www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

На горичката съвсем накрая
има празно място в тръни цяло.
Никой там не ходи да играе,
затова е пусто запустяло.
Но веднъж се спря до него Мечо –
чудна мисъл през ума му мина,
плесна се по челото и рече:
„Тука аз ще посадя градина!”

Рече и запретна той ръкави.
Тръните до коренче изряза.
После бързо-бързо се отправи
към града, във тракторната база.
Не след дълго чу се шум моторен.
Ей го Мечо – малък трактор кара.
Изора градината и скоро
пак в града се върна, на пазара.
Купи семена на зарзавати:
тиквички, марули, лук и чесън,
краставици, чушки, грах, домати
и фасул от Смилян чак донесен.

Да расте започна зеленчука, 
а край Мечо Зайо Байо мина.
– Мечо, – каза той, – не виждам тука
морковчета в твоята градина.
– Прав си, Зайо, тях съм ги пропуснал! –
градинарят честно отговори. –
Моркови, а също зеле вкусно
ще отгледам и то много скоро…

И за жителите на гората
на пазар да ходят стана лесно,
че наблизо градинар приятел
им продава зеленчуци пресни.

Напоследък и аз ходя вече
да купувам зеленчук от Мечо.

В

сички ние имаме мечти,
но мечта най-славна има Мечо.
Иска със ракета да лети
сред звездите, в Космоса далечен.
Затова от палавник голям
стана ученик дисциплиниран.
И по цели дни със много плам
най-различни спортове тренира.

После, щом ваканция дойде,
той в града отиде и попита –
знаят ли случайно откъде
в Космоса ракетите излитат.
Дадоха му точния адрес
и за космодрума тръгна Мечо.
Искаше да стигне още днес,
или даже да е стигнал вече.

Там прие го след молби безброй
главният на всички космонавти.
– За да полетиш, – му каза той, –
трябва да си много смел и здрав ти,
да познаваш всичките звезди,
да решаваш всякакви задачи…
Ще те дебнат хиляди беди,
щом във необятното прекрачиш.
– Знам! – отвърна Мечо. –
И готов                        
съм за старт космичен от година.

Въпреки това като картоф
пекоха го във една машина.
После като пумпал бе въртян,
но геройски се представи Мечо.
И накрая във небето взрян,
литна той към Космоса далечен…

Нека всички имаме мечти!
Нека да летим и аз, и ти!

Н

енадейно днес по здрач
пощенският раздавач
с чудно име Чик Чирик
спря в ръка със чуден плик –
бял, а цял със сини шарки
и със чуждестранни марки.

Чик Чирик глава почеса,
позагледа се в адреса
и да го чете захвана:
“До… Боянчо… от Бояна”.
До Боянчо? Значи тук.
Къщата му бе позната.
Той почука на вратата
с човка като със юмрук.
И не чака даже миг.
– Заповядай Чик Чирик! –
взе Боянчо да го вика,
а пък той изчикчирика:
– Нямам време днес, Бояне!

И Боянчо сам остана
със писмото във ръце
и с разтупкано сърце.

  Моментално скъса плика
и учудено извика:
– Я!    
А след това зачете
Бързо бързо редовете:
“Мили непознат Бояне!
Твоят чичо – капитана,
който с параход докара
разни стоки от България,
в джунглата при нас отби се
и любезно ми написа
твоя български адрес.
Би било за мене чест
да те срещна най-сърдечно
в моята страна далечна.
Топло облекло не взимай,
щото тука няма зима!
Няма грип и няма хрема.
Чакам те в най-близко време
на адрес: “Маймунка Еве.
Африка, шейсет и девет”.
– Ура! – изкрещя Боян,
цял в руменина облян…

Подир ден ли, подир два ли,
толкоз бързо друг едва ли
би успял да се приготви,
но Боянчо вдигна котва.

Ето вече той е там –
в джунглешкия град голям.
Гледа: пълно с пъстър свят
и стърчи един плакат:
“С радост чакаме Боян”.
Спря Боян нататък взрян,
а с усмихната муцунка
Еве, малката маймунка
приближи се и букет
му подаде най-напред.
После братски го прегърна.
А Боянчо й отвърна
с куп под    аръци чудесни,
и сидита с нови песни
на децата от България…
С дарове тъй натовари я,
че маймунката, горката
просто падна на земята.

