www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Според малките момчета
пролетта пристига тук
с влака или самолета
или с някой превоз друг.
Смешни баткови дечица!
Запомнете! Пролетта
идва тук със колесница,
возеща безброй цветя.
В колесницата отпред е
впрегнат вятърът южняк,
боднал в гривата си цвете
и с венче като калпак…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2613″]

Н

Е ЧАКАЙТЕ!

Отиде си белият ден.
Угасна и жълтият залез.
По сива пътечка към мен
пак черната нощ се търкаля.
Пред нея побягваме пак
към своите сънища всички.
Не чакайте страшния мрак!
Заспете веднага очички!

 

МОГА И САМ

Идвай, Сънчо! Хайде, мили!
Май си толкоз уморен,
че да литнеш нямаш сили
и едва пълзиш към мен.
Нищо. Приказка сънлива
аз ще си разкажа сам.
Ето виж – без тел заспивам.
Значи вече съм голям.

НОЩЕН ПРОЗОРЕЦ

Виждам през един прозорец
мъничко парче небе.
То светлееше доскоро
и прозрачно синьо бе.
Ала вечерта покри го
с мантията си от мрак.
И чак утре с „ кукуригу”
Петльо ще му върне пак
бляскавото наметало,
изтъкано от лъчи…
А сега се е доспало
и на двете ми очи!

ПОЗНАТ ГЛАС

Вечер над земята кротко пада.
Сънчо до леглото ми седи.
Горе по небесната ливада
нацъфтяват милиард звезди.
И повежда ме със стъпка тиха
Сънчо между звездния безброй.
Но преди това три-четири стиха
с маминия глас ми шепне той.

ПОМОЩНИК НА СЪНЧО

Сънчо трябва да целуне вечер
всичките деца – от всяка къща.
Сънльовци от близо и далече той
 погалва или пък прегръща.
Затова понякога се бави.
За да идва винаги навреме,
а и никого да не забрави,
би могъл помощник да си вземе.
Според мен ще бъде най-добре –
 мойта майка да си избере…

РЪКАТА НА ТАТКО

Все със нощна лампа да заспива
вече срамота е за мъжа.
Затова гасим, но предвидливо
татко за ръката аз държа.
Приказка, за да заспя, не искам.
Просто ще си помълчим така.
Но ще зная, че до мен е близко
татко със голямата ръка.

 

НА КАКА МОМЧЕТО

Грее на луната сърпа,
ала Ежко не заспива.
Сънчо тук е, но се дърпа
от прегръдката бодлива.
А пък ежковата кака
гушна братчето си в мрака
и така, след миг ли, два ли –
ей ги двамата заспали…

МЕЧЕШКА ПРИСПИВАЛКА

Хайде, Мечо! Хайде, малко мече!
Кой ли път ни кани Сънчо вече?
Сняг земята скоро ще покрие
и в леглата трябва да сме ние.
А когато страшен студ настане,
сладко ще се гушим под юргана.
Чак в гората пролет щом закрачи,
ще открехнем сънени клепачи…

ПО ГОРСКАТА ПЪТЕЧКА

От града започва път.
После става на пътечка.
По пътечката вървят
малък Мечо с мама Мечка.
Щом поискаш, подир тях
тръгваме със теб и ние.
Ако някой го е страх,
под юргана да се скрие!

МАМО, ЗАГАСИ ЛУНАТА!
Нощ захлупи къщите в квартала,
ала още тъмното го няма,
тъй като отвън наднича бяла
като полилей Луна голяма.
Дълго във кревата се премята
и на мама шепне Доротея:
„Моля ти се, загаси Луната,
че не мога да заспя от нея!”
Чу това Луната и с два скока
скри се зад една липа грамадна.
А в дошлата тъмнина дълбока
Сънчо Доротейчето открадна.

МЕСЕЧКО И ЯНЧЕТО

Пухкав облак месечко завива.
И веднага Месечко заспива.
Сънчо и към мене ще закрачи,
щом очи завия със клепачи.
Правя от клепачите юрганчета
и дочувам: „Виж, заспало Янчето!”

