж.
Едва привечер всичко утихна. Ала бедното патенце все още не смееше да стане: то почака още няколко часа, сетне се огледа предпазливо наоколо и побягна с всичка сила. Патенцето бягаше през полета и ливади, а наоколо беснееше такава буря, че то с мъка можеше да върви напред.
Когато нощта настъпи, патенцето стигна до една сиромашка селска колиба. Тя беше толкова стара, че сама не знаеше на коя страна да падне, затова продължаваше да си стои на мястото. Бурята беснееше с такава сила, че бедното патенце трябваше да седне, за да се задържи на земята. Времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Най-сетне патенцето забеляза, че вратата на колибата се откачи от едната си халка и увисна настрана — така че през дупката можеше да се влезе в стаята. И то влезе в стаята.
В колибата живееше една жена с котарака си и с една кокошчица. Котарака тя наричаше „синче"; той умееше да мърка, да извива гръб и дори да изпуща искри, когато го помилваш на тъмно по космите. Кокошчицата имаше съвсем мънички, къси крачка и затова я наричаха кокошчица късокрачица. Тя носеше хубави яйца и домакинята я обичаше като свое дете.
На сутринта чуждото патенце веднага привлече вниманието на другите: котаракът замърка, а кокошчицата закудкудяка.
— Какво има? — попита домакинята и се огледа наоколо: ала тя недовиждаше и затова помисли, че патенцето е някаква загубена тлъста патица. — Гледай ти какво щастие! — каза тя. — Сега ще си имам пачи яйца. Само да не е паток! Чакай да видим.
И патенцето прекара три седмици на проверка; ала яйца не снесе.
Котаракът беше господар в къщата, а кокошката — господарка. Те винаги казваха: „Ние и целият свят!", защото си въобразяваха, че са половината свят и при туй — по-добрата половина. Патенцето мислеше, че може да бъде на друго мнение, ала кокошката не можеше да търпи това.
— Можеш ли да снасяш яйца? — питаше тя.
— Не.
— Тогава имай добрината да мълчиш! 
А котаракът питаше:
— Можеш ли да си извиваш гръбнака като обръч, да мъркаш и да изпускаш искри?
— Не.
— Тогава не си тикай гагата, когато говорят умници като нас!
И патенцето седеше в ъгъла и беше в лошо настроение. Ала изведнъж в стаята нахлу струя чист въздух и слънчицето надникна вътре; на патенцето страшно се поиска да поплува; то не можа да се сдържи и каза това на кокошката.
– Това пък какво е? – питаше тя. – Нямаш си работа, цатуй ти идват такива глупави мисли в главата, снасяй яйца или мъркай — тогава ще поумнееш.
— Ах, колко приятно е да плуваш по водата! — каза патенцето. — Каква наслада е да се гмурнеш на дъното и да чувствуваш как водата се разлива над главата ти!
— Да, чудесна наслада! — каза кокошката. — Ти, както се вижда, си полудял. Я попитай котарака — най-умното същество, което съм срещала досега, — попитай го обича ли той да плува и да се гмурка във водата? За себе си не искам да говоря. Попитай дори бабата. Тя ще ти каже приятно ли й е да плува и да чувствува как водата се разлива над главата й.
— Вие не ме разбирате — рече патенцето.
— Ние ли не те разбираме? И таз хубава! Тогава, според теб, кой може да те разбере?
Да не мислиш, че си по-умен от котарака или от нашата господарка? За себе си не искам да говоря!… Я не си въобразявай много, дете, и благодари за доброто, което ти направиха тук!
Нима ти не попадна в топла стая и не се намираш между особи, от които можеш да научиш нещо? Но ти си бърборко, неприятно е да има човек работа с теб. Повярвай ми, аз ти желая само доброто. Аз ти говоря неприятни неща, ала по туй се познават истинските приятели. По-добре помъчи се да снасяш яйца или пък се научи да мъркаш и да изпущаш искри!
— Аз мисля, че най-добре ще бъде да си отида — каза патенцето.
— На добър ти час! — рече кокошката.
И патенцето си отиде. То плуваше по водата, гмуркаше се, ала всички животни го гледаха с презрение заради грозотата му.
Настъпи есен, листата в гората пожълтяха и изсъхнаха; вятърът ги подхващаше и ги въртеше из въздуха; стана студено, снежни облаци надвиснаха тежко над земята, а върху стобора стоеше гарван и от студ грачеше:
— Гра! Гра!
Само при мисълта за всичко туй те побиваха студени тръпки. Бедното патенце се чувствуваше много зле.
Една вечер, тъкмо когато слънцето беше залязло, из гората изхвръкна цяло ято прекрасни бели птици; толкова хубави птици патенцето никога не бе виждало. Те се отличаваха с ослепителна белота и имаха дълги, стройни шии: това бяха лебеди. Птиците издадоха някакъв чуден звук и като разпериха великолепните си бели криле, отлетяха от студената страна към топлите земи отвъд морето. Те се издигнаха високо-високо и бедното грозно патенце изпитваше едно особено чувство, като ги гледаше. То се завъртя във водата като колело, изпъна високо шията си след тях и изведнъж нададе такъв висок и странен вик, че само се изплаши. Ах, то не можеше да забрави тия прекрасни, щастливи птици и когато те се скриха от очите му, то се гмурна чак до дъното, изскочи отново над водата и дълго време не можа да дойде на себе си от вълнение. То не знаеше как се казват тия птици, не знаеше и накъде отлитат те, ала изпитваше към тях такава обич, каквато не бе изпитвало към никого на света. То никак не им завиждаше; пък и можеше ли дори през ум да му мине да пожелае на себе си такава хубост! Бедното грозно патенце щеше да бъде много радостно, ако поне патиците го търпяха помежду си.
А зимата беше люта, страшно люта! Патенцето трябваше постоянно да плува, за да не замръзне водата; ала всяка нощ мястото, по което то плуваше, ставаше все по-малко. Студът беше толкова голям, че дори самата ледена кора пращеше; патенцето трябваше да работи непрекъснато с крачката си, за да не се затвори съвсем дупката. Най-сетне то изгуби и последните си сили, протегна се и замръзна в леда.
Рано сутринта дойде един селянин. Щом съгледа патенцето, той разчупи леда с дървените си обуща и занесе нещастното същество на жена си. Там патенцето се съживи отново.
Децата искаха да си поиграят с него. Ала на патенцето се стори, че те се тъкмят да му направят нещо лошо и от страх то се хвърли право във ведрото с млякото. Млякото се разплиска по стаята; домакинята плесна с ръце, а патенцето, съвсем забъркано, попадна в бурето с маслото, после в нощвите с брашното, а оттам изхвръкна в такъв ужасен вид, че не приличаше на себе си. Господи, каква бъркотия настана! Домакинята крещеше и гонеше патенцето с машата, децата тичаха с викове и смях след него и падаха едно връз друго. За щастие вратата беше отворена, патенцето се промъкна през съчките, натрупани в ко-ридорчето, и се изтегна върху току-що навалелия сняг. Там то остана да лежи, съвсем отмаляло.
Би било твърде тъжно да се разправят всички патила и приключения, които бедното патенце трябваше да преживее през тая люта зима. Когато слънцето започна да топли пак земята, то лежеше в блатото между тръстиката. Чучулигите пееха, пролетта се беше върнала отново.
Изведнъж патенцето почувствува как крилете му се разперват, как зашумяват по-силно отпреди и го понасят бързо напред. Преди да се опомни, то се намери в една голяма градина, гдето ябълковите дървета бяха вече покрити с цвят, а бъзовината ухаеше и свеждаше зелените си клони над лъкатушещите канали. Тук беше много хубаво, миришеше на пролет. И ето, из гъсталака на дърветата се показаха три великолепни бели лебеда. Те шумяха с криле и плуваха гиздаво по водата. Патенцето познаваше тия чудни птици. Обхвана го някакво странно, тъжно чувство.
„Аз ще отлетя при тях, при тия прекрасни птици. Те ще ме убият за туй, че съм толкова грозно, а пък се осмелявам да се приближа до тях. Но нека тъй да бъде! По-добре да бъда убит от тях, отколкото да понасям щипането на патиците, боя на кокошките и да търпя всякакви лишения през зимата."
И патенцето полетя, спусна се във водата и заплува срещу великолепните лебеди. Те го забелязаха, размахаха криле и тръгнаха право към него.
— Убийте ме! — прошепна патенцето и като наведе глава към водата, зачака смъртта.
Ала какво видя то в прозрачната вода? Своето собствено отражение, но не някаква тъмносива птица, безобразна и неподвижна, а бял, строен лебед.
Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце.
Сега младият лебед мислеше с радост за патилата, които беше преживял. Благодарение на тях той можеше да оцени още по-добре своето сегашно щастие и всичкото великолепие, което го окръжаваше. А големите лебеди плуваха около него и го милваха с клюновете си.
В тоя миг в градината влязоха няколко деца: те започнаха да хвърлят във водата хляб и зърна, а най-малкото от тях извика:
— Вижте, нов лебед!
— Да, дошъл е нов лебед! — ликуваха другите и като пляскаха с ръце, започнаха да скачат от радост; сетне те изтичаха при баща си и майка си, върнаха се отново с хляб и сладки, които хвърлиха във водата, и закрещяха в един глас:
— Новият е най-хубав от всички! Толкова млад и толкова хубав!
И старите лебеди наведоха глави пред него.
Тогава той се засрами и скри глава под крилото си. Той сам не знаеше какво да прави; беше много щастлив, ала не можеше да се гордее, защото доброто сърце не познава гордостта. Той си мислеше как го гонеха и му се присмиваха, а сега всички го наричат най-прекрасната от всички прекрасни птици. Дори бъзовият храст свеждаше клоните си право към него, а слънцето светеше тъй топло и приятно! Тогава той размаха криле, изпъна стройната си шия и извика, замаян от радост:
— Да, такова щастие не съм сънувал, когато бях още грозно патенце!

На края на едно царство, далеч от големия път, се намираше стар чифлик. В него живееше стар чифликчия, а чифликчията имаше двама сина, които се смятаха за много умни.Намислиха те да се оженят за царската дъщеря, защото тя беше разгласила навсякъде, че ще се омъжи за оногова, който най-добре от всички умее да приказва с нея. Цяла седмица се готвиха синовете на чифликчията за изпитанието. Повече време не им дадоха, ала и то бе напълно достатъчно, защото и двамата притежаваха предварителни знания, а туй, както е известно, е много полезно. Единият брат знаеше наизуст целия латински речник и местния всекидневен вестник за цели три години, и то тъй добре, че можеше да разкаже всичко, в какъвто искате ред — и от началото, и от края. Другият пък беше изучил всички наредби на занаятчийските дружества и знаеше наизуст всичко, що трябваше да знае един занаятчийски старейшина. Поради това той беше убеден, че може да разсъждава по всеки държавен въпрос и дори да дава скъпоценни съвети. Освен туй вторият брат знаеше още нещо: той умееше да украсява презрамки с рози и с разни други цветя, защото беше много ловък и сръчен.
— Царската дъщеря ще се омъжи за мен! — каза всеки от тях, като тръгнаха към палата.
Бащата подари и на двамата по един хубав кон. Тоя, който знаеш наизуст латинския речник и местния вестник, получи вран кон,а познавачът на занаятчийските наредби и майстор на презрамките — бял. След това и двамата намазаха езиците си с рибено масло, за да приказват по-хубаво.
Всички слуги от къщи наизскачаха на двора да видят как ще седнат братята на конете. Между тях случайно се изтърси и третият брат. Старият чифликчия всъщност имаше не двама, а трима синове, но последният не влизаше в сметката, защото не беше тъй учен както другите. Затуй и всички го наричаха глупавия Ханс.
— Е-хе! — извика глупавият Ханс. — Да не ходите някъде на гости? Какво сте се наконтили такива?
— Отиваме в палата да спечелим с езика си ръката на царската дъщеря. Мигар ти не чу какво разгласиха из цялата страна?
И те му разправиха каква е работата.
— Тъй ли? Дявол да го вземе, и аз ще дойда с вас! — извика Ханс.
Ала братята само се изсмяха и потеглиха на път.
— Татенце! Татенце! — закрещя глупавият Ханс. — Дай и на мене кон! Ех, как ми се прииска да се оженя! Ако царската дъщеря ме вземе — добре, ако пък не ме вземе — тогава аз ще я взема. Тъй или иначе, тя ще бъде моя…
— Не дрънкай глупости! — рече старият чифликчия. — На тебе кон няма да дам. Ти не само че нищо не знаеш, ами и човешки не можеш да приказваш. Виж, братята ти са друго нещо. Те няма да се посрамят.
— Добре — каза Ханс. — Щом не ми даваш кон, с козел ще отида. Козелът е мой собствен, той ще ме заведе в палата.
Речено — сторено. Седна Ханс на гърба на козела, удари го с петите си в хълбоците и се понесе като вятър из големия път.
— Ей! Хоп! Ето ме! — крещеше той и пееше с всичка сила.
А братята се движеха бавно напред. Те не говореха нито дума и мислеха непрестанно с какво да учудят царската дъщеря.
— Хей! — извика глупавият Ханс. — Ето ме! Я вижте какво намерих из пътя! — И той им показа една умряла врана.
— Глупак! — казаха братята. — За какво ти е?
— Враната ли? Ще я подаря на царската дъщеря.
— Ех, че си умник! Добре, добре, подари й я — рекоха братята и отминаха със смях нататък.
— Ей! Хоп! Ето ме! — викаше им отдалеч Ханс. — Вижте какво намерих сега. Такова нещо не се намира всеки ден.
Братята се върнаха назад, за да видят намереното.
— Ах, ти, глупако! Та това е стар дървен налъм, и то без каишка. Да не искаш да подариш и него на царската дъщеря?
— Разбира се, ще го подаря! — отвърна Ханс.
Братята се изсмяха и продължиха пътя си. Те бяха отишли вече твърде далеч, когато чуха отново тропот зад гърба си. Гонеше ги глупавият Ханс.
— Ей! Хоп! Ето ме! — викаше той с всичка сила. — Пак намерих нещо! Колко съм щастлив!
— Е, какво намери? — попитаха братята.
— Ах, то е тъй хубаво, че не може да се опише с думи! — отвърна глупавият Ханс. — Ех, че ще се зарадва царската дъщеря.
Тю! — извикаха братята. — Та туй е кал, най-обикновена кал, от някоя локва!
— Кал, разбира се! — рече глупавият Ханс. — Чудесна кал, отлично качество! Я как тече през пръстите! — И той натъпка целия си джоб с кал.
Но братята не искаха да го слушат повече. Те удариха конете си и препуснаха тъй силно, че от копитата захвърчаха искри. Затова те стигнаха при градските врати цял час преди Ханс.
Тук,пред вратите,всички получаваха номера, за да се пази ред. Сетне се нареждаха по шестима, ала тъй близко един до друг, че не можеха да мръднат дори с ръка. Туй беше умно измислено,защото иначе всички щяха да си извадят очите, задето единиятстои пред другия.
Народът се тълпеше около царския палат. Неколцина сполучаха да се промъкнат до самите прозорци. Всички искаха да видят как царската дъщеря ще приема тия, които искаха да се женят за нея.
Ала щом някой от момците влезеше в залата, езикът му сякаш се схващаше и той почваше да бъбре несвързано.
— Не го харесвам! — казваше царкинята. — Да си върви!
Най-сетне дойде ред и на оня от братята, който знаеше наизуст целия речник. Ала сега всички думи сякаш изскочиха из главата му. Подът беше гладък и бляскав, а таванът бе направен от чисто огледално стъкло, така че той видя себе си с главата надолу и с краката нагоре. При всеки прозорец стояха по трима писари и по един главен писар, които за¬писваха всичко, що се говореше, за да го отпечатат веднага във вестника и да продават из всички кръстопътища по три пари единия вестник. Как да не се уплаши човек! Отгоре на туй и печката беше нагорещена до разтопяване.
— Колко е топло тук! — рече братът.
— Да, моят баща пече днес млади петли! — отвърна царската дъщеря.
— Ме-е! — извика братът и лицето му стана като на овен. За такъв разговор той не беше никак подготвен, а все пак трябваше да каже нещо, и то — остроумно.
— Не го харесвам! — каза царската дъщеря. — Да си върви!
И го изгониха навън.
Влезе вторият брат.
— Колко е топло тук! — рече той.
— Да, топло е! Ние печем днес млади петли! — отвърна царската дъщеря.
— Т-т-т-т! — заекна той. И всички писари записаха: Т-т-т-т!
— Не го харесвам, да си върви! — каза царската дъщеря.
Тогава дойде глупавият Ханс. Той влезе право в залата с козела си.
— Ех, че е топло тук! — извика той.
— Да, топло е! Аз пека млади петли! — отвърна царската дъщеря.
— Е-хе, чудесно! — каза глупавият Ханс. — Значи и аз ще мога да си опека тук враната?
— Моля! — каза царската дъщеря. — Само има ли в какво да я опечете? Аз нямам нито гърне, нито тенджерка.
— Ще намерим! — отвърна глупавият Ханс. — Ето, аз имам тенджерка, и то без дръжка.
И той извади из джоба си стария дървен налъм и сложи враната върху него.
— Ех, че хубаво ядене ще имаме! — рече царската дъщеря. — Само отде ще намерим сос?
— И сос ще се намери! — каза глупавият Ханс. — Аз имам толкова много сос, че спокойно мога да излея половината от него. — И той извади из джеба си малко кал.
Туй ми харесва! — каза царската дъщеря.— Ти умееш да отговаряш и затова аз ще се омъжа за теб. Ала знаеш ли, че всяка дума, която ние казваме сега, се записва и утре ще бъде напечатана във вестника? Я виж, при всеки прозорец стоят по трима писари и по един главен писар. Старият главен писар е най-лош от всички, защото нищо не разбира.
Тя каза това само за да изплаши Ханс и всички писари зацвилиха от удоволствие и капнаха на пода по една мастилена капка.
— А, ето кой бил тука, господа! И тъй, аз ще дам на главния писар най-хубавото, което имам!
И при тия думи той обърна джоба си и хвърли в лицето на писаря всичката останала кал.
— Виж колко е сръчен! — рече царската дъщеря. — Аз не бих могла да направя такова нещо, но след време навярно ще се науча!
И глупавият Ханс стана цар, взе си жена и корона и седна на престола.
Цялата тая история ние научихме от вестника на главния писар, когато той излезе от печатницата и беше още съвсем мокър. Ала на вестниците човек, разбира се, не винаги може да вярва!

Имаше някога една дебела игла за кърпене. Тя се мислеше за много тънка и си въобразяваше, че е игла за шиене.
— Внимавайте, дръжте ме здраво! — каза дебелата игла на пръстите, които посегнаха да я вземат. — Гледайте да не ме изпуснете, защото ако падна на земята, никога вече не ще ме намерите. Аз съм тъй тънка!
— Не се страхувай, няма да те изпуснем! — отвърнаха пръстите и я стиснаха здраво.
— Виждате ли, аз имам и опашка! — рече дебелата игла, като влачеше подире си дълъг конец. Само че конецът беше без възел.
Пръстите насочиха иглата към пантофа на готвачката. Каишката на пантофа беше скъсана, та трябваше да се закърпи.
— Колко груба работа! — каза дебелата игла. — Аз никога не ще пробия кожата. Ще се счупя!
И тя наистина се счупи.
— Нали ви казах! — извика с въздишка тя. — Ах, аз съм тъй тънка, тъй тънка!
— Сега тя нищо не струва — рекоха пръстите, но все пак продължаваха да я стискат здраво.
Готвачката капна на счупения й край восъчна главица и забоде иглата на шала си.
— Ето че станах и брошка — каза дебелата игла. — Знаех си аз, че ще достигна големи почести. Такива като мен не пропадат. 
И при тая мисъл иглата се усмихна самодоволно. Гордо седеше тя на шала като в колесница и се оглеждаше на всички страни.
— Позволете ми да ви запитам, вие златна ли сте? — попита тя съседката си, която беше истинска карфица. — Вие имате прекрасна външност, само че главата ви е твърде малка. Погрижете се да ви порасне по-голяма, защото не е дадено всекиму да има глава от восък!
И като каза това, горделивата игла се изтегна тъй силно, че се измъкна от шала и падна във водата, където тъкмо в това време готвачката изливаше помията.
— Сега ще тръгна да пътувам — рече дебелата игла. — Дано само не се загубя някъде.
Но всъщност тя се загуби.
„Аз съм твърде тънка за тоя свят — мислеше тя, като лежеше във вадата. — Но аз си зная цената и туй ми е предостатъчно."
И дебелата игла запази предишната си гордост и не губеше доброто си настроение. Край нея плуваха всякакви неща: и клечки, и сламки, и късчета от стари вестници.
– Я ги виж как плуват! — каза тя. — Те дори не знаят, че аз лежа на дъното. Тук съм!
Тук съм! Ето, тая проста клечица мисли само за себе си. А пък оная сламчица се върти и се обръща. По-внимателно, миличка, да не се блъснеш о някой камък. Ами тоя къс от вестник… Отдавна вече е забравено това, що е писано в него, а той все още се надува. Само аз си седя търпеливо и спокойно. Зная коя съм и туй ми е предостатъчно!
В тоя миг до нея изскочи нещо блестящо. Дебелата игла си помисли, че туй е брилянт. А то беше само късче от счупена бутилка. И понеже стъкълцето блестеше силно, иглата заговори с него и се препоръча за скъпоценна карфица.
— Вие навярно сте брилянт?
— Да, нещо подобно.
Така всеки от тях помисли другия за много по-ценен, отколкото бе всъщност, и раз¬говорът им започна да се върти около гордостта, която царува в света.
— Аз живеех в кутийка при една госпожица — каза дебелата игла. — Тая госпожица беше готвачка и на всяка ръка имаше по пет пръста. Никога през живота си не съм виждала нещо по-горделиво от тия пръсти. А при това те бяха създадени само за да ме изваждат от кутийката и после пак да ме слагат в нея.
— Е, а те блестяха ли? — попита стъкълцето.
— Да блестят ли? — отвърна иглата. — Не, те бяха само горделиви. Бяха петима братя, родени като най-обикновени пръсти. А как се надуваха един до друг, макар да имаха различна дължина. Най-крайният, палецът, беше късичък и дебел. Той имаше на гърба си всичко на всичко едно коленце и затова можеше да се свива само на едно място. Но въпреки туй разправяше, че ако човек го загуби, става вече негоден за военна служба. Показалецът бъркаше ту в сладкото, ту в туршията, сочеше слънцето и месечината и натискаше перото, когато готвачката пишеше. Средният пръст беше най-висок и гледаше горделиво на всички страни. Четвъртият носеше на кръста си златен пръстен, а най-малкият, кутрето, не вършеше нищо, само се перчеше. Дотегна ми най-сетне тяхното самохвалство. Затова ги и оставих и дойдох във вадата.
— А сега ние седим тук и светим! — каза стъкълцето от бутилката.
В тоя миг някой плисна вода във вадата. Водата се разля и отнесе стъкълцето.
— Ето, и той замина по пътя си! — рече дебелата игла. — А аз останах, защото съм много тънка и туй ми дава право да бъда горда. Такава гордост заслужава уважение.
И тя остана да лежи във вадата както по-рано, унесена в своите мисли.
— Наистина аз съм готова да повярвам, че съм родена от слънчевия лъч — толкова тънка! Ненапразно ми се струва винаги, че слънчевите лъчи ме търсят под водата. Ах, аз съм тъй тънка, че дори моята майка не може да ме намери. Ако имах още окото си, което загубих, сигурно щях да заплача. Но не — аз не бих направила това, защото е неприлично!
Един ден дойдоха деца и започнаха да газят из вадата. Те търсеха стари гвоздеи, пари и други такива богатства. Тая работа не беше много чиста, но на децата доставяше удоволствие.
— Оле-ле! — извика едно от тях, като се убоде на иглата. — Ах ти, проклетнице!
— Аз не съм проклетница. Аз съм госпожица! — рече иглата.
Но никой не чу това. Восъчната главица беше паднала, пък и иглата беше съвсем почерняла. Но чернотата скриваше дебелината й и тя си въобразяваше, че е станала още по-тънка.
— Ето, иде една черупка от яйце! — извикаха децата и забодоха в нея дебелата игла.
— Колко хубаво изпъква черното върху бяло поле! Да, туй е великолепно! — каза иглата. — Сега вече всички ще ме видят! Дано само не ме хване морска болест, защото иначе ще ме измъкнат навън и аз ще загубя черупката си.
Но тя не заболя и остана в черупката.
— Добре е, като плуваш по море, да имаш стоманен стомах и да помниш, че стоиш по-горе от човека.Сега опасността мина. Колкото си по-тънка, толкова си и по-издръжлива!
— Прас! — изпращя черупката. Една натоварена кола мина отгоре й.
— Ах, какво стана? — извика дебелата игла. — Дали не ме хвана морската болест? Ще загина, сигурно ще загина!
Но тя не загина, макар че колата мина през нея. Тя остана да лежи във вадата както по-рано, простряна надлъж в тинята, и си остана там завинаги.

