www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имаше някога един царски син, който искаше да се ожени също за принцеса, само че за истинска. И тъй, той пропътува целия свят, но не можа да я намери. Наистина принцеси имаше много, но дали бяха истински — това той не можа да узнае и ето защо се върна съвсем натъжен в къщи, с празни ръце. Да, нему се искаше да си намери истинска принцеса.
Една вечер се появи ужасна буря: засвяткаха мълнии, затрещяха гръмотевици,
заваля дъжд като из ведро — просто да умреш от страх. Изведнъж на градските врати се похлопа и старият цар излезе да отвори.
Пред вратите стоеше една принцеса. Боже мой, на какво приличаше тя! От косите и дрехите й течеше вода, обувките й бяха прогизнали, но тя уверяваше, че била истинска принцеса.
„Добре, ние скоро ще узнаем това!" — помисли си старата царица. И без да каже нещо, тя отиде в спалнята, сне от леглото всички дюшеци и възглавници и сложи на дъските едно грахово зърно. Върху граховото зърно тя нареди двайсет дюшека и върху тях още двайсет пухени завивки.
И така, върху тая постеля сложиха царкинята да спи.
На сутринта я попитаха как е прекарала нощта.
— Ах, много лошо! — рече царкинята. — Цяла нощ почти не можах да затворя очи! Кой знае какво имаше в леглото! Аз лежах върху нещо тъй твърдо, че цялото ми тяло сега е в синини. Ужасна нощ!
Веднага на всички стана ясно, че тя е истинска принцеса. Тя беше усетила граховото зърно през двайсет дюшека и през двайсет пухени завивки. Тъй нежна можеше да бъде само една истинска принцеса.
И царският син се ожени за нея. Сега той знаеше, че взема истинска принцеса. А граховото зърно изпратиха в музея, където то може да се види и днес, ако само някой не го е взел.
Да, това не е приказка, а истинска история!

Живели двама съседи евреи. Единият от тях бил познавач на Тор, а другият – беден работник.
Ученият съсед ставал преди изгрев и бързал за синагогата. След няколко часа занятия той дълго и отдадено се молел, отивал у дома, закусвал набързо и се връщал в синагогата, за да се посвети на занятия до обяд. След това отивал на пазара, където сключвал неголеми сделки, които му осигурявали средства, за да удовлетвори насъщните си нужди, и се връщал в синагогата. Вечерта, след молитва и трапеза, той отново се заседявал над свещените книги до късно през нощта.
Бедният съсед също ставал рано. Но неговото положение не му позволявало да отделя много време за изучаване на Тора. Независимо от това, че работел много, едва му се удавало да припечели за хляб. След като се помолел набързо на зазоряване с първия минян*, той започвал работа, която му отнемала целия ден и по-голямата част от нощта. В събота, когато накрая се появявала възможност да вземе книгата в ръце, той бързо заспивал от умора.
При среща в двора ученият съсед хвърлял удовлетворен поглед на бедния работник и бързал за своите праведни занимания. Бедният въздишал и си мислел: "Колко нещастен съм аз, а колко щастлив е той. И двамата бързаме, той – за синагогата, а аз – по своите земни дела." Но ето че тези двама души завършили своето пребиваване на земята и техните души се изправили пред Небесния съд, където животът на всеки човек се претегля на везните на Божественото правосъдие. Ангелът адвокат сложил на дясната чаша на везните всички добродетели на учения: многочислените часове изучаване на Тора, молитви, умереност, честност. На лявата чаша ангелът обвинител сложил един-единствен предмет: удовлетворения поглед, който ученият от време на време хвърлял на съседа. Лявата чаша бавно започнала да слиза надолу, изравнила се с дясната и след това продължила надолу, независимо че товарът на другата бил доста тежък.
Когато бедният работник се изправил пред съда, ангелът обвинител сложил на лявата чаша на везните неговия жалък, духовно нищожен, живот. Ангелът адвокат можел да предложи само един предмет: печалната Въздишка, която работникът издавал при среща с учения съсед. Но именно тази въздишка уравновесила всичко, което лежало в лявата чаша, вдигайки и оправдавайки всеки миг на тежък труд и нищета, изпитани приживе от работника.

