www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Като копаел някаква яма, един циганин изровил от земята златна паница. Отначало много се зарадвал, но после си рекъл: „Никой няма да ми повярва, че не съм я откраднал, ами по-добре да я занеса на царя. От благодарност той може да ме направи и министър”.
Малко преди да тръгне за двореца обаче, циганката извадила златната паница от торбата му и вместо нея напъхала там дървена копанка. Без да знае това, Манго отишъл при царя.
– Добър ден, шефе! – поздравил той.
– Добър ден, Манго! Какво те води насам? – попитал го царят.
– Нося ти подарък! – ухилил се циганинът. Бръкнал в торбата, но като извадил копанката, усмивката му замръзнала, защото царят бил много строг и не обичал да се шегуват с него.
– Ти подиграваш ли се с мен, че ми носиш такъв подарък! – кряснал ядосан владетелят.
– Не, царю! – видял се в чудо Манго и започнал да съчинява: – С тази копанка можеш да побеждаваш всички други царе…
– Как тъй ще ги побеждавам?!
– Ами обзалагаш се, – продължил Манго че един твой човек, колкото пъти му напълнят тази копанка, толкова пъти ще я изпразни. Викаш ме, аз показвам как става това и ти печелиш…
Строгият цар се засмял и наредил богато да нахранят циганина.

Лакома крава влязла в чуждо жито. Пасла що пасла, тъпкала що тъпкала, но стопанинът на нивата я видял и след като я прогонил отишъл и се оплакал на кмета, който заповядал:
– За тази направена пакост собственикът на кравата да даде на стопанина на нивата толкова зърно, колкото да засипе цялата ми патерица! – И куцият кмет топнал по пода с долния край на патерицата си, която била доста дълга. Сума ти чували жито щели да са нужни, за да я покрият догоре.
Стопанинът на нивата с пострадалото жито се зарадвал, собственикът на кравата се ядосал, но цялото село било доволно от справедливото решение…
Минало някое време и в чужда нива влязла кравата на самия кмет. Докладвали му за това и му припомнили какво наказание е наложил при друг подобен случай.
– Знам, не съм забравил. Трябва да дам на стопанина на нивата жито, колкото да покрие патерицата ми. – И той се навел, та оставил патерицата си да легне на пода. Тя била дебела три-четири сантиметра и една кофа зърно щяла да я засипе цялата.
Така куцият „справедлив” кмет приложил и срещу себе си строгия закон.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2645″]

Трима приятели се наговорили да идат на нощен риболов. Единият от тях нарамил голяма рибарска мрежа и не можел да носи повече багаж, а другите двама взели и по едно одеяло, че щом се мръкне, край реката ставало доста хладно.
Ловували няколко часа и благодарение на голямата мрежа, хванали много риба. Уморили се и легнали да спят. Двамата, дето си носели одеяла, се завили с тях, а третият опитал да се загърне с мрежата, но тя освен на дупки била и мокра, та не можела да го стопли. Направил от нея нещо като колиба и се мушнал вътре.
Това „вътре” обаче, било чисто „вънка”, а през нощта станало студено, той започнал да трепери, докато съвсем замръзнал и започнал да киха. От кихането му другите двама рибари се събудили и стреснато го попитали какво има.
– Не. Нищо! – отговорил им замръзналият, тракайки със зъби. – И като пъхнал показалеца си през дупките на мрежата, добавил: – Само дето се тревожа за вас, защото аз вътре в колибата ще пукна от студ, пък вие навън кой знае как още сте живи…
Макар и сънливи, приятелите му успели да разберат за какво им намеква, извинили се за недосетливостта си и го извикали на топло под техните завивки.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2643″]

Имало едно време един богат и стиснат селянин. През усиления летен сезон той наемал жетвари, косачи и други работници, които трябвало да отговарят на две условия – много да се трудят, а да искат малко пари.
Скъперникът винаги дълго се пазарял и веднъж успял да намери надничар, съгласен за цял ден да получава само по една медна пара. Това бил здрав момък, с малко глуповат, но добродушен вид. Селянинът го завел у дома си, а на другата сутрин, след закуска, му казал:
– Нивата, на която те пращаме, е много далече и няма как да се връщаш за обяд…
– Ами дайте ми да се наобядвам сега! – прекъснал го момъкът.
Зарадван селянинът си помислил: „Значи този глупчо ще работи чак до довечера без прекъсване”. И ненадейно му хрумнало: „Защо ли не му дадем и вечерята, че да работи без прекъсване до среднощ!?”
Момъкът с апетит си изял обяда, след това вечерята, а когато налапал последния залък, селянинът го подканил:
– Хайде сега тръгвай за нивата!
– Къде? – учудил се работникът. – Кой ходи след вечеря на нивата? Хората щом се навечерят, лягат да спят. – Легнал и захъркал.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2631″]