ПЪРВА ГЛАВА

Здраво стиска два мъника,
крачи и си тананика
злонамерен господин.
Пуши той като комин.
Във лулата му – жарава,
лед сърцето му сковава.
Вика си с душа жестока:
„Що ми е такава стока?
Ни дои се, ни се стриже,
малко полза, много грижи.
В тия работи съм твърд:
или доход, или смърт!“
Стига блатото и спира,
взира се и вир избира.
Ритат милите кутрета,
поподушили с нослета,
че крои се тука нещо
много страшно и зловещо.
Хоп, едното крьг описва.
Цоп! – вълна над него плисва.
Хоп – и второто след него!
Цап! – цамбурва то и де го?
„Край!“ – злодеят си отива
в облак от мъгла лютива.
Тъй си мисли той, но ядец,
господине душевадец!
Да се къпят Паул с Петер
се събличаха на метър
от убиеца с лулата
и видяха му делата.
Хвърлиха се като жаби,
мокро куче всеки сграби
за ухо или за гуша
и измъкна го на суша.
Хайде Цоп да кръстим тоя!
Цап ще викаме на моя!
На сърцата мед им капе,
грабват Цопи, грабват Цапи
и се втурват тичешком
да зарадват бащин дом.

ВТОРА ГЛАВА

Мама с татко, благи хора,
кротко си седят на двора.
Мир, любов, душа честита,
за вечеря – топла пита;
ален залез, вечер мека –
колко трябва на човека?
Само двамата хлапака
да се върнат преди мрака!
Идат рожбите им мили,
хвалят се кого спасили.
Гневен, таткото се мръщи:
„Кучета не искам вкъщи!“
Майката, нали е мека,
вика: „Нека влязат, нека!“
На вечеря без покана
лочат Цоп и Цап сметана
и доволен всеки джафка
от богатата гощавка.
Оня със лулата спира
и им гледа панаира:
„Ей, добре, че таз досада
не на мен, на друг се пада!“

ТРЕТА ГЛАВА

Дело сторили достойно,
Петер с Паул спят спокойно
и похъркват най-юнашки
като мехове ковашки
ту навътре, ту навън
в праведнишкия си сън.
Зле са Цоп и Цап, горките
много хапят ги бълхите.
Поначесват си телата,
После пъхят се в леглата.
Цопи има си привичка
преди сън да си потичка.
А пък Цапи – да се гали.
Хубаво де, но сега ли?
Нощем кучета в кревата
да ти дойдат до главата!
„Марш!“ – отеква вик и в миг
следва след вика ритник.
Под леглата пък е студ,
ще ги стопли само труд!
Панталони и обуща
Цоп захапва, Цап не пуща.
Вън дорде зора се сипе,
в стаята се сипят дрипи.
Влиза таткото да буди
рожбите си и се чуди
да се беси или трови:
где пари за дрехи нови?
„Ще пребия тез нахали!“
Те се правят на заспали.
Моли майката: Недей,
ти не си такъв злодей!“
Нежност майчина смекчава
гневна бащина гълчава.
Петер временно щъпука
с бащините два папука.
Паул – с гащи на парцали,
нищо – кучета ги яли!
А в колибка Цопи с Цапи
най-покорно свиват лапи.
„Ха-ха-ха!“- дими лулата. –
Друг им тегли теглилата!“

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Хвана се в капан мишлето
най-крадливо, най-проклето,
дето майка им нервира,
че в килера се навира
и се пъха под леглото.
Свърши вече, край на злото!
Радост е това за мама,
за децата – по-голяма.
„Марш!“ – отвориха капака.
Мишката това и чака,
в гащите на Петер дращи!
Кучетата: „Хайде, наште!’
Дебне Цоп откъм краката,
а пък Цап откъм яката.
Леле, тая мишка хапе:
зъб заби в носа на Цапи!
Цоп – опашка миша „Ръф!“
Мишка – „Ръф!“ ухо до кръв.
Ще мъстят за тоз позор –
погват я в съседен двор.
Ями ровят. Олеле,
не остана там лале!
Госпожата работлива
тъкмо в лампа газ налива.
Писва, сякаш не лалето
й разкъсват, а сърцето.
По градинската алейка
хуква с газената лейка.
Под опашката на двете
сипва газ, но не да свети,
а на псетата да пари
с миризливите си пари.
Но газта й двойно пали
буйствата на всяко пале.
При такава тъжна гледка
разорената съседка
вече никак не изтрайва,
щото свят й се замайва.
„Ох!“ – извика, хвърли лейка
и припадна. Где линейка?
Паул с Петер гарги зяпат
ту на изток, ту на запад –
чуждата беда не може
никак да ги разтревожи.

„Хе-хе-хе, каква досада,
но не аз, аз друг припада.“

ПЕТА ГЛАВА

Скитник с дрехи в жалък вид,
с нос извит, с бастун извит,
с физиономия лукава,
явно и с душа такава
и с обувки разкривени
(ох, не сме таквиз, блазе ни!),
кой ли вятър за беля
в тоя край го запиля?
Псетата такъв не траят
и се втурват да го лаят.
Той върти се, дърпа, рипа,
не опазва свойта дрипа.
Всичко скрито под балтона
вече е открита зона.
Втора кучешка атака
той не иска да дочака:
лапа капа, с туй веднага
смайва псетата и бяга
заднишката като рак,
само че четирикрак.
Майката се появява,
за да види що за врява.
Точно в същата минута
скитникът й сяда в скута.
Тича също и бащата.
„Ще ви дам на съдията –
нагло дрипльото го плаши,
тия кучета са ваши!“
Смъдва го от яд стомаха,
но му плаща да се маха.
Гледа той децата строго,
ала много строго, МНОГО,
та дано изпитат срам
от това и то голям!
А пък те изпитват скука
от родителска поука.

Оня пуши:“Да, досада,
но така им се и пада!“

ШЕСТА ГЛАВА

Цоп и Цап са подли, ясно,
но пък са сплотени тясно.
Дружба, даже и такава,
все пак почит заслужава.
Да, но колко траен бива
колективът на такива?
Дружба заради злодейства
много кратко време действа.
Кученцето на съседа
се прилича и ги гледа:
нежно, сресано такова
двата песа очарова.
Всеки иска да позяпа,
другия избутва с лапа.
Ако Цоп отпред е пръв,
Цап обижда се до кръв.
Цап отпред, а Цоп отзад
ще се изяде от яд.
Поглед зъл, вражда открита,
дращят с нокти, пръст полита.
Люта битка се разгаря.
Цоп надвива си другаря.
Тъкмо мама за децата
бе приготвила салата
и запретнала ръкави
палачинки да им прави.
Скок – потърси Цоп закрила:
Цап го гони с пълна сила.
Пада маса, купа пада,
става кучешка грамада.
„Цоп, махни се!“ – Петер вика,
шибва кучето с камшика.
Ясно става му веднага,
че и брата си засяга.
„Бий си твоя, а не моя!“
Петер си отнася боя,
но и той не е сакат:
връща с удар брат на брат.
Расне боят, милост няма!
Ей салатата на мама –
с нея братът маже брата
и го прави на салата.
Чу бащата дандания,
втурна се: „Ще ги пребия!“
Пръчката ще заиграе.
Майката, нали добра е:
„Пощади ги, мили!“ – моли.
Нещо спира я. Какво ли?
Мушната като на шпага,
шапката й на тояга!
Смее се с лулата злият:
„Тия нека се избият!“
Злият чуждо зло го радва,
но от туй и той пострадва:
шапка – топла палачинка
ще го пази от настинка.
„Тюх, досадно, при това
и за моята глава!“

СЕДМА ГЛАВА

Цоп и Цап ръмжат и лаят-
нови подвизи желаят
и безкрайно се нервират,
че възпира ги сенджирът.
Вика таткото: „Ще хвана
късо двамата хайвана!
Грижи трябват за доброто,
злото никне си самото.“
На училище ги праща
като мярка подходяща.
Там учител от катедра
дума им с усмивка ведра:
„Щастлив съм, че дойдохте тука,
юнаци, жадни за наука,
което явно си личи
по втренчените ви очи.
Велика сила са четмото
и математиката, щото
прилагането им ни дава
не само благо, но и слава!
Това е първо, има второ:
човек не ще напредне скоро
с наука само, а ще спре,
ако не се държи добре,
бъдете мили и любезни!
В главите ви това да влезне!
Предишното го зарежете,
подайте си ръце, кажете:
„Умът ни вече стана бистър,
така е господин магистър!“
Паул смига, Петер смига:
„Тоя май изкукурига!“
Чака полза господинът,
те от смях ще се поминат.
Изсумтява педагогът:
явно с тоз подход не могат.
„Понеже, както проличава,
у вас изгражда се представа,
че аз съм старец изкопаем,
представата ще оправдаем:
тоягата от памтивека
душата твърда прави мека!“
Както бърже сменя тона,
бърже бърка под балтона,
вади като ятаган
пръчка жилава от дрян
и започва да пердаши
непослушниците наши
чак додето те се сгушат
най-покорно да го слушат.
Запитва ги с усмивка мила
„Науката не е ли сила?
,,Главите ни са вече бистри
така е, господин магистре!“
На учителя похватът
старомоден май го смятат,
но безспорно подобрява
на немирниците нрава.
И по същата система
двойката им се заема
чрез дресура да оправи
кучешките криви нрави.
След урока, але-хоп,
мил е Цап и мил е Цоп.
Пряка полза се почувства
от науки и изкуства.

ОСМА ГЛАВА

Малко дълъг, Малко странен,
ходи-броди англичанин,
във ръка с далекоглед.
Мисли, излетник заклет:
„Туй край мен видях го вече,
ще погледам надалече!“
В гледка много интересна
толкоз много се заплесна,
та се стресна чак когато
цопна в блато нам познато.
„Петер, Паул, нещо стана,
чужденецът де се дяна?“ –
смаян спира се бащата
на разходка със децата.
Англичанинът изскоква,
стича се под него локва.
Жив е, всичко е наред,
но е без далекоглед.
„Цопи, Цапи, але-хоп!“
Скачат Цапи с Цопи: цоп!”
След безбройни тренировки
те послушни са и ловки,
вадят вещите без труд.
Оня вика: „Вери гут!
Много ми харесват тия!“
Бърка в пълната кесия:
„Ще ги купя за хиляда!“
Таткото почти припада, но
Веднага се свестява, зер
Парата сила дава.
Хайде, Цопи, хайде, Цапи,
дайте ни за сбогом лапи
точно тука, дето лани
бяхме заедно събрани
за съдружие сърдечно.
Жалко, че не трая вечно.
С англичанина и двете
все бифтеци да ядете!

Всичко туй видя злобаря.
Чужда радост го изгаря:
„Олеле, каква награда не на
мен, на друг се пада!…
Нещо вътре го прободе,
още малко той походи,
още малко подимя
и потъна вдън земя.
Чу се звук, но много слаб,
първо „Цоп“ и после „Цап“.

На живота му фитила
тлееше с последна сила
в искриците на лулата
и обгаряше тревата.
Литна облаче кравай:
фют, на разказа ни край.

УВОД

Има щури хлапетия,
да, но няма като тия.
Те са работа голяма.
Равни с Макс и Мориц няма!
Сториш ли им забележка,
не поправят свойта грешка,
правят грешка двойно тежка:
гледат на това с насмешка.
Все готова е да действа
двойката им за злодейства.
Прас магаре! Бух прозорец!
Кой го стори? Макс и Мориц!
Пъргави и пакостливи,
ябълки крадат и сливи.
То се знае, по-добре е
вън от клас да се лудее:
вътре тесен чин те стяга,
вънка – шапка на тояга!
Да, обаче сгазваш лука!
Тука давам за поука
техните постъпки щури
в стихове с карикатури,

ПЪРВА ЛУДОРИЯ

Всеки гледа, че съседа
гледа птици, и той гледа.
Първо – снасят всеки ден,
обедът ти – уреден.
Второ – вярно, че по-рядко
пържим пиле, но е сладко.
Трето – ползваш им и пуха:
под юрган от пух не духа,
перушината в дюшека
хем те топли, хем е мека,
Тъй си мисли леля Грета.
Тя на три кокошки шета,
с петльо стават четворица-
ценна стока за вдовица.
Макс и Мориц ей ги тука,
нещо май в ума им щука –
в резен хляб забиват палци,
чупят го на дребни залци.
Дърпат, късат – всеки залък
като малък пръст е малък.
С връв завързват всеки къс,
връзват пак връвта на кръст.
Бедната птицегледачка –
в дворчето й зла кръстачка!
Петльо пипе му не стига,
вижда хляб и кукурига.
Тича племето кокошо,
де да знае, че за лошо?
Всяка птица залък лапа,
лапа с него и канапа.
Тутакси им става ясно,
че са свързани по-тясно.
Дълго ятото се мята –
няма изход на земята!
Фър – в небето полетява,
там да дири то избава.
Ух, на клона сух, горките,
дваж оплетоха конците.
Шиите си удължават,
писъците си скъсяват.
Нямат дъх за „кудкудяк“ –
снасят за изпроводяк.
Леля Грета от леглото
чува глъч, предчувства злото.
Тича – по-голямо зло
от туй май не би могло!
Плаче, хлипа и нарежда:
„Боже, бяха ми надежда,
Боже, бяха ми подкрепа,
Кой злодеец ги претрепа!”
Срязва тя връвта, която
люшка мъртвото им ято –
вятър да не ги кандилка
на зловещата бесилка.
Влиза си, превила гръб
двойно – от товар и скръб.
Първа пакост е готова.
То се знае, следва нова.

ВТОРА ЛУДОРИЯ

Леля Грета си почина
след кокошата кончина,
дето толкоз я отчая,
и реши по обичая
да направи тъжен помен,
пък макар и помен скромен
на кокошките набърже,
като с почит ги опържи.
Щом оскубани ги зърна,
мъката й пак се върна.
Проснати умрели, божке,
туй ли са онез кокошки,
дето с крясък мил и с плясък
ровеха се в пръст и пясък?
„Стига плака, лельо Грето!“-
сякаш моли я кутрето.
Макс и Мориц тук са вече –
с дим коминът ги привлече.
Няма гледка по-желана:
три кокошки на тигана
хващат розова корица,
с петльо стават четворица.
Царски обед туй се вика!
Леля Грета към зимника
тръгва да извади зелка.
Мисли си добрата лелка:
„Колко вкусно ще е, леле,
пиле печено на зеле!“
Пакостниците двамина
туй и чакат на комина:
Макс отдавна е готов
с въдица за едър лов.
Хоп! Едната на ченгела
път нагоре е поела.
Хайде-хоп, и номер две!
Номер три и тя кълве!
Хоп, изваждат и петела.
Хвърлят пръчката с ченгела.
„Бау-бау!“ – чак накрая
кученцето ги залая.
Да, но те от тая стряха
взеха, колкото можаха.
А пък вътре – страшна сцена:
леля Грета, вцепенена,
гледа като изтървана –
само пушек над тигана!
„Туй е работа на псето!
Ах, чудовище проклето!
Как до кокал ги изплюска!’
Тя към кучето се спуска:
„Чиба, лакомнико, чиба!“
и с лъжицата го шиба.
Песът чуди се, горкият:
хем невинен, хем го бият?
А пък двамата юнаци
пъшкат, вирнали тумбаци
в сенчестия храсталак,
лапнали кокоши крак.
Тая пакост е готова.
То се знае, следва нова.

ТРЕТА ЛУДОРИЯ

Кой е майстор Бок шивачът,
всички знаят и го тачат.
Шие той костюми тежки,
шие той и леки дрешки,
къси гащи, дълги гащи
за сезона подходящи,
всичко шие майстор Бок –
тукашен шивашки бог!
Други майстори се дърпат,
старото не щат да кърпят,
майстор Бок не се гнуси –
ще настави, ще скъси.
Копче да ти стегне даже
няма той да ти откаже,
все едно: отзад, отпред –
всичко ще ти е наред.
Тачат него стар и млад,
той пък – своя занаят.
Да, обаче злата двойка
нему пък кроеше кройка.
Пред дома на майстор Бок
имаше дълбок поток.
Моста беше доста прост –
служеше дъска за мост.
Точно тука е кроежът:
Макс и Мориц, ей ги, режат
в моста тайна цепнатина,
не до край – до половина.
После скриват се и викат,
остричък им е езикът.
„Ала-бала, майстор Бок
няма нос, а кози рог!“
Бок обида като тая
с името си не изтрая –
знае, който по е чел:
бок на немски е козел.
Хуква майстора с аршина
към викачите двамина,
дето още вдигат глъч:
Ме-е!“ – като че блее пръч.
Моста прас под майстор Бок,
майстор Бок в потока пльок!
А ония: „Ме-е, козел!
Сбогом, мътният те взел!“
Глух за техните нападки,
майстор Бок съглежда патки,
вкопчва им се за нозете,
зер от смъртен страх обзет е.
Патиците от уплаха
с него вънка излетяха.
Жив е, но не му е драго,
че лумбаго заболя го,
че присви го и коремът,
дяволите да го вземат!
Знае фрау Бок, жена му,
че едно помага само
при болежки като тия –
по-горещата ютия!
Понатри надве-натри
Бок и тъй го изцери.
Трета пакост е готова.
Много скоро следва нова.

ЧЕТВЪРТА ЛУДОРИЯ

Днеска, за да си грамотен,
днеска с ум да си имотен,
само азбука не стига –
кой не попрочитва книга?
Всеки пише си писмата,
всеки сметките си смята.
Който иска да напредне,
трябва здравата да седне,
не школото да претупа,
ами знания да трупа
Лемпел бе учител строг:
ум предава, не урок!
Макс и Мориц вечно злото
му желаеха, защото
никога не бе почитал
пакостници тоз учител.
Но на него пък тютюна
беше слабата му струна.
Пушенето бе му хоби:
след житейските тегоби
вечер от лулата той
смукваше с дима покой.
Носеше му тя наслада,
но от нея си пострада:
Макс и Мориц патилата
му скроиха чрез лулата.
В празник у дома го няма,
свири той на орган в храма,
вложил всичкото си чувство
в музикалното изкуство.
Макс и Мориц крадешком –
хайде в неговия дом!
Макс лулата му подхвана:
бива я – от морска пяна!
Мориц тутакси набута
вътре с тръскане барута:
сип-сип-сип, зловеща сипка!
Двойката навън изприпка –
баби връщат се от черква,
време е да се офейква!
Лемпел удря ключ на храма,
друго няма по програма,
и под мишница понесъл
нотите си, тръгва весел.
Колко ще му е добре,
вкъщи щом се прибере!
Ето на, след труд отплата –
във халата, със лулата!
„Ех – въздъхва в дим обвит,
туй е то да си честит!“
Бум! – Лулата ненадейно
изтрещява оръдейно.
Чаша, маса, ваза, кана
полетяват към тавана.
Стол и печка върху тях –
всичко става пух и прах.
След мъглата се разкрива,
че учителят от взрива
жив на пода е захвърлен,
но в несвяст и зле опърлен.
Черно негърско лице,
черни негърски ръце!
Темето му доста голо
бе преди, сега – до долу!
Как сега ще продължава
умните да умножава?
Другата неделя в храма
как ще свири? Май че няма!
А с лула от морска пяна
как ще пуши, тя – гърмяна?
Здрав ще бъде след три дена,
а лулата-все строшена!
Тая пакост бе четвърта.
И след нея ги не свърта.

ПЕТА ЛУДОРИЯ

Който има чичо, знае,
че от стари дни така е
и така ще продължава:
чичото се уважава!
Сутрин казваш: „Добър ден!
Нужда имаш ли от мен?“.
Вестника му поднеси!
И лулата. Тъй. Мерси!
Въглен му подай с машата –
стопля му това душата.
Ако плешка или шия
засърби го, почеши я!
Кихне ли от емфието,
казваш, както е прието:
„Чичо, кихна ли? Наздраве!“.
Ако вечер се забави,
щом си дойде, го събуй
и подай му туй-онуй:
чехли, шапка и халат,
за да не стои на хлад.
Сам услужвай, а не молен –
чичото да е доволен!
Макс и Мориц тъй не правят,
по-различен им е нравът:
те на чичо си, обратно,
готвят нещо неприятно.
Майски бръмбари през май
всеки виждал е комай
как по клони и по вейки
трупат се на грозд, пълзейки.
Макс и Мориц друсат: – Друс!
Тях от гад не ги е гнус.
Сбира двойката и тика
всичко в два големи плика.
После тайно и полека
пликовете – под тюфлека.
Ей го чичо им в кревата,
с нощна шапка на главата
скоро ляга и веднага
се унася в дрямка блага.
Де да знае той, горко му,
че го лази насекомо!
Не едно, ами гъмжило!
Сякаш че го жилва жило.
„Ах, почакай, гад пълзяща!“ –
чичото водача хваща,
но го хвърля, че с безброй
има бой да води той.
Ох, в окото! Тюх, в ухото!
Брех, в бельото! – Вред е злото!
Бух! – с пантофката събута
удря чичо, пата-кюта!
Другите пък тъпче с крак,
без пантофка – няма как.
Свърши битката свирепа
до един ги изпотрепа.
И отново спи завит
чичото, но сам пребит.
Пета пакост е готова.
То се знае, следва нова.

