www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Двама старци живеели заедно в една килия и никога за нищо не спорили. И ето че веднъж единият казал на другия:
-Хайде поне да поспорим като другите.
Събеседникът му отговорил:
– Не знам как да започна.
Първият казал:
– Ще сложа тази тухла между нас, а след това ще кажа: "Моя е." Тогава ти ще кажеш: "Не, тя принадлежи на мен." Ето така започват споровете и караниците.
И така, те сложили тухлата помежду си. Единият казал:
-Това е мое.
Другият:
– Не, сигурен съм, че това е мое.
Първият отговорил:
-Това не е твоята тухла, а моята. 
Тогава другият възкликнал:
– След като е твоя, вземи си я!

В Тайланд има много древен храм. В самото начало на сътворението Бог се разгневил на един ангел. Ангелът бил обвинен в неподчинение и това било толкова сериозно, че Бог го хвърлил на Земята и той долетял да живее като невидим змей в същия този храм.
В храма имало кула със сто стъпала и всеки поклонник, желаещ да влезе в него, трябвало да изкачи кулата. Това била част от поклонничеството. Бог казал на ангела: "Ти ще живееш на първото стъпало на кулата и всеки път ще се изкачваш с поклонниците, които ще идват тук."
В Тайланд делят съзнанието на сто стъпала, а змеят можел да се изкачи само до това ниво, на което се намирало съзнанието на поклонника. Ако поклонника достигал двадесетото стъпало, то и змеят можел да се изкачи само до двадесетото. И Бог му казал: "Ако три пъти стигнеш до последното стъпало, ще бъдеш освободен от греха." Само Веднъж обаче змеят успял да се изкачи до последното стъпало.
Не по-малко от десет хиляди поклонници Всеки ден идвали в древния храм. Изтекли, изминали хилядолетия, все идвали и идвали поклонници. И змеят следвал всеки от тях. Само понякога, много рядко, той достигал двадесет и петото стъпало, още по-рядко – петдесетото и само веднъж – стотното, след което пак падал на първото стъпало. С времето змеят станал много, много умен и разбрал: видимо е, че няма никаква надежда – та напи той трябва три пъти да стигне до последното стъпало и едва тогава грехът му ще бъде опростен.

Стара легенда разказва:
"От далечен свят дошъл посланик, за да даде на хората равенство, братство и радост. Хората отдавна забравили песните и се умъртвили с ненавист.
Посланикът гонел тъмнината и теснотията, поразявал заразата и възхвалявал радостен труд. Утихнала ненавистта и мечът на посланика останал на стената. Всички обаче били мълчаливи и не можели да запеят.
Тогава посланикът събрал малките деца и ги отвел в гората, като им казал: "Ваши са цветята, ваши са ручеите, ваши са дърветата. Никой не ни проследи, аз ще си почина, а вие се изпълнете с радост." Така започнали плахи разходки в гората.
Накрая най-малкият спрял на една поляна и се загледал в един лъч на слънцето. Тогава златният кос започнал своят призив. Детето зашепнало и скоро радостно зазвъняло: "Нашето слънце!"
Във върволица се върнали всички деца на поляната и зазвучал химн на света.
Посланикът казал: "Хората запяха, настана време."

Веднъж китайският император изпратил посланици при Хаким Санаи. Поначало Санаи отказал да сподели своята мъдрост. След дълги обсъждания обаче той се съгласил да представи някои учения. Изпратил и запечатано писмо на императора. То съдържало обяснението на тези учения.
Ученията се състояли от дванайсет твърдения, шест сопи, три бродирани тюбетейки и един гравиран камък. Императорът предал предметите на своите учени, като им дал три години, за да изследват посланието.
Когато срокът наближил, станало ясно, че по този въпрос учените са написали книги, критикувайки се един друг, основали са секти и школи за тълкуване и са намерили най-разнообразно приложение на тези странности – от предмети за украса до средства за гадаене, от обекти на поклонение до оръдия за телесно наказание.
Императорът прочел писмото на Хаким. В него се описвали всички събития. След това било разкрито истинското предназначение на тези предмети и твърдения. Накрая се казвало: "Но тъй като информацията за истинското значение на тези предмети е била предадена и не е получена, то аудиторията не е подготвена за тях. Следователно задължително ги използва неправилно: предаването плюс съгласието не са равни на разбиране.
По този начин това писмо представлява отговор на първоначалния въпрос – защо изглеждаше така, все едно се съпротивлявам да предам моите тайни на най-учените хора на земята. Аз не се съпротивлявах – аз бях неспособен."

