www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Петелът Коко се събуди внезапно. Откакто се помнеше, все по това време се будеше. И винаги бързаше тържествено да съобщи на света за настъпването на новия ден. Той пое сладко дъх, понечи да изкукурига… и се спря. Сети се за вчера: “Ама и тоя петел, какво се е разкудкудякъл по тъмно, само ме буди ” – беше казала малката стопанка, като се прозяваше сутринта на закуска.
…Нали беше поел много въздух, трябваше да го изпусне – Петелът дълбоко въздъхна и се замисли. Чак сега осъзна обидата. Беше винаги точен, вярваше че прави добро, като съобщава на всички: слънцето е зад ей онзи хълм и след малко ще се покаже. Понякога тайно си мислеше даже, че без неговия сигнал няма да стане светло. Защо искаше момичето да остане тъмно? Нали светлината е нужна, за да намират кокошките зрънцата с които се хранят? – недоумяваше той.
Петелът Коко нежно погледна кокошките, които сладко спяха, наредени една до друга на пръта под него. Той не можеше да брои, но ги помнеше всички: “ Ето и новите, стопанинът ми ги донесе вчера – разгледа той двечките съвсем млади ярки – снощи не можахме да се запознаем, пък и нека да свикнат първо с новото място… “
Той се замисли и не усети как отново задряма.
На сутринта излезе последен. Кокошките вече усърдно кълвяха зрънцата, които стопанката щедро беше пръснала из двора. Коко клъвна също няколко пъти, после се огледа. Едната от новите беше наблизо, той дружелюбно тръгна към нея, за да я поздрави. Кокошчицата изобщо не му обърна внимание, просто продължи да се храни. “Поне да беше пляснала с крилцата си!” – неприятно изненадан си каза той – а то така, все едно, че ме няма.”
Приближи се любезно до другата.Тя така го погледна само с едното око, че той веднага се отстрани. Отиде в ъгъла на двора и обидено закълва. “Щом не ме искат, няма да се натрапвам!” За втори път от нощта насам Петелът Коко се замисли – въпросът ставаше екзистенциален. Нещо се случваше със света, който той познаваше.
От съседския двор се чуваше пляскане с крила; носачките с възбудено кудкудякане съобщаваха за всяко снесено яйце; петелът се разхождаше важен, важен…
“Грубиян и нахал – с неприязън го изгледа Коко. – Как само ги гони. Никаква деликатност!” – клатеше той глава.
В неговия двор беше тихо. Кокошките еманципирано, без да му обръщат внимание, кълвяха. Петелът Коко пристъпваше от крак на крак, угнетено преглъщаше по някое зрънце. Едва изчака вечерта.
– Знаеш ли, нещо става с петела – каза на вечеря стопанката – много умърлушен ми се вижда. Изобщо не погледна кокошките днес, през цялото време стоя сам.
– Абе сега като казваш – спомни си стопанинът – аз мислех, че съм се успал и не съм го чул. Но той май и сутринта изобщо не кукурига?.. Ако до края на седмицата не се оправи, ще взема да го заколя за неделя, казаха, че ше ни доведат пак внучката на гости, какво ще кажеш?
– Добър петел беше, какво му стана? До вчера си беше съвсем в ред – съжали го стопанката. –Май съседите повече случиха с тяхния, нали заедно ги взехме – добави тя – виж го как се грижи за кокошките… А детето обича бульонче, ще му направя. Нека, нека дойде, да се наспи у нас, тя ни е поспалана…[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2659″]

Казват, животът е като камък хвърлен в морето, няколко вълнички, после и те изчезват безследно. Но спокойствието е само на повърхността на водата. Мощни течения вървят под нея и влачат камъка, оглаждат ръбовете му. Зариват го в пясъка, мидичка се прилепва към него, после друга – вече са цяла колония. Водата е топла, чудни същества плуват, наоколо кипи живот. До брега са само няколко метра. Слънчев лъч любопитно наднича, осветява ту едно, ту друго кътче. Приятно е да се оставиш на вълните – галят те и люлеят, приспивно шепнат: “ не трябва да се бориш, по-силни сме! Следвай ни, знаеш, сам не можеш да се движиш. Виж твоите съседи – всички с нас вървят.” Наоколо е пълно с камъчета, по-големи и съвсем дребни, неразличими в пясъка, който като килим покрива дъното. Има най-различни: овални, продълговати, остри и изгладени от теченията; кафяви и ярко червени, или зеленикави, поели цвета на прилива. Грамаден черен къс тромаво се влачи. Току-що откъснат от скалата-майка, закача всички с острите си ръбове: “ Ах – отскача красавицата – не виждаш ли, ще ме повредиш!” Тя цялата е в жълто, рядък кехлибар. “ Остави го, с времето ще се оглади – шепне мраморът до нея, кой знае откъде довлечен, – неминуемо е.” Той много е пътувал, изразява се сложно. Но е красив – шлифован от времето и водата, доволно блещука. Всички знаят: не обича мидите и водораслите, те цапат бляскавата му повърхност. Затова нашият камък смутено се отдръпва с вълната сред своите другари, всички неоформени, ръбати и обрасли. Малки рачета пълзят смешно наоколо, рибка се залута сред гъсталака. Наоколо се полюляват гроздове от миди, водорасли са полегнали лениво. Закачливите вълнички ги дразнят, после побягват към брега. Гирляндите напразно се протягат, опитват да ги стигнат… а после дълго и учудено поклащат своите връхчета: “ На брега е животът – шепнат младите, – не напразно вълните бързат натам.” – “ Едва ли е толкова хубаво – им отговарят от дълбините. – Нали виждаме колко разочаровани, разбити се връщат. Не, скалите са остри и жестоки, не може това да е истинският живот. Във водата е спокойно, на кого са нужни безмилостните битки на сушата?.. Остани при нас!“ Залез е, морето се готви за сън. Пъстра медуза разперва приятелски пипала, вълните приспивно шумолят: “ Стой при нас, стой при нас…“
Смътно си спомняше камъкът родното място. Скалата се издигаше стръмно над гората, от никого непокорена, само облаците и птиците се рееха над нея. Но пристигнаха работници и не спряха с гърмежите, докато тя не падна. Все още бяха всички заедно, в началото свързани в големия отломък, след това на купчинка, просто неоформени късове. После пристигнаха каменарите и започнаха болезнено да изчукват острите ръбове. Вградиха ги в голямата кула на брега на морето. Здраво споени се устремяваха към синьото небе, отново само птиците им бяха съседи. Далече долу се чуваше постоянният шепот на водата… Докато пак не започнаха да стрелят, този път бяха войниците. Те донесоха и най-страшното – огъня. Хванати един за друг, камъните дълго се съпротивляваха. Все още бяха заедно, но… политна един, след него друг, горящата греда се търколи надолу по брега, отчаяно опитваше да се спаси. Кулата се приведе, като че ли молеше за милост и бавно потъна в морето. Вълните безпомощно наблюдаваха нещастието, уплашено притичваха напред, колкото можеха по-напред по пясъка, близваха пострадалите и отново се отдръпваха. Започваше отлив. Водата милостиво прегърна оцелелите и ги отнесе със себе си.
Заседнал в пясъка, нашият камък отдавна лежеше на морското дъно. В тихите летни вечери край него се събираха да поиграят малките рибки, цели ята се стрелкаха наоколо. Вълнички предпазливо ги заобикаляха, нерешително потегляха към брега, едва-едва изпълзяваха на пясъка… И бързаха обратно, следвайки очертаната от луната пътека. Кръглото светило строго ги направляваше, следеше да не се отклоняват от предписания път.
На повърхността морето е като огледало, тихо и спокойно. Но на дъното той усещаше вече теченията. Те носеха ветровете и гигантските вълни, които безмилостно повличаха всичко. Изтръгваха и най-здраво закрепилите се от техните убежища, влачеха ги дълго и болезнено, променяха ги. Незнайно къде се загуби хубавицата с жълтите нишки. Трудно разпознаваше даже другарите си в овалните, оформени камъни наоколо. При ясно време се оглеждаше във водата и не можеше да се познае. Камъкът отдавна беше сам, понякога залутала се мидичка се опитваше да се прилепи към него, но не намираше къде и се отказваше. Наблюдаваше със симпатия новите жители на морското дъно – тромави и нащърбени, но вече целите обрасли. Около тях винаги е оживено, шумно. Малко им завиждаше, макар че… не умеят още, би могъл да им покаже?.. Спомни си за надменния бял мрамор, от колко време не беше го срещал, къде ли важничи сега?.. А може би тогава не е бил високомерен, а самотен?
“ Ох – потръпна нашият камък от студената вълна, – не е ли много рано?” Погледна нагоре, луната угрижено се взираше в облаците, забулили хоризонта: “ Идва буря, жалко тук беше приятно, е, както и да е – помисли той и се освободи от прегръдката на пясъка.”