ШЕСТА ЛУДОРИЯ

Колко хубаво мирише
по Великден на сладкиши!
Макс и Мориц душат гладни,
гледат нейде да им падне
някой залък козуначен
пак по оня втори начин.
Да, но ключ пекарят турна –
варди пълната си фурна.
Откъде ще се краде?
От комина, откъде!
Фър! – надолу през комина
двойка гарвани премина
Бух! – в един сандък се бухат.
Ух, брашното! Кихат, духат.
Ето ги отново бели
целите като къдели.
Виждат няколко кравая.
Беж към тях! Целта е тая!
Столът – тряс! Назад с главите
падат двамата в нощвите.
Щръкват вън като какво?
Статуи от месиво!
Лакомниците заваря
точно в тоя миг пекаря.
Хваща двамата юнаци,
меси ги на козунаци.
Сваля на пещта капака,
мята двата козунака.
Фурната е нажежена,
скоро вади ги с ръжена
Всички мислят: край, умряха.
Може, други ако бяха.
Всеки в своята черупка
скоро дупка си изхрупка
и побягнаха към къщи.
Оня нека вика: „Дръжте!“.
Тая пакост беше шеста.
Седмата е по-злочеста.

ПОСЛЕДНА ЛУДОРИЯ

Почват пакост не поредна
Макс и Мориц, а последна.
Ако знаеха, едва ли
биха рязали чували.
Вдига селянинът Меке
първият чувал – нелек е!
Мъкне житото, тежи то!
Крачи той, след него – жито!
Смаяно мърмори Меке:
„Бре, чувалът ми по-лек е!
Срязал ми го е злосторец!“.
Зърна в купа Макс и Мориц!
В празния чувал нарина
пакостниците двамина.
Тях в чувала, не пшеница
носи той на воденица.
„Майсторе, смели го бърже!“ –
казва, без да го развърже.
„Дай го!“ – вика и ония,
ей ги в празната фуния.
Трака-чука, трака-чука,
смлени падат от улука.
Тия смлени парчетия
от ония момчетия
с човките като с лопатки
сметоха ги гладни патки.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Чу се всичко туй, обаче
не и някой да заплаче.
Леля Грета, инак тиха,
рече: „Туй си надробиха!“.
Бок, шивачът: „Тежко зло,
но от зло им е дошло!“.
Лемпел пък след майстор Бок:
„Туй за всички е урок!“.
А пекарят се подсмива:
„Лакомец глава затрива!“.
Чичо им: „Тежко томува,
който тъпо се шегува!“.
Селянинът се почеса:
„Тука нямам аз намеса…“.
Всичко радва се тъдява,
всичко живо се надява
вече пакости да няма,
щом ги няма тия двама…

Отдавна, много отдавна живял велик цар, който имал три дъщери хубавици и един син.
Веднъж, когато царят седял на престола си, дошли трима мъдреци с чудни дарове: първият носел златен паун, вторият — медна тръба, третият — кон от абаносово дърво.
— Какви са тия дарове и каква е ползата от тях? — попитал царят.
Първият мъдрец казал:
— Тоя паун пляска с криле и пее при всеки нов час на деня и нощта.
Вторият мъдрец рекъл:
— Ако тая тръба се постави на градските врати, тя ще бъде като страж и ще затръби, когато в града влезе крадец.
Третият мъдрец продумал:
— Ако човек яхне тоя кон, може да отиде в която страна пожелае.
— Добре, аз ще ви възнаградя, след като проверя дали всичко туй е истина — казал царят.
И след като се убедил, че паунът и тръбата са такива, каквито му ги описали двамата мъдреци, той попитал:
— Каква награда искате?
— Искаме да ни дадеш за жена по една от твоите дъщери — заявили мъдреците.
И царят, ще не ще, изпълнил тяхното желание. Тогава мъдрецът с абаносовия кон се примолил:
— Всемогъщи господарю, награди и мен така, както награди другарите ми!
— Чакай най-напред да видим какъв е твоят жребец — казал царят.
Царският син, който бил наблизо, се обърнал към баща си:
— Татко, нека аз опитам коня!
— Щом искаш, опитай го — съгласил се царят.
И младият княз се метнал на абаносовия кон и размахал нозе, но конят не се помръднал.
— Завърти тоя винт! — рекъл мъдрецът и посочил подемния винт на шията на коня.
Князът завъртял винта и изведнъж абаносовият жребец се раздвижил и полетял към облаците.
Смутил се царският син и започнал да оглежда коня дали няма някаква спирачка. И както го оглеждал, съзрял на дясната му страна една ръчка като петльова глава. Обърнал ръчката и жребецът полетял с още по-голяма бързина. Князът погледнал към лявата страна и там видял друга ръчка. Обърнал и нея и тогава вълшебният кон намалил скоростта си и започнал да се спуска надолу.
Зарадвал се царският син, че може да управлява коня, както си иска, и ту го издигал в облаците, ту го спускал към земята.
По едно време той съгледал под себе си някакъв красив град с цъфнали дървета и си рекъл: „По-хубаво място за нощуване няма. Ще преспя тук, а утре призори ще се върна в моето царство и ще разкажа на баща си какво съм преживял и видял."
И князът обърнал ръчката за спускане над един палат с дебели стени и с високи бойници и след малко кацнал на неговия покрив. Той слязъл от коня и се притаил на покрива, измъчван от глад и жажда. Когато настъпила нощта, князът се спуснал по една стълба, за да потърси нещо за ядене, и се намерил в широк двор, постлан с мраморни плочи.
Позавъртял се царският син насам-натам и изведнъж в дъното на двора заблещукала светлина. Загледал се той нататък и какво да види: насреща му се задала прекрасна девойка, съпроводена от цяла свита робини и слуги и от един евнух с дълъг меч на пояса. Князът се притулил зад един храст и вперил поглед в приближаващото шествие.
Хубавицата била дъщеря на царя на тая страна и всяка нощ идвала тук да се повесели.
Когато слугите разпалили жарници с благоуханни тре¬ви и робините започнали да танцуват, князът изскочил иззад храста, хвърлил се върху евнуха и му взел меча. Той разгонил всички и останал сам с царкинята.
Смаяна от хубостта му, царската дъщеря го запитала:
— Ти да не си синът на индийския цар, който дошъл вчера да ме иска за жена, но баща ми го изпъдил заради грозотата му?
— Не, аз съм потомък на царете хосройски и се казвам Хасан — отвърнал князът.
— А аз се казвам 3умуруд — представила се царкинята.
И като поприказвали и се опознали, царската дъщеря поканила момъка в стаята си и започнала да го гощава със сладкиши и шербет.
А в това време евнухът се явил при царя и му разказал как един зъл дух в човешки образ разгонил свитата на царкинята и сега седи и пирува в нейната стая.
Разгневил се царят и се втурнал с гол меч към стаята на дъщеря си.
Като го съгледал, князът скочил и поискал да се хвърли върху нападателя.
Царят разбрал, че непознатият е по-силен от него, сложил меча си в ножницата и попитал любезно:
— Ти, момко, зъл дух ли си?
— Как се осмеляваш да ме наричаш зъл дух, когато аз съм потомък на могъщите царе хосройски! — извикал Хасан.
— Ако ти наистина си царски потомък — рекъл царят, — тогава защо си влязъл без мое позволение в палата и си се промъкнал в стаята на дъщеря ми, за да ме позориш?
— Аз ще се оженя за нея! — заявил князът. — Къде ще намериш по-добър зет от мене?
Съгласен съм да се ожениш за дъщеря ми, но пред свидетели, а не тайно — казал царят.
— Слушай какво ще ти предложа — рекъл царският син. — Или двамата с теб да излезем на двубой и който победи, той да има власт над Зумуруд, или утре сутринта ти да дигнеш всичките си войски и слуги срещу мен. Какъв е техният брой?
— Петдесет хиляди конници и още толкова роби.
— Добре. Щом настъпи утрото, ще ги изведеш насреща ми и ще им кажеш: „Тоя човек иска да се ожени за дъщеря ми при условие, че ще се сражава с всички вас и ще ви победи." Ако те ме убият, твоята чест ще бъде запазена, а ако аз изляза победител — ще ти стана зет.
Царят приел предложението на княза и заповядал на везира си още призори да събере войските за бой. После дълго разговарял с Хасан, докато настъпило утрото.
Тогава владетелят на страната, която се казвала Йемен, разпоредил да оседлаят най-хубавия кон за княза, но Хасан рекъл:
— Не, пеша ще отида да видя войската ти.
И двамата отишли на големия градски площад, дето вече била строена всичката царска войска. Царят излязъл напред и извикал:
— Храбри войници, виждате ли тоя момък? Той иска да се ожени за дъщеря ми Зумуруд, като заявява, че ще се бие с вас и всички ще ви победи. Приемете боя и го набучете на върховете на вашите копия и мечове, щом се е заловил за такава голяма работа!
И като се обърнал към княза, добавил:
— Можеш да почнеш!
— Но как ще се сражавам с тях, когато те всички са на коне, а аз нямам кон? — казал Хасан.
— Нали ти давах кон, но ти отказа да го вземеш? — рекъл царят. — Ето ти коне, избери си, който искаш!
— Аз бих желал да яхна коня, е който дойдох в твоето царство.
— Къде е той?
— На покрива на палата.
Царят изгледал учудено княза и извикал:
— Ти вече губиш разсъдъка си, нещастнико! Може ли кон да стои на покрив?
Може — настоял Хасан.
И царят изпратил двама слуги да се качат на покрива на палата и да доведат въображаемия кон.
След малко, за обща изненада, слугите наистина донесли абаносовия кон. Всички се натрупали да го гледат и да му се чудят. Харесал го и царят.
— Хайде, качвай се! — подканил той момъка, като горял от нетърпение да види какво ще стане.
— Преди това нека войниците се отдръпнат по-далеч
— рекъл князът.
Царят заповядал на войниците да се оттеглят на раз¬стояние един полет на стрела и тогава Хасан се заканил:
— Сега ще видиш какво ще стане с твоите войници!
— Прави каквото знаеш и не ги щади, защото и те няма да те пощадят!
Метнал се князът на абаносовия кон и завъртял подемния винт. Конят се разиграл, изправил се на задните си нозе и полетял във въздуха.
— Дръжте го! — извикал царят, като видял, че момъкът се издига все по-високо.
А везирът рекъл:
— Господарю, как може да се хване летяща птица?
Благодари на аллаха, че те избави от тоя опасен магьосник.
И царят се върнал в палата и разказал на дъщеря си какво се случило с княза.
Натъжила се царкиня Зумуруд и легнала болна от мъка по прекрасния царски син. Напразно баща й се опитвал да я утеши — тя се обливала в сълзи и не искала нито да яде, нито да пие.
А княз Хасан дълго летял с вълшебния кон и най-сетне
стигнал в своето царство.
Като го видял, баща му го прегърнал и го разпитал къде е бил и какво е преживял.
— Бях в град Сана, столицата на Йемен — отвърнал князът и разправил на баща си всичките си преживелици, като накрая го запитал къде е мъдрецът, който довел вълшебния кон.
— Затворих го в тъмницата, синко, защото помислих, че ти си загинал и че той е виновен за твоята смърт.
И царският син заповядал да освободят майстора на абаносовия кон и да го наградят богато, но царят не се съгласил да го ожени за дъщеря си. Тогава мъдрецът се заклел да отмъсти не само на царя, задето го измамил, но и на княза, който узнал тайната на коня.
— Съветвам те да не се качваш вече на тоя кон — рекъл бащата на своя син, — защото може да те сполети нова беда.
Но Хасан мислел ден и нощ за прекрасната царкиня Зумуруд и нейният образ го следвал неотлъчно навсякъде. Най-сетне той не се стърпял и една ранна утрин яхнал вълшебния кон и полетял към град Сана.
Когато стигнал там, той се спуснал пак върху покрива на царския палат и слязъл в покоите на царкинята, но наоколо не се виждала жива душа. Князът тръгнал из палата да търси Зумуруд и след дълго лутане я намерил в една далечна стая. Тя лежала на пухено легло, окръжена от бавачки и робини.
Хасан се приближил и я целунал по челото, а царкинята го прегърнала и казала:
— Как можа да избягаш от мен? Ако не беше побързал да дойдеш, аз щях да умра от мъка.
— Искаш ли да отидем в моето царство? — попитал князът.
— С тебе отивам накрай света! — отвърнала царкинята и скочила от леглото си.
И Хасан хванал Зумуруд за ръка и я завел на покрива на палата. Качил я на коня, завързал я здраво за себе си, завъртял подемния винт и абаносовият кон се издигнал във въздуха.
Робините се развикали и обадили на царя за бягството на дъщеря му.
Царят изскочил мигом навън, погледнал нагоре и видял хвърчащия кон.
— Милост, княже! — извикал той. — Не ме разделяй от дъщеря ми!
Князът попитал царкинята:
— Искаш ли да се върнеш при баща си?
— Не — казала девойката. — Ще бъда с теб, където и да идеш!
И царският син препуснал вълшебния кон и по едно време в далечината се откроила родната му страна. Той показал на Зумуруд колко голямо е царството на баща му и като наближили столицата, спуснал се в една градина с красива беседка. Князът оставил коня до беседката и рекъл на царкинята:
— Почакай ме тук. Аз ще отида да предупредя баща ми, че си пристигнала, за да те посрещне с почести. Когато всичко бъде готово, ще изпратя човек да те вземе.
— Довиждане! — казала Зумуруд и влязла в беседката. 
А Хасан отишъл при баща си и му разправил, че довел царкинята и я оставил в една градина край града.
— Приготви се да я посрещнеш, както подобава на нейния царски сан — рекъл той.
И царят се зарадвал и заповядал да окичат града с разкошна украса и да приготвят за царкинята най-хубавите стаи в палата, като ги подновят със златовезани завеси и балдахини.
И князът, вместо да проводи пратеник да вземе царската дъщеря, сам отишъл да я доведе. Но като стигнал до беседката, той не видял там нито нея, нито коня. Сму¬тен и изплашен, Хасан се втурнал да я търси из градината, но от Зумуруд нямало никаква следа.
— Не си ли виждал да минава някой насам? — по¬питал той стария пазач.
— Не съм виждал никого освен персийския мъдрец, който събираше тъдява билки — отвърнал пазачът.
И през ума на княза мигом проблеснала мисълта, че мъдрецът може да е отвлякъл царкинята.
И наистина, когато Хасан оставил Зумуруд в беседката и отишъл в палата, персийският мъдрец влязъл в градината да събира лековити билки и както сновял насам-натам, неусетно се приближил до беседката. Гледа той и не вярва на очите си: конят, направен от собствените му ръце, стои насреща. Като видял, че конят е здрав и невредим, мъдрецът поискал да го яхне и да избяга, но преди това надникнал в беседката. Царкинята го ослепила с хубостта си като сияйно слънце. Персиецът пристъпил до нея и целунал земята пред нозете й.
— Кой си ти? — попитала тя стария грозник.
— Аз съм пратеник на княза. Той ме проводи да те заведа в града.
— Нима князът не намери друг някой, та праща тебе?
Мъдрецът се засмял и казал:
— Не се плаши от грозотата ми, господарке! Князът нарочно изпрати мен, защото те обича и няма доверие на другите.
Девойката повярвала на измамника и му подала ръка.
— С какво ще ме заведеш? — попитала тя.
— С коня, на който си дошла тук.
— Но аз не мога сама да го яздя.
— И аз ще се кача с теб — успокоил я мъдрецът и като яхнал абаносовия кон, дигнал царкинята, завързал я за себе си и полетял с нея към облаците. Скоро градът изчезнал от очите им.
— Къде ме водиш? — извикала уплашено Зумуруд. — Нали князът ти е заръчал да ме заведеш при него?
— Проклет да бъде твоят княз! — отвърнал старият персиец. Той ми отне коня и сега аз ще му отмъстя!
Разбрала царкинята, че е измамена, и заплакала от мъка и отчаяние.
А мъдрецът продължавал да лети и стигнал в страната на румите. Той се спуснал на една зелена поляна с бистри ручеи и големи дървета.
Тъкмо тоя ден румският цар бил излязъл на лов и като минавал случайно край поляната, съгледал стареца, коня и девойката. И още преди мъдрецът да се опомни, робите се нахвърлили върху него и го завели при царя заедно с царкинята и вълшебния кон.
Изумен от красотата на незнайната девойка, царят я попитал:
— Хубавице, какво дириш тук с тоя старец?
— Тя е моя жена — побързал да отговори мъдрецът.
— Не, аз не го познавам! — извикала царкинята. — Той ме отвлече с хитрост!
Като чул тия думи, царят заповядал да ударят на лъжеца сто тояги и да го хвърлят в тъмницата. После отвел девойката в палата си и заръчал на робите да доведат и коня, без да знае, разбира се, какъв е тоя кон.
В това време князът пътувал от град на град, от страна в страна и търсел изчезналата царкиня. Той разпитвал навсякъде дали някой не е виждал царската дъщеря и абаносовия кон, но хората го гледали учудено и го смятали за безумен. След дълго и напразно търсене най-сетне той се озовал в страната на румите и спрял в един чан.
Неколцина търговци седели в хана и разговаряли оживено. Князът се приближил незабелязано до тях и се вслушал в разговора им.
— Да знаете само какво се е случило! Чудо на чудесата! — рекъл един от търговците.
— Какво е това чудо? — попитал друг.
— Отидох в столицата — казал търговецът — и там ми разправиха ей такава история. Един ден царят излязъл на лов и като минавал край някаква поляна, видял един старец, а до него девойка и кон от абаносово дърво. Старецът бил много грозен, но девойката смаяла с хубостта си цялата царска дружина. Царят запитал непознатия коя е тая девойка и той го излъгал, че му била жена. Тогава хубавицата се оплакала, че старецът я отвлякъл насила, и царят заповядал да набият измамника и да го хвърлят в тъмницата, а девойката завел в палата. Какво е станало с абаносовия кон — не можах да разбера.
Зарадвал се князът от тая неочаквана новина и като пренощувал в хана, на сутринта рано-рано потеглил към царската столица. Привечер той стигнал пред градските врати, но пазачите го хванали, за да го предадат на царя, и понеже било вече много късно, завели го да преспи в тъмницата.
По скъпите дрехи и по добрите обноски на чужденеца тъмничарите разбрали, че той не е обикновен скитник, и затова го поканили на своята скромна трапеза.
— Ти откъде идеш? — попитал го един тъмничар.
— От страната на хосроите — отвърнал князът.
— С много хора съм разговарял — рекъл тъмничарят, — но досега не съм виждал по-лъжлив човек от хосроеца, който е затворен в нашата тъмница.
Какво ви е излъгал? — попитал Хасан.
— Той разправя, че бил мъдрец. Царят го срещнал с една хубавица и с един кон от абаносово дърво. Сега хубавицата лежи тежко болна в царския палат и никой не може да й помогне. Ако хосроецът беше наистина мъдрец, щеше да я излекува. Всяка нощ той плаче и се вайка и не ни оставя да спим.
На сутринта тъмничарите завели княза при царя и му разправили, че той пристигнал вчера вечерта и искал да влезе в града.
— От коя страна идеш, с какво се занимаваш и защо си дошъл в тоя град? — рекъл строго царят.
— Аз ида от страната на хосроите и по занаят съм лекар — казал Хасан. — Пътувам из разни страни и гра¬дове и лекувам всякакви болести.
Лицето на царя се озарило от радостна усмивка.
— Ти си дошъл тъкмо навреме! — извикал той и му разправил цялата история с девойката: как я намерил на поляната с мъдреца и с абаносовия кон, как я прибрал в палата си и как тя заболяла и никой не можел да й помогне. — Ако ти я излекуваш — добавил царят, — аз ще те възнаградя богато.
— Най-напред трябва да видя абаносовия кон — рекъл Хасан. — Може би в него се крие тайната на болестта, която е сполетяла клетата девойка.
И царят завел княза в една стая, където бил затворен вълшебният кон. Като видял, че конят е непокътнат, князът рекъл:
— Заведи ме сега при девойката, да видя и нея. Надявам се, че с помощта на коня ще мога да я излекувам.
И те отишли при царкинята, която се мятала в леглото си и не позволявала на никого да се доближи.
— Успокой се! — казал Хасан и пристъпил до нея.
Като чула гласа му, Зумуруд веднага го познала и от гърдите й се изтръгнал силен вик. Тя мигом загубила съзнание и царят помислил, че е припаднала от уплаха. А князът се навел на ухото й и прошепнал:
— Бъди търпелива и хитра. Когато царят дойде при теб, посрещни го с кротки думи и му се усмихни. Така той ще повярва, че си излекувана с моя помощ.
— Разбирам — промълвила Зумуруд.
И Хасан се отправил към царя и му рекъл:
— В нея се е вселил зъл дух, който аз ще прогоня със заклинание. Иди при нея и я утеши!
Царят отишъл при девойката и тя станала от леглото и казала усмихната:
— Добре дошъл!
Голяма била радостта на царя, когато видял, че хубавицата се успокоила, и рекъл на княза:
— Благодаря ти, че я избави от тежката болест!
Хасан се поклонил и казал:
— За да я излекувам напълно, ти ще трябва да я заведеш на онова място, дето си я намерил. Заповядай на слугите да пренесат там и абаносовия кон.
И всички отишли на поляната и слугите донесли коня. Князът помолил царя и свитата му да се отдалечат и рекъл:
— Аз ще запаля омайни билки, ще прочета заклинание и духът ще избяга завинаги оттук. После ще се кача на коня заедно с девойката и от болестта не ще остане нито следа.
И като казал това, царският син яхнал абаносовия кон, завързал царкинята за себе си и завъртял подемния винт. Конят се издигнал във въздуха и всички го гледали, докато изчезнал в облаците.
Дълго чакал румският цар момъка и девойката и най-сетне загубил всяка надежда, че те ще се върнат, и се запътил натъжен към града.
А вълшебният кон пристигнал благополучно в страната на княза и слязъл в царския палат.
След няколко дни Хасан се оженил за Зумуруд и поканил на богата гощавка всички жители на града. И сватбата траяла цял месец и веселбите нямали край. И за да не се случват вече други беди и премеждия, старият цар заповядал да изгорят на клада абаносовия кон.
И конят пламнал в буйния огън на кладата и от него останала само пепел, която ветровете развели на всички страни.