Веднъж равинът Хаим от Занса стоял до прозореца и гледал навън. Като видял минувач, той почукал по стъклото и му направил знак да влезе в къщата. Когато влязъл в стаята, равинът го попитал:
– Кажи ми, ако намериш портмоне с жълтици, ще го върнеш ли на собственика му?
– Равине – отговорил човекът, – ако знаех кой е стопанинът му, бих върнал портмонето, без да се колебая нито за миг.
– Ти си глупак – казал равинът от Занса.
След това се върнал до прозореца, извикал друг минувач и му задал същия въпрос.
– Аз не съм такъв глупак, да дам портмонето с пари, което съм намерил – отговорил минувачът.
– Ти не си добър – казал равинът от Занса и извикал трети.
Следващият отговорил на въпроса така:
– Равине, откъде да знам какъв ще бъда, когато намеря портмонето и ще ми се удаде ли да се предпазя от лошата воля? Може би тя ще надделее над мен и аз ще си присвоя това, което принадлежи другиму. Но може би Бог – благословен да бъде! – ще ми помогне да се справя и аз ще върна това, което съм намерил на законния му собственик!
-Това са добри думи! – възкликнал праведникът.-Ти си истински мъдрец.

Връщали се магаре и кон от пазара. Случило се така, че магарето било натоварено до краен предел, а конят тичал с лекота.
Вървели те, върВели, минали половината път – магарето се уморило, пръхтяло, едва дишало.
– Бъди приятел, помогни – помолил той коня, – помогни ми! Вземи част от товара!
Но конят изобщо не реагирал. Като изчакало малко, магарето замолило:
– Не мога повече! Помогни!
Но конят само мърдал с уши.
Пътят започнал да става стръмен. Магарето чувствало, че всеки момент ще падне и за трети път помолило коня:
-Помогни!
– Така да бъде – съгласил се конят. – И аз ще поема нещо: ти носи товара, а аз вместо теб ще пръхтя и ще се оплаквам.
Магарето направило още десет крачки и паднало.
– Ставай, ставай, мили! – умолявал го стопанинът, но магарето не можело да се надигне. Нямало какво да се прави. Разтоварил стопанинът магарето и всичко натоварил на коня. Сега магарето подтичвало с лекота, а конят пръхтял и се оплаквал за двама…

Загубил съня си цар Рашапутра. Извикал той Мъдрия, за да му върне съня. Мъдрия казал: "Царю, огледай своето ложе." Претърсили царското ложе и намерили в гънките на тъканта камък. Царят се зарадвал, мислейки си, че той е причината за неговите бедствия. Но сънят не се появявал. И Мъдрия повторил съвета си. Отново прегледали ложето и намерили мъртва пеперуда. Царят отново бил уверен, че причината за безсънието е намерена. Но сънят отсъствал. Мъдрия казал: "Няма следствие без причина. Сам, царю, огледай ложето си, защото никой не може да замени своите очи." И намерил царят под възглавницата зрънце злато, голямо колкото синапено зърно. "Не е възможно да ми е вредила тази нищожна трошица" – помислил си царят. Но сънят незабавно склопил клепките му.
На сутринта Мъдрия посочил: "Не с четвърти се из¬мерва падането на духа. Съкровищата на войната не могат да бъдат по-тежки от зърното, отнето от вдовица. Помагай, царю, навсякъде, където може да проникне помощ!"

Майка дала на сина си празна бутилка и банкнота от десет рупии и го изпратила в бакалията за растително масло. Момчето отишло, напели му масло, но на връщане паднало и изпуснало бутилката. Докато я вдигне, половината се изляла. Като видяло, че бутилката е полупразна, плачейки се върнало при майка си:
– Ах, половината бутилка е изгубена! Половината бутилка е изгубена!
Момчето много се разстроило.
След известно време майката изпратила в бакалията другия си син пак с бутилка и с банкнота от десет рупии. И на него му налели масло, но и той на връщане паднал и изпуснал бутилката. Пак половината масло се изляло. Като вдигнало бутилката, момчето се върнало при майка си много доволно:
– Виж, мамо, аз съхраних половината бутилка! Тя падна и можеше да се счупи. Маслото започна да се излива, можеше и всичкото да се излее, а аз съхраних половината!
И двамата дошли при майка си в едно и също положение – с полупразна бутилка, но единият плачел за празната половина, а другият бил радостен за останалото в нея.
След известно време майката изпратила в бакалията третия си син с бутилка и с банкнота от десет рупии. На връщане той също паднал и изпуснал бутилката, като при това разлял половината масло. Вдигнал бутилката и отишъл при майка си, както и втория син – доволен:
– Мамо, съхраних половината бутилка!
Освен с оптимизъм той бил изпълнен и с реализъм. Помислил си: "Е, какво, половината масло се изля, но нали половината остана." И казал:
– Мамо, ще отида на пазара, ще поработя добре цял ден, ще заработя пет рупии и ще купя останалото масло. До вечерта бутилката ще е пълна!

Творящият благо казал на Чжуан Дзи:
-Ти през цялото време говориш за безполезното.
– С тези, които са познали безполезното, може да се говори за полезното, отговорил Чжуан Дзи. – Нали земята е и голяма, и широка, а човекът я използва само колкото е големината на стъпалото му. А полезна ли е за човека земята, когато редом със стъпалото му копаят неговия гроб?
– Безполезна е – отговорил Творящият благо.
В такъв случай – казал Чжуан Дзи – става ясна ползата от безполезното.