Живеел някога един голям лакомник. По-голям от него едва ли можело да се намери по света. От сутрин до вечер той не спирал да яде и продължавал да е гладен. Щом свърши да закусва, започвал да обядва, а щом приключи обяда, нахвърлял се на вечерята. След това дълго не можел да заспи от глад и щом заспи, веднага започвал да сънува, че яде.
Той често излапвал не – само на сън, а и на яве – цяло прасе, не мъничко, а такова, което едва ще се побере в голяма фурна. Разбира се, заедно с него поглъщал и по десетина хляба и десетина кофи със салата.
Коремът му така се натъпквал, че повече и залък нямало къде да се побере. Но дори когато коремът му бил сит и пресит, мозъкът и очите му оставали гладни – изяденото все му се струвало малко. Затова той решил да се обърне с молба към небето:
– Господи, защо си ми дал две ръце и два крака, две очи и две уши, а само един корем?!…
Лакомникът бил богат доста човек, обаче за година-две успял да излапа всичките си пари и всичкия си имот. Докарал се до просешка тояга и като не бил хапвал нищо няколко дена, пак се обърнал към небето:
– Господи! – казал той. – Добре, че си ми дал само един корем. Ако имах два, досега щях да съм пукнал от глад…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2627″]

Според едно предание – за да има щастие в домовете им, хората заковават стари подкови на вратите си.
Циганин и циганка си вървели по прашния път, циганката видяла нещо на земята и казала на мъжа си:
– Гледай, Манго! Петало!
– Дай го тука! – изкомандвал циганинът.
– Дръж, ама къде ще го туриш? – подала му тя желязото. – Нали бараката ни няма врата, а сме заковали едно парцаливо чердже, колкото да спира вятъра…
– Врата може и да си нямаме, – прибрал подковата циганинът, – ама като намерим още три петала, ще стане цял кон. И тогава – кой като мене! Ще му се яхна, ще препусна до Божи гроб и ще стана хаджия. Хаджи Манго!
– Па като се върнеш, ще му се яхна аз и ще ида на гости у мамини! – добавила радостно циганката. – Да им се похваля че съм станала хаджийска жена.
Мъжът й я сграбчил с лявата си ръка за дрехата, а с дясната започнал да я бие.
– Чакай бе, Манго! Недей така! – изплакала жената… – Или кажи барем защо ма бъхташ?!
– Щото ще умориш добичето, затуй. Още не си е отдъхнало от дългия път да Божи гроб, ти го пришпори по гости…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2621″]

Имало едно време един човек, който от всичко бил доволен. Лисица влязла в курника му и отвлякла петела, а той се радвал, че не е грабнала някоя от кокошките, защото те снасят яйца. Градушка счупила керемидите на къщата му, той се радвал, че не е паднала на полето, защото ще унищожи житото.
Неговият съсед пък за всичко се ядосвал и спокойствието на вечно доволния го вбесявало. Затова решил да му каже нещо ужасно, та дано веднъж смрази кръвта му от страх.
– Ти научи ли – излъгал го той, – че утре земята ще се обърне?
– Как тъй ще се обърне? – бавно попитал спокойният.
– Ами наопъки. И хората, и животните ще тръгнат с главите надолу. Целият свят ще се прекатуриш. Страшна работа…
– Обърнатият свят не е за предпочитане! – не се разтревожил и този път вечно доволният. – Но всяко нещо си има две страни. Специално за нашето село прекатурването ще е дори полезно.
Полезно ли? – изненадал се съседът, –Това пък откъде ти хрумна? – Няма начин…
– Има, има! – бавно потвърдил спокойният и започнал да обяснява: – Всичките ни магарета имат толкова изтрити гърбове, че вече нищо не са в състояние да носят. А щом се обърнат наопъки, отгоре ще бъдат коремите им. И пак ще ги товарим както някога.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2608″]