ЗАЩО НЕ СЕ МРЪКВА 

Слънчо трябваше отдавна вече
сладък сън да нанка зад баира.
Да, но не залязва тази вечер –
нещо май му пречи и го спира.
Вдигна се тревога до небето –
повече не може да се чака.
Но след малко чу се: „Ето, ето –
лъч един се е заплел в трънака.”
Заю откачи го и веднага
Слънчо с радост хукна да си ляга.

МЕЧЕШКА МЕЧТА

Спи Мецана в своята хралупа,
сгушена за дълъг сладък сън.
А над нея пада сняг и трупа
чиста бяла чистота навън.
Красотата е необходима –
прави те художник и поет.
Но мечта по-друга Меца има:
Цяла зима да сънува мед!

РУСКА ПРИСПИВАЛКА

Нани ми, детенце, нани,
че ще дойдат черни врани
и ще гракнат: „Дай ни Маша,
дъщеря да бъде наша!”
Аз пък ще река веднага:
„Я се махайте от прага!
Закъснели сте за нея.
Сладък Сънчо вече взе я!”

МОЛБА

С тези лампи угасени
страшно тъмно е край мене.
Затова и Сънчо даже
страх го е да се покаже.
– Месечинке, бледолика,
не бави се нито миг, а
някой лъч прати веднага –
тъмнината да избяга!

ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ПОКРИВ

Взирам се в тавана с поглед на вълшебник –
покривите нощем май не са потребни.
Затова безшумно някъде отлитат
и на тяхно място спускат се звездите.
Палава звездичка на игра ме кани.
Баба ми обаче шепне: „Нани, нани!”
Хем ми се играе, хем ми се заспива.
Като сняг се стапям във нощта красива.

СЪВЕТ

Ако легнеш и не ти се нанка,
а до десет да броиш умееш,
брой тревичките на някоя
полянка и ще си заспиш на нея!

 

ТИКТАК

Тиктак, тиктак – часовникът тиктака.
Секундите отпраща. Накъде ли?
Така и влака светлото и мрака
редува през поля и през тунели…
Тиктак – минути гонят часовете.
Денят избяга. Вънка тъмна нощ е.
Заспаха и звездите на небето.
Тиктак, тиктак. А аз съм буден още.
Тиктак, тиктак, тикт…

ЗИМНА ВЕЧЕР

Спят животните в гората –
кой във дупка, кой в хралупа.
Сняг виелицата мята –
с преспи всичко да затрупа.
Даже легълцето мое
във хралупа се превръща.
Бяла преспа – сън спокоен –
скрива цялата ни къща…

НОВАТА ПИЖАМА

Купихме вчера със мама
нова – вълшебна пижама.
Щом облека я и мигом
Сънчо при мене пристига.
В златна карета ме мята
и ме откарва в гората.
Там сред зелени дъбрави
сребърна люлка ми прави.
Люшка ме тя, а над нея
славей приспивно ми пее…
Истинска сънна магия
в тази пижама се крие.

Б

або мила, бабо драга –
казваме на баба ние.
Но щом дойде Баба Яга,
бягаме или се крием.
Тази страшна баба има
роден дом в Сибир далечен,
но по нрав неудържима
и при нас върлува вече.
Руските деца как плаши
ужким само е позната,
ала и децата наши
стряска, яхнала метлата.

С тази си метла тя горе
се разхожда по небето –
като мотопед пърпори
и лети като ракета.
Повече от сто години
с лошотия тя се слави
и във детските градини
пакости различни прави.
После заедно с децата
в първи клас тя преминава –
прави пакости познати
и в училище тогава.
Днес саксия ще събори
със най-хубавото цвете.
Утре пък голям прозорец
ще направи на парчета.
Ту, размахала тояга,
гони Митко или Гошо.
Ту в един компютър слага
някакво си дискче лошо.
В детската градина супа
плисна тя върху Калина.
После дививито счупи
и на някъде замина.
Бързо винаги се крие –
да не видят госпожите.
А какво да кажем ние
госпожите щом ни питат…

Но Калина има кака,
каката се казва Краси –
тя веднага без да чака
казва всичко на баща си.
Той разказал пък веднага
на един свой стар приятел –
какво върши Баба Яга
и как бяга със метлата…
Бил приятелят смешник, но
с много добрина в сърцето.
Пръв умник. Народът свикнал
да му вика Хитър Петър.
И решил той злата баба
непременно да накаже,
ако ще за туй да трябва
планина от хитрост даже,
смелостта на ягуара
и юнашка сила мъжка…

Първо купил от пазара
той метла със дълга дръжка.
Като таз на Баба Яга
тя била, но без мотор и
трудно литнал би с тояга
някой в сините простори….
„Нищо! – казал Хитър Петър. –
Този път така ще мина,
без хвърчене” – след което
скрил се в детската градина.
Скрил си и метлата проста
и на скришно сам застанал –
дълго си стоял на поста,
Баба Яга за да хване.