Силен вихър надипли морската повърхност, небето се намръщи. Луната уплашено забърза. Навъсени и злокобно черни облаците се разминаваха с нея, притичваха, събираха се заедно, готвеха се за предстоящата битка, отвсякъде прииждаха нови и нови… Скоро цялото небе се покри с тях. Нощното светило тревожно надникна за последен път и се скри. Светкавица раздра за момент плътната пелена, след това стана още по-тъмно. Като не знаеха накъде да вървят, вълните объркано започнаха да се блъскат една в друга, все по-силни и големи… Докато не откриха общия враг. Тогава яростни потеглиха към брега. Мощни течения откъснаха обитателите на морското дъно и също ги вкараха в боя.
Водата свистеше, гневно клокочеше, настървено гризеше скалата. Здраво вкопани в нея, се извисяваха останките от кулата, стръмна и недостъпна. Разпененото море долу не я плашеше, беше свикнала, какви ли не сражения се бяха разигравали край нея… Ураганен вятър долетя от незнайните морски простори и раздуха облаците, за да се включи в борбата. Но беше късно, ожесточената битка замираше. Последните вълни объркано потърсиха пътя на отстъплението, като изоставиха на пясъчните ивици частите на разбитата си армия. Далече в небето заблещука самотна звездица. Камъкът уморено се огледа, не беше ли идвал вече тук? Спомни си огъня и болката…
На сутринта слънцето изплува засмяно и любопитно занаднича из всяко кътче на опустошения бряг. Огря със симпатия рачето, то тичаше към водата, като грижливо заобикаляше пулсиращите медузи. После смешно се препъна, объркано смени посоката. Чайките съсредоточено се разхождаха сред останките на брега. Момче и момиче изтичаха хванати за ръка по стълбите и ги подплашиха, ятото излетя и закръжи около гирляндите водорасли запратени през нощта върху скалата: “ Виж, като гигантско коледно дърво – посочи момичето – красиво, нали?” – “ Да, наистина… Страшна буря беше, истински ураган, с огромни вълни … Но днес времето ще е хубаво – примижа младежът срещу слънцето.”
Огледа се и видя камъка, намести го удобно в дланта си. Поприведе се, изчака поредната вълна и го хвърли, той подскочи и набразди гладката синева на водата: “ Видя ли, видя ли, цели седем пъти – тържествуващо извика момчето, – ще ни върви…” После прегърна момичето и сянката стана една. Сутрешното слънце я запрати далече, вълната се огледа и тръгна по нея, но едва достигнала босите им крака се разколеба и замислено се отдръпна. Чайките възторжено запищяха, размахаха криле и полетяха – почти докосвайки неподвижната искряща повърхност на морето.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2642″]

Кладенецът беше дълбок, затова и въжето беше дълго. Всеки път, когато изваждаха пълната кофа, въжето с мъка се навиваше. Водата в кладенеца беше прозрачна, но слънчевите лъчи не стигаха никога до дъното. Затова пък навсякъде, където те надничаха между камъните и стените, растеше зелена тревица.
Долу в кладенеца живееше едно жабешко семейство. То беше попаднало там съвсем случайно, след като старата земна жаба скочи веднъж в кладенеца. Тя живееше и днес още. Зелените водни жаби, които смятаха себе си за истински обитатели на кладенеца и можеха да плуват във водата, признаха другите жаби за свои роднини и ги нарекоха „кладенчеви гости". Но гостите, както изглеждаше, намислиха да останат тук завинаги. Те живееха твърде добре на дъното между влажните камъни.
Веднъж старата баба жаба направи пътешествие.Тя седна в кофата с водата и се из¬качи с нея горе, но слънчевата светлина я ослепи и очите я заболяха. За щастие тя сполучи да се измъкне от кофата и — пляс! — скочи пак във водата, но три дена след това не чувствуваше гърба си от болки. Разбира се, тя не можеше да разправи много нещо за това, което беше видяла отвън, но знаеше, а туй знаеха и всички останали жаби, че кладенецът съвсем не е целият свят. Все пак старата жаба можеше да разкаже и друго нещо, но тя не обичаше да отговаря на въпросите — затова и никой не я разпитваше много.
— У-у-у, колко е дебела и грозна! — говореха за нея младите водни жабчета. — След време и децата й ще станат такива грозници.
Може да станат! — казваше старата жаба. — Но затова пък в главата на едно от тях, а може би и в моята собствена глава е скрит скъпоценен камък!
Водните жабчета я слушаха и пулеха очички и понеже туй не им се нравеше, кривяха лицата си и се гмуркаха на дъното. А младите земни жаби изпъваха от гордост задните си крачета, защото всяко от тях се мислеше за притежателка на скъпоценния камък. Сетне те седяха мирно край старата жаба и без да мърдат глави, питаха я какво нещо е скъпоценният камък и защо те трябва да се гордеят.
— Ах, да знаете само колко е хубав! — отвръщаше старата жаба. — Тоя камък носи щастие на оногова, който го притежава, и буди завист у другите. Повече не ме разпитвайте, няма да ви отговоря!
— Сигурно скъпоценният камък не е у мен! — каза най-младата от земните жаби. Тя беше толкова грозна, че по-грозна жаба от нея нямаше. — Пък и защо ли ми е такава скъпоценност? Щом тя сърди другите, каква радост мога да изпитвам аз? Не, аз искам само едно — да се покатеря някога на върха на кладенеца и да видя какво има горе, там трябва да е много хубаво.
— Я ти по-добре си стой на мястото! — рече старата жаба. — Тук ти познаваш всички и знаеш какво имаш. Пази се от кофата, тя може да те смаже. Ако ли пък попаднеш невредима в нея, тогава кой знае дали ще се върнеш жива при нас. Не всеки може да пада тъй добре като мен и да запази тялото и яйцата си.
— Квак! — въздъхна малката жаба също тъй, както ние, хората, казваме „ах"! 
Тя имаше такова силно желание да излезе от кладенеца и да се полюбува на широкия свят! Как силно я привличаше зелената тревица там горе!
И ето, на следната сутрин кофата спря случайно пред камъка, на който седеше младата жаба. Тя не можа да се стърпи и — хоп! — скочи вътре. Извадиха кофата и плиснаха водата.
— Тю, мръсна гад! — извика човекът, като видя жабата. — Такова нещо никога не съм виждал! — и при тия думи той ритна тъй силно нещастната жаба с дървената си обувка, че насмалко щеше да я осакати. Жабата едва успя да се скрие във високата коприва, която растеше край кладенеца. Тя се огледа наоколо и видя много стъбла едно до друго, погледна нагоре към слънчевите лъчи, които осветяваха листата и ги правеха прозрачни, и в тоя миг изпита същото чувство, каквото ние, хората, изпитваме, когато попаднем неочаквано в някоя гъста гора, където слънчевите лъчи проникват през клоните и листата.
— Тук е много по-хубаво, отколкото в кладенеца! Да, аз ще остана завинаги тук — каза малката жаба. И наистина мина час, мина още един, а тя продължаваше да лежи в копривата.
„Какво ли има отсреща? — мислеше тя през това време. — Щом съм дошла дотук, трябва да ида и по-нататък."
И младата жаба заподскача бързо и излезе на големия път. Слънцето я грееше, прахът я пудреше, а тя все вървеше и вървеше.
— Гледай ти, каква суша! — каза жабата. — Наистина, колко е хубаво! Дори нещо ме гъделичка от удоволствие!
Тъй тя стигна до един ров, където растяха незабравки и ливадничета. Над рова се издигаше жив плет от глогови и бъзови храсти. Колко много цветяимаше тук! Ето, прехвръкна пеперудка и жабата я помисли за цветче, което се е откъснало от стъблото си, за да може да разглежда по-добре белия свят. Да, жабата разбираше много добре това желание.
— Да можех да направя и аз такова пътешествие! — каза си жабата. — Квак! Това би било чудесно!
Цели осем дена и осем нощи прекара тя в рова, без да чувствува някаква липса на храна. Но на деветия ден жабата си помисли: „Време е вече да вървя! Може да намеря и нещо по-хубаво! Може би ще срещна някоя зелена жаба като мен или пък няколко водни жабчета!"
През последната нощ вятърът беше донесъл до ушите й жабешко крякане.
Тук наблизо живееха сигурно нейни роднини.
— Колко хубаво е да живееш, да се измъкнеш от кладенеца, да лежиш в копривата, да пълзиш по прашния път и да се търкаляш във влажния ров! Но по-нататък, по-нататък!
Трябва да се намери някоя жаба! Без това не може, природата не е достатъчна!
И жабата потегли отново на път. Тя излезе на полето и скоро стигна до едно езеро, обрасло по краищата с висока тръстика. Тя скочи в него.
— Тук е много влажно за вас! —извикаха няколко водни жабчета. — Но заповядайте!
Вие господин ли сте, или госпожица? Впрочем това няма никакво значение за нас. Молим, заповядайте!
Вечерта водните жабчета поканиха малката жаба на семеен концерт. Вие, разбира се, знаете какво е това семеен концерт: много радост и много тънки гласчета. Угощение нямаше, но затова пък питието беше предостатъчно — всичката вода на езерото.