Живял отдавна в Багдад премъдрият халиф Харун-Ал-Рашид и славата за неговото благочестие и справедливост се разнасяла надлъж и нашир по цялото царство.
Веднъж, като седели с великия везир Джафар и пиели кафе, везирът рекъл на халифа:
— Господарю, струва ми се, че не ще бъде зле да се поразходим между народа и да го видим какво прави, как поминува.
— Ти ми взе думата от устата — казал халифът. — Тъкмо и аз мислех да ти предложа да излезем из града.
И двамата се преоблекли като търговци, за да не ги познаят хората, излезли през задната врата на палата и се запътили към покрайнините на града.
По едно време, като стигнали до един мост, към халифа се приближил някакъв сляп просяк и протегнал ръка за милостиня. Харун-Ал-Рашид му дал една жълтица и поискал да отмине, но просякът го дръпнал и му рекъл:
— Благодетелю мой, удари ми с всичка сила една плестница!
Халифът отново се опитал да продължи пътя си, ала слепецът не го пуснал и повторил молбата си.
За да се избави от досадния натрапник, Харун-Ал-Рашид го ударил леко по лицето и като изминали няколко крачки, казал на везира:
— Тоя човек има някаква тайна, която аз искам да узная. Кажи му кой съм и го покани да дойде утре следобед в палата.
Джафар изпълнил желанието на господаря си и след това те продължили своята разходка.
И както се разхождали, ето че стигнали до един площад, в дъното на който се издигала красива постройка с мраморни колони.
— Чий е тоя палат? — попитал халифът.
Везирът се обърнал към първия минувач и го помолил да му каже кому принадлежи отсрещната къща.
— Името на нейния стопанин е Коджа Хасан, наречен Алхабал — отвърнал минувачът. — Доскоро той беше сиромах човек, но как забогатя изведнъж и издигна тоя дом, никой не знае.
— Нека и той дойде утре при мен — рекъл Харун-Ал-Рашид и везирът предал веднага заповедта на халифа.
На следния, ден слепият просяк и Коджа Хасан отишли в халифския палат и се представили на Харун-Ал-Рашид. Пръв се явил слепецът.
— Как се казваш? — попитал го халифът.
— Името ми е Баба Абдал — отвърнал просякът.
— А можеш ли ми каза защо вчера, като ти дадох милостиня, ти поиска насила да ти ударя плесница?
Баба Абдал се поклонил дълбоко и рекъл:
— Повелителю на правоверните, прости ми, че не знаех кой ме е удостоил с честта да бъде мой благодетел. Аз наистина си позволих да бъда дързък, но грехът ми е толкова голям, че дори всеки срещнат човек да ми удря плесница, пак не ще мога да изкупя вината си.
— С какво си се провинил пред аллаха?
— Ей сега ще чуеш моята изповед! — казал Баба Абдал и като седнал на посоченото му от халифа място, продължил: 
— Аз съм роден в семейството на богат багдадски търговец. След смъртта на родителите ми получих прилично наследство и понеже бях работлив и предприемчив, скоро богатството ми се удвои. Като мислех и премислях каква работа да заловя по-нататък, реших, че най- добре ще бъде да купя със спечелените пари осемдесет камили и да пренасям с тях из разни земи и далечни краища стоката на търговците. И, слава на аллаха, тая работа се оказа много доходна и ми даваше добра печалба.
Веднъж, като се връщах от Балсор, дето бях стоварил много стока за Индия, стигнах до една голяма ливада и пуснах камилите на паша. И както си почивах под едно сенчесто дърво, отнейде дойде някакъв голобрад дервиш и седна при мен на приказка и разговорка.
Та заприказвахме ние за туй, за онуй и ето че се отвори дума за иманярство и за скрити съкровища. Дервишът се огледа предпазливо наоколо и ми прошепна на ухото:
— Недалеч оттук е заровено такова богатство, че още толкова камили да имаш, пак не можеш да го дигнеш и да го пренесеш у дома си.
— Тъй ли? — извиках зарадван аз. — Моля те, покажи ми де е това богатство и аз ще ти подаря една камила. с каквито искаш съкровища!
Но дервишът се усмихна и каза:
— Аз мога да взема всичкото имане и без твоя помощ, но тъй като вече издадох тайната, нека поделим съкровището по равно: четиридесет камили — на тебе, четиридесет камили — на мене.
Нямаше що да правя — трябваше да отстъпя половината богатство, защото дервишът можеше да задигне всичкото.
И тъй, събрах аз камилите и ги подкарах подир стареца, който тръгна напред.
Вървяхме, вървяхме и по едно време се намерихме пред една клисура, която водеше към просторна долина, оградена отвсякъде с високи планини. Тая клисура беше толкова тясна, че камилите трябваше да минат една по една. Като натиках всички камили в теснината, дервишът събра куп сухи съчки, измъкна едно огниво и накладе огън. И тъкмо пламъците лумнаха, той изрече някакво заклинание и хвърли в огъня шепа магьосани билки, от които се дигна на възбог гъст черен дим. В същия миг отсрещната скала се разтвори като свод и през тоя свод се показа един прекрасен палат с мраморни колони и с ослепителна позлата по стените.
Без да се бавя, аз се спуснах в палата, дето бяха натрупани в безреда всякакви скъпоценности, и се нахвърлих алчно върху неизброимите съкровища, последван от бе-лобрадия дервиш.
Но докато аз загребвах само жълтици и ги насилвах в чували, дервишът отбираше най-едрите скъпоценни камъни, които бяха много по-скъпи от златото. Затова и аз изоставих жълтиците и също започнах да събирам скъпоценни камъни.
Като напълнихме всички чували със съкровища и ги натоварихме на камилите, дервишът отиде при един златен ковчег, измъкна отвътре някаква дървена кутийка и я скри в пазвата си. После старецът отново изрече заклинанието, скалата се затвори и ние потеглихме на път.
Аз изведох камилите из клисурата пак една по една и както бяхме уговорили, разделихме ги на два кервана по четиридесет камили. След това ние се сбогувахме сърдечно и аз подкарах единия керван към Багдад, а дервишът се запъти с другия към Балсор.
Но щом отминах няколко крачки, в сърцето ми пламна люта завист и някакъв вътрешен глас ми подшушна: „Защо ли тоя дервиш ми заграби половината съкповища, когато се е отказал от всички земни блага и при това е господар на омагьосания палат, отдето винаги може да си вземе каквито иска богатства?"
И теглен от тая мисъл, аз се върнах назад, повиках стареца и му рекох:
— Слушай, братко, ти си свят човек и си чужд на земната суета. На тебе богатство не ти трябва и тоя керван ще ти създаде само грижи и неприятности. Я по-добре ми дай още десет камили, да се грижа аз за тях!
— Имаш право — отвърна дервишът. — На мене ми стигат и тридесет.
Като избрах десет най-красиви камили, претоварени със съкровища, аз ги присъединих към моите, но в това време ми се стори, че и тридесетте камили са много на, стареца.
И аз се приближих до него, паднах на колене и му се примолих:
— Защо ще се мъчиш с тия добичета? Дай ги на мене да ти ги пазя, за услугата пари няма да ти искам.
Белобрадият отшелник помисли малко и отсече великодушно с ръка:
— Вземи ги и бъди щастлив с тях!
Аз прибрах и останалите тридесет камили и тъкмо когато се готвех да тръгна, спомних си за дървената кутийка, която дервишът беше скрил в пазвата си.
— Ами оная кутийка от златния ковчег? – попитах.
— Какво има в нея?
— Чудотворен мехлем – отвърна старецът. Усетих, че нещо ме жегна в сърцето, и рекох:
— Моля ти се, подари ми тая кутийка за спомен! Дервишът ме погледна някак тъжно и като ми подаде кутийката, каза:
— Друго нещо не ти ли трябва? Какво искали още от мен?
— Не. друго нищо не искам — отвърнах аз. — Моля те само да ми кажеш, за какво служи тоя мехлем?
— Тоя мехлем притежава магична сила. Ако намажеш с него лявото си око и веждата, ще можеш да видиш всички съкровища, скрити в земята. Но ако си намажеш дясното око, мигом ще ослепееш и нищо не ще може да те излекува.
Веднага ме обзе силно желание да опитам мехлема и да видя какви богатства има заровени в земята, затова промълвих с развълнуван глас:
— Моля те, намажи ми лявото око, защото ти по-добре знаеш как се прави това!
И дервишът намаза лявото ми око и веждата и пред мен заблестяха в пъстроцветно сияние неизброими подземни съкровища.
„Щом тоя мехлем ми помогна да видя всички тия съкровища, сигурно пак с негова помощ ще мога и да открия де се намират те" — рекох си и помолих стареца да ми намаже и дясното око.
— Що думаш! — извика той. — Мигар ти искаш да ослепееш?
— Не, няма да ослепея — упорствувах аз.
Човече, опомни се! -— увещаваше ме дервишът, като се мъчеше да отклони безумното ми желание, но аз оставах непреклонен, защото си мислех, че той не иска да ми отстъпи несметните подземни богатства.
Най-сетне, като разбра, че не може да ме вразуми, старецът намаза с мехлем и дясното ми око и в същия миг аз потънах в непрогледен мрак.
— Безумецо! — прогърмя сърдитият глас на отшелника — Твоята ненаситна алчност те погуби и сега вече никой не може да те спаси.
И аз чух как дервишът подкара кервана със съкровищата и замина към Балсор.
А аз останах да си оплаквам дните като сетен сиромах и да изкарвам прехраната си с просия. Такава е моята горчива участ, повелителю на правоверните, и ти можеш да ми отсъдиш най-жестокото наказание, каквото аз наистина заслужавам!
Покъртен от тия думи на слепеца, Харун-Ал-Рашид се замислил и казал:
– Вярно е, че твоят грях е голям, но понеже разкаянието ти е искрено, аз няма да те оставя да умреш от глад и ще ти помогна.
И халифът заповядал да дават всеки ден на Баба Абдал — до края на живота му — по четири сребърника за прехрана, за да може той спокойно да се моли на аллаха за опрощение на грешната си душа.
Когато Баба Абдал си отишъл, благославяйки щедростта на милостивия владетел, пред халифа се изправил Коджа Хасан.
— Я да чуем сега твоята история и да видим как си станал богат човек — рекъл Харун-Ал-Рашид на госта си, като го поканил да седне.
Коджа Хасан се разположил на мекия диван и започнал да разказва своята необикновена история.
Всемогъщи господарю — казал той, — аз дължа богатството си на двама неразделни приятели, които и досега още живеят в Багдад. Единият е голям богаташ и се казва Саади, а другият е средно заможен човек и името му е Саад.
Един ден Саади и Саад се разхождали из багдадските улици, унесени в разговор за човешкото щастие.
— Аз мисля — забелязал Саади, — че ако някой си¬ромах, но работлив човек получи отнейде пари и ги вложи в търговия, той непременно ще забогатее.
— Аз пък мисля — възразил Саад, — че богатството се постига само с късмет. Ако човек е беден и няма късмет, давай му колкото щеш пари, все сиромах ще си остане.
И както вървели и приказвали тъй, двамата приятели стигнали до нашата улица.
В това време аз седях пред вратата на моята схлупена къщурка и плетях едно дебело въже.
Щом ме съгледал, Саад рекъл на приятеля си:
— Ето един сиромах и трудолюбив човек, който заслужава твоята помощ. Бъди щедър към него и да видим какво ще стане.
Приятелите дойдоха при мен и ме поздравиха.
— Как се казваш, човече, и какво правиш? — попита ме Саади.
— Името ми е Коджа Хасан, по прякор Алхабал — отвърнах аз. — От двайсет години се занимавам с въжарство и сега, както виждате, пак плета въже, за да изкарам прехраната на семейството си.
— Е, като работиш толкова години, не си ли забогатял, та да си вземеш чираци и да отвориш голяма работилница?
— Въжари бяха и дедите, и родителите ми, но никой от тях не забогатя от занаята си. Та и аз каквото изкарам, все за препитание на многобройната ми челяд отива.
— Ами ако някой ти даде сто жълтици, ще можеш ли да се избавиш от немотията?
— Ще мога — рекох, — но де го тоя човек?
Тогава Саади измъкна изпод дрехата си една голяма кесия и ми я подаде.
— Вземи тия сто жълтици — каза той — и гледай да се замогнеш. Ще се радвам много, ако успееш да напреднеш в работата.
— Благодетелю мой! — извиках аз и се хвърлих да целувам нозете на щедрия си покровител.
Когато двамата приятели си отидоха, аз дълго стисках кесията, обзет от радостната мисъл, че вече съм се спасил от сиромашията. „С тия пари, рекох си, ще накупя коноп, ще наема работници и ще си отворя дюкян. Но засега как да опазя жълтиците? Я най-добре да ги зашия в чалмата си — мина през ума ми, — там ще бъдат на сигурно място."
И без да се бавя, аз влязох вкъщи, взех игла и конец и заших скришом в чалмата си деветдесет и девет жълтици, като оставих една за харчене. После навих чалмата около главата си и излязох из пазара.
Понеже у дома отдавна не бяхме яли месо, спрях се пред една касапница и поръчах на месаря да ми отреже някое по-тлъстичко овнешко бутче.
И тъй, с месото в ръка, аз тръгнах към къщи, като си мислех каква вкусна вечеря ще сготви жена ми и как сладко ще си похапнат изгладнелите ми дечица. Но в тоя миг, не щеш ли, отнейде изневиделица се нахвърли отгоре ми един грамаден орел и поиска да ми грабне месото. Аз се развиках и започнах да се браня отчаяно и в борбата наистина успях да спася овнешкото бутче, но за нещастие хищникът сграбчи чалмата ми и отлетя с нея към облаците.
Така аз отново станах сиромах, какъвто си бях, и всич¬ките ми надежди за щастливо бъдеще пропаднаха. „Но все пак нали семейството ми си хапна месце. а аз си купих нова чалма" — помислих си за утешение и се залових пак за работа.
От тая злощастна случка минаха няколко месеца и един ден Саади и Саад дойдоха да ме видят какво правя и как живея.
— Като влязоха у дома и се поогледаха наоколо, Саади ми рече:
— Как върви работата, Хасане? Само с тая нова чалма ли ще ми се похвалиш? Няма ли някоя друга промяна у тебе?
Голямо нещастие ме сполетя, благодетелю мой! — промълвих аз и със сълзи на очи разправих произшествието с орела.
— Недей се опитва да ме лъжеш! – извика сърдито Саади. — Аз не съм толкова глупав, за да повярвам, че някакъв орел ти е грабнал чалмата! Защо му е на орела твоята чалма? По всичко личи, че ти си прахосал парите, които ти дадох, и сега се мъчиш да ме заблуждаваш!
— Кълна се в аллаха, че ти говоря самата истина, благодетелю мой! — уверявах аз. — Има хора, които видяха с очите си как орелът ми задигна чалмата.
— Възможно е, възможно е! — потвърди Саад. — И аз съм слушал, че орлите обичали да грабят чалми, за да си правят от тях гнезда.
Саади се замисли, почеса се по брадата и каза:
— Добре, аз ще ти дам още сто жълтици, но внимавай да не се случи нещо и с тях!
И като каза това, Саади извади пак една кесия и ми даде още сто жълтици.
Дълбоко трогнат от великодушната постъпка на моя покровител, аз обещах да бъда по-предпазлив и изпратих гостите си с благодарности и благословия.
„Сега ще трябва да скрия парите на такова място, че и дяволът да не може да ги намери" — казах си и започнах да търся някое потайно кътче за скривалище.
Оглеждах надлъж и нашир цялата къща и най-сетне погледът ми се спря върху една глинена делва, пълна с непотребен овес, който служеше за храна на покойното ми магаре. Тая делва след смъртта на добичето стоеше забравена в един полутъмен ъгъл и никой не се докосваше до нея.
„Ето тук ще скрия парите" — реших аз и като отделих една жълтица за харчене, зарових в овеса на делвата кесията с останалите деветдесет и девет жълтици.
Никой не ме видя къде скрих парите, защото по това време жена ми и децата ми не бяха вкъщи.
Доволен и предоволен, че съм намерил най-сигурното скривалище, аз излязох да видя къде има по-хубав коноп, та на следния ден да отида направо да го взема. След като обикалях дълго пазара и избрах търсената стока, привечер се върнах у дома капнал от умора.
Жена ми се беше прибрала и шеташе из къщи.
Още щом прекрачих прага, потърсих с поглед глинената делва. Но делвата бе потънала сякаш вдън земя и от нея нямаше нито следа.
— В оня ъгъл имаше една делва с овес. Да не си я преместила някъде? — попитах аз с разтреперан глас.
— Одеве мина един непознат търговец, който продаваше гюлова вода и сапун за баня — каза жена ми.
— Аз взех един сапун и понеше нямах пари, дадох на търговеца делвата с овеса. Нали и без това тая делва беше стара, пък и магарето ни умря, та вече не ни трябва овес — добави тя.
При тия думи на жена ми усетих, че ме облива студена пот, нозете ми се подкосиха, сърцето ми престана да бие.
— Нещастнице, как можа да сториш това! — извиках аз. — Знаеш ли, че в делвата имаше деветдесет и девет жълтици?
Като разбра какво е направила, жена ми започна да се вайка и да си скубе косите, но нещастието беше вече непоправимо и нищо не можеше да ни помогне.
Разбира се, времето лекува всички злочестини и мъки и след някой и друг ден аз се успокоих и се залових за работа. Понякога само ме обземаше страх, че моят бла¬годетел пак ще ми дойде на гости и ще ме пита какво съм направил с подарените ми от него жълтици." И на¬истина, не мина много време, и моите опасения се оправдаха.
Един ден двамата приятели отново ме споходиха и аз ги посрещнах със свито сърце.
От дума на дума Саади полюбопитствува да узнае дали съм се избавил от немотията и аз трябваше да разкажа каква нова беда ме бе сполетяла.
— Тоя път вече не можеш ме излъга! — извика гневно Саади. — Ти не заслужаваше моята помощ, защото си един непоправим ленивец и измамник!
— Но аз не съм виновен — оправдавах се аз. — Отде можех да допусна, че жена ми ще излезе толкова глупава, за да даде делвата с жълтиците за един сапун…
Всичко туй е измислица — прекъсна ме Саади, като се изправи и тръгна към вратата, последван от своя приятел.
— Слушай, Хасане — рече на излизане Саад и ми подаде едно парче калай. — Вземи това късче калай, което намерих случайно на пътя. Колкото и нищожно да е, може би то ще ти донесе щастие.
За да не оскърбя Саад, аз приех с благодарност подаръка му и го скрих в дрехата си. После двамата приятели си отидоха.
На другия ден призори, когато още спяхме, някой похлопа на вратата ни.
— Кой е? — извиках аз, като се надигнах от леглото.
— Аз съм, Хасане, съседката Мерджана! — обади се жената на съседа рибар. – Мъжът ми отива за риба и му трябва малко калай за мрежата. Цялата махала оби¬колих, но никой не можа да ми услужи. Дали у тебе не се намира случайно някое парченце?
— Имала си късмет — рекох, като се сетих за подаръка на Саад. — Търкаляше се тъдява едно парче, ей сега ще го потърся.
И като извадих от дрехата си калаеното късче, открехнах вратата и го подадох на съседката. Тя го прие с радост и обеща да ни подари първата риба, която мъжът й ще хване.
Съседът натъкмил мрежата и отишъл на риболов. Още с първото мятане той уловил една голяма риба, а след второто и третото хвърляне на мрежата хванал и някои по-дребни риби.
От риболова съседът дойде право у дома.
— Хасане — каза той, — за услугата, която ми стори, жена ми ти обрече първата риба от днешния улов. Заповядай!
И рибарят измъкна от торбата си най-едрата риба и ми я подаде.
— Не заслужавах толкова голям дар заради някакво нищожно късче калай — казах аз, като взех с благодарност рибата и я занесох в кухнята.
Когато жена ми разпорила подарената риба и започнала да я чисти, ръката й измъкнала отвътре някакъв камък, който светел с необикновен блясък. Жена ми по-мислила, че тоя камък е късче стъкло, и го дала на децата да си играят. Вечерта, като се върнах вкъщи, заварих децата да се боричкат и да грабят едно от друго стъкленото късче,— Я да видя какво е това стъкло! — рекох аз и като взех камъка, внимателно го разгледах. Той излъчвайте някаква чудна светлина, сякаш безброй многоцветни пламъчета играеха в него.
Пред блясъка на тоя камък лампата изглеждаше като мъждукащо кандилце и когато аз я угасих, стаята се изпълни с ярко сияние. И децата отново се развикаха и запляскаха с ръце.
След вечерята аз оставих камъка в една вдлъбнатина високо над огнището, за да не го пипа никой, и после всички легнахме да спим.
На сутринта аз излязох из пазара и в това време у дома дошла жената на съседа златар.
— Каква беше снощи тая врява у вас? Да не сте имали гости? — попитала тя.
И жена ми, каквато си е бъбрива, разправила на съседката историята с рибата и й показала бляскавия камък.
Още щом го зърнала, съседката разбрала, че това стъкълце е истински брилянт, и пожелала да го купи.
— Защо ви е на вас това стъкълце? Я ми го продайте! — казала тя.
Но жена ми не се решила да продаде камъка и го оставила за играчка на децата.
Съседката веднага отишла при мъжа си и му разказала подробно какъв брилянт е попаднал у нас.
На пладне, като се прибрах у дома, ето че златарката отново довтаса и поиска да й продадем камъка за двайсет жълтици. Аз се учудих, че за такава дреболия тя предлага толкова много пари. и си рекох, че стъклото навярно не ще да е обикновено стъкло.
— Малко ли ти се вижда? — попита съседката. — Добре, давам ти петдесет жълтици!
Сега вече за мене нямаше никакво съмнение, че бляскавото стъкълце е истински скъпоценен камък, и затова рекох:
— Ти, изглежда, не разбираш от скъпоценни камъни, щом даваш такава нищожна сума.
Жената на златаря ми предложи сто жълтици — аз отказах, даде ми двеста жълтици — пак не се съгласих. Започна да наддава и стигна до петстотин жълтици — аз все отказвах.
В това време дойде и самият златар.
— Е, Хасане, покажи ми да видя какъв камък сте намерили в рибата! — каза той.
Аз донесох камъка и му го показах. Златарят дълго го премята в ръцете си и като го огледа най-внимателно от всички страни, рече:
— Жена ми ти е дала петстотин жълтици, аз ще прибавя още петстотин, та да станат хиляда.
— Не, за по-малко от десет хиляди не го давам — казах аз.
Напразно златарят се опитваше да намали цената — аз не отстъпвах нито жълтица. Най-сетне, като разбра, че е безполезно да се пазари повече, той се съгласи да ми плати десет хиляди жълтици.
— Само че ще почакаш до утре — рече той, — защото сега нямам толкова пари.
На другия ден съседът ми донесе парите и взе брилянта.
Така аз неочаквано забогатях. Изградих си голям и хубав дом, отворих въжарска работилница и предумах другите въжари да работят в нея, а аз станах техен господар. Скоро търговията ми се разшири и почна да ми носи добра печалба.
Веднъж Саади и Саад решили да ме навестят и да видят какво правя. Те ме потърсили в старата ми къща и като видели, че не живея там, попитали съседите какво е станало с мен. Казали им, че сега аз съм един от най-бо¬гатите хора в Багдад и съм се преместил в собствен палат на другия край на града.
Изненадани и озадачени от моето внезапно забогатяване, Саади и Саад се запътили към моя дом.
Аз бях полегнал на дивана и си почивах, когато слугата влезе в стаята ми и съобщи, че ме търсят двама непознати мъже. Казах му да ги покани в гостната и след малко бях приятно изненадан от посещението на моите стари приятели.
— Добре дошли в новия ми дом, благодетели мои!
Аллах да ви дарува щастие и дълъг живот! — поздравих аз гостите и ги поканих да седнат.
Като ме благословиха и те на свой ред и седнаха, Саади рече:
— Голяма е нашата радост, Хасане, че ти най-после си се избавил от сиромашията и си станал богат човек. Изглежда, че моите двеста жълтици не са отишли на¬празно и са ти помогнали да забогатееш. Мъчно ми е само, че ти два пъти ни излъга и се опита да ни заблудиш.
— Не, благодетелю мой, аз никога не съм ви лъгал — отвърнах аз. — Туй, което ви казах, е самата истина, както е истина и това, че аз забогатях не от твоите двеста жълтици, а от късчето калай, което ми даде Саад.
— Ти пак започваш да се подиграваш с нас — навъси се Саади и ме изгледа недоверчиво.
Тогава аз разказах най-подробно как съм дал калаеното късче на съседа си, за да го върже на мрежата, как след това същият тоя съсед ми подарил една риба, в която жена ми намерила един голям брилянт, и тъй нататък, и тъй нататък.
Двамата приятели ме слушаха внимателно, с широко отворени очи.
Като свърших разказа си, Саади поклати глава и забеляза:
— И все пак цялата тая история ми се вижда съвсем невероятна.
— Защо не, по волята на великия аллах може да се случи и такова чудо — обади се Саад, като поглади замислено брадата си.
Беше почнало да се свечерява и аз поканих гостите да пренощуват у дома, като им предложих да ги поразходя на другия ден до чифлика ми извън града.
Саади и Саад приеха с готовност поканата и след това ние седнахме край трапезата, отрупана с най-вкусни ястия и напитки. Веселбата ни продължи до късна нощ сред музика и песни, при кръшните игри на танцуващи хубавици.
На сутринта аз и моите приятели се отправихме към брега на реката, дето се поклащаше една голяма ладия, приготвена вече за разходка. Ние се настанихме в ладията и водени от неколцина здрави гребци, заплувахме към чифлика.
Като стигнахме на отвъдния бряг, Саади и Саад останаха прехласнати от гледката, която се откри пред очите им.
Насреща се разстилаше просторна градина с цъфнали лимонови и портокалови дървета, край които лъкатушеха бистри поточета. По клоните на дърветата чуруликаха безброй птички, а в дъното на градината, сред високи палми и цветя, се белееше лятната ми къща с голяма сенчеста тераса.
Двама от синовете ми, които вече летуваха тук, из¬лязоха да ни посрещнат и ни придружиха до терасата, после припнаха да играят из градината. Ние се разположихме върху меките пухени възглавници и веднага един слуга сложи пред всекиго по едно наргиле и чаша с леден шербет.
По едно време, както ние пушехме и се разхладявахме с шербет, синовете ми дотичаха при нас.
— Татко, виж какво намерихме! — извика по-голямото момче и ми подаде едно грамадно птиче гнездо.
Аз взех гнездото и за моя най-голяма изненада видях, че то бе направено от една вехта чалма.
— Та това е същата моя чалма, която орелът грабна от ръцете ми! — извиках аз. — Де я намерихте?
— На върха на едно високо дърво — рече момчето.
Саади и Саад останаха смаяни при вида на необикновената находка и не казаха нито дума. Но след малко, като се опомни, Саади подхвърли:
— Ако това наистина е твоята чалма, в нея трябва да са скрити жълтиците, които ти дадох.
Аз измъкнах мигом джобния си нож и с един замах разпрах чалмата, от която се изсипаха скритите жълтици.
— Сега вече няма никакво съмнение, че ти не си ни лъгал — рече примирено Саади.
Цял ден ние почивахме на хладина в чифлика и вечерта решихме да се върнем с коне в града. Моят коняр оседла три врани жребеца и ние потеглихме към Багдад, дето стигнахме късно вечерта.
Като дойдохме у дома, аз изпратих един от слугите да купи отнякъде зоб, защото в моята градска къща не се намираше храна за конете.
Ала тъкмо бяхме седнали да вечеряме, ето че слугата се яви при мен и ми подаде една кесия с жълтици.
— Какво е това? — попитах го.
— Намерих я в делвата с овеса, който купих за конете.
Като насипвах зобта в яслите, от делвата се изтърси и тая кесия.
— Я! — учуди се Саади. — Но това е кесията, която аз ти дадох!
— Донеси веднага делвата! — поръчах аз на слугата.
И щом той донесе глинения съд и го сложи пред нас, аз извиках:
— И делвата е същата, която жена ми продаде на търговеца!
Двамата приятели дълго гледаха изумени ту делвата, ту кесията с жълтиците и не можеха да проумеят тая странна игра на случайността. Най-после Саади наруши мълчанието и забеляза:
— Да, ти беше прав, като каза, че си забогатял не от моите жълтици, а от парчето калай, което ти даде Саад.
— Благодетелю мой — обърнах се аз към Саади, — ти имаше искреното желание да ми помогнеш и. аз ти благодаря от сърце за твоята щедрост. Сега нека с подарените ми от тебе жълтици да зарадваме други сиро¬маси хора и да направим живота им по-честит!
Чудният разказ на Коджа Хасан развълнувал дълбоко премъдрия Харун-Ал-Рашид.
— Понякога човешкото щастие се явява изневиделица — рекъл халифът — и никой не знае къде се крие то.
Твоето щастие, Хасане, е било скрито в едно късче калай, а брилянтът, който те направи богат човек, се намира сега в моята съкровищница. Тоя брилянт е най-скъпият ми накит и аз съм доволен, че узнах неговата необикновена история, която ще бъде записана и предавана от поколение на поколение.
От тоя ден Харун-Ал-Рашид и Коджа Хасан станали неразделни приятели и всеблагият халиф канел често в палата си на угощение и разговорка и Саади, и Саад.