Ето я, най-после иде
и паркира си метлата.
Много скоро ще се види
днес каква ще е белята,
за която тя пристига.
Влиза в спалнята голяма –
тихичко, без шум да вдига,
и Калинка търси само.
Грабва я от легълцето,
във един чувал я слага
и го връзва, след което
вънка хуква Баба Яга.
Бяга също като хала
и на паркинга отива,
а Калинка във чувала
нанка кротка и щастлива.
Без да губи и минута
Баба Яга яхва бързо
своята метла прочута
и чувала там завързва.
Но когато врътна ключа
тя мотора да запали,
в същия момент научи,
че крадци са я обрали.
Те сменили са метлата,
обикаляща простора,
с друга проста, със която
хората метат си двора.

Тъй добрият Хитър Петър
който й смени метлата,
с хитрина спаси детето,
най-добричко сред децата.
Баба Яга арестува
той за кражбата ужасна –
върза я, че да кротува
пакостницата опасна.
Но наместо във затвора
като крадла да я прати,
дълго с нея си говори
и отвори й душата.

Тя подробно му разказа
как самичка все живее
и неканена омраза
бавно трупала се в нея.
Другите жени си имат
пълна със роднини къща,
а и внучета любими
всички те си имат също.
Без роднини тя е само
и тъй да живее трябва.
Никой не й казва „Мамо”.
Никой не й казва „Баба”.
И така пред Хитър Петър
тя душата си изплака
чак до дъно, след което
най-спокойно взе да чака
своята присъда тежка.

Ала Хитър Петър беше
много умен. По човешки
той реши и не грешеше:
Да започне Баба Яга
нов живот от днес различен.
Към бели да не посяга.
Всички хора да обича.
И особено децата,
на които да помага,
да ги вози на метлата
и да стане Баба Яга
вече най-добър приятел
с детската градина цяла,
да обича тя децата,
а и всички във квартала.

И какво видяхме ние –
тя прозорците ни вече
не ги чупи, а ги мие.
И на никого не пречи,
а цветенцата полива
и във кухнята помага –
весела и работлива,
чисто нова Баба Яга.
Даже от сърце предложи
среща в детската градина
да направим ако може
в близки дни със господина,
който й смени метлата…
Хитър Петър, че това е
и от приказки познат е
тя не можеше да знае.

Но когато за таз среща
готвиха се в една сряда,
изведнъж вълна гореща
лъхна ги откъм площада.
Там в училището беше
огън ненадейно пламнал.
Като факла то гореше
сякаш е купчина слама.
Бързо да гасят пожара
втурнаха се много хора.
Три коли с пожарникари
също бяха тука скоро.
Интересна гледка туй е
за деца и за големи –
три маркуча с водни струи
плисват без да губят време.
Всички уж спасени бяха
и, събрани на площада,
наблюдаваха с уплаха
пламналата жълта сграда.

И тогава ненадейно
първолак назад се върна –
като змей пожарът зейна,
с пламъци да го обгърне…
„Боже!” – викнаха веднага
възрастните и децата.
Но едничка баба Яга
бързо яхнала метлата
прелетя като ракета,
право в огъня се мушна
и така спаси детето
глупаво и непослушно.
Върнало се да си вземе,
без да мисли за пожара,
от чина си джиесма –
вкъщи да не му се карат.
А пък майка му горката
(и тя скоро се явила)
със поклони до земята
плаче: „Бабо Яго мила,
най-красива, най-добра си
ти на цялата планета,
ти си нейната украса,
ти си слънце, ти си цвете!”…

Баба Яга я прекъсна
и отиде да се мие,
че опушена и мръсна
я видяхме всички ние.
Но видяхме друго още,
ясно като че на снимка:
Баба Яга се превръща
за нас всички във любимка.