Падна, но веднага стана
и със своя гост захвана
разговор на разни теми –
малки, средни и големи:
Кой на колко е години?
Майка има ли? Роднини?
Малки братчета, сестрички?
Дружно ли живеят всички?
А от Еве да узнае
пожела Боян накрая –
тука в нейната родина
зоологическа градина
дали има, щом без клетки
всякакви животни редки
се разхождат като хора,
спират се и си говорят…
Еве каза му гогава:
– За какво ни е такава?
Нали всекиго от нас
срещаш всеки ден и час
на площади, в магазини,
по игрища и градини…

Някой им извика “Вардааа”,
тъй като на джунглеварда
бяха спрели и със смях
бъбреха си. Но край тях
бавен тропот на копита
чу се и Боян запита:
– Този стълб за телеграф
да не би да е жираф?
– Да, жираф е, – Еве рече.
ти ни разпознаваш вече.
Но едва ли ти могъл би
да познаеш, че за стълби
нашите жирафи чудни
служат ни в моменти трудни.
Качват се по тях техници,
за да слагат нови жици
и навсякъде тогава
електричество огрява.

Както слушаше, Боян
изведнъж, във пот облян,
затрепери и погледна
настрана с усмивка ледна.
Еве се обърна: “Мигър
друг път не си виждал тигър?” –
каза тя почти със смях.

И съвсем, съвсем до тях,
истински, а не на кино,
страшен шарен тигър мина.
Еве го погали с длан
и затича след Боян:
– В твоята страна голяма
тигри да не би да няма?
– Имма, нно сса  ддоста рредки
и ззатворени ввъв кклетки.
Или пък са дребни, кротки
и наричаме ги котки.

В разговори сладки вече
бяха стигнали далече,
дето на една ливада
зебри си пасат с наслада…

Ако някое магаре
хубавичко се нашари
като черга – на райета,
става зебра.

След което –
колкото и да не иска,
двеста вани да изплиска
със сапуни с химикали
да се къпе, пак едва ли
някога ще стане сиво
едноцветно и красиво.
Зебра щом пасе цветя,
на райета става тя.
На Боянчо пък в главата
мисъл се роди крилата:
Хрупкайте, животни мили,
и тревички, и бодили!
Но пасете ли цветята,
ще пострада красотата.

Изведнъж на крачка само
чу Боян зад свойто рамо
шум от някакъв камшик.
И от страх замря за миг,
че камшик това не беше,
а една змия плющеше –
лъкатушна и огромна…
Името не й го помня.
Еве бързо се намеси:
– Ей, Бояне! Ей, къде си?
Бива ли да те е страх?
Ние скачаме на тях
като на въже. –
И ето,
че се завъртя въжето,
живото въже, което
страшно изплющя одеве.
И заскача ловко Еве.
И Боян поскача даже.
Може ли да й откаже?…

После във градина тиха
за минутка се отбиха
и нещеш ли – изненада.
Еве само се обади:
“Моля, тук къде е душа?” –
Душът бързо я послуша.
И без Еве кран да пипа,
водна струя се изсипа.
В някакъв си близък ручей
слон голям водата смуче
със хобот и всички мие,
но в горичката се крие…

– Ей това се казва баня!
Да я имах във Бояна,
бих се къпал непрестанно –
каза със възторг Боян, но
Еве го прекъсна с жест:
– Този слон е твой от днес! –

Много мило, но къде,
как ли ще го заведе
чак в родината, в Бояна?
Стана тя, каквато стана…
 
А наблизо бил лъва.
Даже чуха му рева.
Време нямаше за страх.
Ето го лъвът при тях.
Точно край Боянчо мина
и лениво се прозина.
– И лъвът е хубав дар,
нищо че е малко стар.
Искаш ли го във Бояна? –
каза Еве. После хвана
лъвчо за носа. Боян
пак заекна, в пот облян:
– Ттрогнат ссъм, нно ммного сстава.
И ссъс ллъв ккакво шще пправя?
– Как какво? Че кой ви бие
тъпаните? Нали вие
празниците си на село
ги празнувате с веселие?
– Не разбирам.
– Ето как!
Екна музика във такт –
тъпана лъвът го бие
със опашка. А пък ние
слушаме го: “Дум-дум-дум”.
Но това не беше шум.
Беше музика игрива
и Боян заскача живо.
Затанцуваха и всички,
сякаш тъпанът ги гони –
дребни зверове и птички,
носорози и бизони…
– Ех, че хубаво тук стана,
весело като в Бояна! –
каза си Боян и пак
рипна и удари крак.
Но така високо рипна,
че дори тавана пипна.
Чакайте! Как тъй тавана?

