www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Това се случило с великия индийски музикант Тансен. Той живял по времето на великия цар Акбар, бил сред музикантите в императорския двор и едновременно с това несравним. Веднъж Акбар му казал: "Не си представям, че някой може да те надмине! Това изглежда немислимо. Ти си последната дума, върхът на творението. Слава на Твореца навеки! Но когато и да помисля за това, неволно възниква мисълта, че все пак ти си бил ученик на Майстор, който те е учил на майсторство. И кой знае, може би точно той те превъзхожда? Кой е този майстор? Жив ли е още? Ако е жив, може ли да го поканим в двореца?"
Тансен казал: "Да, жив е. Но как да го поканим в двореца, като той прилича на диво животно – ходи, както му скимне. Той не е човек от обществото. Като вятър е или като облак, гонен от вятъра. Нищо не го свързва със света. Той е бездомен скитник. Нещо повече – той не може да бъде помолен да изпее или да изиграе нещо, съвършено невъзможно е. Той пее само тогава, когато чувства. Танцува само тогава, когато чувства. Можеш само да се приближиш до него, да чакаш и да наблюдаваш." Акбар бил така заинтригуван, че изпаднал във възторг: "А! Майсторът му е жив! Заради това си струва да се отиде."
Майсторът бил странстващ факир. Наричали го Харидас. Тансен изпратил пратеници, които да установят местонахождението му. Намерили го в колиба на брега на река Джумни. И Акбар с Тансен отишли до го послушат. Местните жителите им казали, че той пее и танцува около три часа през нощта, но по цял ден стои тихо-тихо като мишка. И посред нощ Акбар и Тансен като крадци се притаили зад колибата, защото, ако той узнаел за тях, нямало да пее и танцува.
Ето че Харидас започнал да пее, а след това и да танцува. Акбар бил като хипнотизирай – не можел да произнесе и дума, защото не можело да бъде оценено това, което виждал. Акбар само плачел – без прекъсване. Като си тръгнали обратно, той вървял в гробно мълчание. Само сълзите продължавали да се стичат от очите му. Когато стигнали до двореца, той още на стълбите ка¬зал на Тансен: "Мислех си, че никой не може да те надмине. Мислех си, че ти си нещо удивително, уникално, но сега, прости ми, съм длъжен да кажа, че ти не можеш да се мериш и на малкия пръст на Майстора си! Но защо?"
И Тансен отговорил: "Няма нищо по-просто – аз пея и танцувам за пари, престиж, власт, уважение. Моята музика засега е средство за постигане на някакъв завършек, резултат. Аз пея, за да получа, а Майсторът пее, защото е получил нещо. И в това е разликата. Той пее само тогава, когато почувства отвътре, само тогава се ражда песен, само тогава. Това е като резултат. Когато той е изпълнен с божественото и не може да побе¬ре повече – само тогава пее. Пеенето е резултат, завършек сам по себе си. Той празнува!"

Когато Лин Лей бил на около сто години, една пролет облякъл роба и тръгнал да събира зърната, изтървани от жътварите. Като се носел през полето, той пеел.
Конфуций, който тогава отивал към Вей, го видял отдалеч. Като се обърнал към учениците си, казал: "С този старец явно си струва да се поговори. Някой трябва да отиде да разбере какво може да каже той."
Дзи Гун пожелал да отиде. На края на браздата изчакал Лин Лей. Гледайки го в лицето, въздъхнал: "Нима за нищо не съжаляваш? И въпреки всичко пееш, събирайки зърна." Лин Лей не спрял и не прекъснал песните си. Дзи Гун не го оставил на мира. Накрая Лин Лей го погледнал и отговорил: "За какво трябва да съжалявам?"
-Учителю, какво е това щастие, което ти позволява да пееш, събирайки зърна?
– Основания за щастие всички имат – отговорил Лин Лей с усмивка, – но вместо това тъгуват по него. Заради това, че не съм изпитвал болка като млад, учейки се как да се държа, а като пораснах, никога не се опитвах да оставя следа в живота, ми се удаде да живея толкова дълго. Заради това, че на стари години нямам нито жена, нито синове и е близък моментът на моята смърт,
аз мога да бъда толкова щастлив. – Но нали на човек е прикъщо да желае да живее дълго и да се бои от смъртта. Защо ти си щастлив да умреш?
– Смъртта е връщане там, откъдето излизаме, като се раждаме. Така че откъде бих могъл да знам, че като умирам тук, не се раждам някъде другаде? Как мога да знам дали животът и смъртта си струват един друг? Откъде мога да знам не е ли заблуда така страхливо да се безпокоя за живота? Откъде мога да знам няма ли близката смърт да е по-добра от изминалия ми живот?