В

 дворчето на баба Мина
има хубава градина
с най-различни зеленчуци
за любимите й внуци.
Ред с домати, ред със чушки,
по-нататък чашки люшкат
ярко шарени лалета –
на дъгата с цветовете.
А съвсем до магданоза
грее и червена роза.

Нищо че неделя днес е
баба Мина им донесе,
докато е още рано
и водичка от герана –
да не клюмат гладни-жадни
като напече по пладне.

Тъмна кърпа си завърза
и към църквата забърза,
че църковната камбана
бие празнично и кани…
И цветя и зеленчуци
чуха призивните звуци,
но те с корени са всичките,
та не мърдат от лехичките.

Баба Мина щом прибра се,
чу във двора многогласен
шепот със молба към нея –
всички стръкчета копнеят
още в утрините ранни
звън да чуват на камбани.

– Ясно! – каза баба Мина
и веднага посади на
видно място до вратата
ново цвете – непознато.

Непознато, но когато,
след поливане богато,
то разцъфна в багра синя,
ахна цялата градина.
Не една и надалече,
сто камбанки има вече
тука в китната градина
на добрата баба Мина.

Някакво вълшебство стана
и църковната камбана
във неделя щом забие,
ясно чуваме и ние
заедно с цветята всичките,
зеленчуците, тревичките
как камбанките на двора
звънват – сякаш ни говорят…

На Коцето Еленков

Сънчо приспива ни всички –
бебета, майки и баби дори,
зайчета, мечки, сърнички,
цели квартали и цели гори.
Само едно не разбирам –
в тъмното как не умира от страх?
Всяка нощ щях да умирам,
ако на негово място аз бях.

Значи не искам да стана
Сънчо, когато порасна голям.
Или ми трябва охрана,
ама със нея пък ще ме е срам.

Все пак, когато порасна,
някакъв трябва да стана, нали?
Да, ама питам се гласно:
„Има ли специалист по бели?”

Няма.
Кажете тогава
има ли смисъл да ставам голям?
Май по-добре да не ставам
и затова вече няма да ям.
А и да спя ще престана,
че от съня се най-много расте.
В някой сандък на тавана
скривам се и си оставам дете.

Даже след много години –
уж ще съм дядо – с брада, побелял,
но като в детска градина
пак ще си бъде животът ми цял.
Старият Сънчо пак вечер
ще ме захлупва със звезден капак…

Ето го – идва той вече
и на крилете си носи ме пак.

По цял ден Кот и Котаран
във хола си седяха.
Така на малкия екран
те ягуар видяха.
Обаче този ягуар
за тях си беше котка,
запътила се на пазар
или пък на разходка.
И изведнъж яви се там,
срещу му, слон грамаден,
но колкото да бе голям,
ягуарът го изяде.

Решиха Кот и Котаран,
че сигурно се крие
подобен глад и в тях събран:
„Ще пробваме и ние!”…

Едно магаре вместо слон
им вдигна апетита,
но в разрез със добрия тон,
то знаело да рита.

Какво се случи след това?
Как Марко ги нахрани?
Кот бе със счупена глава,
а Котаран – цял в рани.

 

О

т клечка на стръкче, от стръкче на клечка
пълзеше в тревата една буболечка.
Отиваше чак на гората във края,
където танцьори балет ще играят.
Изкуството тяхно света вече слиса,
а ето, че тук и при нас те дошли са.

Макар буболечката бавно да крета,
от мъничка още обича балета.
Хем музика слуша, хем с радост се чуди
как хвъркат високо рояк пеперуди,
които, облечени в пъстри костюми,
танцуват и…
Не, невъзможно е в думи
да вместиш такова вълшебство голямо,
каквото на сцената вижда се само…

Затуй буболечката днес се накани
да тръгне нататък един ден по-рано,
спокойно да стигне и там да въздиша
с възторг, както писано бе и в афиша…
Вървеше си бавно нататък обаче,
денят се изхлузи, прогонен от здрача.
Та тя си избра една малка полянка,
където ще може да легне да нанка.