Слънце грееше в Бояна.
Беше утрин свежа, росна.
Клонче вишнево докосна
на балкона парапета.
Птиче прехвърча и ето:
“Чик-чирик” – дочу Боян.
И събуди се засмян.
Но съня си толкоз чуден
продължи и като буден.
Първо мебелите стари
взе за стадо ягуари.
После баба си целуна,
смятайки я за маймуна.
В ниските дървесни клони
лесно той позна бизони.
А във близките могили –
слонове и крокодили.
На въжета от лиани
дрехи съхнеха изпрани.
Малки лъвчета със смях
гонеха се между тях…
  
Тъй от този ден Бояна
за Боянчо джунгла стана.

 

 

 

 

П

о зелената полянка
Мечо, Зайо и Лисанка
тичат във ръце с балони,
а пък Вятърко ги гони.
Жълти, сини и червени –
те са като разгорени
пламъци от сухи клони…

Никога до днес балони
не е виждал във гората
малкият немирен Вятър.
Искаше да ги погали,
но погрешно го разбрали,
те се дърпаха далече,
като дърпаха и Мечо,
хванал на балонче края…

Тича подир Мечо Зайо,
а след Зайо и Лисанка.
В кръг те горската полянка
обикалят тичешката
със балончета в ръката.
Някакво хорце играят,
а какво и те не знаят,
но играят без насита
със балони над главите.

А готова е бедата,
ако палавият Вятър
скъса, да речем, кончето
на балона на Мечето
и по някаква си грешка
го подхвърли накъм Ежко.
Тъй жестоко ще се спука,
че ще стане за боклука.

Няма майстор, знаем ние,
повреден балон да шие.

Нищо, че е със бодлички,
Ежко е момче добричко –
щом видя на две-три стъпки
няколко големи гъбки,
мушна се под тях на сянката,
и спокойно на полянката
Мечо, Лиска, Зайо Байо
продължиха да играят
с шарените си балони.

Нека Вятърко ги гони!
Ежко може в това време
хубаво да си подреме.
Даже, в дрямката унесен,
той сънува сън чудесен –
че му дават жълта круша,
щото цял ден много слуша…

Стихна уморен Ветреца,
ала Зайо, Лиса, Меца,
продължиха да играят…

И това, деца, е краят!

М

ъничката Мима има
своя супичка любима.
Не обича други супи
и направо им се цупи.
Но щастлива е, щом мама
сготви тенджера голяма
супа гъбена, която
с вкус вълшебен е позната.
Тя се прави лесно, ясно –
масълце е нужно прясно,
но преди това да има
гъбки е необходимо…
Супа гъбена щом иска,
Мима стана и туристка.
Подходящо се облече
и не трябваше далече
да отива, че баира
до града им се намира.
С малка кошничка в ръката
тя обиколи гората
с храсталаци и поляни
и получи куп покани
от цветя и от къпини:
„Ей, момиче, откъсни ни!”
Гъбките мълчаха само.
Няма ги.
Едничка няма.
Интересно те къде ли
скриха шапките си бели?
Но при следващата стъпка,
Мима зърна бяла гъбка.
Спусна се натам щастлива,
право през букет коприва
и той парна й крачето.
Мима скокна, след което
все пак гъбката, едничка
сред бодливата тревичка,
в кошничката си постави…
Но каквото и да прави,
колкото и да се вглежда
с неугасваща надежда
да намери гъбка втора,
само капна от умора.
А на всички е известно –
супичка от гъбки лесно
може да направи мама,
гъбки ако има само…
Да, но хитра е за трима
малката гъбарка Мима.
Празна да не си отива,
кошничката си с коприва
тя напълни, след което
дълго я сърбя крачето.

И от този ден тя има
втора супичка любима –
супичката от коприва,
също вкусна, небодлива.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2692″]