www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Една стара жена постоянно плачела. Причината за това била, че по-голямата й дъщеря била омъжена за търговец на чадъри, а по малката – за търговец на юфка. Когато старицата видяла, че Времето е хубаво и денят ще бъде слънчев, тя започвала да плаче и мислела:
„Ужасно! Слънцето е толкова огромно и времето е толкова хубаво. В дюкянчето на дъщеря ми няма да влезе никой, за да си купи чадър! Какво да се прави?“ Така мислела и по неволя започвала да стене, съкрушена. Ако времето било лошо и валял дъжд, тя отново плачела, този път заради малката дъщеря: „Дъщеря ми търгува с юфка ако тази юфка не изсъхне на слънце, никой няма да я купи. Какво да се прави?“
Така тя тъгувала всеки ден, каквото и да е времето навън: ту заради голямата дъщеря, ту заради малката. Съседите така и не успели да я успокоят и иронично я нарекли Сълзливата старица.
Веднъж тя срещнала монах, който я попитал защо плаче. Тогава жената му разказала за мъката си, а монахът гръмко се разсмял и казал:
– Госпожа, не се убивай така! Ще ти преподам пътя на освобождението и ти няма да плачеш повече.
Сълзливата старица много се зарадвала и започнала да пита що за път е това. Монахът казал:
– Всичко е много просто. Ти само промени начина си на мислене. Когато времето е хубаво, не мисли за чадърите на голямата дъщеря, а мисли за юфката на малката: „Как свети слънцето! Юфката на малката ми щерка ще изсъхне добре и търговията ще потръгне.“ Когато Вали дъжд, мисли за чадърите на голямата дъщеря: „Ето че заваля! Чадърите на голямата ми щерка вероятно ще се продават много добре.“
Като изслушала монаха, старицата изведнъж прозряла и започнала да постъпва така, както й казал той. Оттогава тя не само спряла да плаче, но и винаги била весела, така че от Сълзливата се превърнала във Веселата старица.