Но точно когато току-що бе спряла,
тя гъбка видя в полутъмното бяла.
И легна върху й.
От пътя далечен
бе тъй уморена, че нанкаше вече,
когато Луната се спусна при нея
приспивната песничка да й изпее.

Нощта във гората е много красива
и тиха, че Вятърко също заспива.
Дъжд беше валял и окъпани всички,
по-хубаво спяха цветя и тревички.
И както децата, докато си спяха,
в съня неусетно по-бързо растяха.
А гъбката толкова много порасна,
че височината й стана опасна.

Затуй буболечката щом се събуди
на шапката гъбена, дълго се чуди
как долу да слезе и то невредима,
че много да ходи и днес тя ще има.
Но тук бе пленена от височината,
и почна от мъка да плаче горката.

Как заради тази случайност проклета
тя няма да може да гледа балета.

За щастие групичка мравки обаче
я чуха, разбраха защо горе плаче
и знаейки хиляди хитрости стари,
постъпиха, сякаш са пожарникари.
Зелен лист разпънаха вместо платнище,
при скок във което не ти става нищо.

Спасена така буболечката беше
по начин светкавичен и безпогрешен.

Целуна горещо тя мравките всички –
големи умнички и много добрички
и после с невиждана скорост закрета
да стигне навреме все пак за балета…

 

О

тдавна не беше валяло.
Небето, пресъхнало цяло,
не пускаше капка дори
над жадни нивя и гори.
Без дъжд Незабравката синя
се чувстваше като в пустиня.
А Мравчо, цял в черно облечен,
от топло изгаряше вече.
Но ето, че все пак спасен е:
– Ела тук на сянка под мене! –
чу Мравчо, че вика го някой
на сянка, която го чака.

И сгуши се черната мравка
под синичката Незабравка,
където за най-кратко време
успя даже да се съвземе.

А скоро отнякъде капка
дойде върху синята шапка.
О, няма съмнение – да,
това беше капка вода!
И цветето тя охлади,
но то не я глътна, преди
частица от капката вкусна
на жадния Мравчо да пусне.

Така буболечка и цвете
останаха живи и двете.

А скоро след капката там
и дъжд се изсипа голям.
Водата дошла отдалече
на вадички даже потече,
в които безстрашни момчета
зашляпаха с боси крачета…

Н

америх си нова квартира –
на партера тя се намира.
Не е нужно, както до вчера,
по стълбите да се катеря,
а право при мене се влиза.

Гората е също наблизо,
та докато приказки пиша,
от чистия въздух си дишам.
Богатство са също за мене
и горските багри зелени. 

Чудесно е всичко, обаче
не мога да свикна с това, че
през моя прозорец отворен
надничат минаващи хора,
магарета, мечки, сърнички
от близки села и горички
и всички ме молят горещо
за тях да напиша по нещо.
Пристигат един подир други,
изтъкват ми свойте заслуги,
подаръци носят ми даже
и чудя се как да откажа.

Тъй всекиго за да прославя,
разклатих доброто си здраве,
че дните ми бяха заети
изцяло – да пиша куплети
за котки и кученца мили,
но също и за крокодили…

Най-после реших и готово –
преместих се в жилище ново.
На втори етаж се намира.

Оставен най-после на мира,
аз вече не пиша за всички,
а само за пойните птички
и за дълговратия, прав,
надничащ в дома ми, жираф.

М

алката Лисана
госпожица стана –
по купони ходи,
спазва всички моди.
Цялата във джуфки,
с високи обувки
тя на дискотека
тръгна, но полека,
че пътят минава
през стръмна дъбрава.
А и в гъсталака
жаба взе да кряка,
та наша Лисана
страшен страх я хвана.

Опита да бяга,
но падна веднага –

не са най-удобни
обувки подобни
за крос през гората.
Затуй на земята
се Лиска намери
и взе да трепери.
На всичко отгоре
от страх й се стори,
че куче я лае –
ужасно това е.
Пак хукна да бяга,
пак падна веднага
и горко заплака,
че двата й крака
изкълчени бяха…

След тази уплаха
горката Лисана
изобщо престана
обувки да носи.
С крачетата боси
спокойно си тича.

Тъй по й прилича!