На дервиша Ладжавард, който се учел при велик суфистки учител, било казано да усъвършенства своето знание с упражнения за чувствителност. След това трябвало да се върне при своя майстор за по-нататъшни инструкции. Той се усамотил в гората и започнал да се концентрира върху вътрешното съзерцание с огромна сила и прилежност дотогава, докато вече нищо не можело да го обезпокои.
Само че той не се концентрирал еднакво силно върху необходимостта да удържа всички обекти в сърцето си и жаждата му да постигне успех била малко по-силна от решението му да се върне в школата, от която бил изпратен да медитира.
Веднъж, когато се концентрирал върху вътрешното си аз, слаб звук достигнал до слуха му. Раздразнен от това, дервишът погледнал нагоре към клонката на дървото, от която явно идвал звукът, и видял птичка. През главата му преминала мисъл, че тази птичка няма право да пречи на упражненията на толкова предан на делото си човек. Щом осъзнал тази мисъл, птичката паднала мъртва в краката му. Тук следва да се каже, че дервишът не бил достатъчно напреднал, за да знае, че по целия Път има изпитания. Всичко, което можел да види в този момент, било, че постигнал такава сила, която никога не е имал по-рано. Той успял да убие жива твар или тя е била убита от някаква друга сила извън него за това, че е попречила на неговото самовглъбяване.
"Трябва наистина да съм велик суфи" – помислил си дервишът. Надигнал се и тръгнал към най-близкия град. Като стигнал до него, намерил хубава къщичка и решил да поиска там нещичко за хапване. Когато на почукването му вратата отворила някаква жена, дервишът казал:
-Жено, донеси ми храна, защото аз съм напреднал дервиш, а да се нахрани този, който се намира по Пътя, е заслуга.
– Веднага, щом успея, почтени – отговорила жената и изчезнала във вътрешността на къщата.
Минало много време, но тя все не се връщала. С всяка изминала минута дервишът ставал все по-нетърпелив. Когато жената се върнала, той й казал:
-Смятай се за щастлива, защото не насочих към теб яростта на дервиша. Не всеки знае, че нещастието може да дойде заради непослушание на избрания.
– Нещастието наистина може да дойде, ако човек не е способен да го възпрепятства със собствения си опит – казала жената.
~ Как смееш да ми отговаряш по този начин? – викнал дервишът. – И какво искаш да кажеш с това?
~ Искам само да кажа – казала жената, – че аз не съм птичка, кацнала на клонка в гората.
При тези думи дервишът изтръпнал.
~ Моят гняв не ти причинява вреда и ти даже четеш мислите ми – промълвил той. И помолил жената да стане негов учител.
– След като не си послушал своя собствен пръв учител, то и при мен ще претърпиш неуспех – казала жената.
– Но най-малкото кажи ми по какъв начин си постигнала по-високо ниво на разбиране от мен? – попитал дервишът.
– Слушайки своя учител. Той ми казваше да се отнасям внимателно към неговите лекции и упражнения, когато ме извикаше. През цялото останало време трябваше да разглеждам светските си задачи като упражнения. По този начин, макар и да не съм чувала нищо за него вече много години, моят вътрешен живот постоянно се разширяваше, давайки ми тези сили, които ти видя, и още много други.
Дервишът се върнал в текията при своя учител, за да го ръководи нататък. Майсторът отказал да обсъжда с него каквото и да било, но когато той се явил, просто казал:
– Иди да служиш под ръководството на този и този боклукчия, който чисти улиците в еди-кой си град.
Тъй като дервишът гледал на учителя си като на човек, стоящ много високо, той заминал за този град, Но когато пристигнал на мястото, където работел боклукчията, и видял, че стои покрит с мръсотия, той не поискал да се приближи до него и не можел даже да си се представи като негов слуга. Докато стоял там в нерешителност, боклукчията, като се обърнал към него по име, казал:
– Ладжавард, каква птичка ще убиеш днес? Ладжавард, коя жена може да прочете мислите ти днес? Ладжавард, какво неприятно задължение може да ти възложи учителят ти утре?
Ладжавард го попитал:
– Как можеш да четеш ставащото в ума ми? Как може един боклукчия да прави такива неща, на които не е способен благочестивият отшелник?
Боклукчията казал:
– Някои благочестиви отшелници могат да правят такива неща, но те не ги правят за теб, защото си имат други дела. За теб изглеждам като боклукчия, защото това е занятието ми. Тъй като на теб не ти хареса работата, не ти се понрави и човекът. Тъй като си въобразяваш, че светостта се състои в очистване, поклони и медитации, ти никога няма да я достигнеш. Аз достигнах тези способности, които имам сега, защото никога не мислех за светостта – мислех за дълга. Когато хората те учат на дълг пред майстора ти или на дълг пред
нещо свято, те те учат на дълг, глупако! Всичко, което можеш да видиш, е дълг пред човека или дълг пред храма. Тъй като не можеш да се концентрираш върху дълга, то ти все едно че си загубен.