Някога, преди много годи¬ни, живял стар беден рибар, който имал жена и две дъщери. Всеки ден той отивал край морето да лови риба, но никога не хвърлял мрежата повече от четири пъти.
Веднъж рибарят отишъл на морския бряг, снел торбата от рамото си и хвърлил мрежата във водата. Като почакал някое време, той затеглил мрежата към брега, но тя била много тежка и беднякът едва я измъкнал навън. Зарадвал се старецът, че е хванал богат лов, но като погледнал в мрежата, що да види — в нея вместо риба имало един магарешки скелет. Учудил се рибарят, извадил магарешкия скелет, изцедил мрежата и пак я хвърлил във водата. Почакал малко и отново затеглил, но тоя път мрежата била още по-тежка. С голяма мъка я изтеглил рибарят на брега, но и сега вместо риба намерил една голяма делва, пълна с пясък и тиня. Бедният старец въздъхнал и за трети път хвърлил мрежата във водата. Но когато след дълги усилия отново я издърпал, мрежата била пълна с парчета от глинени съдове, камъни и стъкла.
Тогава рибарят дигнал очи към небето и извикал:
— Милостиви аллах. Ти знаеш, че аз хвърлям мрежата само четири пъти на ден. Досега вече три пъти я хвърлих напразно. Помогни ми поне четвъртия път да хвана малко риба!
И като изрекъл тия думи, старият рибар метнал мрежата за четвърти път. Постоял, почакал и пак почнал да тегли. Ала сега вече мрежата била толкова тежка, че не се и помръдвала. Рибарят се съблякъл, гмурнал се във водата и най-сетне успял да измъкне мрежата на брега. Като я раздиплил, той намерил в нея една грамадна медна стомна, здраво запушена с оловна запушалка, върху която бил издълбан печатът на цар Сулейман.
Зарадвал се бедният рибар и си рекъл: „Ще продам тоя съд на някой медникар и все ще взема за него две-три жълтици."
И старецът разклатил стомната и усетил, че е пълна с нещо. „Чакай да видя какво има вътре" — казал рибарят и като извадил ножа си, изтеглил оловната запушалка. Но за негова изненада от гърлото на съда се извил гъст дим, който се издигнал до облаците. После всичкият дим се събрал, затрептял и се превърнал в исполински великан, чиято глава стигала до небето, а нозете му се опирали о земята. Главата му била като кубе на храм, ръцете — като грамадни вили, нозете — като корабни мачти, устата — като пещера, зъбите — като воденични камъни, носът — като комин, очите — като пламтящи факли.
Като видял това чудовище, рибарят се вцепенил от уплаха: нозете и ръцете му затреперали, зъбите му затракали, пред очите му притъмняло.
А великанът извикал:
— Няма друг бог освен аллах и Сулейман е негов пророк! О, могъщи Сулеймане, не ме убивай! Обещавам ти, че няма вече да се противя на твоите заповеди и ще изпълнявам всяко твое желание!
Тогава рибарят му рекъл:
— Нещастни призрако, как се осмеляваш да наричаш Сулейман пророк на аллаха? Нима не знаеш, че са минали вече осемнадесет столетия, откакто Сулейман е умрял, и че ние живеем в друго време? Разкажи ми какво се е случило с теб и как си попаднал в тая стомна!
И страшният дух отговорил:
— Радвай се, рибарю, аз ти нося добра новина!
— С какво ще ме зарадваш? — попитал бедният рибар.
— С това, че ей сега ще умреш от най-ужасна смърт.
— Какво зло съм сторил, та ще трябва да умра? Аз те освободих от стомната и те върнах на земята! — изчакал рибарят.
А духът казал:
— Оставям на теб да решиш от каква смърт искаш да умреш.
— Тъй ли ми се отплащаш за добрината? — промълвил огорчен рибарят.
— Да, ти ще умреш, но преди това чуй моята история! — рекъл великанът. — Аз въстанах против Сулейман и той заповяда на своя везир да ме заведе при него. Като ме видя, Сулейман ми предложи да приема неговата вяра и да го призная за свой господар, но аз отказах. Тогава той разпореди да донесат тая стомна, затвори ме в нея, запои я с олово и я запечата с печата си. После повика покорните си духове и им заповяда да хвърлят медната стомна в морето. Осемнадесет столетия прекарах аз под водата, като повтарях всеки ден, че ще обогатя навеки тоя, който ме освободи. Но времето минаваше и никой не се явяваше да ми помогне. Тогава ме обхвана страшна ярост и аз се заклех, че ще убия своя освободител, като му предложа да си избере каквато смърт иска. И ето ти, рибарю, ме освободи и аз ти предлагам да решиш от каква смърт желаеш да умреш.
— Защо ми трябваше да правя благодеяния? — завайкал се рибарят. — Значи, вярна е пословицата, която казва, че на доброто се отвръща със зло?
— Недей приказва повече! — извикал духът. — Приготви се да умреш!
Като разбрал, че смъртта му е неизбежна, бедният рибар прибягнал до хитрост и рекъл:
— Щом си решил да ме погубиш, заклевам те в името на цар Сулейман да ми отговориш на един въпрос!
Страшният дух затреперал, като чул да се споменава името на цар Сулейман, и отвърнал:
— Добре, питай ме и аз ще ти кажа истината. И рибарят попитал:
— Как си се побрал в тая стомна, когато само едната ти ръка не може да се вмести в нея?
— Нима ти се съмняваш, че съм бил вътре?
— Да, аз не мога да повярвам, докато не видя с очите си как седиш в стомната.
И тогава великанът потръпнал, превърнал се в дим и се издигнал до небесния свод, а после димът се сгъстил и лека-полека влязъл всичкият в медната стомна.
Без да губи време, рибарят грабнал оловната запушалка с печата на цар Сулейман и като затворил здраво гърлото на стомната, извикал:
— Избери си каквато искаш смърт! Ако не желаеш да умреш, аз ще те хвърля в морето, после ще си направя къщичка на брега и ще разправям твоята история на всекиго, който дойде тук да лови риба. Вярвам, че никой не ще пожелае да те освободи, за да го убиеш заради добрината му.
Като чул тия думи, страшният дух напрегнал всичките си сили, за да се измъкне от стомната, но се оказал съвсем слаб, защото над него тежал печатът на цар Сулейман. Тогава той разбрал, че рибарят го е надхитрил, и му рекъл:
— Милост, рибарю! Аз исках само да се пошегувам с теб!
— Няма вече шеги! — отвърнал рибарят и понесъл стомната към морето.
И духът се укротил и тихичко запитал:
— Какво ще правиш с мен?
— Ще те хвърля в морето — казал старецът. — Ти си прекарал на морското дъно осемнадесет столетия и аз ще те оставя да лежиш там чак до деня на страшния съд. Аз те молих да не ме погубваш, но ти не послуша молбата ми и пожела да ми се отплатиш за доброто със зло. Сега аллах те предаде в моите ръце и ти ще бъдеш наказан.
Страшният дух се опитал да омилостиви рибаря и извикал:
— Отвори стомната и аз ще те възнаградя богато!
— Лъжеш, проклетнико! — рекъл рибарят. — Ако те пусна, ти ще постъпиш с мен така, както е постъпил везирът на цар Юнан с лекаря Дубан.
А какво се е случило с везира на цар Юнан и с лекаря Дубан? — попитал духът. — Разкажи ми за тяхната история.
Разказ за везира на цар Юнан и за лекаря Дубан — Някога, много отдавна — започнал рибарят, — живял в Персия цар на име Юнан. Той бил богат и имал многобройна войска. Но тялото му било разядено от проказа и нито учени, нито лекари можели да му помогнат.
Цар Юнан пиел всякакви лекарства, мажел се с разни мехлеми, но нищо не можело да облекчи страданията му.
И ето че веднъж в престолния град пристигнал стар, изкусен лекар на име Дубан. Той бил прочел много книги — гръцки и персийски, латински, арабски и сирийски, — бил изучил медицината, звездобройството и разни други науки и познавал полезните и вредните свойства на всички растения и билки. Като пристигнал в столицата, прочутият лекар узнал за болестта на царя, когото никой не можел да излекува, и прекарал цяла нощ над своите книги. На сутринта, щом слънцето изгряло, той се облякъл в най-хубавите си дрехи и отишъл в царския палат.
Явил се пред царя и като му пожелал вечна слава и благоденствие, рекъл:
— Господарю, аз чух, че тежка болест те е сполетяла и че никой от твоите лекари не е намерил цяр за нея. Аз вярвам, че ще мога да те излекувам, без да ти давам да пиеш лекарства и без да те мажа с мехлеми.
Цар Юнан попитал изумен:
— А как ще сториш това? Кълна се з аллаха, че ако наистина ме излекуваш, аз ще те възнаградя богато и тебе, и целия ти род, ще изпълня всичките ти желания и ти ще станеш мой сътрапезник и най-близък приятел.
И лекарят казал:
— Да, аз ще те излекувам, без да усетиш нито болка, нито умора.
Тогава цар Юнан извикал:
— Побързай, сине мой, защото непоносими са моите мъки!
— Слушам и се подчинявам! — отвърнал лекарят.
Като излязъл от царския палат, лекарят Дубан отишъл в града и наел една къща, в която пренесъл всичките си книги, лекарства и билки. После взел една тояга, провъртял дръжката й и я напълнил с лекарство, направил една топка и на следната сутрин се явил в палата. Влязъл при царя и му казал да отиде веднага на игрището.
Цар Юнан се запътил към посоченото място, съпроводен от своите емири, везири и царедворци. Като стигнали на игрището, лекарят Дубан подал на царя тоягата и топката и рекъл:
— Господарю, хвани тая тояга за дръжката, тичай по игрището и удряй с всичка сила тая топка, докато пот облее ръката ти и тялото ти. Тогава лекарството ще се попие от кожата на твоята длан и ще се разнесе по цялото ти тяло. Щом се изпотиш добре, върни се в палата, окъпи се в банята и легни да спиш. Тъй ще бъдеш излекуван.
И цар Юнан хванал тоягата за дръжката, яхнал коня си и като хвърлил топката, подгонил я и я заудрял с всичка сила. Когато ръката и цялото му тяло се облели с пот и лекарството се просмукало от кожата на дланта, цар Юнан се върнал в палата и заповядал да приготвят банята.
Слугите се спуснали да изпълнят заповедта на господаря си и натъкмили чисти дрехи за преобличане. След това царят влязъл в банята, окъпал се, прибрал се в спал-нята си и веднага легнал и заспал.
На другата сутрин, като се събудил, цар Юнан наистина се почувствувал съвсем здрав. По тялото му нямало нито следа от проказа, кожата му блестяла като сребро. Радостен и щастлив, той отишъл в приемната зала и седнал на престола, окръжен от своите сановници и царедворци.
Тогава в залата влязъл лекарят Дубан, приближил се до царя, поклонил му се и възхвалил неговото могъщество. Цар Юнан го прегърнал, поканил го да седне редом с него и рекъл:
— Тоя човек ме излекува и от днес нататък той ще бъде мой сътрапезник и най-близък приятел!
После царят дал богата гощавка и седнал заедно с лекаря край трапезата. Цял ден яли, пили и се веселили и вечерта след гощавката по заповед на царя лекарят Дубан бил отрупан с най-скъпи дрехи и всякакви дарове.
И лекарят благословил великодушния си покровител и си отишъл у дома.
Но цар Юнан имал един велик везир, страшен грозник и човек с черна душа. Зъл, алчен и завистлив, той бил преизпълнен с омраза и злоба. Когато видял, че царят седи рамо до рамо с лекаря Дубан и го отрупва с дарове, везирът пламнал от завист и решил да погуби своя съперник.
Той се приближил до царя и му рекъл:
— Повелителю на правоверните, позволи ми да ти дам един ценен съвет, който нямам право да крия от тебе, защото ще извърша голям грях. Заповядай ми да ти открия тайната и аз ще изпълня твоята заповед.
Смутен от думите на везира, цар Юнан попитал:
— Какъв е тоя съвет?
А везирът отвърнал:
— О, велики царю, нашите прадеди казваха: „Тоя, който не мисли за края и за сетнините, на него съдбата не е приятел." А аз виждам, че ти грешиш, като обсипваш с щедростта си един враг, който иска да те погуби. Аз се страхувам за твоя живот.
Като чул тия думи, цар Юнан се разтревожил и казал с пребледняло лице:
— Но кой е тоя, когото ти наричаш мой враг и когото аз обсипвам с щедрост?
Великият везир отвърнал:
— Господарю мой, ако спиш, събуди се! Говоря ти за лекаря Дубан!
— Не е вярно! — казал царят. — Той е моят най-добър приятел. Аз го уважавам повече от всички хора, защото той ме спаси от болестта, която никой лекар не можа да излекува. Друг такъв човек няма в целия свят, нито на изток, нито на запад. Как се осмеляваш да го клеветиш? От днес нататък аз ще му плащам по хиляда жълтици на месец, но и това е малко. Дори половината царство да му дам, пак не бих му се отплатил. Струва ми се, че завистта е свила гнездо в сърцето ти и че ти ме подмамваш да убия лекаря, за да се разкайвам после, както се е разкайвал цар Синдбад, който убил сокола си.
А как е станало това? — попитал везирът.
Разказ за сокола на цар Синдбад
— Разправят, че някога живял в Персия цар, който обичал всякакви веселби и забави, но най-много обичал лова — започнал цар Юнан. — Той имал един сокол, който сам отгледал и с който не се разделял нито денем, нито нощем. Когато царят отивал на лов, винаги вземал със себе си и сокола и му давал да пие вода от златна чаша, вързана с верижка за шията на птицата.
Веднъж, когато царят седял в палата, дошъл при него главният гледач на соколите и му казал:
— Царю честити, време е вече да излезеш на лов!
И царят се приготвил, сложил сокола на ръката си и отишъл на лов с цялата си свита. Дълго вървели те, докато най-сетне стигнали в една долина и опънали ловните мрежи. По едно време в една от примките попаднала газела. Тогава царят извикал:
— Да знаете, че ще отрежа главата на оногова, който пусне газелата да мине край него, без да я хване!
Ловците започнали да стягат мрежата около плененото животно, но изведнъж газелата изтичала при царя, изправила се на задните си нозе, а предните притиснала до гърдите си, като че искала да се поклони на всемогъщия господар. Царят се навел към нея, а тя скочила през рамото му и избягала в пустинята. Като се обърнал към своите телохранители, царят видял, че те си намигат един на друг, и затова запитал везира си:
— Какво означава това? И везирът отвърнал:
— Те искат да кажат, че ти се закле да убиеш оногова, който изпусне газелата.
Позамислил се царят и рекъл:
— Заклевам се в главата си, че ще я догоня и ще я върна назад!
И той препуснал коня си по дирите на газелата и скоро я настигнал. Тя поискала да се скрие в гората, но соколът започнал да я кълве по очите и я ослепил. Тогава царят замахнал с една тояга, ударил с всичка сила газелата и я повалил на земята. После скочил от коня си, заклал я, одрал я и кожата й вързал на седлото.
А денят бил много горещ и наоколо нямало нито капка вода. Страшна жажда измъчвала царя, а и конят му бил зажаднял. Като се поогледал насам-натам, царят видял едно дърво, от което капела някаква течност като масло. Без да си снема ръкавиците, той откачил чашата от шията на сокола, напълнил я с тая течност и я поднесъл до устните си. Но в тоя миг соколът я ударил с крилото си и я съборил. Царят си помислил, че соколът е жаден, напълнил втори път чашата и му дал да пие. А птицата пак ударила чашата и я разляла. Царят се разсърдил, за трети път напълнил чашата и я поднесъл на коня. Но и сега соколът я съборил с крилото си.
— Бъди проклета, нещастна птицо! — извикал царят.
— Ти ми попречи да пия, сама не пи, а и коня ми лиши от вода!
И с един замах на меча си царят отрязал крилете на сокола.
Но соколът повдигнал глава, като че искал да каже: „Виж какво има там на дървото!"
Царят погледнал нагоре и съгледал между клоните една грамадна змия, от чиято уста капела змийска отрова.
Разкаял се тогава царят, че отрязал крилете на сокола, яхнал коня и потеглил назад, като взел и убитата газела.
Щом стигнал в палата си, той дал газелата на готвача и му казал:
— Вземи тая газела и я опечи!
После царят седнал на престола си със сокола на ръка.
И изведнъж птицата изпискала и паднала мъртва и царят заплакал от мъка, че е убил своя верен сокол, който го спасил от смърт.
Когато цар Юнан разказал историята за сокола на цар Синдбад, везирът рекъл:
— Всемогъщи господарю, ако ти се довериш на лекаря Дубан, той ще те убие! Макар че ти го възнагради богато и го ощастливи със своята дружба, той те е обрекъл на жестока смърт. Нима не виждаш, че тоя коварен враг те излекува само привидно? Можеш ли да вярваш, че след време неговото лекарство не ще подействува пагубно върху твоето тяло?
Тогава в душата на цар Юнан се загнездило съмнение и той казал:
— Имаш право, верен мой съветнико! Тоя лекар наистина може да се е промъкнал тук като шпионин, за да ме убие. Както ми даде тоягата, така може и да ме подмами да помириша нещо, което ще ме погуби, без да усетя.
И преизпълнен от страх, цар Юнан попитал везира:
— Кажи ми, какво да правя с него?
Везирът рекъл:
— Още сега изпрати да го повикат и щом влезе тук, заповядай да му отрежат главата. Така ще се избавиш от него и ще си възвърнеш спокойствието.
И царят изпратил да повикат лекаря Дубан, който се явил зарадван и засмян, без да подозира какво го чака.
— Знаеш ли защо те повиках? — попитал царят.
— Само аллах може да узнае това — отвърнал лекарят.
— Повиках те, за да те убия! — казал царят.
Тия думи на цар Юнан паднали като гръм върху лекаря Дубан и той извикал:
— Господарю, защо искаш да ме убиеш? Какво зло съм ти сторил? А царят рекъл:
— Казаха ми, че ти си дошъл да ме погубиш, но аз ще те изпреваря и ще ти отрежа главата!
И цар Юнан повикал палача и му заповядал:
— Отрежи главата на тоя измамник и ме избави от неговото коварство!
Лекарят разбрал, че богатите царски награди са събудили завистта на придворните, които са го наклеветили пред царя. Той се разкаял, че е излекувал такъв недостоен владетел, но късно било вече да съжалява за своето благодеяние.
— Тъй ли ми се отплащаш, господарю, за доброто, което ти сторих? — извикал нещастникът.
Но цар Юнан не обърнал внимание на думите на лекаря и повторил заповедта си към палача.
Тогава палачът пристъпил напред, завързал ръцете и очите на лекаря и извадил меча.
— Смили се, всемогъщи господарю! Не ме погубвай, защото аллах ще погуби и тебе!
И лекарят Дубан заплакал неудържимо и от вързаните му очи потекли обилни сълзи.
При тая покъртителна гледка някои от царедворците се обърнали към царя и казали:
— Повелителю на правоверните, не му отнемай живота! Тоя човек не само не ти е сторил никакво зло, но ние видяхме с очите си как той те излекува от тежката болест.
— Нима вие не знаете защо го убивам? — рекъл царят. — Той ме излекува, като ми даде да държа тоягата, а утре може да ме подмами да помириша нещо и да ме умъртви. Не, той е шпионин, който очаква награда за своето злодеяние, и аз трябва да го убия, за да бъда спокоен.
Като разбрал, че смъртта му е неминуема, лекарят извикал:
— Господарю, щом не желаеш да ме пощадиш, изпълни поне последното ми желание: позволи ми да си отида у дома, за да се сбогувам с близките си и да завещая на приятелите си моите лечебни книги. Между тях има една чудна книга, която аз ще ти подаря, за да я запазиш в твоята съкровищница.
Цар Юнан попитал:
— Каква е тая книга?
А лекарят Дубан отвърнал:
— Тя е пълна с премъдри тайни и най-голямата тайна.
е следната: когато отрежат главата ми, ти разтвори книгата, обърни първите три листа и прочети първите три реда на лявата страница — тогава главата ми ще отговаря на всички твои въпроси.
Цар Юнан се зарадвал и извикал:
— Значи, твоята отрязана глава ще разговаря с мен?
— Да, господарю — казал лекарят. — И това чудо ще стане!
Тогава царят пуснал лекаря Дубан да си отиде у дома, съпроводен от многобройна стража. И лекарят се върнал вкъщи, дал необходимите разпореждания, простил се с близките си и на следния ден се явил в палата. Събрали се всички емири, везири и царедворци, с една дума — целият царски съвет. Лекарят застанал пред царя между двама пазачи, като държал в ръцете си една старинна книга и кутийка с някакъв прах.
— Дайте ми едно блюдо! — рекъл той и седнал на един диван.
Когато му донесли блюдото, лекарят изсипал в него праха, изравнил го с длан и казал:
— Господарю, вземи тая книга, но не я разтваряй, преди да отрежат главата ми. Щом я отрежат, заповядай да я сложат в блюдото и да я натиснат върху праха, за да спре кръвта. А после разтвори книгата.
И цар Юнан взел книгата и заповядал на палача да отреже главата на лекаря. И палачът отрязал главата и тя се търколила в средата на блюдото. После натиснали отрязаната глава върху праха, кръвта спряла, очите се отворили и устата рекла:
— Сега, господарю, разтвори книгата!
Царят разтворил книгата и видял, че листовете й са залепени. Той сложил пръста си в устата, наплюнчил го и обърнал първия лист. По същия начин обърнал и втория, и третия лист, но не видял никакви букви.
— Та тук няма нищо написано! — извикал царят.
— Продължавай да обръщаш листата! — казала отрязаната глава.
И цар Юнан обърнал още три листа, като пъхал пръста си в устата и го плюнчил, докато най-сетне отровата, с която били намазани листата, проникнала в цялото му тяло.
— Аз съм отровен! — извикал царят и започнал да се гърчи от болки.
А отрязаната глава на лекаря Дубан казала:
— Такъв е краят на всички царе, които погубват невинните хора. Такова е възмездието на аллаха за тяхната несправедливост и жестокост!