Някога….. много, много отдавна млечните зъбчета живеели спокойно и щастливо в детската устичка. Всяка сутрин и вечер лейди Уайт и Мистър Клийн се грижели за външния вид и здравето им, като прилежно ги почиствали до блясък . Виртуозния танц на Белотата на Лейди Уайт, карала Мистър Клийн често да въздиша по нея. Когато времето отброявало шестата годишнина на Децата , на помощ се притичвала Феята на зъбчетата , заедно с придворната си свита светулки. Феята помагала за безпроблемното пренасяне на млечните зъбчета до новия им красив дом , сътворен от светулките.
А на тяхно място в устата на Малчуганковците, подавали главици постоянните зъбчета. Лейди Уайт също сменяла местоживеенето си заедно с верните си приятели. Всички били бели,щастливи и засмяни…
Докато един ден ……Помните ли Злата Орисница , омагьосала една Принцеса и целия и замък на 100 годишен сън. Само това, което никой не знаел е , че в гората на същата тази Принцеса , съвсем близо до омагьосания замък, в уханната корона на една Магнолия бил дома на Феята на зъбките. Тя , заедно с вярната си свита от светулки сътворявали новите къщички за млечни зъбки- за всяко дете по една. По цели нощи неуморно се трудели , но работата им била приятна и я вършели с песен на уста. Един щурец се бил заел с музикалния съпровод…..Та това се случило една такава вечер…..и заедно с принцесата и целия и замък ,100 годишен сън заспала и цялата гора, заедно с всичките и обитатели.
Млечните зъбки дълго чакали Феята същата вечер , но тя така и не се появила……после минала втора и трета . На тяхно място подали глави постоянните зъбки и децата забравяли за млечните. Малките зъбчета поемали сами из широкия свят, за да търсят своята изгубена фея или поне нов дом.
Една друга част от тях пък били изпращани да изпълняват едно народно поверие – и така ,впримчени от мечтите на амбициозни родители се озовавали на недрожелюбни , студени и нечисти места. Дори бях чувала да се говори за един случай на счупено зъбче от военна кубинка номер 46, но това било много, много отдавна, още по време на войната…..
Крайната спирка на всички се оказвала една и съща – градското сметище. А там, повярвайте ми е най-неприятното място, което може да се измисли за Дом.
Каква била съдбата на лейди Уайт ли ? Новите постоянни зъбки скоро израснали – огромни и снежнобели…..и имали нужда от една по-голяма Лейди Уайт. Уволнена от верния си пост тя автоматически била запокитена в нов дом-мрачен, мръсен , смърдящ на мърша-Казан за боклук. Кошмар , още повече за чистница като Лейди Уайт. Ужасена тя с един скок се пъхнала в една полупразна бутилка от минерална вода. Така се оттървала от мръсотията и смрадта на сметището и започнал нейния почти 100годишен доброволен затвор, защото от другата страна били планините от боклук…..
Рано или късно Мистър Клийн, останал без свойте верни приятели и неподражаемата Лейди Уайт бил последван от подобна съдба. Смачкан и изпразнен от съдържание той поемал към мръсните планини на сметището, отчаяно преравял тонове боклук с надеждата, че ще ги открие , но напразно….
Докато един ден…..близо 100години по-късно ……Нали си спомняте за Принца, който целунал Принцесата и тя се събудила от дългия си сън. Принца развалил прокобата на злата Орисница и заедно с Принцесата се събудил и живота в цялата околност. Малките птичета разтръскали крила и запяли, светулките затанцували и продължили започнатите къщички , сякаш нищо не се е случило. Само били леко смутени от пелената прах върху всичко наоколо, но……Вятъра бързо се заел с почистването. Листата на дърветата потреперили и зазвънтяли. Вълшебната мелодия на живота поела новия си ритъм……Само Феята на зъбчетата продължавала сладкия си сън.
„Да я оставим да поспи още малко предложила едната от светулките, снощи бяхме в града почти до зори.”
Всичко вървяло по мед и масло, с ведър нов дух . Когато Слънцето обагрило небето в алено светулките потреперили и засияли. Взели по една къщичка и с песен на уста полетели през гората , право към децата и млечните зъбчета……и може би така трябваше да свърши приказката , но не би…….
Града бил от другата страна на реката и времето там не било спряло…..И сега от другата страна на гората , 100 години по-късно-Живота бил твърде различен…..
Няколко мига по-късно ятото светулки връхлетели с бясна скорост в гората и мигали учестено , издавайки писклив звук. Така правели само когато са ужасно изплашени.
Феята на зъбчетата тревожно отворила очи, точно когато те нахлули в короната на уханната Магнолия и я обкръжили.Дървото засияло , а на небето се изтърколила същата Луна както някога.