— Сега ще продължа пътя си! — каза малката жаба. Тя се стремеше все към по-хубавото.
Тя видя над себе си големите ясни звезди, видя и новата месечина, видя и слънцето, което се издигаше все по-високо и по-високо.
— Значи аз все пак се намирам в кладенец, само че по-голям. Трябва да се изкача още по-виско! Нещо ме тегли, непрестанно ме тегли към по-хубавото.
А когато настъпи пълнолуние, жабата си помисли за месечината: „Няма ли да спуснат тая кофа, за да скоча в нея и да се издигна още по-високо? Или може би слънцето е по-голяма кофа? Колко голямо и лъчезарно е то! Ние всички бихме могли да се поберем в него. Трябва да внимавам, за да не изпусна случая. О, колко е светло в главата ми! Скъпоценният камък едва ли ще свети тъй силно. Аз и без това нямам в главата си скъпоценен камък, пък и не бих искала да имам. Искам само да се издигна още по-високо — към повече блясък и радост,— да, това е вече съвсем друго нещо. Едновременно чувствувам и лекота, и страх — предстои ми да направя една трудна стъпка и ще я направя. И тъй, напред! Напред по пътя!"
И тя закрачи или — с други думи — започна да пълзи и скоро излезе на един голям път, край който живееха хора. Тук имаше и градини с цветя, и бостани със зеле. Жабата седна да си почине край един бостан.
— Колко много същества има на тоя свят, които никога не съм виждала! И колко голям и хубав е самият свят! Само че трябва да го разгледам отблизо, а не да седя на едно място. И жабата се промъкна вътре в бостана. — Колко е хубаво тук! Каква зеленина!
— Да, зная много добре това! — каза гъсеницата, която седеше на едно зелево листо. — Моят лист е най-големият тук. Той закрива от очите ми половината свят, но аз мога и без тая половина.
— Куд-куд-куд-кудяк! — чу се наблизо и след малко в бостана влязоха няколко кокошки. Кокошката, която вървеше най-напред, се случи далекогледа. Тя забеляза веднага гъсеницата върху къдравия лист и я клъвна. Гъсеницата падна на земята и започна да се гърчи и извива. Кокошката я погледна най-напред с едното око, сетне с другото — тя никак не можеше да разбере какво означават тия гърчения.
— Да, тя не се гърчи от добра воля! — реши тя най-сетне и дигна главата си, за да клъвне още веднъж гъсеницата. Но в тоя миг жабата се изплаши толкова много, че изскочи под самия нос на кокошката.
— Ах, тя имала и съюзници! Къш, гадино проклета! — рече кокошката и си обърна гърба. — Не заслужава да си отварям устата за такова зелено червейче. Може дори и на гърлото ми да загорчи!
Останалите кокошки бяха на същото мнение и всички излязоха от бостана.
— Слава богу, изплъзнах се! — каза гъсеницата. — Ето какво значи да не губиш присъствие на духа. Но сега ми остава най-трудното: да се кача отново на моето зелево листо.
Къде е то?
Тогава малката жаба се приближи до нея, за да й помогне. Тя се радваше, че с грозотата си бе пропъдила кокошките.
— Какво искате да кажете? — попита гъсеницата. — Аз сама се спасих от опасността. У-у-у.не мога да ви гледам? Оставете ме, моля ви се, на спокойствие! Гледай ти,значи аз не мога да бъда спокойна дори в собствената си къща! Да , ето зелето, ето и моя лист. Чакай само да се изкача горе.
— Да, по-нагоре! — каза малката жаба. — По-високо! И тя чувствува също като мен, само че сега не е разположена — изплашила се е малко. Всички ние се стремим да се издигнем нагоре! — и жабата дигна главата си съвсем високо.
Върху покрива на селската къщичка отсреща стоеше един щъркел. Той тракаше с клюна си, тракаше и щъркелицата.
„Колко високо живеят те! — помисли си жабата. — Да мога да се изкача там!" В къщичката живееха двама млади студенти. Единият беше поет, другият естественик.Единият възпяваше радостно всяко прекрасно нещо — така, както то се отразяваше в сърцето му, възпяваше го в къси, ясни и звучни стихове. Другият се стремеше да проникне в самата същина на нещата, гледаше на всяко същество като на аритметическа задача, пресмяташе, умножаваше, искаше да узнае всички предмети както от външната, така и от вътрешната им страна и говореше за тях само с разсъдъка си. Той беше надарен с ясен ум и говореше за всичко с голямо увлечение. И двамата бяха добри и весели младежи.
— Ето една чудесна земна жаба! Прекрасен екземпляр! — каза естественикът. — Трябва да я сложа в спирт!
— Че ти имаш вече две! — отвърна студентът. — Остави я да се радва на живота.
— Но виж я колко е грозна! — рече първият.
— Ех, да беше скрит в главата й скъпоценният камък, аз сам бих ти помогнал да й разпорим търбуха! — каза поетът.
— Скъпоценен камък ли? — повториестественикът. — Вижда се, че много разбираш от естествена история!
— А нима не е хубаво онова народно поверие, което разправя,че в главата на жабата — най-отвратителното животно — се крие често най-скъпоценният камък? Нима туй също не се случва и с хората? Какъв скъпоценен камък притежаваше например Езоп? Ами Сократ?
Жабата не можа да чуе по-нататъшния разговор, но и това, което чу, тя разбра само наполовина. Двамата приятели отминаха и тя се спаси от опасността да попадне в спирта.
„И те говореха за скъпоценния камък! — помисли си жабата. — Добре, че го няма! Той щеше да ми причини доста неприятности."
В тоя миг откъм покрива на селската къщичка се чу тракане. Старият щъркел държеше реч, а неговото семейство гледаше накриво двамата студенти, които се разхождаха из бостана.
— Човекът е най-горделивото същество! — разправяше щъркелът. — Чуйте ги само как са се разбъбрали! Те не могат дори да тракат, а пък се гордеят с езика си! Няма що да се каже, хубав е тоя език, който след еднодневно пътуване става вече неразбираем! А ние се разбираме във всички кътчета на земята — и в Далечния север,и в Египет. Да, светът би могъл да съществува и без хората. Във всеки случай ние не чувствуваме никаква нужда от тях. Нам са нужни само жабчета и дъждовни червеи!
„Ето, туй се казва реч! — помисли си малката жаба. — Колко величествен е той и колко високо стои! Досега аз никога не съм виждала на такава висота! Ах, как хубаво плува!" — извика тя, когато щъркелът размаха криле и полетя във въздуха.
А щъркелицата продължаваше да разказва на децата си за Египет, за Нил и за чудната тамошна тиня. За малката жаба тия разкази бяха съвсем нови и увлекателни.
— Трябва и аз да отида в Египет! — каза тя. — Да иска само щъркелът или някое от децата му да ме вземе със себе си! Все и аз ще им се отплатя с нещо. Да, аз ще попадна непременно в Египет, на мен винаги ми върви. Наистина тоя вечен стремеж напред,
насладата, която той ми доставя — всичко туй е много по-хубаво от всякакъв скъпоценен камък в главата ми!
Жабата не знаеше, че тъкмо тоя вечен стремежбеше скъпоценният камък, който светеше в нейната глава.
В същия миг щъркелът връхлетя върху нея. Той видя жабата в тревата и я сграбчи не особено нежно с клюна си. Клюнът се затвори, вятърът засвири в ушите на жабата — туй беше твърде неприятно, но затова пък тя хвърчеше нагоре, към Египет!… И при тая мисъл очите на жабата светнаха и от тях сякаш отхвръкна искра.
— Квак! Ах!
Жабата умря, тялото й стана на малки късчета. Но къде отиде искрата от очите й?
Слънчевият лъч я улови, слънчевият лъч отнесе скъпоценния камък от главата на жабата.Къде?
Не питай за това естественика — попитай по-добре поета. Той ще ти го разправи като приказка и в тая приказка ще вземат участие и гъсеницата, и щъркеловото семейство. Представи си: гъсеницата се преобръща в какавида и от нея изхвръква чудно хубава пеперуда! Щъркеловото семейство отлита през планини и морета в далечната Африка, а сетне се връща по най-късия път пак в същата страна, на същия покрив. Да, това звучи по-чти невероятно и все пак е истина. Можеш да попиташ дори естественика — и той ще ти каже същото. Пък и ти сам го знаеш, защото си го виждал със собствените си очи.
А скъпоценният камък от главата на жабата?
Търси го в слънцето! Погледни го, ако можеш!
Но блясъкът на слънцето е ослепителен. Ние още нямаме такива очи, които биха могли да видят всичката хубост на света, ала един ден ще ги имаме и туй ще бъде най-вълшебната приказка, защото в нея ще участвуваме и самите ние.

В задния двор пристигна една патица от Португалия, други разправяха — от Испания, както и да е, това не е важно. Важното е, че я нарекоха „португалка". Тя започна да носи яйца, сетне я заклаха, изпържиха и поднесоха на масата — ето цялата й история. Всички патици, които се излюпиха от яйцата й, получиха също тъй името португалки, а туй вече значеше нещо. Сега от цялото семейство на португалките е останала в задния двор само една патица. В тоя двор можеха да влизат и кокошките, а сред тях се разхождаше важно и петелът.