И след като отрязаната глава изрекла тия думи, цар Юнан издъхнал сред страшни мъки.
Като разказал историята за цар Юнан и за лекаря Дубан, рибарят рекъл на страшния дух:
— Ако цар Юнан не беше отнел живота на лекаря Дубан, аллах навярно би го пощадил. Ако ти се беше смилил над мене, аллах щеше да продължи и твоя живот.
Но ти поиска да ме убиеш и затова аз ще те хвърля сега в морето.
Тогава духът извикал:
— Не ме наказвай за моята неблагодарност! Бъди великодушен и си спомни пословицата, която ни учи да не отвръщаме на злото със зло!
— Не, аз ще те хвърля в морето, защото ти не заслужаваш никаква милост!
— Пусни ме — замолил отново духът — и аз ти обещавам, че никога вече не ще ти сторя нищо лошо и че ще ти помогна да станеш богат и щастлив човек!
Тия думи съблазнили бедния рибар и умилостивили сърцето му.
— Закълни се в аллаха, че ще изпълниш обещанието си! — казал той.
— Заклевам се! — извикал духът.
И рибарят отпушил стомната.
Отново се извил гъст дим, който затрептял и се превърнал в предишния великан. Духът ритнал стомната и я запратил в морето.
Изплашил се рибарят и си рекъл: „Не е на добро това."
Но духът се засмял и казал:
— Върви след мен!
И той тръгнал напред и рибарят го последвал.
Излезли двамата извън града, изкачили се на една планина, а оттам се спуснали в просторна равнина и спре¬ли пред едно езеро, което се намирало между четири хълма.
— Хвърли мрежата в езерото — казал духът.
Рибарят се загледал във водата и видял там много
риби с различни цветове: бели, червени, сини и жълти. Той хвърлил мрежата и извадил четири риби: бяла, червена, синя и жълта.
Зарадвал се бедният старец, а духът му рекъл:
— Вземи тия риби и ги занеси на султана. Той ще ти даде за тях толкова пари, колкото не си виждал през целия си живот. Ти можеш да идваш тук всеки ден и да ловиш риба, но запомни, че не бива да хвърляш мрежата повече от един път на ден. А сега прощавай! — добавил духът и като ударил с крак земята, тя се разтворила, погълнала го и пак се затворила.
Рибарят се запътил към града, унесен в мисли за чуд¬ното си приключение. Като стигнал вкъщи, той взел едно ведро, напълнил го с вода и пуснал рибите вътре. После сложил ведрото на главата си и отишъл в султанския палат.
Голямо било учудването на султана, когато рибарят се явил при него, защото никога не бил виждал такива риби.
Той казал на своя везир:
— Дай тия риби на готвачката и й поръчай да ги сготви за обед!
Везирът отишъл при готвачката и рекъл:
— Негово величество получи тия риби и поръча да ги сготвиш. Покажи му твоето готварско изкуство!
След това везирът се върнал при султана и султанът му заповядал да даде на рибаря четиристотин жълтици — за всяка риба по сто жълтици.
Като взел парите, бедният рибар накупил всичко, как¬вото било потребно за семейството му, и отишъл при жена си радостен и щастлив.
А в това време готвачката изчистила рибите, сложила ги в един тиган и започнала да ги пържи на огъня. Когато рибите се зачервили от едната страна, тя ги обърнала на другата, но тъкмо в тоя миг стената на кухнята се разтворила и от нея излязла стройна девойка с невиждана хубост: дълги мигли се спускали над тъмните й очи, дрехата й била от небесносиня коприна, скъпи гривни и пръстени украсявали ръцете й, а едната й ръка държала бамбукова пръчка. Непознатата хубавица се приближила до огнището, ударила тигана с пръчката и казала:
— О, рибки, рибки, помните ли вашето обещание?
Като видяла това, готвачката примряла от уплаха, а девойката повторила и потретила думите си и рибите надигнали глави и отвърнали:
— Да, да, помним! Ще дойде ден и ние ще отмъстим за нашето нещастие!
Тогава девойката обърнала тигана и изчезнала в стената, която веднага се затворила след нея.
Когато се съвзела от уплахата, готвачката видяла, че рибите са изгорели и почернели като въглени.
— Горко ми! — завайкала се тя, но в това време влязъл везирът и попитал дали обедът е готов.
Със сълзи на очи готвачката му разправила какво се е случило.
— Това чудо не бива да се крие от султана! — извикал везирът и отишъл при своя господар, комуто разказал необикновената случка с рибите.
Изуменият султан пожелал да види чудото със собствените си очи. Той разпоредил да доведат рибаря и му заповядал да донесе още четири разноцветни риби като първите.
На следния ден рибарят донесъл рибите. Султанът го възнаградил с още четиристотин жълтици и казал на везира:
— Опържи тия риби пред мен!
Везирът изчистил рибите, наредил ги в тигана и ги сложил на огъня.
Тогава изведнъж стената се разтворила и от нея излязъл един черен великан, който държал в ръката си дебела зелена тояга. Той пристъпил до тигана и попитал със страшен глас:
— О, рибки, рибки, помните ли вашето обещание?
И рибите надигнали глави от тигана и отговорили:
— Да, да, помним! Ще дойде ден и ние ще отмъстим за нашето нещастие!
След тия думи на рибите черният великан ударил тигана с тоягата, съборил го в огъня и всички риби почернели като въглени. После великанът изчезнал в стената, която се затворила след него.
— Няма никакво съмнение, че в тия риби се крие някаква тайна! — извикал султанът и заповядал да доведат рибаря.
— Къде си ловил тия риби? — попитал той.
— В езерото между четирите хълма, зад оная висока планина, която се вижда оттук — отвърнал рибарят.
— Колко път има до това езеро?
— Един ден.
Султанът заповядал на стражата и на свитата си да се приготвят за път. Сам той яхнал коня си и потеглил напред. Нямало как — тръгнал и рибарят с царската дружина.
Изкачили се пътниците на планината, после се спуснали в просторната равнина. Те стигнали до езерото, разположено между четирите хълма, и съгледали във водата разноцветните риби.
Султанът застанал смаян на брега и запитал своите емири и придворни дали някой е виждал някога това езеро и тая местност. И всички отговорили, че никой досега не ги е виждал.
— Кълна се в аллаха, че няма да се върна в столицата, докато не узная цялата истина за езерото и за разноцветните риби! — извикал султанът и заповядал на стражата да обгради четирите хълма. След това той повикал везира си, който бил опитен и мъдър човек, и му рекъл:
 — Тая нощ аз ще изляза сам от лагера, за да открия тайната на това вълшебно езеро и на неговите говорещи риби. Ти ще останеш в моята палатка и утре ще кажеш на емирите и на другите придворни, че съм болен и че не искам никой да ме безпокои.
Везирът се опитал да убеди господаря си, че се излага на многобройни опасности, но султанът останал непреклонен. Той се преоблякъл като обикновен пътник, препасал на пояса си меч и се измъкнал тайно от лагера. Султанът вървял цяла нощ, докато се съмнало, и про¬дължил пътя си чак до пладне, когато най-сетне, уморен от жегата, седнал да си почине. После тръгнал нататък и вървял още един ден и една нощ и призори съгледал в далечината някаква черна сграда. „Може би там някой ще ми разкаже историята на вълшебното езеро и на неговите риби" — рекъл си зарадван той и като се приближил, видял един прекрасен палат от чер мрамор, обкован с желязо. Едната половина на двукрилата входна врата била отворена, а другата — затворена.
Султанът похлопал, но никой не се обадил. Похлопал втори и трети път и понеже пак не последвал отговор, заудрял по-силно вратата. Но навсякъде царувала гробна тишина. Султанът помислил, че палатът е необитаем, вля¬зъл в широкия двор и стигнал до едно преддверие.
— Няма ли тук жива душа да приюти и да нахрани един уморен скитник? — извикал той.
Султанът повторил и потретил тия думи, но никой не отговорил. Тогава той се престрашил и тръгнал към вътрешните покои на палата. Оглеждал се наляво и надясно, но не виждал никого, макар че всички зали били украсени със скъпи копринени килими, завеси и възглавници. В сре¬дата на един малък двор имало басейн с четири лъва от чисто злато — из устата на тия лъвове бликала вода, която пръскала бисерни и елмазени капки. Наоколо летели пеещи птици и никоя от тях не можела да избяга, защото над палата била опъната тънка като паяжина златна мрежа.
Смаян от тоя разкош и същевременно натъжен, че няма кой да му разкрие тайната на езерото и на чудните риби, султанът седнал да си почине. И като седял, унесен в мисли, до ушите му неочаквано долетели жални човешки стенания и един глас проплакал:
— Животът ми гасне в страдания и заплахи… О, безпощадно провидение, прати ми смърт и ме спаси от мъките!
Като чул тия стенания, султанът станал и тръгнал по посока на гласа. Той отметнал една завеса и влязъл в зала, където на висок, издигнат престол седял прекрасен момък със страдалческо лице. Копринената му мантия била украсена със златна везба, а главата му — увенчана със скъпоценна корона.
Султанът се зарадвал и поздравил момъка, а момъкът кимнал с глава и отвърнал:
— Прости ми, господарю, че не мога да стана от мястото си!
Прощавам ти — рекъл султанът. — Аз съм твой гост и съм дошъл при теб по важна работа. Открий ми тайната на близкото езеро и неговите разноцветни риби. Кажи ми: какъв е тоя палат и защо ти живееш тук в такова усамотение, натъжен и отчаян?
От очите на момъка закапали сълзи.
— Как да не съм натъжен и отчаян? — въздъхнал той. — Погледни ме!
И нещастникът разгънал мантията си: от пояса надолу тялото му било превърнато в мрамор.
Поразен от тая гледка, султанът помолил момъка да му разкаже своята история.
Разказ за омагьосания цар — Моят баща — започнал момъкът — беше цар на Черните острови. Той се казваше Махмуд и цели седемдесет години управлява щастливо царството. След смъртта му се възкачих аз на престола и се ожених за моята братовчедка, която ме обикна тъй силно, че ако ми се случеше да замина някъде, тя не ядеше и не пиеше до моето завръщане. Така прекарахме ние в мир и съгласие пет години.
Един ден жена ми отиде на баня и аз поръчах на готвача да приготви вечеря, после легнах на дивана и заповядах на две робини да ме разхладяват с ветрила. Но отсъствието на жена ми ме безпокоеше и макар че очите ми бяха затворени, не можех да заспя. Тогава робинята до главата ми каза на оная, която седеше до нозете ми:
— Масуда, жалко за нашия господар, който е почернил младостта си с такава невярна жена.
— Да — отвърна другата робиня, — проклети да бъдат от аллаха всички неверни жени! Какъв по-добър мъж от него може да намери тая измамница, която го лъже всяка нощ?
Първата робиня добави:
— Нашият господар е наистина глупав. Мигар той нищо не вижда и не знае?
Че отде ще знае? — възрази втората робиня. — Всяка вечер тя слага във виното му упоителни билки и той веднага заспива дълбоко. Тогава измамницата скита цяла нощ и се връща чак на разсъмване, като събужда господаря с други някакви билки, които пали над главата му.
Когато чух разговора на двете робини, господарю мой, обхвана ме неукротим гняв. Но аз запазих спокойствие и се престорих, че нищо не съм чул.
Жена ми се върна от баня, наредихме трапезата, хап¬нахме, поприказвахме, както винаги, после тя поиска да донесат чашата с вино, което пиех всяка вечер преди лягане. Аз поех чашата, но вместо да изпия виното, излях го незабелязано през прозореца, след това легнах и захърках, като се престорих на заспал.
Тогава жена ми каза:
— Заспи и дано никога не се събудиш! Не мога повече да те търпя, проклетнико!
И като каза това, тя се премени в най-хубавите си дрехи, препаса моя меч, разтвори вратата и излезе.
Аз скочих мигом от леглото и тръгнах подире й. Жена ми се измъкна тихичко от палата, мина покрай пазарището и стигна до градските порти. Там тя изрече някакви неразбрани думи и портите се отвориха. Неверницата пропълзя навън като сянка, а аз — по нейните стъпки. След малко тя наближи една колиба, построена върху купища смет, и влезе вътре. Аз се покатерих на покрива, отдето можех да виждам какво става в колибата.
Жена ми се приближи до един грозен роб, който лежеше върху куп тръстикови пръчки. Мръсни дрипи покриваха разяденото му от проказа тяло. Тя целуна земята пред него, а робът подигна глава и рече:
— Къде закъсня, негоднице? Ей сега тук бяха моите роднини — те пиха и се веселиха, само аз не пих нищичко, защото тебе те нямаше!
Господарю мой — отвърна жена ми, — нима ти не знаеш, че съм омъжена за моя омразен братовчед, от когото трябва да се пазя? Ако искаш да те уверя в моята обич, аз ще превърна тоя град в развалини, сред които ще живеят само гарвани и кукумявки, а камъните ще пренеса накрай света!
— Лъжеш, проклетнице! — извика робът. — Предупреждавам те, че ако закъснееш още веднъж, няма да ти позволя да идваш повече тук!
След тоя разговор пред очите ми притъмня и разумът ми се помъти. А жена ми продължаваше да се моли, паднала на колене пред роба, като говореше:
— Смили се над твоята нещастна робиня! Ако ти ме изгониш, какво ще стане с мен?
И тя дълго плака, докато най-сетне сълзите й умилостивиха коравосърдечния роб. Тогава тя засия от радост и каза:
— Господарю мой, ще ми дадеш ли да хапна нещо?
И робът отвърна:
— Отхлупи онова блюдо и изяж ястието от миши кости! Пийни си и пиво от оная делва.
Като се нахрани, жена ми се сви като послушно псе в нозете на прокажения.
Аз не можах да се владея повече, скочих от покрива, втурнах се в колибата и грабнах меча на изменницата, която беше вече заспала. После замахнах с всичка сила и ударих роба. Той захърка и аз помислих, че съм го убил, оставих меча на мястото му, прибрах се в палата и си легнах.
На сутринта гледам: жена ми си отрязала косата и се облякла в черна дреха.
— Не ми се сърди — рече ми тя. — Снощи узнах, че майка ми е умряла, че баща ми е убит в сражение с неприятеля, а брат ми е загинал, ухапан от скорпион. Затова съм тъй натъжена и отчаяна.
— Аллах да прости мъртвите и да даде утеха на живите! — отвърнах спокойно аз.
И царицата се затвори в покоите си и цяла година плака и тъжи.
Като измина година, тя ми каза:
— Искам да изградя в двора на палата гробница и да прекарам в нея остатъка от живота си.
— Прави, каквото искаш — рекох аз.
И гробницата наистина бе изградена и там жена ми пренесе тайно полуживия роб. Всяка сутрин и вечер тя отиваше при него, хранеше го и лекуваше с разни билки.
Веднъж аз се промъкнах незабелязано в гробницата и се скрих зад един стълб, отдето можех да наблюдавам всичко. Жена ми беше коленичила пред одъра на прока-жения, целуваше нозете му и го утешаваше с най-нежни думи.
Тогава аз не се стърпях, измъкнах меча си и се спуснах да отсека главата й.
Но тя скочи мигом на нозете си, закиска се със страшен смях и извика:
— Махни се, омразно куче!
И като промълви някакво заклинание, проклетата вещица превърна половината от тялото ми в мрамор, а после омагьоса целия град с всички улици и градини и го преобрази в езеро. Четирицветните риби са хора от различни народности: белите — мюсюлмани, червените — персийци, сините — християни, жълтите — евреи. Четирите острова също бяха превърнати в тия четири хълма, които сега ограждат езерото. Но туй не е всичко. Всеки ден вещицата ме подлага на непоносими страдания, като ме бие по гърба с кожен камшик. След стотния удар тя нахлузва на окървавеното ми тяло груба конопена риза, върху която слага богатата ми мантия, за да се надсмее над моето царско достойнство.
Дълбоко трогнат от разказа на момъка, султанът рекъл:
— Къде мога да намеря тая проклета вещица и нейния прокажен роб?
— Робът все още лежи в гробницата, а злата магьосница отива всеки ден при него и му носи храна и вино.
— Заклевам се в аллаха, нещастни момко, че аз ще те спася! — извикал султанът. — Аз ще отмъстя за всички твои страдания и ще те възвърна към радостите на живота!
И като минала нощта и настъпило утрото, султанът се преоблякъл, взел си меча и отишъл в гробницата. Наоколо светели безброй свещи и въздухът бил напоен с мирис на тамян. Приближил се тихо султанът до спящия роб, замахнал с меча си и го убил, после измъкнал мъртвото тяло на двора и го хвърлил в кладенеца. И веднага след това се върнал назад, легнал на мястото на роба и се покрил с неговата завивка, като скрил при себе си и голия меч.
След малко вещицата се явила при момъка, съблякла го и започнала да го бие с кожения камшик. Султанът слушал виковете и стенанията на нещастника и едва сдържал гнева си, но продължавал да лежи на одъра. Когато тялото на младия цар се покрило с кървави рани, ве¬щицата му облякла конопената риза, наметнала го с цар¬ската мантия и отишла в гробницата.
— Господарю мой, кажи ми само една думичка! — замолила се тя, като паднала на колене пред одъра и почнала да плаче.
Тогава султанът си преправил гласа и отвърнал тихо:
— Само аллах е всемогъщ и силен!
Щом чула тия думи, вещицата извикала радостно:
— Не е ли сън това? Нима ти си излекуван? А султанът промълвил още по-тихо:
— О, негоднице, ти не заслужаваш да ти отговарям!
— Защо? — попитала тя.
— Защото всеки ден ти измъчваш жестоко твоя мъж. Неговите викове и стенания не ми дават нито минута покой. Освободи го от злата магия и аз ще оздравея!
— Ей сега ще изпълня волята ти! — рекла вещицата ,и веднага изтичала в палата, взела една чаша, напълнила я с вода и произнесла над нея няколко магични думи. Водата закипяла също като на огън.
Вещицата отишла при младия цар, поръсила го с омагьосаната вода и извикала:
— Приеми предишния си образ!
В същия миг мраморът се превърнал в живо тяло, момъкът се изправил на нозете си и поблагодарил на аллаха за своето избавление.
— Веднага се махай оттук — извикала гневно вещицата — и никога не се връщай, ако ти е мил животът!
И младият цар излязъл бързо навън и се скрил в гра¬дината. А вещицата се върнала при султана и му казала:
— Господарю мой, изпълних твоята заповед!
— Не — рекъл султанът, — ти унищожи само едно клонче от злото, но коренът остана. Трябва да изтръгнеш и самия корен!
— Какво искаш да кажеш?
— Не се преструвай, че не ме разбираш! Аз говоря за града, за неговите жители и за четирите острова, които ти омагьоса. Всяка нощ рибите в езерото надигат глави и ни проклинат. Върви и освободи всичко от твоето заклинание и аз ще бъда съвсем здрав!
Като чула тия думи на султана, когото все още смя¬тала за своя роб, вещицата извикала:
— Да бъде, както ти искаш!
И тя отишла при езерото, загребала от неговата вода и отново изрекла магичните думи. И рибите заскачали, надигнали глави над водата и се преобразили в хора. И цялата омагьосана страна се освободила от злото вълшебство — градът се оживил, улиците се изпълнили с народ, хората се заловили за предишната си работа, а голите хълмове се превърнали пак в зелени острови.
Тогава вещицата се явила при султана и му казала:
— Господарю мой, дай да ти целуна ръката! А султанът прошепнал:
— Ела по-близо до мен.
И когато тя се приближила, той измъкнал меча си и го забил с такава сила в гърдите й, че върхът му блеснал зад гърба й. После султанът разсякъл тялото на вещицата на две части, излязъл от гробницата и съгледал младия цар, който го очаквал с нетърпение.
И в изблик на благодарност момъкът целунал ръка на своя спасител, а султанът му рекъл:
— Тук ли ще останеш да живееш, или ще дойдеш с мен в моето царство?
Младият цар го запитал:
— А знаеш ли, спасителю мой, колко път ни дели от твоето царство?
— Два дни и половина — отвърнал султанът.
Много се лъжеш — рекъл момъкът. — До твоята столица има цяла година път. Ти си стигнал тук за два дни и половина само защото моето царство беше омагьосано. Но ако трябва, аз съм съгласен да те последвам и накрай света.
Султанът се зарадвал и извикал:
— Хвала на аллаха, комуто е било угодно да ме срещне с теб! Аз нямам деца и ти ще бъдеш мой син и наследник на престола ми!
И двамата се прегърнали и отишли в палата. Там младият цар заповядал на своите боляри да се приготвят за път. Когато приготовленията били завършени, дълъг керван потеглил към царството на султана. Сто камили били натоварени със скъпи дарове и редом с камилите вървели конници и телопазители в блестящи дрехи. Цяла година пътувал керванът, докато най-сетне стигнал в султанската столица.
Везирът и войската излезли да посрещнат своя господар, когото смятали за загубен, и целунали земята пред нозете му. И султанът влязъл тържествено в палата, седнал на престола си и разказал какво се е случило. И везирът поздравил младия цар с щастливо избавление, а султанът наградил много хора и заповядал да повикат бедния рибар, който му донесъл рибите.
Когато рибарят се явил в палата, султанът го запитал има ли деца и старецът казал, че има две дъщери. Тогава султанът се оженил за едната дъщеря, а другата дал за жена на младия цар. После той провъзгласил своя везир за владетел на Четирите острова, като го изпратил с много роби и дарове за всички емири в неговото царство.
И бедният рибар станал богат човек, а дъщерите му заживели щастливо като царици.