Принц от блестящия дом на Абасидите, потомци на чичото на Пророка, водел скромен живот в Мосул, Ирак. Семейството му преживявало тежки времена и водело обичайния живот на трудещите се хора. Сред три поколения семейството укрепнало до такава степен, че принцът заемал положението на дребен търговец. Съгласно обичая, приет сред знатните араби, човек, който се кавал Дауд ел Абаси, наричали просто Дауд, син на Алтаф. Той прекарвал дните си на пазара, като продавал варива и треви, опитвайки се да закрепи материалното положение на семейството си. Това продължило няколко години, докато Дауд не се влюбил в дъщерята на богатия търговец Зубейда Ибнат Тавил. Тя много искала да се омъжи за него, но в семейството й имало обичай, че всеки претендент за зет трябвало да намери двойка от специално подбран от бащата камък, за да докаже твъдото си намерение и материалната си обезпеченост.
След предварителни преговори, когато на Дауд бил показан искрящ рубин, избран от бащата за изпитание на желаещите да получат дъщеря му, на сърцето на младия човек легнала мъка. Този скъпоценен камък бил не са-мо от най-чистата проба, но и размерът му и цветът били такива, че мините на Бадахшан не били виждали не-що подобно от хилядолетия…
Времето минавало и Дауд прехвърлил Всички
варианти, с помощта на които можел да набави парите, необходими дори само за да се опита да намери такъв камък Накрая научил от един бижутер, че има един-единствен шанс. Ако разпрати навред вест, като предложи на всеки, който намери нужния камък, не само дома си и всичко което притежава, но и четвърт от всяка пара, която той припечели до края на живота си, може би има възможност да бъде намерен такъв рубин.
Дауд разпратил такива писма. Ден след ден се разпространявала вестта за това, че се търси рубин с поразителна ценност, яркост и цветове. Към дома на тър¬говеца започнали да прииждат хора от всички страни, за да предложат нещо също толкова голямо. След три години търсене Дауд установил, че нито в арабските страни, нито в Аджим, нито в Ява, нито в Цейлон същес-твува такъв рубин, който макар и по нещо да може да се сравни с великолепието на камъка на бащата на невестата му.
Зубейда и Дауд били на границата на отчаянието. Из¬глеждало, че те никога няма да могат да се оженят, защото бащата на момичето вежливо отказвал да приеме каквото и да е, дори малко по-малко от съвършения чифт на неговия рубин.
Една вечер, когато Дауд седял в малката си градина, опитвайки се за хиляден път да измисли как да спечели Зубейда, видял, че до него стои висок изпит човек, с жезъл в ръка, с шапка на дервиш на главата и с чаша за подаяния, привързана към пояса.
– Мир вам, о, кралю мой! – казал Дауд традиционното приветствие, като станал на крака.
– Дауд Абаси, потомък на Корейш – казал странни¬кът. – Аз съм един от пазителите на съкровищата на Пророка и съм дошъл да ти помогна в твоята беда. Ти търсиш несравним рубин и аз ще ти дам такъв от съкровищата от твоето наследство, оставено за безопасност в ръцете на нашите пазители.
Дауд го погледнал и казал:
– Всички богатства, които бяха в съкровищниците на нашия дом, са изхарчени, продадени, пръснати преди столетия. Не ни е останало нищо освен името и ние дори него не ползваме от срах да не го обезчестим. Как може да съществува някакво съкровище, останало от моето наследство?
– Независимо от това съкровищата могат да съществуват именно защото не всички се оставят у дома в ръцете на хората – казал дервишът, – защото на първо място се крадат тези, за които е известно, че притежават нещо за крадене. Ако обаче този момент отсъства, крадците не знаят къде да гледат. Това е първата мярка за сигурност на пазителите.
Дауд си спомнил, че много дервиши имат репутация¬та на ексцентрични хора, затова казал:
– Кой ще остави безценни съкровища, такива като камъка на Тавил в ръцете на опърпан просяк? И кой просяк, облечен в парцали, ако му дадат такова нещо, ще се удържи да не го изхвърли или продаде и да изхарчи полученото в безумен пристъп на безумие.
Дервишът отговорил:
-Сине мой, това са именно онези мисли, които могат да се очакват от хората. Доколкото дервишите са окъсани, хората си въобразяват, че те искат дрехи. Ако чо¬век притежава рубин, хората си въобразяват, че той ще зо изхвърли, ако не е стиснат търговец. Твоите мисли са тъкмо това, което осигурява безопасност на тези съкровища.
-Тогава ме отведи там – казал Дауд, – за да мога да приключа със своите страхове и съмнения.
Дервишът вързал очите на Дауд, заповядал му да се облече като слепец и да яхне едно магаре, а след това няколко дни и нощи го водил незнайно къде. После върве¬ли пеша през планински хребет и когато накрая превръзката била свалена от очите на Дауд, той видял, че стои в съкровищница, където на каменни рафтове блестели и преливали в неизброимо количество невероятно разнообразни скъпоценни камъни. – Възможно ли е това да бъде съкровището на моите деди? Никога не съм чувал за нещо подобно даже от времената Карун ал Рашид – казал Дауд.
– Можеш да бъдеш уверен, че това е така – казал дервишът.- и освен това тази е единствената пещера, където се съхраняват скъпоценните камъни, от кои¬то можеш да избираш. Има още много такива пещери.
– И това е мое?
-Да, твое е.
– Тогава ще взема всичко това – казал Дауд, обладан от алчност при вида на тази гледка.
– Ти ще вземеш само това, за което си дошъл – казал дервишът, – защото си също толкова неподготвен за управлението на това богатство, както и твоите деди. Ако това не беше така, пазителите биха предали сък¬ровищата преди столетия.
Дауд избрал един-единствен рубин, който абсолютно съответствал на рубина на Тавил, и дервишът го откарал обратно у дома по същия начин, както го довел дотук. Дауд и Зубейда се оженили.
По този начин съкровищата на дома се връчват на истинските наследници винаги когато имат действителна нужда от тях.

В един град имало съдия, който не се боял от Бога и не се срамувал от хората. В същия град имало една вдовица и тя, като идвала при него, му казвала: "Защити ме от съперника ми." Но той дълго време не искал. И след това си казал: "Макар и да не се боя от Бога и да не ме е срам от хората, тъй като тази вдовица не ме оставя на мира, ще я защитя, за да не идва повече да ми досажда."

Дзуй Ан, като си мислил, че е постигнал нещо в дзен, още съвсем млад монах напуснал манастира на Дзу Мин и тръгнал да странства из Китай. Когато след няколко години се върнал да посети манастира, старият му учител го попитал:
– Кажи ми в какво се състои същността на будизма.
Дзуй Ан отговорил:
-Ако на планината не виси облак, светлината на луната набраздява водата на езерото.
Дзу Мин гневно погледна бившия си ученик:
– Остарял си, косите ти са побелели, зъбите ти са оредели, а ти все още имаш такава представа за дзен!
Как можеш да избегнеш раждането и смъртта?
Сълзи намокрили лицето на Дзуй Ан и той ниско склонил глава. След няколко минути попитал:
– Кажете ми, моля, в какво се състои същността на будизма. 
–  Ако над планината не виси облак – отговорил учителят, – светлината на луната набраздява водата на езерото.
ПРеди учителят да свърши, Дзуй Ан бил просветен.