— Той просто ме дразни с непоносимото си кукуригане! — казваше португалката. — Вярно е, че е красив — това не може да му се отрече, — но все пак не може да се сравнява с патоците. Той би трябвало да бъде малко по-въздържан,.но въздържанието е цяло изкуство, което изисква висока образованост. А образование имат само малките пойни птички, които живеят в липите на съседната градина. Колко сладко пеят те! Има нещо трогателно
— нещо, тъй да се каже португалско в тяхното пеене. Ако имах такава пойна птичка, аз щях да бъда за нея добра, любеща майка — това е в кръвта ни, в нашата португалска кръв.
Но едва патицата каза това, и от покрива долетя в задния двор една малка пойна птичка. Котката я подгони, но птичката все пак успя да се спаси, макар и със счупено крило.
— Прилича й много на тая кръвопийца — каза португалката. — Познавам я още от онова време, когато аз сама имах патенца. И на такива същества позволяват да живеят тук и да се разхождат свободно по покривите. Струва ми се, че подобни работи са невъзможни в Португалия.
И тя изказа своето съчувствие към малката пойна птичка, а останалите патици, които не бяха от португалска порода, изказаха също съболезнованията си.
— Бедната птичка! — казаха те, като се приближиха до нея една след друга. — Ние, разбира се, не пеем, но затова пък имаме тънко музикално чувство — ние чувствуваме много добре това, макар и да не говорим за него.
— А аз ще говоря! — рече португалката. — Аз искам да направя нещо за тая птичка. Това е наш дълг.
Тя влезе в коритото с водата и запляска тъй силно с криле, че птичката насмалко щеше да се удави в облялата я струя. Но туй бе направено с добро намерение.
— Това е едно добро дело! — рече португалката. — Нека другите вземат пример от мен!
— Пип! — извика птичката. Нейното счупено крило не й позволяваше да отърси водата. Но тя все пак разбра, че я бяха окъпали с добро намерение.
— Вие сте много добра, госпожо! — рече тя, но не поиска да я окъпят повторно.
— Аз никога не съм мислила за своята доброта — продължаваше португалката, — но зная само едно — аз обичам всички мои ближни с изключение на котката. Пък и това не може да се иска от мен: котката изяде две от моите патенца. Моля ви се, чувствувайте се тук като у дома си — ще ми бъде много приятно. Аз самата не съм тукашна — нещо, което вие, разбира се, забелязвате от държането ми. Само моят паток е тукашен — не от нашата порода, — но аз не съм горделива. И ако изобщо тук в двора има някой, който да може да ви разбира, това, смея да заявя, съм само аз.
— Тя има портулакия в гушата си! — подхвърли едно малко просто патенце и всички останали прости патици намериха тая шега за необикновено сполучлива: портулакия звучи също като Португалия. И патиците се побутваха и казваха: „Рап! Гледай ти какъв шегобиец!" Сетне те заговориха с малката пойна птичка.
— Португалката умее да се изразява! — разправяха те. — Такива големи думи ние нямаме в човките си, но от туй съчувствието ни към вас не е по-малко. Ако ние не правим нищо за вас, поне не крещим за това. Според нас, туй е по-благородно.
— Вие имате прекрасно гласче! — каза една от най-старите патици. — Колко приятно е да чувствуваш, че можеш да радваш тъй много другите! Наистина, аз не разбирам много от пеене, затова държа езика си в човката. И според мен, туй е по-добре, отколкото да бъбреш разни глупости като другите.
— Не й досаждайте! — намеси се португалката. — Тя има нужда от спокойствие и до¬бро гледане. Не искате ли, моя мъничка певице, да ви направя още една баня?
— Ах, не, не! Позволете ми да остана суха! — помоли птичката.
— Аз пък само с вода се лекувам! — продължаваше португалката. — Водата е полезна също тъй и за развлечение. Ето, тук скоро ще дойдат на гости кокошките от съседния двор -между тях има и две китайки. Те ходят в панталонки и са твърде образовани. Те също не са тукашни и това, разбира се, ги издига в моите очи.
Кокошките дойдоха, а заедно с тях — и петелът. Тоя път той беше твърде любезен.
— Вие сте истинска пойна птичка! — каза той. — Вие правите с вашето мъничко гласче всичко, каквото може да се направи с него. Трябва само да пеете по-силно, та всеки да разбере, че пее мъж!
При вида на птичката двете китайки изпитаха голяма радост. След банята малката птичка беше тъй разрошена, че те я помислиха за китайско пиле.
— Колко е мила! — казаха те и започнаха да говорят с нея. Те говореха съвсем тихо и прибавяха към всяка сричка частицата „па", както подобаваше на истински породисти китайки.
— И ние сме от вашата порода – продължаваха те — Патиците, дори самата португалка,
принадлежат към водните птици — нещо, което и вие сигурно сте заоелязали. вие не ни познавате, пък и за нас изобщо малцина искат да знаят — дори и кокошките, с които, така да се каже, ни свързват роднински връзки! Но както и да е. Ние си вървим спокойно из пътя между другите и си имаме свои разбирания: гледаме само доброто, го-ворим само за доброто, макар че е много трудно да го намерим там, дето го няма. Освен нас двете и петела сред кокошките няма нито една честна и даровита личност. А за патиците и да не говорим. Позволете ни да ви предупредим, мъничка пойна птичко: не се доверявайте много на тая патица с късата опашка — тя е хитра! А пък оная пъстрата с кривата шарка на перата обича страшно много да спори и взема винаги последната дума, макар че никога не излиза права. А оная дебелата патица говори за всички лошо и туй е съвсем противно на нашата природа: ако не можеш да кажеш за някого нещо хубаво, по-добре е да си мълчиш.Само португалката е малко по-образована и с нея можеш да се раз-береш.
— Какво ли си шепнат вечно тия китайки? — чудеха се две прости патици. — Те просто досаждат. Досега не сме разменили нито дума с тях.
В тоя миг дойде патокът. Той помисли пойната птичка за врабче.
— Наистина аз не виждам никаква разлика между тях — каза той. — Всички тия птички си приличат една на друга. Те са просто играчки, а играчката си остава винаги играчка.
— Не обръщайте внимание на думите му! — прошепна португалката. — Той е улисан в работа и освен работата нищо друго не признава. Да, а сега аз ще легна да си почина малко. Наш дълг е да се грижим сами за себе си, за да бъдем достатъчно тлъсти, когато дойде денят да ни напълнят с ябълки и сливи.
И тя се излегна на слънце и замига с едно око. Мястото й беше хубаво, самата тя беше хубава и заспа хубаво. Пойната птичка почеса счупеното си крилце и се притисна до своята покровителка. Слънцето грееше чудесно, мястото беше прекрасно.
Съседските кокошки започнаха да ровят в земята. Всъщност те бяха дошли тук само за да си търсят храна. Първи си отидоха китайките, след тях — и останалите. Остроумното патенце каза, че португалката ще изпадне скоро в „патешко слабоумие"! Другите патици закрякаха от смях.
— Патешко слабоумие! — говореха те. — Великолепно! Гледай ти, какъв шегобиец! — Патиците си спомниха и първата негова шега за „портулакия" и започнаха да я повтарят.
Туй беше ужасно смешно! Сетне и те легнаха да се попекат на слънцето.
Но след малко в задния двор плиснаха шумно помия и разни остатъци от ядене. От тоя шум се събудиха всички и запляскаха с криле. Събуди се и португалката, обърна се на другата страна и натисна доста грубо малката пойна птичка.
Пип! — изписка тя. — Настъпихте ме, госпожо!
— Че защо се завирате в нозете ми! — отвърна португалката. — Не бъдете толкова нежна! И аз имам нерви, но никога не казвам „пип"!
— Не се сърдете — рече птичката. — Аз казах „пип" съвсем неволно.
Но португалката не можа да я чуе. Тя се нахвърли върху храната и се наобядва отлично. Птичката се приближи отново до нея и поиска да й достави удоволствие с пеенето
Чик-чирик! Чик-чирик! Как се радвам в тоя миг! Чуйте всички моя вик: Чик-чирик! Чик-чирик
— Трябва да си почина малко след яденето! — каза португалката. — Вие трябва да се
съобразявате с тукашните обичаи. Сега искам да поспя!
Малката пойна птичка се смути страшно много: та тя искаше да изкаже радостта си! Когато португалката се събуди, птичката застана отново пред нея и й поднесе едно намерено зрънце. Но патицата не беше спала добре и затова, разбира се, беше в твърде лошо настроение.
—Дайте това на някое пиле! — рече тя. — И, моля ви се, не се въртете постоянно пред очите ми!
— Защо ми се сърдите? — попита птичката. — Какво съм ви направила?
— Направила? — повтори португалката. — Извинете за забележката, но вашите думи са твърде неприлични!