Живял някога в Египет справедлив и добродетелен султан. Той имал един стар везир, който бил много мъдър и умен човек. Везирът бил надарен от аллаха с двама синове: по-големият се казвал Шамзадин, а по-малкият — Нурадин. Нямало на света по-хубав момък от Нурадин и в Египет постоянно идвали хора от далечни земи, за да се любуват на хубостта му. По волята на съдбата един ден старият везир умрял. Натъженият султан повикал синовете му и им казал:
— От днес нататък вие ще изпълнявате длъжността на вашия баща.
Синовете целунали земята пред нозете на султана и постъпили на служба в палата. Една седмица бил везир Шамзадин, следната седмица — Нурадин. Когато султанът пътувал някъде, вземал със себе си един от двамата братя.
Веднъж султанът се приготвил за път. През тая седмица ред било на Шамзадин да бъде везир и да замине със султана. Събрали се братята вечерта и Шамзадин рекъл на Нурадин:
— Искам и двамата да се оженим в един и същи ден.
— Както искаш, тъй ще бъде — съгласил се Нурадин.
А Шамзадин добавил:
— Ако жените ни родят в едно и също време и ако твоята добие момче, а моята — момиче, ще ги оженим, когато пораснат.
— А какъв откуп ще вземеш от моя син, за да дадеш дъщеря си?
Три хиляди жълтици, три овощни градини и три села — отвърнал Шамзадин. — Много искаш — извикал Нурадин. — Та нали ние
сме братя и сме равни като везири? Ти трябва да отстъпиш даром дъщеря си на моя син и да не мислиш за никакъв откуп. Нима не знаеш, че мъжът стои по-високо от жената и че ако искаме да бъдем справедливи, по-право е ти да дадеш зестра?
Огорчен от тия думи на брата си, Шамзадин възразил сърдито:
— Много се лъжеш, ако смяташ, че синът ти стои по-високо от дъщеря ми. Ти си не само глупав, но и неблагодарен. Говориш, че сме равни като везири, а забравяш, че аз те взех за свой помощник само по милост, за да не те наскърбя. Щом приказваш така, аз няма да дам дъщеря си на твоя син, дори и да ме отрупаш със злато.
— И аз няма да оженя сина си за дъщеря ти — рекъл Нурадин.
Цял почервенял от гняв, Шамзадин извикал:
— Ако не заминавах утре със султана, щях да се разправя с теб, но като се върна, ще си получиш заслуженото!
След тоя разговор двамата братя се разделили и се прибрали в стаите си сърдити и разгневени.
На следната сутрин султанът потеглил към пирамидите, придружен от везира Шамзадин.
А Нурадин след неспокойно прекараната нощ решил, че не може да живее повече с брата си, напълнил една торба с жълтици и заповядал да му приготвят коня, като казал, че отива да се поразходи до Калюбия.
Като излязъл от Кайро, той тръгнал към пустинята и на пладне стигнал в Балбейс, дето спрял да отпочине и да си накупи някои необходими неща. После потеглил отново на път, минал през свещения град Ерусалим и пристигнал в Халеб. Там Нурадин останал три дни, разгледал града и пак яхнал коня и пътувал ден и нощ, без да знае накъде отива, докато най-сетне се озовал в Басра. Той отседнал в един керван-сарай и помолил вратаря да поразходи изпотения му кон, за да го предпази от простуда след дългия път.
Вратарят хванал коня за повода и го повел из улицата. Тъкмо в това време старият везир на Басра седял до прозореца на своя дом и гледал навън. Той съзрял прекрасния кон, нагизден с блестящи накити, и разбрал, че конят принадлежи на някой знатен човек. Везирът заповядал да доведат веднага вратаря, който водел коня. И когато вратарят се явил при него, той го попитал:
— Кой е стопанинът на тоя кон?
— О, господарю мой отвърнал вратарят, — стопанинът на тоя кон е един момък с невиждана хубост. Ако се съди по скъпите му дрехи, той трябва да е син на богат търговец.
Като чул това, старият везир станал от дивана и тутакси отишъл в керван-сарая. Нурадин го посрещнал с уважение, а везирът го поздравил по обичая и го попитал:
— Кой си ти, момко, и откъде си дошъл?
И Нурадин рекъл:
— Аз пристигнах от Кайро, моя роден град. Баща ми беше везир на египетския султан, но аллах го прибра при себе си.
И след това Нурадин разказал цялата си история от начало до край, като добавил:
— Аз съм решил да не се връщам в Египет, докато не обиколя всички градове и страни на света.
При тия думи везирът казал:
— Не се излагай на опасност, момко. Пътешествията по далечни и чужди земи ще те погубят. Бъди мой скъп гост и забрави горчивините, които са те прогонили от родния край!
И старият везир отвел Нурадин в къщата си и го настанил в разкошна стая с богата наредба. И Нурадин заживял при него, окръжен с голямо внимание и почести. С течение на времето везирът толкова обикнал момъка, че веднъж му рекъл:
— Синко, аз съм вече стар и нямам мъжка рожба. Но аллах ме е надарил с дъщеря, която по хубост може да се сравни само с теб. Досега мнозина са я искали за жена, но аз реших да те попитам дали ти не желаеш да станеш неин мъж. Ако си съгласен, аз ще отида при султана и ще го помоля да благослови вашата женитба и да назначи теб за везир, защото аз искам да се оттегля на почивка. Нурадин навел глава и казал:
— Съгласен съм.
Тогава везирът се зарадвал и разпоредил да приготвят богата сватбарска трапеза в най-голямата зала, определена за приеми на емирите. После той събрал всичките си приятели и поканил всички велможи и басрийски търговци. И когато гостите се явили, везирът заявил:
— Аз имах брат, който беше везир на египетския султан. Него аллах надари с двама синове, а мене, както знаете, с една дъщеря. Преди смъртта си моят брат ме помоли да омъжа дъщеря си за едного от синовете му и ето, избраникът стои сега пред вас. Аз вярвам, че вие ще одобрите тая женитба и ще вземете участие във веселбата.
Събраните гости поднесли поздравленията си, насядали край сватбарската трапеза и пирували до зори. После според обичая залите били напръскани с гюлова вода и гостите се разотишли.
Тогава старият везир заповядал да отведат Нурадин в банята и когато младоженецът се окъпал, облекли го в най-скъпите везирски дрехи.
И везирът довел дъщеря си, която блестяла от хубост, изправил я до момъка и рекъл:
— Бъдете щастливи!’
Така се оженил Нурадин.
Да видим сега какво се случило с брат му Шамзадин.
Както казахме, той тръгнал да пътува с египетския султан. Като се върнал от пътешествието и не намерил брата си у дома, Шамзадин се разтревожил и започнал да разпитва слугите дали не знаят къде е отишъл. Когато разбрал, че брат му е заминал за Калюбия, Шамзадин се натъжил дълбоко и си казал: „За всичко това съм ви¬новен само аз. Моите жестоки думи са го прокудили оттук. Трябва веднага да се пратят хора по дирите му и да го върнат."
И Шамзадин отишъл при султана и му разправил каква е работата. Султанът заповядал да напишат писма и да ги разпратят с конни бегачи до всички управители на султанските земи, на които се съобщавало да издирят Нурадин и да го върнат. Дълго скитали пратениците по всички краища на царството, но от Нурадин нямало нито следа.
Лека-полека Шамзадин се примирил и утешил и след някое време се оженил за дъщерята на един от най-богатите търговци в Кайро. И по волята на аллаха се слу¬чило така, че той се оженил в същия ден, в който праз¬нувал сватбата си и Нурадин. И пак по волята на аллаха жените на двамата братя родили в един и същи час: жената на Шамзадин — момиче, а жената на Нурадин — момче.
Нурадин нарекъл сина си Бадредин и устроил в негова чест богата гощавка. След пиршеството старият везир на Басра и неговият зет се явили при султана. Везирът разказал цялата история на Нурадин и накрая рекъл:
— Повелителю на правоверните, аз съм вече стар и искам да се оттегля на почивка. Затова те моля да назначиш за мой заместник зет ми Нурадин, който е много умен човек и винаги ще ти дава добри съвети.
И понеже султанът от пръв поглед обикнал момъка, изпълнил молбата на стария везир и назначил на негово място Нурадин.
На следния ден Нурадин отишъл в султанския палат и заел длъжността на великия везир. Той веднага се заловил за работа и скоро султанът оценил неговия ум, обикнал го още повече и винаги се вслушвал в мъдрите му съвети.
Но покрай грижите за държавата Нурадин не забравял и сина си Бадредин. Той му намерил достоен учител, който го възпитавал на добродетелен живот, посветил го в законите на корана и го обогатил с много знания. След смъртта на стария везир на Басра, който бил погребан с големи почести. Нурадин и синът му отишли да посетят султана, придружени от многобройна свита. Като минавали по улиците на града, хората се спирали да се любуват на снажния петнадесетгодишен момък, надарен с необикновена хубост.
Когато видял младия Бадредин, султанът останал смаян от хубостта му и помолил бащата да изпраща всеки ден сина си в палата. Така Бадредин станал любимец на всемогъщия владетел и негов най-близък приятел.
Но ето че Нурадин заболял и почувствувал, че е настъпил краят на земния му живот. Той повикал сина си и му казал:
— Аз имах брат в Кайро на име Шамзадин. Той е твой чичо и везир на египетския султан. Някога ние се скарахме и аз се заселих тук, в Басра. Вземи лист хартия и пиши каквото ти кажа.
Бадредин взел хартия и перо и почнал да записва думите на баща си. Нурадин му разказал цялата си история от начало до край: как пристигнал в Басра, как се оженил за дъщерята на стария везир и какво се случило по-нататък. Като разказал всичко това, той рекъл:
— Запази тая моя изповед. И ако някога те постигне нещастие, върни се в родния град Кайро, поздрави чичо си и му кажи, че съм умрял на чужда земя с тъга по родината и че преди смъртта си съм имал само едно желание — да се видя с него.
Бадредин зашил грижливо хартията между гънките на чалмата си, целунал ръка на баща си и заплакал горчиво, че остава сам на света. Скоро душата на Нурадин отлетяла при аллаха.
Цели два месеца Бадредин не излизал от къщи, потънал в скръб, и не се явявал при султана.
Без да разбира мъката на момъка, султанът помислил, че той нарочно го отбягва. И повелителят на правоверните се разгневил и вместо да назначи за везир Бадредин назначил друг везир на негово място. Но султанът не се задоволил само с това, а заповядал да отнемат всичкия имот на Нурадин, да оковат сина му във вериги и да го хвърлят в тъмница.
И новият везир взел със себе си стража и се запътил към къщата на Бадредин, който не подозирал какво го очаква.
Но между стражата имало един роб, който много обичал Бадредин. Когато узнал за заповедта на султана, той изтичал при момъка и го предупредил за надвисналата над него опасност. 
— Господарю, бягай по-скоро и се спасявай! — извикал робът. Ще имам ли време да се подготвя за бягството? – попитал Бадредин.
— Не, всяка минута е скъпа. Везирът ей сега ще дойде. Няма време за губене.
И без да вземе нищо със себе си, Бадредин се измъкнал от вкъщи и скоро се озовал накрай града. Той отишъл в гробището и решил да прекара нощта на гроба на баща си. И тъкмо седнал на гроба, насреща му се задал един богат търговец, който бил ходил някъде по работа и сега се връщал в града. Когато се приближил и видял момъка, търговецът го поздравил и попитал:
— Защо си тъй натъжен, момко? Да не би след смъртта на баща ти да те е сполетяло някое ново нещастие?
– Не — отвърнал Бадредин. — Снощи сънувах баща си, който ми се сърдеше, че не идвам на гроба му, та затова дойдох тук да се помоля и да поискам прошка от негогава търговецът му рекъл: Отдавна се каня да те срещна и да поговоря с теб. Твоят баща имаше кораби, които пътуват сега насам и на които ти си наследник. Желаеш ли да ми продадеш стоката от първия кораб, който ще пристигне в нашето пристанище? Ще ти броя веднага хиляда жълтици.
И като казал това, търговецът извадил изпод дрехата си пълна торба със злато и наброил на Бадредин хиляда жълтици. После добавил:
— Напиши ми разписка и я подпечатай с твоя печат.
Бадредин взел подадената му от търговеца хартия и написал:
Подписаният Бадредин, син на покойния везир Нурадин, продадох на търговеца Исхак стоката от първия бащин кораб, който ще пристигне в пристанището на Басра За тая стока получих хиляда жълтици, нито повече, нито по-малко.
Бадредин, син на везира Нурадин"
После Бадредин ударил печата си върху хартията и я подал на търговеца, който се сбогувал любезно и заминал към града.
Така Бадредин неочаквано забогатял и когато настъпила нощта, легнал на бащиния си гроб и заспал. Луната изгряла и озарила лицето му, което заблестяло с всичката си хубост.
А гробището било сборище на добри духове и в това време една самодива минала край спящия скитник.
— Какъв хубав момък — извикала тя и като му се любувала дълго, литнала към небесните висини. Там срещнала един дух и му казала:
— Ела с мен да видиш най-хубавия момък на света!
И двамата се спуснали в гробището и духът, като видял спящия Бадредин, рекъл:
— Наистина, не съм виждал такъв прекрасен човек. По хубост той може да се сравни само с дъщерята на везира Шамзадин от Кайро. Знаеш ли нейната история?
— Не — отвърнала самодивата.
— Тогава слушай — казал духът и продължил: — Везирът на египетския султан, Шамзадин, има дъщеря с ненагледна хубост. Когато тя навърши осемнадесет години, султанът поиска да се ожени за нея, но везирът Шамзадин, вместо да се зарадва, рече смутено: „Всемогъщи господарю, ти познаваш брат ми Нурадин, който заедно с мене беше твой везир. Аз съм дал клетва пред аллаха, че ако ми се роди дъщеря, ще я дам за жена на неговия син. След като дълго време не знаех нищо за Нурадин, неотдавна научих, че той се бил оженил за дъщерята на везира в Басра и че имал от нея син. Моята дъщеря е обречена на сина на Нурадин и аз не мога да погазя клетвата си. За тебе, повелителю на правоверните, има много други хубавици в Египет." Разгневен от дръзкия отказ на своя везир, султанът извика: „Аз исках да се сродя с теб, а ти се осмеляваш да отхвърлиш предложението ми. Заклевам се, че въпреки твоето желание аз ще омъжа дъщеря ти за най-нищожния мой роб." Султанът има един грозен коняр с двойна гърбица — и на гърдите, и на гърба. Той заповяда да го повикат веднага и без да слуша молбите на нещастния си везир, омъжи насила дъщеря му за гърбавия грозник.
— Нима е истина всичко това? — попитала самодивата.
— Да, сестрице — отвърнал духът. — Аз ей сега видях с очите си как празнуват сватбата на гърбавия коняр с везирската дъщеря. А тя, уверявам те, е още по-хубава от момъка, който спи на тоя гроб. Тя заслужава по-щастлива участ.
— Братко мой — казала добрата самодива, — искаш ли да дигнем момъка и да го пренесем при дъщерята на везира? Те са родени един за друг и ние ще извършим едно добро дело, ако ги съберем заедно.
— Съгласен съм — рекъл духът и като подигнал леко Бадредин, сложил го на гърба си и придружен от самодивата, отлетял в Кайро. Там двамата оставили незабелязано момъка на една пейка пред султанския палат, където се тълпял многоброен народ.
Когато се събудил, Бадредин с изненада видял, че се намира не на гроба на баща си, а в някакъв непознат град. Той се огледал наоколо и поискал да попита де е попаднал, но в това време до него се приближил духът, който го пренесъл от Басра, подал му една свещ и по¬шепнал на ухото му:
— Вземи тая свещ и върви сред насъбрания народ, докато излезеш най-напред от всички. Щом се зададе гърбавият младоженец, тръгни с него и раздавай на музикантите и на танцувачките по една шепа жълтици, които съм сложил в джоба ти. Пръскай жълтиците наляво и надясно, защото те никога не ще се свършат. Бъди смел и не се бой от нищо!
И Бадредин запалил свещта и отишъл сред народа тъкмо когато се появил гърбавият младоженец. Той излязъл начело на шествието и тръгнал редом с грозника. Хубавият момък носел на главата си разкошна коцринена чалма и всеки път, когато музикантите и танцувачките спирали и хората им подавали по някоя монета, той им хвърлял в тъпаните и дайретата пълни шепи жълтици.
Шествието наближило къщата на везира и слугите започнали да разгонват народа. Те не пускали никого вътре освен музикантите и танцувачките, които вървели заедно с младоженеца.
Тогава музикантите и танцувачките казали:
— И ние няма да влезем, ако с нас не дойде и тоя млад човек, който ни възнагради богато.
Нямало що, пуснали и Бадредин във везирската къща. И когато момъкът се изправил до гърбавия младоженец в празничната зала, всички останали прехласнати от неговата хубост.
— Ето кой е достоен да се ожени за дъщерята на везира — разнесъл се шепот от всички страни.
И докато гостите възхвалявали Бадредин и проклинали гърбавия коняр, танцувачките задрънкали дайретата и в залата влязла дъщерята на везира. Като вълшебна луна изгряла тя сред съзвездието на своите робини. Везирската дъщеря била облечена в разкошна дреха, извезана с чисто злато, и на шията й блестяла огърлица от скъпоценни камъни.
Невестата се приближила и гърбавият коняр посегнал да я прегърне, но тя го отблъснала ужасена и се намерила мигом до прекрасния Бадредин. Всички се засмели и окръжили младата девойка, а грозният гърбушко останал сам като безобразна маймуна за посмешище на сватбарите.
Седем пъти дъщерята на везира обиколила залата и след всяка обиколка се явявала в нова, още по-разкошна дреха, заставала до Бадредин и мислено молела аллаха да я омъжи за прекрасния момък. Музикантите свирели, а танцувачките подрънквали дайретата и се носели като лекокрили птички.
Когато везирската дъщеря направила седмата обиколка, сватбената церемония завършила и гостите започнали да се разотиват. Музикантите и танцувачките минавали край Бадредин и му пошепвали да не си отива. Най-сетне робините извели и невестата и в залата останали само младоженецът и Бадредин — А ти какво чакаш още? Насила ли искаш да те изхвърлят оттук? — извикал гневно гърбавият коняр.
И Бадредин разбрал, че не може да остане повече, и тръгнал да си върви, но щом излязъл от залата, добрият дух го пресрещнал и му казал:
— Почакай тук. Гърбавият скоро ще отиде в банята и аз ще го задържа там. В това време ти ще влезеш при невестата и ще й кажеш, че ти си нейният истински съпруг и че тя е била омъжена за коняря само на шега, за да се посмеят сватбарите.
И докато духът и Бадредин разговаряли, гърбавият коняр наистина отишъл в банята. Тогава духът се явил пред него в образа на голям плъх и зацвъртял:
„Църрр! ЦърррГ
После се превърнал в котарак и измяукал:
„Мяу! Мяу!"
След това се преобразил на куче и излаял:
„Бау! Бау!"
Най-сетне станал магаре и ревнал:
„И-хак! И-хак!"
Конкрят се изплашил и завикал: Помощ! Помощ!
А духът се превърнал в грамаден бивол и заговорил с човешки глас:
О, нещастнико, няма ли друга девойка за тебе, та искаш да се ожениш за везирската дъщеря?
Разтреперан от ужас, гърбавият грозник едва промълвил:
Не съм виновен аз. Насила ме накараха да се оженя.
Тогава духът заповядал:
– Ще останеш тук до изгрев слънце и после ще се пръждосаш, накъдето ти видят очите. Ако посмееш да се явиш още веднъж пред везирската дъщеря, ще ти смажа главата!
И като изрекъл тия думи, духът изчезнал.
А в това време Бадредин се промъкнал в стаята на младата невеста и седнал в един ъгъл. Скоро и самата невеста влязла в стаята и като съгледала прекрасния момък, извикала изненадана:
– Ти ли си, мой любими? — И девойката пристъпила до момъка и казала: —- А аз мислех, че ще заваря тук гърбавия коняр. Кажи ми: кой от двамата е мой съпруг?
И Бадредин отвърнал:
— Можеш ли да се съмняваш, че съдбата е отредила аз да бъда твой съпруг, о, господарке на сърцето ми? Твоята женитба с грозния гърбушко беше само една шега, за да се посмеят сватбарите.
И след това обречените един за друг щастливци дълго си шепнали нежни слова и после Бадредин легнал в нозете на везирската дъщеря. Когато и двамата се унесли в сън, добрият дух отишъл при самодивата и й казал:
— Време е вече да свършим това, което започнахме. Сега е твой ред да пренесеш момъка на онова място, отдето го взехме.
И самодивата поела внимателно Бадредин, сложила го на гърба си и полетяла с него към Басра. Но скоро тя се изморила и усетила, че няма повече сили да лети нататък, затова се спуснала към земята и оставила момъка пред една от вратите на град Дамаск.
На разсъмване, когато пазачите отворили градските врати и хората започнали да сноват насам-натам, голямо било учудването на всички, които видели спящия момък само но риза и шалвари.
— Добре си е пийнал, щом и досега не се събужда – рекли някои.
— Позакъснял е снощи някъде и е намерил вратите затворени, та затова е заспал на голата земя — добавили други.
В това време подухнал лек ветрец и Бадредин отворил очи. Изненадан от насъбрания народ, той попитал:
—- Кажете, добри хора, къде се намирам и какво се е случило с мен?
Тогава един от тълпата извикал.
— Нима не знаеш, че ти си пред вратите на Дамаск?
— Пред Дамаск ли? — учудил се момъкът. — Как е възможно това? Та нали снощи аз заспах в Кайро?
Хората се разсмели и заговорили:
— Гледай го ти какъв шегобиец!
— Не шегобиец, а лъжец!
— Не, той е луд!
А Бадредин се оправдавал:
— Кълна се в аллаха, че говоря самата истина! Уверявам ви, че снощи бях в Кайро, а миналата нощ преспах в Басра!
— Помисли си, момко, какво приказваш! — рекъл един старец. — Как е възможно миналата нощ да бъдеш в Басра, снощи в Кайро, а днес да си в Дамаск? Ти навярно още спиш и не можеш да се събудиш!
— Жалко, че е такъв хубавец, а пък говори глупости! — обадил се друг,
— Аз зная много добре какво говоря — извикал Бад-редин. — Снощи празнувах сватбата си в Кайро!
— Женил си се насън!
— Не е насън! — препирал се момъкът. — Цяла вечер стоях редом с гърбавия коняр, а после невестата избра мене за свой съпруг. Но кажете ми, добри хора, къде ми е чалмата, къде ми са дрехите и кесията с жълтиците, която ми даде търговецът от Басра?
При тия думи народът вече напълно повярвал, че има работа с луд човек, и още по-яростно започнал да хули Бадредин.