Някакво божество и някакъв демон отишли при един Велик мъдрец, за да узнаят от него какво е това същност (по-висше от всичко останало). Те дълго се учили при него и накрая мъдрецът казал: "Ти самият си това същество, което търсиш." И двамата си помислили, че техните тела са същността. "Ние научихме всичко, което е необходимо. Яжте, пийте и се веселете. Ние сме същността и няма нищо по-висше от нас."
Демонът бил невеж и мрачен по натура. На него не му трябвало нищо повече. Той бил напълно удовлетворен от мисълта, че е Бог, че под същност следва да се разбира тялото. Но божеството имало по-чист характер. Първоначално то направило грешка, мислейки си, че "Азът", това е тялото и че то е Бог, и затова трябва да го поддържаме силно, здраво и добре облечено и да му доставяме всякакъв тип телесни наслаждения. Но след няколко дни то стигнало до заключението, че мъдрецът – неговият учител, не би могъл да мисли така, че той е имал предвид нещо по-извисено. Затова то се върнало при мъдреца и попитало: "Учителю, на това ли ме учеше ти, че именно тялото е същността? Аз виждам, че всички тела умират, същността обаче не може да умира." Мъдрецът отговорил: "Намери го. Ти си То."
Тогава божеството помислило, че това, което мъдрецът има предвид, е същността на жизнената сила, действаща в тялото. Но след известно време откри¬ло, че ако се храни, тези жизнени сили остават яки, но когато гладува – слабеят. То пак отишло при мъдреца и попитало: "Учителю, мислиш ли, че същността, това са жизнените сили?" Мъдрецът отговорил: "Намери го сам. Ти си То." Божеството се върнало, мислейки си, че може би същността – това е разумът. Но след няколко дни стигнало до заключението, че мислите биват толкова различни: ту добри, ту лоши и че разумът е твърде изменчив, за да бъде същността. То пак дошло при мъдреца и казало: "Учителю, аз не мисля, че разумът може да бъде същност. Него ли имаше предвид?" 
"Не – отговорил мъдрецът. – Ти си То. Намери го сам." Божеството си отишло и накрая разбрало, че несъмнено то е същността, по-висша от всеки разум, единственото, което не се ражда и не умира, това, което не може да бъде пронизано с меч, нито изгорено с огън, което въздухът не може да изсуши, нито вода да разтвори; без начало,неродено,неизменно,неосезаемо,вездесъщо, всемогъщо същество, което не е нито тяло, нито разум, но е по-висше и от двете. Тогава то било удовлетворено, а бедният демон, Вследствие на своята привързаност към тялото, така и не узнал истината.

Веднъж рано сутринта, когато Буда излязъл на утринната си разходка, един човек го попитал:
– Съществува ли Бог?
Буда погледал в очите на човека за секунда и казал:
– Не, Бог не съществува изобщо, никога не го е имало и никога няма да го има. Изхвърли всички тези простотии от главата си.
Човекът бил шокиран.
Буда бил в компанията на Ананда. Той винаги съпровождал Буда.
В средата на същия ден дошъл друг човек и попитал:
– Съществува ли Бог? Буда казал:
– Съществува, винаги го е имало и винаги ще го има. Ананда бил силно объркан, тъй като помнел отговора на Буда от сутринта, но нямал възможност да го попита, тъй като около тях имало много хора.
И преди да му се удаде възможност да попита, вечерта, по залез слънце, дошъл трети човек. Буда седял под едно дърво, наблюдавайки залеза на слънцето и прекрасните облаци, а човекът попитал:
– Съществува ли Бог?
Буда просто направил жест с ръка, приканвайки човека да седне, а той самият затворил очи. Човекът му се подчинил. Те седели мълчаливо няколко минути, след което гостът станал. Вече се стъмвало, слънцето било залязло. Той докоснал рамото на Буда и казал:
– Благодаря за отговора, много съм ти благодарен.
И си тръгнал. Тук Ананда не издържал. Когато останали сами, казал:
– Няма да успея да заспя тази нощ, ако не ми отговориш. В един ден на един и същи въпрос ти даваш три различни отговора. Какво става? Много ме объркваш така.
Буда казал:
-Аз не отговарях на теб. Защо се объркваш? Първият човек беше вярващ. Той вярваше в Бога и беше дошъл не с цел да изясни въпроса си, а за да получи потвърждение. Той беше учен, добре знаещ Светото Писание. Необходим му беше шок и аз го шокирах, защото не желая да поддържам ничии вярвания. Всички вярвания са погрешни. Знанието – това е съвсем друго нещо.
Вторият човек беше атеист, той не вярваше в Бога. Той също беше учен и беше натъпкан с всевъзможни идеи, но си беше просто противоположност на първия човек. Той искаше аз да подкрепя неверието му.
Третият човек беше истински търсещ. Той не иска¬ше отговор, той искаше да изпробва. Той беше човек с голямо доверие. Той искаше да му разкрия нещо. Затова аз не пожелах да му отговоря, а просто му предложих да седне до мен. И нещото се случи.