Във времето на Махавира живял един цар завоевател. Той познавал само Войната и успял да завоюва Всичко, което било достойно за завоюване, и станал най-богатият човек в страната. И ето че някой му казал – всички владения на света не струват нищо, ако не е завоювано вътрешното царство. "Ако не достигнете дхяна, самадхи, ако не достигнете вътрешен екстаз, всичко ще е безполезно."
Царят попитал: "Къде мога да получа това царство? Само ми покажете мястото. Аз ще го завоювам."
Казали му: "Тъкмо сега близо до гората е спрял Махавира. Идете при него. Той вече го е постигнал." И царят заедно с армията си се отправил към гората.
Той я обградил, после се приближил към Махавира и казал: "Дошъл съм да завоювам царството, което ти вече си постигнал, царството на вътрешния екстаз."
Махавира се разсмял. Той казал: "Желанието ви е добро. Но е видно, че вие изобщо не осъзнавате това, за което питате. То не може да бъде завоювано от вас. Аз го имам тук, но не мога да ви го дам. И вие не можете да го завоювате."
Царят казал: "Не се безпокой за това. Само ми покажи къде е. Още не съм се сблъсквал с нещо, което не може да бъде завоювано."
Махавира почувствал в сърцето си дълбоко състрадание към този човек и казал: "Направете следното. Не е необходимо да идвате при мен. В собствената ви столица има един беден човек, може би той ще поиска да се спазари с вас. Той също го е постигнал. Идете при него."
Царят никога не бил чувал името на този беден чо¬век, но отишъл при него. Той действително бил просяк, но със същата светлина в очите, както Махавира, и със същия аромат наоколо, със същата невинност. Беднякът седял под едно дърво. Царят казал: "Ти си част от моето царство. Дай ми всичко, което си постигнал! Готов съм да ти дам в замяна каквото поискаш. Даже царството си. Но ми донеси, дай ми своето самадхи."
Човекът се разсмял: "Мога да ви дам живота си. Той е във вашите ръце, но не мога да ви дам самадхи. Не че не искам да ви го дам, но самата природа на самадхи е такава, че то не може да се даде. Трябва да го заработите."
Царят казал: "Но аз никога нищо не съм заработвал. Аз съм завоевател. Аз завоювам всичко, от което се нуждая. Аз съм воин."
"Но нито вашият меч, нито армията ви ще ви помогнат – казал просякът. – Тук всеки върви сам. Та нали това е път навътре, вие трябва да вървите към собствения си център. Самадхи не може да бъде дадено, тъй като вие вече го имате. То трябва само да бъде осъзнато, открито.”

Дошъл Веднъж при великия суфи Баязид Бистами един човек и казал: "Заради твоето учение целият ми живот е разрушен. Преди двадесет години дойдох при теб и ти ми каза, че ако не молиш – богатствата сами ще дойдат при теб; ако не търсиш – всичко ще ти бъде дадено; ако не възжелаеш – ще дойде най-прекрасната жена. Пропилени са цели двадесет години! Поне някаква грозотия да беше дошла! А за богатството направо мълча! Разболях се, ти разруши целия ми живот. А сега какво ще ми кажеш?"
Баязид отговорил: "Да, Всичко това би се случило, но ти твърде много се оглеждаше, проверяваше отново и отново – идват ли, или не. Имаше желание. Ти изпусна всичко заради желанието, не заради мен. Ти все чакаше: "Ето сега ще дойде най-красивата жена, за да почука на моята врата! Сега при мен ще дойде богинята на богатството!" – ти не беше мълчалив. Ти не беше в състояние на нежелание!"

В Индия живял свят човек, велик мъдрец, наричали го Вяса. Той е известен като автор на афоризмите на Веданта. Самият той не бил съвсем достигнал целта, но синът му, Шука, се родил съвършен. Вяса научил сина си на мъдрост и след като му преподал истината, го изпратил в двореца на цар Джанаки. Последният бил велик цар и се наричал Джанака видеха. "Видеха" означава "без тяло." Бъдейки цар, той съвсем забравил, че има тя¬ло, и се чувствал през цялото време дух. Момчето Шука било изпратено при него, за да се поучи на мъдрост.
Царят, знаейки че синът на Вяса идва при него, дал предварително съответните разпореждания и когато момчето се появило пред вратите на двореца, стражите не му обърнали никакво внимание. Те му дали само един стол и Шука седял на него три дни и три нощи. Никой не говорел с него, никой не го попитал кой е, откъде е. Той бил син на велик мъдрец. Баща му бил известен човек, почитала го цялата страна, а и самият Шука бил достоен за почит човек, само че невежите, груби стражи на двореца не му обръщали никакво внимание. След като изминали трите дни, дошли министрите на царя, събрали се знатните велможи и го приели с големи почести. Те въвели Шука във великолепни покои, изкъпали го в благоуханна вана, дали му чудни дрехи и в продължение на осем дни го обграждали с всевъзможен разкош. Но сериозното и ясно лице на Шука не се променило ни най-малко от новото отношение към него. Той и в разкоша останал същият, какъвто бил и когато чакал пред вратите. Когато накрая Въвели момчето при царя, той седял на трона, разнасяла се музика, всички около него танцували и царяло веселие. Царят дал на Шука чашка мляко, която била напълнена догоре и го помолил седем пъти да обиколи с нея залата, без да пролее и капка. Момчето взело чашката и тръгнало сред музиката и обкръжаващите го прекрасни лица. Съгласно желанието на царя той седем пъти обиколил залата, без да разлее нито капчица мляко. Било невъзможно умът му да бъде привлечен от външния свят, докато той сам не позволи на света да му повлияе. Когато Шука занесъл чашката на царя, онзи му казал: "Аз мога само да повторя това, на което вече те е научил баща ти и на което ти самият си се научил. Ти си познал истината. Върви си у дома."

