www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

ЖЖивял един еврейски селянин на име Йосиф, който много обичал да философства. Било му трудно да прави каквото и да било, тъй като мислите отнемали цялото му време и когато бил готов да свърши нещо, възможността вече била отминала.
Веднъж, като тръгвал за пазара, за да продаде пшеницата, той казал на жена си: "Веднага щом продам пшеницата, ще ти изпратя телеграма."
Той продал пшеницата с голяма печалба и отишъл в пощата, попълнил бланката, а след това започнал да мисли за това. Написал: "Пшеницата е продадена изгодно. Пристигам утре. Обичам те и те целувам. Йосиф."
След това започнал да размишлява: "Жена ми ще си помисли, че съм полудял. Защо "изгодно"? Да не би да съм се канил да продам пшеницата на загуба?" Затова той задраскал думата "изгодно". По нататък станал по-внимателен: нали ако е написал невярна дума, то би могъл да направи и други грешки. Затова започнал да мисли над всяка дума.
И си казал: "Защо "пристигам утре"? Да не би да се каня да пристигна другия месец? Или догодина? Жена ми знае, че ще си дойда веднага, щом продам пшеницата." Затова той зачеркнал думите "пристигам утре".
По-нататък си помислил: "Жена ми знае, че съм тръгнал да продавам пшеница, така че защо да пиша "пшеницата е продадена"?" Той зачеркнал и това, а после започнал да се смее. Помислил: "Пиша на собствената си жена. Защо да пиша "обичам те и те целувам"? Да не би да пиша на чужда жена? Да не би да е рожденият й ден или някакъв празник?" Той и това зачеркнал.
Останало само името "Йосиф." Той си помислил: "Йосиф, ти да не си полудял? Жена ти знае как се казваш." Затова скъсал телеграмата и щастлив, че е спестил много пари и че е избегнал да направи глупост, си тръгнал от пощата.

Братът на един свят старец по време на боледуването му сипал в храната му вместо мед ленено масло, което е мноео вредно. Само че старецът не казал нищо. Ядял мълчаливо и първия, и втория път и по никакъв начин не укорил брат си, който му служил. Не казал, че е небрежен и не само че не казал това, но дори и с една думичка не го натъжил. Когато брат му разбрал какво е направил, започнал да скърби с думите: "Аз те убих, аве, и ти положи този грях върху ми, като премълча." А онзи кротко отговорил: "Не скърби, чедо: ако на Бог беше угодно да ям мед, ти щеше да ми сипеш мед."

Дърводелецът Цин направил от дърво рамка за камбаните. Когато рамката била завършена, всички се изумили: тя била толкова прекрасна, сякаш самите богове я сътворили. Видял я владетелят Лу и попитал:
– Каква е тайната на твоето майсторство?
– Каква може да бъде тайната на вашия слуга, занаятчия човек? – отговорил дърводелецът Цин. – Въпреки че все пак има някаква. Когато вашият слуга замисля да издяла рамката за камбаните, той не смее да хаби напразно своите духовни сили и непременно пости, за да успокои сърцето. След три дни пости се избавям от всяка мисъл за почести и награди, чинове и заплащане. След пет дни пости се избавям от мислите за похвали и хули, майсторство и неумение. А след седем дни пост достигам такава съсредоточеност на духа, че забравям за самия себе си. Тогава за мен престава да съществува царският двор. Изкуството ми ме обзема целия, а всичко, което ме отвлича, престава да съществува. Едва тогава аз отивам в гората и се вглеждам в небесната природа на дърветата, стараейки се да намеря съвършения Материал. Именно тук вече виждам пред очите си готовата рамка и се хващам за работа. Ако работата не ми върви, я отлагам. Когато се трудя, небесното се съединява с небесното – дали това не е причината работата ми да изглежда божествена?

Случило се така, че един брат от малък манастир извършил прегрешение. Старците се събрали и помолили ава Мойсей да се присъедини към тях. Той обаче отказал да дойде. Свещениците му изпратили следното послание:
"Ела, събранието на братята те очаква." Тогава той станал и тръгнал на път, като взел със себе си пробита конница, която напълнил с пясък и влачил след себе си.
Старците, които излезли да го посрещнат, попитали:
– Какво е това, отче?
Старецът отговорил:
– Моите грехове се стелят след мен и аз не ги забелязвам, но сега идвам да съдя чуждите грехове!