Феята на зъбчетата : Защо ме будите в този ранен час , при това със сигнал за тревога!!!

Светулките : Ставайте Фейо!!!!- заскрибуцали в хор те…..Със света се е случило нещо…. Нещо……

Феята на зъбчетата : Ох…., а толкова сладко бях заспала….и сънувах чуден сън.За един Красив Принц със странни одежди и една спяща Принцеса, която…….

Светулките : Сънят ти е бил истински , само че и ние сме били част от него…..проскърцали тревожно те и запремигали учестено.

Феята на зъбчетата : Моля, какви ги говорите….Искам първо да се изкъпя в росата за разсънване и после ще изслушам цялата Ви приказна история…..А Вие се залавяйте за работа…..Децата ни чакат.
Феята на зъбчетата се изправила и понечила да се изтегне , но финните и кокалчета проскърцали необичайно…..
Светулките направили стена пред нея …

Светулките : Не ,не Фейо , нямаме никакво време за губене ….Ето това е поредното доказателство. А улиците само да видите улиците….претъпкани са с огромни бучащи великани, има безброи светулки , но всички са неми и гледат някакси враждебно….. И знаете ли навсякъде е пълно с безброй безпризорни млечни зъбки, самотни , мърляви и премръзнали.

Феята на зъбчетата : Ама как? Ако това е поредната Ви светулчова шега за „Добро утро” ще………..

Светулките : Де да беше шега!!!! – проскърцали тревожно светулките

Феята на зъбчетата : Чакайте, чакайте, хайде да започнем отначало. Какви бездомни зъбчета , не сме пропускали никого….., а и имаме цял склад с готови мостри за всеки случай!!!!!

Светулките : Пропускали сме …при това цели сто години. Като в съня ти.

Феята на зъбчетата : Аз не Ви казах за 100те години….

Феята разтръскала пеперудените си криле и кълбо прах изпълнило светлината.

Феята на зъбчетата :Апчихххххххх…….Какъв е този прах и как , а децата….Обиколихте ли адресите?

Светулките : Някой е разбъркал адресите Апчих- изкихали в хор те. Всичко е различно .

Феята на зъбчетата : А какво казахте за зъбчетата?

Светулките : Ами те, те са навсякъде , но рано или късно всички свършват на сметището. А Лейди Уайт и Мистър Клийн са изчезнали безследно.

Феята на зъбчетата : Ей ама вече нищо не разбирам ….или може би още спя и сънят ми внезапно се е превърнал в кошмар. А къде тогава са децата с разклатените зъбки?

Светулките : Нали това ти казваме, няма ги , но на тяхно място има други, който и пет пари не дават за старите си приятели млечните зъбки….Не е било сън, тоест било е и точно там е проблема….Ела с нас от другата страна на гората и ще видиш ….
Светулките озарили малка светла пътека през гората .Феята нямала друг избор освен да ги последва и да се увери с очите си , че всичко това е плод на развинтеното въображение на верните си приятели. Няколко мига по – късно , не очите , а ушите били първите свидетели на новото чудо , наречено индустриализация . Зловещ тътен разстресъл гората. Светулките се сгушили от страх в огнено кълбо и се превърнали в шапка на феята на зъбчетата. Огромен бор се стоварил съвсем близо до тях и едва не ги смачкал. После углошителен шум от моторна резачка отново изпълнил нощната гора. Малко преди следващото дърво да се строполи , прекършено от виещото чудовище,Феята на зъбките се спуснала с пълна пара на юг, но много скоро и там гората свършвала.. Светулките проскърцвали тихичко на главата и „ Виждате ли-и-и-и” Над реката се издигал огромен бетонен мост с безброй светулки, а от другата страна……Всичко било различно. Огромни каменни великани бълвали кълбета дим към небето. Къщичките били оградени с огромни великани и почти не се виждали, а целия град бил пълен с безброй разноцветни светулки……или поне така изглеждало в очите на Феята и верните и приятели.
Те стояли като вцепенени докато Зората обагрила небето в алено и светлините на града бавно се стопили. Останал само натрапчивия моторен шум на събудилия се град.
Феята и зъбчетата тръгнали обратно към дома си, онемели от кошмара , в който се бил превърнал любимия им град. Трябвало да направят нещо, но малките светулчовци били толкова объркани от страх, че дори светлината им била някак помътняла. Тогава Феята на зъбките взела нещата в свой ръце и съставила план за действие.