Веднъж, докато седял в градината, Давид видял как стършел поглъща паяк.
– Какъв е порокът на тези твои твари, Господи? – казал той. – Стършелът разваля медените пити, а самият той не произвежда нищо полезно. Паякът цяла година тъче, а няма с какво да се облече.
– Давид! – отговорил Творецът. – Ти издевателстваш над творенията ми? Ще дойде време, и ти ще се нуждаеш от тях.
Спасявайки се, преследван от Саул, Давид се скрил в пещера. Господ изпратил паяка и той закрил с паяжина входа на пещерата. Дошъл Саул, гледа: входът е закрит с паяжина.
И си тръгнал, без да влезе в пещерата.
Като излязъл от убежището си и видял каква е работата, Давид бил готов да разцелува паяка.
– Благословен е този, който те е създал – казал той.
-Благословен бъди и ти!
След този случай Давид узнал, че Саул се е разположил на хълма Ехела и отишъл на това място. Саул спял в шатрата си. До нея лежал Авенир, военачалник на Саул. Авенир бил с исполински ръст и тялото му заемало Цялото пространство по дължина на шатрата, така че злавата му била до единия вход на шатрата, а краката се простирали до противоположния. Когато дошьл Давид, Авенир лежал със сгънати в колената крака и Давид пропълзял под колената му, но в момента, когато Давид с копието на Саул и със съда с вода се канел да си Тръгне, Авенир изведнъж започнал да изпъва краката си като две гигантски цепеници, спускайки ги над Давид.
Обърнал се Давид към Господ:
– Боже мой! Боже мой! Защо ме остави?
Насочил Господ стършела към Авенир. Ужилен от стършела, исполинът отново свил крака и Давид успял спокойно да излезе от шатрата.
И възпял Давид хвала на Господа.

Случило се веднъж Настрадин Ходжа да се обърне към каймакамина (областен управител).
Възмутен от самодоволството на тази чиновническа особа, Настрадин Ходжа не се стърпял:
-Откъде накъде, любезни, ти се самозабравяш така, кой си ти?
– Все едно не знаеш – аз съм областният управител!
-Добре, а после какъв ще станеш?
-Губернатор!
-Добре, а после? -Министър.
 -А още какъв? 
-Садразам (министър). 
-А после?
 -Никой.
– А аз вече съм никой. Струва ли си така да се самозабравя човек?

Един европеец изучавал стрелбата с лък при дзенучител в Япония. Постигнал съвършенство – сто процентно попадение в целта. Той казал на учителя: "Какво още? Какво повече да уча тук? Мога ли да си ида?" Учителят отговорил: "Можеш да си отидеш, но ти си научил само азбуката на моето изкуство." Европеецът възкликнал: "Азбуката на твоето изкуство? Но моето попадение в целта е стопроцентно!" Учителят отговорил: "Кой говори за цел? Всеки глупак може да постигне това с проста практика. Тук няма нищо особено. Сега започва истинското. Ти си станал правещ, перфектен правещ, но не в това е смисълът. Сега ще ти се наложи да вземаш лъка си, без да си правещ. Ще трябва да натягаш лъка, без да си натягащият. Ще трябва да насочваш стрелата в целта без прицелване. Не трябва да има усилие, напрежение, правене, от твоя страна. Необходимо е по-скоро да позволиш това да се случи, отколкото да го правиш!"

Един жесток и невеж владетел казал на Настрадин:
– Ще те обеся, ако не ми докажеш, че наистина притежаваш онова дълбоко възприятие, което ти приписват.
Настрадин веднага заявил, че може да вижда златни птици в небесата и демоните на подземното царство. Султанът го попитал:
– Как правиш това?
– Освен страх за това не е необходимо нищо друго -отговорил Настрадин Ходжа.