Огорчен и смутен, нещастният момък тръгнал към града и тълпата се спуснала подире му с викове:
— Луд! Луд!
Бадредин съгледал разтворената врата на една баничарница и се вмъкнал вътре, за да се спаси от хулите и подигравките. А стопанинът на баничарницата бил едър здравеняк, познат на целия град като голям побойник — затова никой не посмял да влезе в дюкяна му и скоро тълпата се разпръснала.
Като видял Бадредин, баничарят останал смаян от хубостта му и рекъл:
— Кой си ти, момко, и откъде идеш?
И Бадредин му разказал патилата си с най-малки подробности.
— Твоята история е наистина необикновена! — казал баничарят. Но аз те съветвам да не я разправяш на хората, защото никой не ще я повярва. Остани при мен, докато аллах те озари с милостта си и те спаси от зло-честините. Аз нямам деца и ако искаш, мога да те осиновя.
— На драго сърце — съгласил се момъкът.
И баничарят излязъл на пазара, купил разкошни дрехи и пременил Бадредин. После двамата отишли при съдията и в присъствието на свидетели узаконили осиновяването.
Скоро Бадредин се прочул из цял Дамаск като син на баничаря. Той изучил занаята на новия си баща, продавал банички и сладкиши и баничарницата била винаги пълна с купувачи.
Да се върнем сега в Кайро. Като се събудила на сутринта, дъщерята на везира Шамзадин се видяла сама в стаята и помислила, че Бадредин е излязъл за малко навън. В това време дошъл везирът. Той бил много огорчен от несправедливата постъпка на султана, който омъжил насила дъщеря му за гърбавия коняр. Везирът похлопал на вратата и извикал невестата. Щом чула гласа на баща си, дъщерята скочила, отворила вратата и се хвърлила да целува ръцете на стареца. Засмяното й лице сияело от щастие. Изумен от радостта на дъщеря си, която очаквал да види обляна в сълзи, везирът извикал:
— О, нещастнице, толкова ли си щастлива и доволна, че си се омъжила за гърбавия грозник?
А хубавицата отвърнала:
— Татко, престани да се шегуваш повече! Не стига, че вчера станах за смях на хората, но сега и ти продължаваш да ми напомняш за проклетия гърбушко. Аз съм омъжена не за него, а за един прекрасен момък!
— Какво приказваш? — рекъл бащата. — Твоят мъж е гърбавият коняр, такава е волята на султана.
— Не, аз съм вече жена на един невиждан хубавец, който ще се върне ей сега в стаята. Аз зная, че ти и султанът сте ме омъжили само на шега за гърбавия коняр, за да се посмеят сватбарите.
— Ти си полудяла, дъще! — извикал разгневен везирът. — Къде е тоя млад човек, когото ти наричаш свой мъж?
И без да дочака отговор, везирът изскочил мигом навън и започнал да търси незнайния си зет. Той надникнал в банята и видял там свития от страх гърбушко.
— Какво е това? — креснал сърдито старецът.
Милост! — промълвил разтреперан конярят, който помислил, че е дошъл духът. — Кълна се, о, всемогъщи предводителю на духовете, че аз прекарах цялата нощ тук, както ми заповяда!
Изумен от думите на гърбавия, везирът казал:
— Аз не съм никакъв зъл дух, а бащата на невестата!
— Ако ти наистина си бащата на невестата, махай се веднага оттук! — рекъл конярят.
— Излез навън, безумецо, и ми разправи какво се е случило! — извикал везирът.
— Аз може да съм безумец, но няма да мръдна от това място до изгрев слънце, защото тъй ми е заповядал духът! Кажи ми само скоро ли ще изгрее слънцето?
Везирът още повече се озадачил от тия думи и попитал:
— За какъв дух ми говориш?
И гърбавият коняр разказал как снощи влязъл в банята, как му се явил духът в различни образи и как му заповядал да не мърда оттук до изгрев слънце.
Тогава везирът хванал коняря за нозете и го измъкнал от банята, а конярят се развикал:
— Бъдете проклети и ти, и дъщеря ти, и всички ония, които ми причинихте толкова нещастия!
И ужасен от мисълта, че духът може да се яви отново, гърбавият коняр хукнал да бяга, вмъкнал се в палата при султана и му разправил какво премеждие го е сполетяло.
А везирът се върнал при дъщеря си и рекъл:
— Обясни ми, дъще, какво се е случило с теб, защото чувствувам, че разумът ми се помрачава!
И дъщеря му разправила историята с прекрасния момък и накрая добавила:
— За да се убедиш, че ти говоря самата истина, ето, погледни на дивана: там са дрехите и чалмата на непознатия.
Везирът пристъпил до дивана, взел чалмата на Бадредин и като я разгледал от всички страни, извикал:
— Точно такива чалми носят везирите в Басра и Мосул!
Старецът напипал зашитата хартия, разпрал гънките на чалмата и измъкнал писмената изповед на покойния си брат Нурадин, после бръкнал в джоба на дрехата и оттам извадил кесията с жълтиците. Като разтворил кесията, той намерил вътре следната записка: „Удостоверявам, че аз търговецът Исхак от Басра, дадох добро¬волно тия хиляда жълтици на Бадредин, син на везира Нурадин, срещу стоката от първия негов кораб, който ще пристигне в Басра."
Когато везирът Шамзадин прочел записката, из гър¬дите му се изтръгнал силен вик и той паднал безчувствен на земята. Но щом се съвзел, гой разгърнал хартията, намерена в чалмата, и узнал какво е казал брат му Нурадин преди смъртта си.
Просълзен и развълнуван, старецът се явил при сул¬тана и му разказал всичко от край до край. И султанът останал поразен от неговия разказ и заповядал на придворните летописци да запишат тая необикновена история.
Дълго чакал старият везир завръщането на Бадредин и най-сетне, като му дотегнало да чака, взел хартия и перо и описал подробно цялата си покъщнина и точното разположение на всеки предмет в своя дом. После събрал чалмата, дрехата и кесията на Бадредин в един вързоп и ги скрил на сигурно място.
Като минали девет месеца, дъщерята на везира родила момче, което по хубост приличало на баща си и било кръстено с името Аджиб. Растял Аджиб в охолство и безгрижие и когато навършил седем години, дядо му, везирът Шамзадин, го изпратил в училището ча един известен учител. Аджиб прекарал в това училище пет години и всеки ден се биел с другарите си, като им натяквал: „Никой от вас не може да се мери с мен! Аз съм син на египетския везир!" Най-сетне учениците не се стърпели и се оплакали на учителя си от Аджиб. Учителят изслушал децата и им рекъл: „Утре през време на почивката ще намислите някаква игра и ще кажете пред Аджиб, че в таз игра ще участвуват само тия, които назоват не само своето име, но и имената на баща си и на майка си."
На следния ден учениците се събрали в училищния двор и един от тях извикал:
— Измислил съм нова игра, но в нея ще участвуват само тия, които си кажат името и назоват имената на баща си и на майка си. Който не стори това, няма да играе с нас!
Всички се съгласили и започнали да се надвикват. Дошъл редът и на Аджиб и той рекъл:
— Казвам се Аджиб, майка ми се нарича царица на хубостта, а баща ми е Шамзадин, везирът на египетския султан!
Децата запляскали с ръце и завикали:
—- Махай се оттук! Везирът е твой дядо, а не баща! Ти не можеш да играеш с нас, защото не знаеш името на баща си!
И децата се разбягали смеешком и Аджиб останал сам, с просълзени от мъка очи.
Учителят се приближил да него и казал:
— Нима ти не знаеш, че везирът Шамзадин не ти е баща, а дядо? Той е баща на майка ти, която султанът искаше да омъжи за своя гърбав коняр, но през нощта след сватбата тя станала жена на някакъв дух. Ти, Аджиб, си дете на неизвестен баща, затова те съветвам да не бъдеш горделив към другарите си!
Без да каже нито дума, Аджиб изтичал разплакан при майка си и се хвърлил на шията й.
— Защо плачеш, синко? — попитала майката, като го целунала.
— Кажи ми, мамо, кой е моят баща? — извикал Аджиб.
Как? Нали знаеш, че твоят баща е египетският везир? — отвърнала смутено майката.
— Не е вярно! Везирът е твой баща, а не мой! Недей кри истината, мамо, кажи ми: чий син съм аз?
И малкият Аджиб разправил какво му казал учителят.
При спомена за прекрасния момък дъщерята на везира се натъжила и също заплакала.
В това време в стаята влязъл старият везир и като видял дъщеря си и внука си потънали в сълзи, попитал ги разтревожен защо плачат.
Тогава дъщеря му разказала какво се случило с Аджиб в училището.
Замислил се везирът Шамзадин, спомнил си всички преживени беди и съвсем отчаян, отишъл при султана.
— Господарю — рекъл той, — не мога повече да слушам злословия за дъщеря ми. Аз трябва да намеря нейния мъж Бадредин. Нека всички разберат, че той е баща на моя внук, а не някакъв дух, както мълвят злите езици. Позволи ми да замина за Басра, където вярвам, че ще намеря Бадредин.
Султанът изслушал внимателно своя везир и не само изпълнил молбата му, но и заповядал да му се даде грамота до всички владетели и управители на всички земи, за да му окажат съдействие.
Везирът целунал земята пред нозете на султана и веднага потеглил на път с дъщеря си, с внука си и с многобройна свита.
Дълго пътували те, без да спират, и най-сетне стигнали пред вратите на Дамаск, където разпънали шатрите за почивка. Везирът решил да остане два дни на това място и на третия ден да продължи пътуването. Той позволил на слугите си да отидат в града и да разгледат неговите забележителности. Тръгнал да се поразходи и Аджиб, придружен от добрия евнух Саид. Евнухът вървял на няколко крачки след него с дебела тояга в ръка.
Щом Аджиб прекрачил градските врати, хората го наобиколили й тръгнали подире му, да се любуват на хубостта му. Когато евнухът и момчето стигнали до една баничарница, наоколо се струпал толкова много народ, че не можело да се върви нататък.
Аджиб и Саид се намерили неочаквано пред баничарницата на самия Бадредин, бащата на Аджиб. Старият баничар бил вече умрял и Бадредин бил наследил неговия дюкян. Привлечен от насъбрания народ, той се показал на прага и като съгледал момчето, кръвта заговорила в него и едно непознато чувство го развълнувало дълбоко.
— Мило дете — извикал Бадредин, — ти омая душата ми и покори сърцето ми! Ще ми направиш ли честта да бъдеш мой гост и да опиташ моите сладкиши?
Като чул думите на баща си, горделивият Аджиб изпаднал в умиление и рекъл на евнуха:
— Саид, тоя човек сякаш е загубил детето си. Да влезем при него и да опитаме сладкишите му!
Но евнухът възразил:
— Не бива, господарю мой! Не прилича на сина на един везир да влиза в проста баничарница!
Тогава бащата на Аджиб се обърнал към евнуха и му казал:
— Защо не пускаш детето да дойде при мен? Твоята кожа е черна, но душата ти е бяла. Аз мога да направя бяло и лицето ти.
— Тъй ли? — засмял се робът. — А как ще сториш това?
— Слушай — рекъл Бадредин и произнесъл няколко арабски стиха за възхвала на черните евнуси, които служат вярно на своите господари.
Трогнат от тия хвалебствия, евнухът хванал Аджиб за ръка и влязъл с него в дюкяна на баничаря.
Бадредин се зарадвал и ги поканил в отделна стая, определена само за знатни гости. Той напълнил една порцеланова паница с нарови зърна, бадеми и захар и я сложил пред тях на разкошен поднос. Като опитали вкусното сладко, Аджиб рекъл на Бадредин:
— Заповядай и хапни с нас! Може би така аллах ще ни помогне да срещнем тоя, когото търсим.
— Да не си загубил някой близък човек? — попитал Бадредин.
— Да — отвърнал Аджиб, — загубил съм баща си. Аз и дядо ми сме тръгнали да го търсим по всички страни.
Аджиб и евнухът поседели, поприказвали с любезния стопанин, после се сбогували и се запътили към везирския стан.
Щом излезли навън, Бадредин почувствувал, че нещо го затеглило да последва непознатите гости. Той затворил набързо дюкяна си и догонил момчето и евнуха, преди те да стигнат до градските врати. Евнухът забелязал баничаря, спрял се и запитал:
— Защо вървиш подире ни? Какво искаш?
— Нищо — отвърнал Бадредин. — Тръгнал съм по работа, та исках да вървим заедно.
— Знаех си аз, че тъй ще стане — казал евнухът на момчето. — Не трябваше да влизаме в неговия дюкян.
Защо се гневиш, Саид? — рекъл Аджиб. — Пъти-щата на аллаха са отворени за всички мюсюлмани. Ако той ни последва чак до нашия стан, тогава ще го изгоним.
А Бадредин продължавал да върви след тях и стигнал до онова място, дето били разпънати везирските шатри. Като се обърнали, момчето и евнухът видели баничаря на няколко крачки след себе си. Разсърден и уплашен, че Саид може да разкаже на дядо му как са отишли в баничарницата, Аджиб грабнал един камък и го запратил с всичка сила към Бадредин. Камъкът ударил нещастника право в челото и Бадредин паднал безчувствен на земята, цял облян в кръв. Но скоро той се съвзел и превързал раната си с къс от своята чалма, като се укорил за неразумната си постъпка. После се върнал в града.
След двудневния си престой в Дамаск везирът Шамзадин заповядал да дигнат шатрите и потеглил към Алеп, минал през Мардин, Мосул и Диарбекир и най-сетне стигнал в Басра. Тук той побързал да се представи на султана, който го приел сърдечно и го запитал какво го е накарало да предприеме такова далечно пътешествие. Шамзадин му разказал цялата си история и добавил, че е брат на не¬говия бивш везир Нурадин.
— Да, Нурадин наистина беше мой везир, но той умря преди петнадесет години — рекъл султанът. — Синът му Бадредин се загуби някъде след смъртта на баща си и оттогава не сме чули нищо за него. Но тук, в Басра, живее неговата майка, жената на Нурадин, с която можете да се срещнете и да поприказвате.
Без да губи време, везирът Шамзадин помолил да го заведат при жената на брат му и скоро той се намерил пред една богата къща с мраморни колони, на чиято врата било издълбано със златни букви името на Нурадин. Везирът целунал скъпото име и влязъл в къщата. Насреща му се задал един слуга. Шамзадин му казал, че иска да види господарката, и слугата го завел в една отдалечена стая, където самотната вдовица отправяла горещи молитви към всевишния. По цели дни и нощи тая злочеста жена оплаквала загубения си син Бадредин, когото смятала за умрял.
Везирът Шамзадин влязъл в стаята, поклонил се дълбоко на снаха си и като й открил, че той е брат на Нурадин, добавил:
— Твоят син Бадредин се ожени за дъщеря ми, която ти роди внук.
Развълнувана от вестта, че синът й може да е жив и че внукът й се намира наблизо, вдовицата на Нурадин се хвърлила пред везира и започнала да целува нозете му.
И везирът изпратил да доведат Аджиб, който не закъснял да се яви. Баба му го прегърнала и заплакала от радост. Лицето на нейния внук й напомняло скъпия образ на загубения Бадредин, когото тя сякаш отново намерила.
Тогава Шамзадин рекъл:
— Мила сестро, сега не е време за сълзи. Приготви се за път и ела с нас в Египет. Там ще живеем всички заедно и нека се надяваме, че ще намерим и Бадредин.
Вдовицата на Нурадин приела на драго сърце поканата и почнала да се готви за път. А везирът Шамзадин отишъл да се сбогува със султана на Басра, който го благословил и го изпратил с много дарове за египетския султан.
Отново потеглила везирската дружина и без да спира някъде, се върнала в Дамаск. Там пътниците разпънали шатрите и останали цяла седмица, за да накупят някои потребни неща.
И докато везирът преговарял с богатите дамаски търговци, които му предлагали своята стока, Аджиб казал на евнуха:
— Саид, хайде да се поразходим из града и да видим какво е станало с баничаря, на когото ние зле се отплатихме за неговото гостоприемство.
И двамата отишли в града, минали край старата джамия на Омиадите и се озовали пред баничарницата тъкмо когато Бадредин приготвял своето прекрасно сладко от нарови зърна. Аджиб видял на челото му още незаздра-вялата рана от камъка, с който го ударил, и изпълнен с умиление, рекъл:
— Бъди благословен, добри човече! Познаваш ли старите си приятели, или вече си ги забравил?
Като зърнал момчето, Бадредин се зарадвал и отвърнал развълнувано:
— Моля, заповядайте! Направете ми честта да вкусите от моите сладкиши!
Но Аджиб казал:
— Ние няма да влезем, докато ти не ни обещаеш, че вече не ще вървим след нас.
— Кълна се в аллаха, че повече няма да ви досаждам! — извикал Бадредин.
Тогава Аджиб и евнухът влезли в баничарницата и гостолюбивият стопанин им поднесъл не само сладко от нарови зърна, но и цяла кана шербет с гюлова вода и мускус.
Като се наяли и напили до насита, гостите благодарили на Бадредин и побързали да си отидат преди залез слънце.
Те се промъкнали тихо във везирския стан и Аджиб отишъл при баба си и й целунал ръка.
А баба му го попитала:
— Къде ходи, мило дете?
— Бях на пазгоа в Дамаск — отвърнал Аджиб
— Тогава ти сигурно си много огладнял – рекла бабата и донесла ед-о порцеланово блюдо с нарови зърна, бадеми и захар. – Хапни си и ти — поканила тя евнуха Саид.
Но Аджиб и Саид били толкова заситени ог гощавката на баничаря, че не могли да вземат нито хапка — Не ми е вкусно — намръщил се внукът, като опитал сладкиша, и отместил блюдото настрана.
— Не ти е вкусно ли? — разсърдила се бабата, — Мигар ти не знаел, че никой на света не умее да прави по-хубави сладкиш от мене и от твоя баща Бадредин, когото аз научих още като малко дете на това изкуство?
— Не, бабо, на твоя сладкиш липсва нещо рекъл Аджиб и признал на баба си, че като ходил на пазара, случайно се запознал с един баничар, който го нагостил със също такова сладко, само че много по-вкусно Бабата изгледала гневно евнуха и извикала:
— Как си посмял да водиш това дете при разни сладкари и баничари?
Не съм го зодил — отвърнал уплашено Саид – Ние само минахме покрай баничарницата. Но Аджиб упорствувал:
— Не, ние бяхме при баничаря и ядохме много по- хубаво сладко от твоето!
Тогава бабата обсипала с проклятия нещастния евнух и отишла при везира, комуто разказала всичко.
— Вярно ли е, че сте ходили с Аджиб при някакъв баничар? — попитал везирът, когато Саид се явил.
— Не сме ходили — промълвил разтреперан евнухът.
— Вярно е, вярно е! — злорадствувал Аджиб. — Ах, какво сладко ядохме там! Ах, какъв шербет пихме там!
Разярил се везирът и заповядал на своите роби да ударят сто тояги на лъжеца. Като разбрал какво го чака, евнухът се хвърлил в нозете на господаря си и му признал, че наистина ходили с Аджиб при баничаря, който ги черпил сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода.
— Ама такова сладко и такъв шербет, каквито никой никога не е ял и пил! — облизвал се евнухът.
Възмутена от дън душа, бабата извикала:
— Ти си лъжец! Върви веднага при твоя баничар и ни донеси да видим какво сте яли и пили! — И тя му дала една жълтица.
Саид отишъл при баничаря и му поискал за една жълтица сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода, като го помолил да ги приготви с повече захар и подправки.
— Бъди спокоен — рекъл баничарят и след малко донесъл едно блюдо със сладко и една стомна с шербет.
Когато евнухът се завърнал и бабата опитала сладкиша, силен вик се изтръгнал от гърдите й и тя паднала в несвяст.
Смутен и изплашен, везирът грабнал донесената от Саид стомна и започнал да облива бабата с шербет. Скоро старата жена дошла на себе си и извикала:
— Кълна се в аллаха, че тоя сладкиш е приготвен от моя син Бадредин!
Но везирът искал да провери дали баничарят е наистина загубеният син на покойния му брат и затова изпратил неколцина роби да доведат Бадредин с вързани ръце, без да му причиняват болка.
И робите довели Бадредин в шатрата на везира.
— О, господарю, какво зло съм сторил, та искаш да ме погубиш? — проплакал баничарят.
— Ти не умееш да правиш сладкиши и затова ще бъдеш прикован на позорния стълб! — рекъл строго везирът. — Кой те е учил на сладкарския занаят?
— Моята майка, която беше прочут майстор на сладко от нарови зърна.
— Ще видим кой си ти и коя е била майка ти! — заканил се везирът и дал знак с ръка да изведат Бадредин от шатрата.
Настъпила нощта и везирът Шамзадин заповядал да затворят баничаря в един голям сандък. Когато Бадредин се унесъл в дълбок сън, везирският керван напуснал Дамаск. Дълго пътувал той и най-сетне пристигнал в Кайро.
Когато влязъл у дома си, везирът разтворил шкафа до леглото си и извадил списъка, в който бил описал цялата си покъщнина. Той проверил внимателно дали всеки предмет се намира на старото си място, после отишъл в стаята на дъщеря си и сложил на дивана дрехата и чалмата на Бадредин, в която зашил писмото на покойния си брат Нурадин. В дрехата пъхнал и кесията с хилядата жълтици и записката на търговеца Исхак. Накрая везирът помолил дъщеря си да се премени и нагизди така, както била вечерта на сватбата си с гърбавия коняр.
И като огледал още веднъж дали всичко е в ред, везирът Шамзадин разпоредил да извадят от сандъка спящия Бадредин, да го развържат и да го оставят по риза на дивана в брачната стая.
Скоро Бадредин се събудил и с учудване забелязал, че се намира на познато място. Той станал, поразходил се из стаята и изведнъж се вцепенил, като съзрял дрехата и чалмата си.
— Сънувам ли, или сън е било това, което се случи с мен? — извикал той.
Тогава вратата се отворила и в стаята влязла везирската дъщеря в сватбена премяна. Тя се приближила с протегнати към него ръце и казала:
— Къде се губиш толкова дълго, мили мой! Знаеш ли откога те чакам?
А Бадредин се засмял и рекъл:
— Не ми се сърди, хубавице! Аз сънувах, че съм баничар в Дамаск и че съм прекарал там дванадесет години.
И докато той й разправял чудния си сън, везирът Шамзадин прекрачил прага на стаята и рекъл:
— Не, ти не си сънувал. Всичко това беше истина.
Прости ми, че се отнесох така жестоко с теб, но аз исках да проверя дали ти наистина си загубеният син на покойния ми брат Нурадин. Сега вече няма никакво съмнение, че ти си Бадредин, когото ние дълго търсихме.
И като казал това, везирът благословил Бадредин и повикал снаха си и малкия си внук. И просълзената от радост майка прегърнала намерения си син и Аджиб це¬лунал ръка на баща си.
И от тоя ден семейството на везира Шамзадин заживяло честито и щастливите съпрузи имали още много деца, които били прекрасни като луната и слънцето.