— Вчера беше хубав слънчев ден — каза птичката, — а днес е тъй мрачно и задушно
— Много разбирате от времето — отвърна португалката. — Денят още не се е свърши. Но не гледайте тъй глупаво!
— Ах, сега вашите очи приличат също на ония зли очи, от които се спасих!
— Безсрамнице! — извика порутгалката. — Как смееш да ме сравняваш с котката, с това хищно същество? Аз, която нямам нито капчица зла кръв? Аз те взех под моя закрила и трябва да те науча на добро държане .
И тя откъсна веднага главата на бедната птичка, която падна мъртва.
— Гледай ти! — рече португалката. — Та значи тя и това не можа да понесе! Знаех си аз, че не беше за тоя свят. Аз бях майка за нея — да, туй го чувствувам, защото имам сърце.
В тоя миг съседският петел надникна в двора и изкукурига като локомотив.
— Ах, вие ще ме уморите с вашето кукуригане! — извика португалката. — Вие сте виновен за всичко. Тя си изгуби главата, пък и аз, струва ми се, скоро ще изгубя моята.
— Няма да е голяма загуба! — рече петелът.
— Моля да говорите с уважение за главата ми! — възрази португалката. — Тя имаше глас, умееше да пее, беше образована. Тя се отличаваше с добро и милостиво сърце, а това е едно ценно качество както за животните, тъй и за така наречените хора.
Около мъртвата птичка се събраха всички патици. Изобщо патиците чувствуват и изразяват силно своите чувства: и завистта, и състраданието. Понеже тук нямаше на какво да завиждат, те започнаха да изказват съболезнованията си. Дойдоха и две китайки.
— Такава пойна птичка ние никога вече не ще имаме! Тя беше почти китайка — шепнеха те и кудкудякаха със сълзи на очите. Останалите кокошки също тъй започнаха да кудкудякат, но очите на патиците бяха по-червени от очите на всички други.
— Да, ние имаме сърце! — казаха те. — И него никой не може да ни отнеме!
— Сърце! — повтори португалката. — И то велико сърце!
Време е вече да помислим с какво да натъпчем стомасите си! — рече патокът. — Това е по-важно от всичко друго! Голяма работа, че се счупила една играчка! Мигар малко такива играчки има още по света?

Имаше някога един беден княз. Неговото княжество беше малко, но не пък толко¬ва малко, че той да не може да се ожени.
Разбира се, от негова страна беше твърде смело да заяви, че иска царската дъщеря. Но все пак князът направи това, защото славата му гърмеше надлъж и нашир и защото знаеше, че стотици царкини ще приемат с благодарност предложението му, ако той ги поиска. И тъй, какво му каза царската дъщеря?
Ей сега ще узнаем.
На гроба на покойния баща на княза растеше розов храст — един чудно хубав розов храст! Той цъфтеше веднъж на пет години, но и тогава на храста се разлистваше само една-едничка роза. Затова пък тоя цвят имаше такова ухание, че всеки, който го помиришеше, забравяше всичките си скърби и грижи.
Князът имаше и един славей, който пееше тъй хубаво, сякаш всички песни на света бяха събрани в неговото мъничко гърло. Ето тая роза и тоя славей князът реши да подари на царкинята. Той ги сложи в големи сребърни кутии и й ги изпрати.
Царят заповяда да внесат даровете в голямата зала, където царкинята играше „на гости" със своите придворни дами. Като видя големите кутии, царкинята запляска радостно с ръце.
— Ах, тук сигурно има някое малко котенце! — каза тя. Но от кутията извадиха чудната роза.
— Ах, колко хубаво е направена! — извикаха всички придворни дами.
— Тя е нещо повече от хубава — рече царят. — Тя е прекрасна! Ала в тоя миг царкинята хвана розата и едва не заплака.
— Ух, татко! — каза тя. — Тая роза не е изкуствена, а естествена.
— Ух! — повториха всички дами. — Тя е естествена!
— Не бързайте да се сърдите! Нека видим по-напред какво има в другата кутия — рече царят и от кутията извадиха славея. И той запя тъй хубаво, че за него вече никой не можеше да каже нещо лошо.
— Чудесно! Очарователно! — извикаха придворните дами.
— Колко много ми напомня тая птичка за музичката на покойната царица! — рече един стар царедворец. — Да, същият глас, същите звуци!
— Да — каза царят и заплака като дете.
— Навярно тая птичка не е истинска! — извика царкинята.
— Истинска е! — отвърнаха пратениците, които бяха донесли подаръците.
— Да я пуснем тогава на свобода! — каза царкинята и така тя не позволи на княза да се яви при нея.
Но князът не беше човек, който се отчайва. Той намаза лицето си с черна и кафява боя, нахлупи на главата си един калпак и похлопа на царските врати.
— Добър ден, царю честити! — каза той. — Няма ли тук в двореца някоя работа за мен?
— Да знаеш само колко души питат като теб за работа! — рече царят. — Но чакай, аз наистина имам нужда от свинар. Ние имаме тук много свине.
И тъй, главиха княза за царски свинар. Дадоха му една малка стаичка до свинските кочини и той заживя в нея. Цял ден прекара в работа и привечер направи едно чудно гьрненце. Това гърненце беше цяло обкичено със звънчета и когато в него варяха нещо, звънчетата пееха старата песничка:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
Ала най-забавно от всичко беше това, че щом човек поставеше ръката си над парата на гърненцето, можеше да се познае кой каква гозба готви в града.
И ето, царкинята излезе на разходка със своите придворни дами и чу сладкия звън на звънчетата. Тя се спря и лицето й светна от радост: тя също умееше да свири на пианото „Ах, мой мили Августин". Това беше едничката песен, която тя знаеше да свири, и то само с един пръст.
— И аз мога да свиря това! — извика тя. — Гледай ти какъв учен свинар имаме! Я слушайте, нека някоя от вас иде при него и го попита колко струва тоя инструмент!
И една от придворните дами трябваше да обуе дървени обувки и да отиде в задния двор.
— Колко искаш за гърненцето? — попита тя.
— Десет целувки от царкинята! — отвърна свинарят.
— Боже опази! — извика придворната дама.
— По-евтино не може! — рече свинарят.
— Е, какво каза той? — попита царкинята.
— Не мога да го кажа! — отвърна придворната дама. — То е ужасно!
— Тогава пришепни ми го на ухото.
И придворната дама прошепна на ухото на царкинята желанието на свинаря.
— Простак! — извика царкинята и си тръгна. Но едва направи няколко стъпки и звънчетата запяха нежно и мило:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
— Слушай, – каза царкинята на придворната дама. – Иди и го попитай не желае ли десет целувки от моите придворни дами!
— Не, благодаря! — отвърна свинарят. — Или десет целувки от царкинята, или гърненцето ще си остане при мен.
— Колко неприятно! — каза царкинята. — Добре тогава, застанете всички около мен, за да не ни види някой!
И придворните дами я обградиха, разгърнаха пелерините си и свинарят получи от царкинята десет целувки, а тя — гърненцето.
Ех, каква радост беше! Цялата вечер и целия ден след това гърненцето клокочеше на огнището. В града не остана нито една кухня — като започнеш от царската и свършиш с кухнята на простия обущар, — за която да не знаеха какво се готви в нея. Придворните дами скачаха и пляскаха с ръце.
— Ние знаем кой ще яде днес сладка супа и млинчета! Ние знаем кой ще яде кашица и свински пържоли! Колко е весело! Колко е забавно!
— Да, забавно е — съгласи се главната придворна дама.
— Само да не кажете нещо за целувките, че знаете ли, аз съм царска дъщеря!
— Нито думица не ще се чуе от нас! — обещаха всички.
Свинарят или с други думи князът, когото те смятаха за свинар, не пропиля деня напразно, а се залови за работа и направи едно кречетало. Щом някой завъртеше кречеталото, разнасяха се звуците на всички валсове и танци, каквито имаше по света.
— Но това е чудесно! — каза царкинята, когато излезе на разходка. — Досега не съм слушала такова нещо! Вижте какво, я идете при него и го попитайте колко иска за тоя инструмент. Само че целувки вече не давам.
— Той иска сто целувки от царкинята! — рече придворната дама, която отиде при свинаря.
Той си е загубил ума! — извика царкинята и тръгна да си върви. Но щом направи няколко стъпки, тя се спря.
— Трябва да поощряваме изкуството! — каза тя. — При това аз съм царска дъщеря! Кажи му, че ще му дам както вчера десет целувки, а останалите нека вземе от моите придворни дами!
— Но туй никак не ни харесва! — казаха придворните дами.
— Глупости! — рече царкинята. — Щом аз мога да го целувам, какво остава за вас! Не забравяйте, че аз ви храня и ви плащам!
И придворната дама трябваше да отиде отново при свинаря.
— Сто целувки от царкинята! — каза той. — Иначе кречеталото ще си остане при мене.
— Я елате насам! — заповяда царкинята и всички придворни дами я обградиха, а свинарят започна да я целува.