Феята на зъбчетата : Мили мои приятели, моя светлина .Явно сте били прави за всичко , колкото и да ми се искаше да вярвам, че не е така. Незная как можем да спрем всичко това , но трябва да не спираме да се опитваме да бъдем добри и полезни и затова…..направих план за действие….такъв какъвто можем да изпълним.
1во : Трябва да открием всички загубени млечни зъбчета, Лейди Уайт и Мистър Клийн !!!
2ро : Да сътворим нов и уютен дом за всички тях!!!
3то : Да научим децата 100 години по-късно , че истинските приятели са най-голямото богатство и не бива да ги захвърляме , когато вече не са ни нужни

Светулките проскърцали и грейнали някак по-ярко. Речено- сторено. Едва-едва изчакали на небосклона да изгрее първата звезда и направили пътека в гората. И всички тръгнали натам ,през гората, към сметището.Феята продължавала да умува по какъв начин да открие всички изгубени зъбчета, но никаква добра идея не се появявала в изобретателната и по принцип главица. Прелетяли през реката и се понесли над заспалия град . Изведнъж зловонна смрад изпълнила въздуха, нямало съмнение къде се намират. Феята стиснала здраво носа си и просъскала през зъби „ Това не може да е ничий дом, сигурно имате грешка!!!!
Прелитали над планините от боклук взирайки се , но……и едва ли щяли да открият нещо ако….позната мелодия тихо изплувала от мрака. Светулките потреперили и затанцували в кръг. Всичко засияло, дори смрадта станала някак по – поносима.

Феята на зъбчетата : Чувате ли …..та това е любимата” Рапсодия в Бяло” на Лейди Уайт . Колко красиво танцуваше тя на нея !!!

И в миг……се случи Чудото…Спомените се превърнали в реалност. Гласът бил истински и идвал съвсем отблизо. Светулките се скупчили и озарили бутилката от минерална вода , в която Лейди Уайт тихичко си тананикала любимата мелодия. Отворили капака и гласът и изпълнил ноща .Привлечени от музиката запреиждали едно по едно безброй загубени млечни зъбчета. Цяла банда от мърляви хулиганчета с блясък в очите, изпълнили околността и запяли в хор. Пространството се изпълнило с вълшебство.
Когато първоначалната еуфория от толкова дълго чаканата среща попреминала Лейди Уайт първа предложила да се махнат дружно от това зловонно място .
Феята на зъбчетата ги повела първо да се поизкъпят в реката , а после да и погостуват в гората докато…..успеят да им сътворят нов дом. Всички били толкова щастливи , че отново са заедно , а свежата баня също им се отразила добре. Само в очите на Лейди Уайт все още проблясквала една сълзица , която заплашвала всеки миг да се изтърколи по бузата. Събрали нови сили те тръгнали по пътеката от светлина, която оформили светулките , за да не се загуби някой в мрака. И второ чудо …….Някъде отдалече отново се разнесла добре познатата мелодия . Всички притихнали заслушани. Изведнъж Лейди Уайт простенала „ Клийн” и хукнала по посока на гласа. След нея тръгнала разбира се и цялата дружина и що да видят. Огромен дворец от пластмасови отпадъци , излъскани до блясък и добре накипрени, а по средата Мистър Клийн, пееше. Той 100 години не беше спрял да вярва ,че ще открие свойте верни приятели и беше построил изящен дом за всички от обикновенни пластмасови бутилки. Лейди Уайт направила пирует и се хвърлила в обятията му.