Докато ловувала, една бременна лъвица видяла стадо овце. Хвърлила се отгоре им и това усилие й струвало живота. Родилото се в този момент лъвче останало без майка. Овцете го взели под свое попечителство и го отгледали. То израснало сред тях, хранейки се с трева като тях, блеейки като тях и въпреки че се превърнало в голям лъв, по своите стремежи и потребности, а и в представите си той бил съвършена овца.
Минало малко време и друг лъв се приближил към стадото. Какво било удивлението му, когато видял своя събрат – лъв, бягащ подобно на овцете при приближаваща се опасност. Той искал да се приближи, но колкото и малко да се приближавал, овцете побягвали, а заедно с тях и лъвът овца. Вторият лъв започнал да го следи и веднъж, виждайки го спящ, скочил отгоре му и казал: "Събуди се, та ти си лъв!" "Не-е-е-е – изблеял онзи, треперещ от страх, – аз съм овца!" Тогава другият лъв го завлякъл до едно езеро и казал: "Виж! Ето ги нашите отражения – моето и твоето." Лъвът овца погледнал първо лъва, после отражението си във Водата и в следващия миг у него се появила мисъл, че той самият е лъв. Престанал да блее и изведнъж се разнесъл неговият рев.

Веднъж при един старец дошла дева и казала:
 – Ава, вече шест седмици постя и всеки ден изучавам Стария и Новия завет. Старецът отговорил: 
– Стана ли за теб оскъдицата равна на изобилието?
 -Не.
– Безчестието – похвала? 
-Не. 
– Враговете – приятели?
 – Не. 
– Тогава – казал мъдрия старец – върви да се трудиш, ти нямаш нищо.

Веднъж Ал-Абаси заявил, че независимо дали хората се опитват да помогнат на един човек, или не, нещо вътре у човека може да се противопоставя на това. Но се намерили хора, които възразили против такава теория, Ал-Абаси обещал да продемонстрира нещо в потвърждение на думите си.
И когато вече всички забравили за това, той заповядал на един да сложи чувал със злато на средата на моста. А друг помолил да му доведе някой нещастен длъжник, за да го пуснат да мине по моста.
И ето че Ал-Абаси стоял на единия край на моста, причаквайки този длъжник, който трябвало да дойде към него от другата страна. И когато този се приближил към Ал-Абаси, той го попитал:
– Е, какво видя на средата на моста?
– Нищо! -учудено казал човекът.
– Кака така? Защо? – попитали свидетелите на Ал-Абаси.
Знаете ли, като тръгнах по моста, си помислих: а ще мога ли да премина моста със затворени очи? Ех, че забавно би било, ако ми се удаде! И представяте ли си – получи се!

Дзенмонахът Доген живеел уединено в колиба на края на гората. Веднъж няколко странстващи будистки монаси му се примолили да ги пусне да пренощуват. Когато
се сгрели край огъня, подели разговор за същността на битието, твърдейки, че светът е само илюзия на човешкото съзнание. Като се уморил да слуша бърборенето им, Доген попитал:
– Как смятате, ей онзи камък, вътре или извън съзнанието се намира?
Един монах отговорил с умен вид:
– Разбира се, че вътре.
– Твоята глава трябва да е много тежка – казал му Доген, – след като носиш в съзнанието си такива камъни.

Веднъж Настрадин Ходжа се връщал от пазара към родното си място. Колкото и да подканял магарето, то едва се влачело. Тогава Ходжа го намазал с терпентин под опашката. Магарето хукнало като попарено. То не бягало, а летяло като птица.
Настрадин се убедил, че няма да може да го настигне и сам се намазал с терпентин… Като дошъл на себе си, видял, че вече е пристигнал и изведнъж разбрал, че работата е зле – няма да може да се спре. Той се затичал към двора си. Като влетял като луд, извикал на жена си:
-Жена, загивам! Дръж ме, че иначе ще разруша всички стени тук!
Жената се втурнала след него. Колкото и да тичала, не можела да го настигне. Накрая Настрадин извадил от джоба си кутийката с терпентин и я хвърлил на жена си:
– Жена, виждам, че и ти трябва да се намажеш с терпентин. Иначе няма да ме настигнеш…