— Какво са се натрупали там пред свинските кочини? — попита царят, който беше излязъл на балкона. Той разтърка очи и си сложи очилата. — Придворните дами трябва пак да са измислили нещо. Я чакай да видя!
И царят оправи пантофите си, защото за пантофи му служеха едни стари подпетени обуща.
Ех, как зашляпа той с тях!
Когато слезе в задния двор, той се приближи тихичко до придворните дами, които бяха заети с броенето на целувките, защото те трябваше да внимават да не би свинарят да получи повече целувки, отколкото беше уговорено. Затова никой не забеляза царя и той се подигна на пръсти.
— Какво е това? — каза той, като видя как се целуват князът и царкинята, и запрати по тях единия си пантоф точно в тоя миг, когато свинарят получаваше от царкинята осемдесет и шестата целувка.
— Вън! — извика разсърденият цар и изгони из царството си и царкинята, и свинаря.
Тя стоеше и плачеше, свинарят се караше, а над главите им се изливаше пороен дъжд.
— Ах, нещастница аз! — охкаше царкинята. — Защо не се омъжих за някой прекрасен княз. Ах, колко съм нещастна!
А свинарят се скри зад едно дърво, изтри отлицето си черната и кафява боя, захвърли мръсните си дрехи и се яви пред нея във всичкия си царски блясък и хубост, така че царкинята, без да иска, се поклони пред него.
— Сега аз те презирам! — рече той. — Ти не пожела да се ожениш за един честен княз!
Ти не разбра значението на славея и розата, а свинаря можа да целуваш само заради играчките му! Тъй ти се пада сега!
И той си отиде в своето княжество, и хлопна вратата под носа й. А тя остана отвън и можеше да пее, колкото си иска:
Ах. мили Августин, всичко е свършено!

Ей там, в края на улицата, се издигаше стара, много стара къща. Тя беше на около триста години — за това свидетелствуваше надписът, изрязан върху лицето на къщата, сред лалета и хмелни клончета. Там можеше да се прочете и цяло едно стихотворение, написано със старинни букви, а над прозорците бяха изрязани в дървото най-различни глави с раз¬кривени образи. Горният кат на къщата се издаваше доста напред над долния, а под самия покрив имаше водосточна тръба с глава на змей. Дъждовната вода трябваше да тече из устата на змея, ала изтичаше из корема му, защото тръбата беше пробита.
Всички други къщи по тая улица бяха съвсем нови и чисти, с големи прозорци и с гладки стени. Самият им вид показваше, че те не искаха да имат нищо общо със старата къща. Навярно те си мислеха: „Дълго ли още ще стърчи тя за срам на цялата улица? Тя се издава тъй много напред, че закрива гледката от нашите прозорци. А пък стълбата й! Тя е широка като стълба на палат и висока като стълба на камбанария. Железните й решетки напомнят вход на гробница, а бакърените главички по тях… не, туй е истинско безобразие!"
Точно срещу старата къща също се издигаха нови хубави къщи и те бяха на еднакво мнение с другите. Ала на прозореца на една от тия къщи седеше малко момченце със сочни, румени бузички и с ясни, светли очички. На него му харесваше много старата къ¬ща — както на слънчева светлина, така и при лунно сияние. Момченцето можеше да седи дълго на прозореца, да гледа стената с разкъртената мазилка и да си представя най-чудновати картини от миналото, когато улицата е имала съвсем друг вид: с широки стълби пред къщите, с корнизи и с островърхи покриви. То виждаше войници с копия в ръцете и водосточни тръби като дракони и крилати змейове… Да, тая къща заслужаваше дълго да я гледа човек! В нея живееше един старец, който носеше кожени панталони до коленете, дълго палто с големи медни копчета и перука — истинска, хубава перука! Всяка сутрин при него идваше друг старец, който чистеше стаята му и изпълняваше неговите поръчки. През останалото време на деня старият господин биваше съвсем сам в старата къща. Понякога той отиваше до прозореца и поглеждаше на улицата. Тогава момченцето му кимаше с глава, старецът му отвръщаше и по тоя начин те се запознаха и сприятелиха, макар че не бяха разменили нито дума помежду си.
Веднъж момченцето чу как неговите родители казаха:
— Добре би живял нашият стар съсед, ако не беше тъй самотен!
На следния неделен ден момченцето загъна нещо в хартия, излезе на улицата и спря слугата на стареца, който минаваше в това време край него.
— Слушай! — каза му то. — Занеси, моля ти се, това на стария господин отсреща. Аз имам два оловни войника — ето тук е единият. Дай му го, за да не бъде тъй самотен.
Старият слуга кимна радостно с глава и занесе оловния войник в старата къща. После същият слуга отиде при момченцето и го запита дали желае да дойде на гости у старе¬ца. Родителите позволиха и момченцето отиде у съседа.
Медните главички по оградата на стълбата блестяха по-силно от друг път. Изглеждаше, че те бяха отново излъскани в чест на госта. Тръбачите пък, изрязани върху вратата между лалетата, сякаш свиреха с всичка сила: бузите им бяха издути повече, отколкото по-рано. Да, те тръбяха: „Тра-та-та-та… малкото момченце иде… Тра-та-та-та!" И след това вратата се отвори. Коридорите бяха украсени със старинни портрети на рица¬ри в железни брони и на дами в копринени рокли. Броните дрънкаха, копринените рокли шумяха. Сетне се откри и стълбата. Отначало тя водеше нагоре, после се извиваше малко надолу и най-сетне излизаше на един балкон, който наистина не се крепеше вече много здраво. По него се виждаха големи дупки и дълги цепнатини, ала из тях се промушваха лис¬та и трева, защото целият балкон, дворът и стените бяха обрасли в такава гъста зеленина, та изглеждаше, че човек се намира в градина. Тук имаше старинни саксии, украсени с глинени глави и с магарешки уши също от глина. Цветята в тях растяха на пълна свобода. В една саксия растеше карамфил.Той беше пуснал зелени стръкчета на всички страни и сякаш говореше съвсем ясно: „Ветрецът ме милва, слънцето ме целува и ми обещава за неделя мъничко цветче — мъничко цветче за неделя!"
Сетне те влязоха в една стая, чиито стени бяха покрити със свинска кожа, а върху ко¬жата бяха отпечатани златни цветя.
„Позлатата се изтрива, свинската кожа остава" — говореха стените.
В тая стая имаше столове с високи облегала, с резба и с дръжки от двете страни. „Седнете! — говореха те. — Ох, нещо пращи в нас! Сега и ние ще заболеем от ревматизъм като стария шкаф! Ревматизъм в гърба, о-ох!"
И след това малкото момченце влезе в стаята, където седеше старецът.
— Благодаря ти за оловния войник, малки приятелю, благодаря ти и за това, че дойде при мен — рече старецът.
— Благодарим, благодарим! — казваха всички мебели. Тук имаше толкова столове, маси и канапета, че те си пречеха едни на други, когато искаха да погледнат момченцето.
Върху стената висеше портрет на хубава млада жена с весело лице, но със старомодна прическа и рокля: косите й бяха напудрени, а роклята й бе надиплена на безброй гънки. Тя не изказа благодарност, ала с кротките си очи погледна ласкаво малкото момченце, което попита веднага стареца:
— Отде си взел тази картина?
От дюкянчето на вехтошаря — отвърна старецът. — Той има много такива портрети, на които никой не обръща внимание, защото изобразените по тях хора са отдавна измрели и погребани. Ето и тая жена е умряла преди петдесет години, но някога аз я познавах. Под портрета висеше китка от увехнали цветя. Навярно и те бяха на петдесет години, защото изглеждаха много стари. А махалото на големия часовник се клатеше напред-назад, стрелките се въртяха и всичко в стаята ставаше от минута на минута по-старо, без някой да забележи това.
— У дома казват — рече момченцето, — че ти си много самотен.
— О — отвърна старецът, — старите спомени ме посещават постоянно и с тях идват при мене толкова познати лица и образи!.. А ето че сега дойде и ти! Не, аз си живея много добре!
И след това той сне от полицата книжка с картинки. Тук бяха изобразени дълги процесии, най-чудновати коли, каквито днес не се срещат, войници, приличащи на момчета от карти за игра, и граждани с развети знамена. На знамето на шивачите беше нарисувана ножица, придържана от два лъва. Обущарите имаха знаме без обуща, но затова пък там бе изрисуван двуглав орел, защото обущарите правят всичко в чифтове. Да, много забавна беше тая книжка.
Старецът отиде в другата стая, за да вземе сладко, ябълки и орехи. Наистина в тая стара къща човек се чувствуваше много добре.
— Аз не мога да остана тук — рече оловното войниче, което стоеше върху сандъка. — Тук е тъй пусто и тъй тъжно! Когато свикнеш със семейния живот, такава самота е просто непоносима. Аз нямам сили за това. Дните са ужасно дълги, а нощите нямат край. Тук не е като у вас, където твоите родители си приказват весело, а вие, децата, дигате шум до бога. Колко пусто е тук при стареца! Може би ти мислиш, че някой го целува, че го милва или че му прави елха за Нова година? Много се лъжеш. Него го чака само гробът!… Не, аз наистина не мога да изтърпя такъв живот.