Лейди Уайт : Толкова дълго Ви чаках!!!

Мистър Клийн : Толкова дълго Ви търсих!!!!

Лейди Уайт и Мистър Клийн затанцували , а светулките огряли приказния замък, в който има място за всички.
И така всички заживяли дружно и щастливо , заедно както някога.
Само , за да си нямат разправии с властите на Новото време , Феята на зъбките регистрирала новия им дом , като „Частна галерия за авангардно изкуство” Неофициално продължавала да приютява малки изгубени зъбчета. Светулките също се заели с новите къщички . През това време Феята на зъбките отишла да навести спящите принцове и принцеси от новото време и да им припомни за това колко е важно да бъдеш добър!!! А на сбогом им оставяла по една малка къщичка за зъбки!!!

Върху ръчичката на Добринка кацнала една калинка. Помислила си,
че е цветенце с пет листенца.
Щом я видели, петте пръстчета много я харесали, сгънали се и
затворили калинката вътре в шепичката.
Като останала там на тъмно, калинката се уплашила. Опитала се да
пролази през един процеп между пръстите, но не успяла. Помъчила се да се
промуши през друг, но пръстите така здраво се стискали на юмруче, че
никак не могла да се измъкне навън.
Разбрала калинката, че не може да излезе и заплакала горчиво.
Сълзите й падали и гъделичкали дланта. Тогава се обадил най-дебелият
пръст – шишкото Палец.
– Калинка, калинка, червена като малинка, защо плачеш?
Хлипайки, калинката отвърнала:
– Мъчно ми е за зелените тревички. Искам да изляза навън и да се
разхождам сред тях.
Дожаляло му на шишкото Палец и се обърнал към другите пръсти:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
А те отговорили:
– Не! Не искаме да я пуснем!
И стиснали здраво юмручето.
Калинката заплакала още по-жално, а сълзите й гъделичкали дланта.
Тогава се обадил Показалецът:
– Калинке-малинке, защо плачеш?
Калинката отговорила:
– Мъчно ми е за цветенцата – за бялата маргаритка, за жълтото
глухарче, за синята метличина, за червената роза.
Показалецът трепнал от съчувствие и предложил на другите пръсти:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Шишкото Палец отговорил:
– Хайде!
А другите пръсти казали:
– Не! Не искаме!
И стиснали по-здраво юмручето.
Калинката заплакала още по-жално. Сълзите й падали и гъделичкали
дланта.
След малко се обадил Дългунчо – средният пръст.
– Калинке-малинке, защо плачеш толкова жално?
Калинката отговорила:
– Мъчно ми е за моите приятели – зеленото щурче, работливите
мравки, златната пчеличка, другите калинки.
Съжалил Дългунчо калинката и се обърнал към братята си:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Шишкото Палец и Показалецът казали:
– Хайде!
Обаче Безименко и Кутрето възразили:
– Не! Не искаме!
Останала си свита на юмруче ръчичката, а калинката продължила да
плаче неутешимо. Безименният пръст я попитал сърдито:
– Защо плачеш толкова много?
Калинката отговорила:
– Плача, защото ми е мъчно за моята майка.
Безименко се разчувствал и се обърнал към другите пръсти:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Шишкото Палец казал:
– Хайде!
Показалецът казал:
– Хайде!
Средният пръст Дългунчо казал:
– Хайде!
Само най-малкото пръстче – Кутрето, се ядосало:
– Тъкмо си хванахме една хубава калинка и вие искате да я пуснем!
Стискайте здраво юмручето!
Юмручето си оставало затворено и калинката заплакала още по-
неутешимо.
Чакало я кутрето да спре, чакало… Не издържало и я
попитало:
– Не ти ли омръзна да плачеш?
Калинката отговорила през сълзи:
– Много ми е мъчно за свободата! Искам да разтворя крилцата си и да
полетя в прозрачния въздух над зелените поляни, над жълтите ниви…
Дожаляло му на Кутрето за калинката, помислило, поколебало се,
пък предложило на другите:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Тогава всички пръстчета казали зарадвано:
– Хайде да я пуснем!
Отворили се петте пръстчета и калинката литнала свободна към
зелените поляни и жълтите ниви, където я чакали нейните приятели, майка
й, цветята и тревичките.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2641″]