Живял някога един човек, комуто се приискало да заслужи благоразположението на владетеля си. Той разпитвал всички как да постигне това. Някой му казал: "Ако искаш да спечелиш благоразположението на владетеля, подражавай на маниерите му."
Той незабавно се явил при владетеля и като видял, че мига с очи, също започнал да мига, подражавайки му.
Владетелят го попитал: "Да не си болен? Да не си се простудил? Защо мигаш?"
Човекът отговорил: "Не ме болят очите и простуда също нямам. Опитвам се да спечеля твоето благоразположение, владетелю. Виждам, че ти мигаш и се старая да ти подражавам."
Като чул това, владетелят много се ядосал и веднага заповядал сурово да го накажат и да го изгонят от Царството.

Беседите на дзенучителя Банкей привличали не само дзенучениците, но и хора от различни школи и рангове. Той никога не цитирал сутри и не се увличал по схоластични разсъждения. Думите му идвали от сърцето му право в сърцата на слушателите.
Голямата аудитория на Банкей предизвикала недоволството на свещеника от школата Ничирен, тъй като последователите й го напускали, за да слушат дзен. Егоцентричният ничиренски свещеник дошъл в храма с намерение да поспори с Банкей.
– Ей, дзенски учителю! – извикал той. – Почакай малко. Всеки, който те уважава, ще се подчини на думите ти, но аз не те уважавам. Можеш ли да ме заставиш да ти се подчиня?
Приближи се към мен и ще ти покажа – казал Банкей. Свещеникът започнал величествено да си проправя път през тълпата към учителя.
Банкей се усмихнал:
– Застани вляво от мен.
Свещеникът се подчинил.
– Не – казал Банкей, – ще ни е по-удобно да разговаряме, ако застанеш от дясната ми страна. Мини тук.
Свещеникът с достойнство минал отдясно.
– Виждаш ли – казал Банкей, – ти ми се подчиняваш и ми се струва, че си фин и мек човек. А сега сядай и слушай.

Ще кажа как Тимур е постигнал една от най-големите победи. Той подпалил степта зад войската си и дал хиляди коне на пленниците, за да се спасяват. Те в ужас се понесли към противника и посели страх. След тях се носели ордите на Тимур и по-бързи от огъня размазали неприятеля, като не виждали друг изход.
Неразумният вожд пали пожар зад врага си, но мъдрият пали огън зад своите.
Така, когато вървели първите странници на Азия, те Така, когато вървели първите странници на Азия, те унищожавали мостовете и бродовете зад себе си, за да не им дойде наум да отстъпват.

Една небрежна стопанка сложила на перваза на прозореца току-що изпечен хляб да изстива. В това време наблизо притичвали лакома котка и гладно куче. Й двете животинки скочили върху горещия кравай и го съборили на земята. Те застанали над него, вирнали опашки
– котката сърдито съскала, а кучето заплашително ръмжало.
– Това е моят кравай – казала котката, – аз първа го видях.
– Не, мой е – отговорило кучето, – аз го съборих на земята.
На клонката на бряста, надвиснал над къщата, седял стар и хитър бухал. Като видял как се карат котката и кучето, долетял долу при тях и казал:
– Не се карайте, та вие сте приятели. Всички ние сме приятели. Аз ще ви помогна да разрешите спора. Да поговорим спокойно. За какво се скарахте?
– Тази алчна котка твърди, че целият кравай е неин – казало кучето.
– Цяла сутрин дебнах, докато стопанката изпече хляба, и накрая дочаках да го сложи на перваза и скочих да го взема. А това лакомо куче го затисна и казва, че той е за него! – извикала котката.
– Ако сте разумни същества, отдръпнете се от хляба и аз ще оправя нещата по чест и по съвест – казал бухалът. – Доверявате ли ми се?
– Добре – съгласили се те, – ще те послушаме.
Бухалът взел един кантар, внимателно разделил кравая на две неравни части и го сложил на везните. Едната от тях естествено се спуснала под другата.
-Ти какво, не можеш да направиш парчетата еднакви? – ядосала се котката и извила гръб в дъга.
– Ей сегичка ще се опитам – казал бухалът.
Той откъснал голямо парче от по-ниската чаша на везните. Сега по-тежък се оказал другият край. Тогава бухалът отново откъснал голямо парче от другата страна. Отново първата страна натежала повече. И така едно след друго хитрият стар бухал късал парче след парче от вкусния кравай, докато на везните останали две мънички късчета от двете страни.
– Струва ли си приятели да се карат за такава дреболия? – казал той, изял и двете парченца и със смях отлетял към бряста.