— Ти не трябва да си представяш всичко тъй лошо — отвърна малкото момченце. — Според мен, в тая къща се живее чудесно, а освен това старите спомени довеждат тук толкова познати гости.
— Но аз не ги виждам и не ги познавам — каза оловното войниче. — Аз не мога да остана тук!
— Ти трябва да останеш! — заповяда момченцето.
В тая минута старецът влезе с весела усмивка в стаята, донесе чудесно сладко, ябълки и орехи. И тогава момченцето престана да мисли за оловното войниче.
Доволно и щастливо се върна то у дома си. Минаваха дни и седмици, а от старата къща пращаха поздрави на момченцето и то изпращаше поздрави на стопанина на старата къща. След туй момченцето отиде отново на гости у стареца.
Тръбачите върху вратата затръбиха пак: „Тра-та-та! Малкото момченце дойде! Тра-та-та!" И мечовете, и броните на старите рицарски портрети дрънкаха, копринените рокли шумяха, свинската кожа говореше, а старите столове скърцаха и пъшкаха от ревматизма в гърба си: „Ох!" Всичко беше досущ еднакво, както първия път, защото в старата къща часовете и дните с нищо не се различаваха помежду си.
— Не, аз не мога да остана повече тук! — каза оловното войниче. — Аз плаках с оловни сълзи. Тук е много тъжно! По-добре е да отида на война и да загубя там ръцете и краката си. Все пак ще има някаква промяна. Сега аз зная какво нещо са спомените, които водят със
себе си познати хора. Те посетиха и мен и, повярвай ми, туй беше приятно само в началото.
Но накрая те ме доведоха дотам, че аз насмалко щях да се хвърля от сандъка. Аз видях теб и близките ти тъй ясно, сякаш вие бяхте наистина тук. Стори ми се, че беше пак неделна утрин и вие, децата, стоите в трапезарията. Татко ви и майка ви бяха също при вас.
Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе двегодишната ви сестричка Мария, която започва веднага да танцува, щом чуе музика или пеене. И сега тя започна да повдига крачетата си и да играе, без да може да попадне в такта, защото вие пеехте много бавно. Отначало тя застана на един крак и изпъна главичката си напред, сетне застана на другия и пак изпъна главичката, ала танцът не вървеше. Вие всички бяхте много сериозни и аз не можах да се удържа, разкисках се и паднах на масата. На челото си още имам подутина, но тъй ми се и падаше. Всичко туй и още много други неща, които съм виждал, слушал и преживял във вашето семейство, изпъкват сега пред очите ми. Ето какво нещо са спомените… Кажи ми, пеете ли вие още в неделни дни? Разкажи ми нещичко за мъничката Мария. Ами как живее моят приятел, другият оловен войник? Ето туй се казва щастливец!.. Не, аз не мога да остана повече тук!
— Ти си подарен и трябва да останеш! — каза момченцето. — Мигар не можеш да разбереш това?
В тоя миг влезе старецът с едно сандъче, в което имаше най-различни предмети: кутийки, шишенца, стари карти за игра — големи и позлатени, каквито днес няма. Старецът показа на госта си още много други сандъчета и чекмеджета, а сетне отвори и старото пиано, на чийто капак отвътре бе изрисуван пейзаж. Под пръстите на стареца пианото издаваше глухи, трептящи звуци и сам той започна да пее тихо някаква тъжна песничка.
— Тая песен пееше някога тя! — каза той, като посочи портрета, купен от вехтошаря. И очите на стареца блестяха.
— Искам да отида на война! Искам да отида на война! — закрещя изведнъж оловното войниче и се хвърли на пода.
Но къде потъна то? Търси го и старецът, търси го и момченцето — никъде го нямаше.
— Ще го намеря после — рече домакинът. Но той не можа да го намери, защото подът имаше много дупки и цепнатини. Оловното войниче бе паднало в една от тях и остана да лежи там като в отворен гроб.
Вечерта малкото момченце се върна в къщи. Мина тая седмица, минаха и много други седмици. Настъпи зима. Прозорците замръзнаха и момченцето трябваше да дъха по стъклата им, за да гледа през разтопената дупчица старата къща. Всички нейни извивки и надписи по стените бяха покрити със сняг, дори стълбата беше цяла заснежена, сякаш в къщата не живееше никой. И в нея наистина нямаше никой: старецът бе умрял.
Привечер пред вратата на къщата спря погребална кола, в която сложиха ковчега, и старецът замина за семейната гробница извън града. Никой не вървеше след колата, защото всички приятели на покойника бяха отдавна измрели. Само малкото момченце изпрати подире й една въздушна целувка.
След няколко дни в старата къща обявиха разпродажба и момченцето видя от прозореца си как изнесоха старите портрети с рицарите и дамите, саксиите с дългите уши, старите столове и шкафове. Всички тия неща попаднаха у разни хора. Портретът на хубавата жена, купен от вехтошаря, се върна пак в дюкянчето му и си остана там, защото никой вече не си спомняше за жената и никой нямаше нужда от тоя портрет.
През пролетта бе срината и старата къща като никому ненужна вехтория. От улицата можеше да се надникне право в стаята, дето кожената обвивка по стените висеше на парцали, а буйната зеленина на балкона продължаваше да обгръща съборените греди. След това мястото, дето се намираше старата къща, бе грижливо разчистено.
— Отдавна трябваше да стане това! — казаха съседните къщи.
Минаха много години и на улицата се издигна нова великолепна къща — с големи про¬зорци и с бели, гладки стени. А на мястото на старата къща се раззелени градинка с желязна ограда и с желязна вратичка. Тя беше много хубава. Минувачите се спираха и надничаха през оградата. Врабчетата кацаха на рояци по дивата лоза, чуруликаха силно и си разправяха разни истории — но не за старата къща. Те не я помнеха вече, защото оттогава бяха минали много години — толкова много, че малкото момче успя да стане възрастен човек и при това такъв хубавец, че неговите родители не можеха да му се нарадват. Той се ожени и се премести веднага с жена си в новата къща с градинката. Той стоеше до своята жена и я гледаше как посажда в земята едно хубаво полско цвете и затиска рохкавата пръст с ръката си.
— Ах! Какво е това? — извика тя изведнъж, като се убоде. Из меката земя стърчеше нещо остро. Туй беше — ха сега познайте! — да, туй беше оловното войниче, същото онова войниче, което се беше изгубило в стаята на стареца и дълго се бе търкаляло между чакъла и сгурията. То бе прекарало много години в земята.
И младата жена избърса войничето най-напред с един зелен лист, сетне с тънката си носна кърпичка. И оловното войниче се почувствува тъй, като че бе отворило очи след дълъг припадък.
— Покажи ми го! — рече младият човек и поклати усмихнат глава. — Невъзможно е да бъде същото. Но то ми спомня историята за едно оловно войниче от дните на моето детинство.
И той разправи на жена си за старата къща, за стареца и за войничето, което бе изпратил на стареца, за да не бъде тъй самотен. И неговият разказ беше тъй жив, че в очите на младата жена блеснаха сълзи.
— А може пък туй да е същото оловно войниче — каза тя. — Аз ще го запазя като спомен за всичко, което ми разправи. Но ти трябва да ми покажеш гроба на стареца.
— Да, ако го знаех къде е! — отвърна младият човек. — Никой не знае тоя гроб. Всички приятели на стареца бяха измрели и никой не се погрижи за гроба му. А аз бях тогава съвсем малко дете.
— О, колко страшно е да бъдеш толкова самотен! — въздъхна тя.
— Да, страшно е — рече оловното войниче, — но затова пък е много хубаво, когато не си забравен!
— Много е хубаво! — разнесе се някакъв глас наблизо; ала само оловното войниче разбра, че тия думи изрече парчето кожа от някогашната стена на старата къща. Всичката по-злата по него се беше изтрила и самата кожа бе заприличала на топка влажна земя, ала все пак тя си имаше свое мнение, което изказа гласно:
— Позлатата се изтрива, свинската кожа остава.
Но оловното войниче не вярваше това.

В германската земя Вюртенберг — там, дето акации растат край големия път, дето ябълкови и крушови дървета се огъват наесен .към земята под тежината на узрелите си плодове — се намира градчето Марбах. Макар и малко, това градче е разположено сред прекрасна местност край брега на реката Некар, която се носи бързо край села, стари рицарски замъци и зелени лозя и бърза да слее водите си с водите на гордия Рейн.
Беше късна есен. Лозите наистина още не бяха хвърлили зеления си накит, но листата вече бяха покрити с червеникави багри. Дъждът се лееше непрестанно, студеният есенен вятър ставаше все по-силен и по-остър — за сиромасите хора настъпи не много приятно време.