Живял един дервиш, който вярвал, че задачата му е да се сближава с хората, вършещи злини и да вселява в тях духовни мисли, за да могат те да намерят праведния път. Само че това, което дервишът не знаел, е, че учител е не този, който казва на другите да правят това или онова, изхождайки при това от закостенели принципи. Ако учителят не знае точно каква е вътрешната ситуация на всеки ученик, то може да изпита върху себе си обратното на това, което желае. Независимо от всичко благочестивият намерил веднъж човек, който бил обзет от страстта да играе хазарт и не знаел как да се избави от този навик. Дервишът първоначално се настанил близо до дома му. Всеки път, когато той отивал в игралната зала, дервишът слагал по един камък в една постепенно нарастваща купчина, така че по този начин да отбелязва всеки грях, който натрупвал този човек, като видимо напомняне за злото.
Всеки път, когато този човек излизал от дома си, се чувствал виновен. Всеки път, когато се прибирал, той Виждал нов камък в купчината. Всеки път, когато доба¬вял в купчината нов камък, благочестивият чувствал гне¬ва на играча и лично удовлетворение (което той наричал божественост), от това, че е регистрирал този грях.
Така продължавало в течение на двадесет години. Всеки път, когато играчът виждал благочестивия, си казвал: "Ако можех да разбера доброто! Как този светец се труди за моето спасение! Ако можех да се поправя, да не говорим – да стана такъв като него, защото той сигурно ще заеме своето място сред избраните, когато дойде възкресението!"
Случило се така, че в резултат на стихийно бедствие и двамата умрели по едно и също време. Ангелът долетял, за да вземе душата на играча и меко казал:
-Трябва да ме последваш в рая.
– Но как е възможно това? – казал грешният играч. – Аз съм грешник и трябва да отида в ада. Ти вероятно търсиш онзи, благочестивия, който стоеше срещу дома ми и в продължение на две десетилетия се опитваше да ме промени? 
– Благочестив? – казал ангелът. Не, него го повлякоха в долните сфери, защото нему се полага да се пържи в пъкъла.
– Що за справедливост е това? – закрещял играчът, забравяйки за положението си. Ти сигурно си сбъркал инструкциите!
– Това не е така – казал ангелът- и аз ще ти обясня. – Ето как стоят нещата. Благочестивият се е задоволявал в продължение на двадесет години с чувство за собствено превъзходство и значимост. Сега е неговият
ред да възстанови равновесието. В действителност той слагаше камъните в купчината заради себе си, не заради теб.
– А как стоят нещата по повод моята награда? Аз пък какво съм заслужил? – попитал играчът.
– Ти трябВа да бъдеш награден, защото Всеки път когато минаваше покрай дервиша, първо си мислеше за добротата, а след това за дерВиша. Именно добротата, а не човекът, те награждава за твоята вярност.

На едно поле, където малки пастирчета пасели добитъка, живеела страшна и отровна змия. Веднъж свят отшелник минавал наблизо. Децата дотичали при него и извикали: "Свети отче, не минавай оттук, пази се от змията!" "Деца мои – казал светият старец, – аз не се боя от вашата змия. Знам такива молитви, които защитават от всякакво зло." След като казал това, той продължил пътя си. Змията видяла, че към нея се приближава някакъв човек, вдигнала глава, светият отец прошепнал заклинание и змията паднала в краката му. "Защо живееш, причинявайки зло на другите? – попитал светецът. – Аз ще назова пред теб свещеното име на Господ и ти ще го повтаряш, и ще се научиш да обичаш Бога. В края на краищата ти ще го видиш и желанието да причиняваш зло ще те напусне."
Минали дни, малките пастирчета забелязали, че змията престанала да хапе и започнали да я целят с камъни. Едно момче я хванало за опашката и започнало да я върти над главата си, след което няколко пъти ударил главата й в камъните. Змията загубила много кръв, оставили я, мислейки че е мъртва. През нощта тя дошла на себе си и тихо пропълзяла в дупката си, а цялото й тяло било начупено. Тя се опитвала да живее, хранейки се с листа и със сухи треви.
Веднъж през местността минал същият онзи свят отец. Той се оглеждал, търсейки змията. Децата му казали, че тя вече не е между живите, но той знаел, че тя не може да умре, преди да бъде разрешен проблемът на живота, т.е. докато не познае Бога.
Змията изпълзяла от дупката си и разказала на отшелника какво й се е случило. Светият отец възкликнал: "Какви глупости! Нужно е да си идиот, за да не знаеш как да попречиш на враговете си да се отнасят така с теб. Аз ти забраних да хапеш която и да е твар, но защо ти не изсъска към тези, които искаха да те убият, за да ги изплашиш?"