Живяла някога една жена, изоставила религията, в която била възпитана. Тя напуснала даже редиците на атеистите и се обърнала към друга религия. След това се обърнала към истината на още една.
Всеки път, сменяйки вярата си, тя си въобразявала че вече нещо е придобила, но то е недостатъчно. И всеки път, когато влизала в нов кръг, я приемали радушно встъпването й се разглеждало като нещо хубаво и като признак на нейната разумност и просветеност.
Независимо от това вътрешното й състояние било В пълен безпорядък. Тя чула за един известен учител и отишла при него. След като изслушал нейните твърдения и идеи, той й казал: "Вървете си вкъщи. Ще ви изпратя писмено решението си."
Скоро след това жената срещнала пред вратите на дома си ученик на този шейх. В ръцете си той държал пратка от него. Тя я отворила и видяла стъклена бутилка, наполовина запълнена с три плътни слоя пясък – черен, червен и бял, затапени отгоре с памук. На пакета пишело: "Извадете памука и разтърсете бутилката, за да видите на какво приличате."
Тя извадила памука и разтърсила пясъка в бутилката. Разноцветните песъчинки се разбъркали, в резултат на което се получила купчинка сивкав пясък.

Хиляди ручеи, реки, потоци и водопади извират високо в планините. Затова планините се възгордели и се валели, че по хребетите им се спускат водите, пълнещи моретата, които лежат в подножието им.
– Ей ти, празно корито – казали арогантните планини на спокойното море. – Представяш ли си какво ще се случи с твоите брееове, ако бурните реки, които започват от нашите склонове, не те напълнят? Ще станеш суха яма, нищо повече!
Какво отговорило морето на такова самохвалство?
– Нищо, разбира се. То си имало твърде много работа, кога да отговаря! Трябва да бъде изпратена влага в небето, за да падне като роса в планините, трябва да се напълнят облаците, за да се излеят под формата на дъжд в същите тези планини, които гледат морето отгоре…

Един богобоязлив човек карал с магарета храна на пазара. Покрай него минавал бедняк, който умирал от глад, протегнал ръка и помолил за парче хляб. Човекът в стремежа си да изпълни молбата на бедняка отворил един сандък и видял, че хлябът е изсъхнал. Затова потърсил друго и намерил кифла. Но изведнъж си спомнил, че на дъното на сандъка има пирожки. Накрая намерил пирожките и с радост се обърнал към бедняка, но той вече лежал на земята – бил умрял от глад.

Настрадин Ходжа потропал веднъж в три часа сутринта на чужда врата. Той бил абсолютно пиян. Домакинът отворил прозореца, погледнал надолу и казал: "Настрадин, много пъти съм ти казвал, че това не е онази врата. Това не твоята врата. Иди си у дома и тропай там."
Настрадин погледнал нагоре и казал: "Сигурен ли си? Може би ти гледаш от неправилния прозорец? Откъде знаеш?"