Дните ставаха все по-къси и по-мрачни. Дори навън, под откритото небе, беше тъмно, а в малките стари къщици се бе смрачило отдавна. Една от тия къщици, бедна и малка, с малки ниски прозорци, гледаше към улицата. Семейството, което живееше в нея, бе сиромашко, но честно и трудолюбиво. Тук всяка минута очакваха да се яви на бял свят нов човек. И ето, че от камбанарията се разнесе дълбок, празничен звън.
Майката чувстваше безкрайна радост, а камбаната със своя звън сякаш известяваше за това на целия свят и околността. Две светли детски очички я гледаха. Косицата на бебето светеше като златна. Детенцето, видяло за пръв път света в оня мрачен ноемврийски ден, бе поздравено от камбанен звън. Майката и бащата го целуваха и записаха в библията си: „На 10 ноември 1759 година ни се роди син". По-късно те прибавиха: „Детето бе кръстено Йохан-Кристоф-Фридрих".
Но какво стана с това детенце? Какво излезе от бедното момче, което се роди в малкото градче Марбах? Да, по онова време още никой не знаеше това, дори и старата камбана, макар че тя беше окачена високо и звънеше силно при неговото раждане — при раждането на оня, който отпосле трябваше да изпее най-чудната „Песен за камбаната".
Момчето растеше, а заедно с него растяха и старееха всички наоколо. Родителите му наистина се преселиха скоро в друг град, но в Марбах останаха техни добри приятели и един прекрасен ден майката и синът отидоха на гости в старата си родина. Момченцето беше едва на шест години, но знаеше по нещо от книгите и често пъти вечер, когато седеше на малкото си тръстиково столче,слушаше баща си, който четеше високо басните на Гелерт или поемата на Клопщок „Месиада".
При това първо гостуване в Марбах майката исинът намериха много малко промени: та те неотдавна бяха напуснали градчето. Къщите стояха на предишните си места. Те бяха все със същите островърхи покриви, изпъкнали стени и ниски прозорци. Само в гробището се бяха появили нови гробове и в тревата, край самата ограда, лежеше сега старата камбана. Тя беше паднала от камбанарията, бе се пукнала и не можеше вече да звъни. На нейно място бяха окачили нова камбана.
Майката и синът й отидоха в гробището. Те застанаха пред старата камбана и майката разказа на момчето как тая камбана е звъняла много векове, как е известявала за всички празници и пожари, за всички събития в човешкия живот. И туй, което му разказа тя тогава, никога не се заличи в паметта на момчето.То звучеше и пееше в гърдите му, докато момчето стана възрастен човек и изля всичко това в песен. Майката каза на сина си и туй, че звуците на старата камбана я бяха подкрепили и ободрили в минутата, когато се е раждал той, нейното момче. И момчето погледна почти с благоговение голямата стара камбана, наведе се и я целуна, макар че тя беше съвсем стара, разбита и захвърлена в тревата и копривата.
Хубав спомен запази момчето за старата камбана. То растеше в бедност, беше дълго и мършаво, с червеникави коси и с лице, покрито с лунички. Да, наглед то не беше красиво, но затова пък имаше две очи ясни и дълбоки като най-дълбоката вода. Момчето живееше добре, дори много добре! По-късно ние го виждаме във военното училище, дето го бяха приели по особена милост — и то в онова отделение, в което приемаха само децата на знатни родители. Туй беше чест, смяташе се дори за щастие! Момчето носеше гамаши, корава вратовръзка и напудрена перука. Учеха го на разни науки под команда: „Марш! Стой! Във фронт!" А от това, разбира се, трябваше да излезе нещо.
Старата камбана пък бе съвсем забравена. Наистина можеше да се предвиди от по-рано, че някога тя ще бъде претопена, но в какво именно? Туй беше невъзможно да се предскаже, както бе невъзможно да се предскаже и каква песен ще запее камбаната, която звучеше в гърдите на момчето от Марбах.Да, в тия гърди биеше и трептеше камбана от най-чист метал, чийто звън щеше да се разнесе по целия свят. И колкото по-тежко му беше между училищните стени, колкото по-силно и оглушително звучеше командата: „Марш! Стой! Във фронт!" — толкова по-силно напираше песента в гърдите на момъка. И той пееше тая песен между своите другари и звуците й се носеха далече зад пределите на страната.
Но не за това му бяха оказали милост, бяха го настанили безплатно във военното училище, хранеха го и го обличаха! Той беше вече получил номера на оня винт, какъвто трябваше да бъде в голямата машина, към която принадлежим всички ние заобща полза. Колко малкоразбираме ние сами себе си! Можем ли след туй да искаме да ни разбират другите, дори най-добрите хора? Но с натиск, както е известно, се образува скъпоценен камък. Натиск не липсваше и тук — щеше ли да признае някога светът скъпоценния камък.
В столицата на тая страна празнуваха голям празник. Горяха хиляди лампи и свещи. Ракети се извиваха към небето и сипеха искри. И днес още споменът за това тържество живее у хората благодарение на ученика от военното училище, който тогава със сълзи на очи, изпълнен със скръб, се възползува от слабия надзор и се опита да отиде в чужда страна. Той трябваше да остави всичко — отечество, майка, близки до сърцето си хора, — иначе щеше да загине в потока на всекидневието.
Старата камбана се чувствуваше добре. Тя стоеше на завет край черковната стена в Марбах, напълно запазена, забравена почти от всички. Вятърът се носеше с вой над нея и можеше да й разкаже вече много неща за момчето, чието раждане камбаната бе поздравила със своя звън. Той можеше да й разкаже какъв студ бе сковал младия беглец в гората на съседната страна, дето момъкът падна изнемощял под едно дърво с всичкото си богатство, с всичките си надежди за бъдещето:изписани листове от ръкописа на „Фиеско". Вятърът можеше да й разкаже за едничките му покровители, все млади художници, които при четенето на тия листове се измъкнаха тихичко от стаята и започнаха да се забавляват с игра на кегли. Да, вятърът можеше да разкаже много неща за бледоликия беглец, който прекара цели седмици, цели месеци в една сиромашка странноприемница, дето стопанинът пиеше и псуваше от сутрин до вечер, дето ехтяха пиянски песни и кипеше груба веселба тъкмо в това време, когато момъкът възпяваше своите идеали. Тежки и мрачни бяха тия дни. Поетът трябваше да почувствува в собственото си сърце страданието, което искаше да излее в песен.
Мрачни дни и студени нощи настанаха също и за камбаната. Тя не ги усещаше, но камбаната в човешките гърди усеща всичко. Какво стана с младия човек? Какво стана със старата камбана?… Камбаната отнесоха далеч — много по-далеч, отколкото стигаше нейният звън, литнал от високата камбанария. А младият човек? Да, и камбаната в неговите гърди ехтеше много по-далеч от мястото, дето можеше да стъпи някога кракът му, да надникне окото му. Тя ехтеше и до днес още ехти през морета и океани над цялото земно кълбо.
Но най-напред нека видим какво стана със старата камбана.
И тя напусна Марбах. Продадоха я като стара мед и я изпратиха за претопяване в Бавария. Но как и кога стана това?… Много години след падането й от камбанарията в столицата на Бавария бе решено да я стопят, за да излеят статуята на един от най-великите синове на германската земя и на германския народ. И ето — какви необясними и чудни съвпадения стават по света!… В Дания, на един от ония зелени острови, където шумят букови гори и се издигат стари могили, се роди бедно момче. То ходеше с дървени обувки, във вехти, изтъркани дрешки и носеше обед на баща си, който беше резбар в ко¬рабостроителницата. И това бедно момче стана също гордост за страната си.То умееше да прави от мрамор прекрасни фигури, на които се чудеше целият свят. И ето — на него възложиха почетна поръчка: да извае от глина формата на величествен, прекрасен паметник, за да се отлее после от мед статуята на оногова, чието име някога бе записано в библията на бащата.
Разтопената струя на медта се изля във формата.Старата камбана, за чиято родина и заглъхнали звуци вече никой не мислеше, се изля също във формата.От нея излязоха главата и гърдите на статуята — същата тая статуя, която се издига в Щутгарт пред старата кула на площада, дето някога ходеше в страдания и лишения тоя, когото тя изобразяваше – момчето от Марбах, ученикът от военното училище, беглецът момък,
великият безсмъртен, поет на Германия, който възпя освободителя на Швейцария и вдъхновената Орлеанска дева.
Беше хубав слънчев ден. По кулите и къщите на кралската столица Щутгарт се раз-вяваха знамена. Черковните камбани биеха силно и възвестяваха празник и радост. Само една камбана мълчеше, но затова пък тя пламтеше в ясната светлина на слънцето и из¬лъчваше сияние от лицето и гърдите на статуята на славата. В тоя ден се навършиха точно сто години от деня, в който старата марбахска камбана вля със звуците си радост и утеха в сърцето на страдащата жена, когато в бедната къщица се яви на бял свят незнайното момче— същото, което по-късно стана богат човек и чиито богатства благославя днес целият свят— певецът на благородното женско сърце, певецът на всичко прекрасно и възвишено — Йохан Кристоф Фридрих Шилер.