Живял някога Юан Мен в един храм, който хората наричали параклис на свещените дървета.
Една сутрин при него дошъл чиновник, извикал го и попитал:
– Е какво? Свещените плодове узряха ли вече?
– Нито един от тези плодове никога и от никого не е наричан зелен – отговорил Юан Мен.

Веднъж Франциск Асизки седял сред приятелите си и като въздъхнал, казал:
– Едва ли в целия свят може да бъде намерен монах, който да се подчинява съвършено на тези над него.
Учудени, приятелите му попитали:
– Обясни ни, отче, какво е съвършеното и висшето послушание.
И той представил истински подчиняващия се във вид на мъртво тяло:
– Вземи бездиханно тяло и го сложи, където поискаш.
Ще видиш, че то няма да възразява, ако започнат да го местят, няма да роптае, където и да го сложат, няма да се развика, ако го отнесат. Ако го сложиш на катедрата, той ще гледа не нагоре, а надолу. Ако го облечеш в пурпур, то ще изглежда два пъти по-бледо. Това е истински подчиняващ се. Този, който не разсъждава защо го местят, не го е грижа къде го слагат, не настоява да
го местят. Възвисен до някаква длъжност, той съхранява привичното си смирение. Колкото повече го почитат, толкова за по-недостоен се смята. Брат попитал един старец:
– Какво ли добро дело да върша и да живея с него.
Старецът отговорил:
– Бог знае що е добро. Чувал съм някой от старците да пита ава Нистерий: "Какво добро дело да извърша?"
Ава му отговори: "Не са ли равни всички дела?" Писанието казва: "Авраам бил страннолюб – и Бог бил с него; Илия обичал безмълвието – и Бог бил с него; Давид бил кротък – и Бог бил с него." И така, виж какво желае по Бога твоята душа, прави това и пази сърцето си.

Светлината попитала Тъмнината: "Ти съществуващ ли, или не съществуваш?" – но не получила отговор.
Вгледала се внимателно в нейния облик: тъмно, празно. Цял ден да я гледаш – няма да видиш, слушайки я няма да чуеш, пипай я – няма да я докоснеш.
"Съвършенство! – възкликнала Светлината. – Кой още би могъл да достигне такова съвършенство? Аз съм способна да бъда или да не бъда, но не съм способна абсолютно да не бъда. А Тъмнината – как го е постигнала?"

Живял някога един селянин, който заклал прасето си. Обичаят повелявал да изпрати парче месо, салам и дроб на всички съседи. Този селянин, който вече много пъти получавал подобни подаръци, решил, че ако следва обичая, може да си остане без нищо. Като посветил в това един съсед, казал:
-Аз заклах прасето и ако изпратя по парче месо на Всеки, от когото съм получавал преди, за мен няма да остане нищо. Затова сега те моля, посъветвай ме какво да правя.
На което съседът отговорил:
– На твое място бих увесил прасето пред отворения си прозорец за през нощта, а на следващия ден бих казал на всички, че са го откраднали. Тогава би било простено, ако не направиш подаръци.
Селянинът много се зарадвал на дружеския съвет на съседа, върнал се у дома и го направил на практика. А съседът, който го посъветвал, възползвайки се от тъмнината на нощта, свалил прасето и го отнесъл у дома си. Колко бил разтроен селянинът, когато рано сутринта не намерил прасето! Той ругаел съседската идея, от която бил възхитен предната вечер. Тръгнал да сподели мъката си и първия, когото срещнал, бил съседът съветник, на когото разказал за нещастието си с думите:
– Съседе, как мислиш? Откраднали са ми прасето! 
– Така, така – казал съседът, – точно така, продължавайтака. Разкажи тази история на всички, които срещнеш, и аз не се съмнявам, че те ще ти повярват.
Селянинът започнал да протестира и тържествено да се кълне, че прасето му наистина е откраднато. Но колкото по-силно изразявал мъката и досадата си, толкова по-високо се възхищавал съседът му: – Точно така, точно така, приятелю. Дръж твърдо на своето и тогава всички ще ти простят липсата на подаръци.