www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Веднъж на Настрадин Ходжа се присънило, че е в рая. Наоколо красота! Тиха долина, птиците пеят, слънцето изгрява – а той е сам под едно дърво. Вярно че скоро започнал да усеща глад, а наоколо – ни душа! Райска самота! Никой не пречи! Само че скоро съвсем му омръзнало и извикал: "Ей! Уважаеми! Има ли някой тук?!" И му се явил много красив човек, който му казал: "На твоите услуги съм, нека да бъда слуга за теб! Каквото и да заповядаш – всичко ще изпълня!"
Настрадин като за начало помолил за храна и за миг я получил. Каквото и да поискал – всичко наистина се осъществявало веднага! Вече се нахранил, напил, наспал! Какво още да си поиска? Поискал красива жена и на мига му доставили небесна дева. И легло с лебедов пух.
Така продължавало няколко дни. Но дълго много хубаво – вече не е хубаво! Всичко било твърде прекрасно и твърде по много. Ходжа не можел да изтърпи повече. Започнал да желае някакво нещастие. Приискало му се напрежение, труд, тъй като цял живот не бил оставал без работа, без нещо, заради което хората се безпокоят. Всичко било непоносимо блажено.
Тогава извикал онзи, който изпълнявал желанията му, и му казал: "Не! Стига! Това вече е прекалено! Иска ми се някаква работа. Знаеш ли, страшно ми омръзна да стоя просто така с празни ръце."
И този, който всичко изпълнявал, му отговорил: "Мога да направя всичко, освен това: тук е невъзможна каквато и да било работа. Готов съм да дам всичко, каквото пожелае душата ти. А и за какво ти е работа?"
Настрадин Ходжа казал: "Омръзна ми! Разбираш ли?! Омръзна ми! По-добре ме спуснете в ада, ако тук няма никаква работа!"
Този, който всичко изпълнявал, се смял до изнемога и накрая казал: "А ти къде мислиш, че се намираш?"

Имало един трудолюбив старец в Скит, който се натоварвал физически, но бил разсеян в помислите си. Той отишъл при ава Йоан Колов и го попитал за забравянето. Чул думите му и се върнал обратно в килията си, но забравил какво му е казал Йоан. Той отново отишъл да го попита и чул същите думи. Върнал се в килията си, и отново забравил думите. По този начин многократно, като си тръгнел, губел чутото, като го забравял. След това при нова среща със стареца казал:
– Знаеш ли, ава, аз отново забравих какво ми каза ти.
Но не дойдох пак при теб, за да не те безпокоя.
А ава Йоан му казал:
– Иди и запали светилник.
Запалил той. И ава му казал още:
-Донеси и други светилници и ги запали от него. Той направил и това. Тогава Йоан казал на стареца:
– Нима светилникът търпи нещо, когато от него се палят други светилници?
Онзи отговорил:
-Не.
На което ава казал:
– Така е и с Йоан. Дори и целият Скит да идва при мен, не би ме възпрепятствал в Божията благодат. Затова, когато искаш, идвай, без изобщо да му мислиш.

Когато Дзи Ци от Нинбо се разхождал из планината Шан, видял огромно дърво, което отдалеч изпъквало сред всички останали. Под разкошната му корона можели да се скрият цели хиляда карети.
– Какво е това дърво? – възкликнал Дзи Ци. – По всяка вероятност то не е като другите.
Той погледнал нагоре и видял, че клоните на това дърво са толкова криви, че от тях не могат да се направят нито стълбове, нито греди. Като погледнал надолу към могъщия му корен, видял, че той е толкова извит, че от него не може да се направи ковчег. Ако близнеш едно негово листенце, устата ти се сгърчва от горчивина. Ако вдъхнеш разпръскваната миризма, три дни ще ходиш като замаян.
Дзи Ци казал: "Ето едно негодно за нищо дърво, затова е израсло толкова огромно. Сега разбирам защо най-светлите хора на света са направени от материал, от който никой няма нужда!"

Събрали се хората, за да се хвалят със силата си. Кой показвал мощта на мускулите си, кой се хвалел с украса от диви зверове, трети виждали силата в якостта на черепа, четвърти – в бързината на краката -така били възхвалявани всички части на тялото. Но един си спомнил за сърцето, останало без похвала. Замислили се хората как да отбележат силата на сърцето. Един новодошъл казал: "Вие говорите за всякакви състезания, но забравихте за едно, близко до сърцето човешко – състезание по великодушие. Нека вашите зъби, юмруци, черепи да останат малко на спокойствие, нас мерете по великодушие. То ще ускори пътя на сърцето към огнения свят."
Трябва да си признаем, че хората силно се замислили, защото не знаели как да проявят великодушие. Така явленията на любовта останали необсъдени, защото даже и вратите към нея не влезли в състезанията на силите. Право е, ако е намерено великодушие, то и любовта ще запалят огньовете на сърцето.

Трима пътници видели небето. На единия му се видяло зърнесто, на другия – мъничко, а на третия – огнено. Но първият си замърсил очите, вторият измръзнал, а третият имал светло и топло място да пренощува. Така народът разбрал трите същности и мъдро ги охарактеризирал. Не се побоял пътникът от огненото небе и огънят го опазил сред тъмнината.

Някога живял един човек. Той бил много беден, живеел в нищета, бил задлъжнял много, а нямало с какво да си върне дълговете. И тогава избягал. Добрал се до една пустиня и там намерил ковчеже със скъпоценности и чисто огледало. То лежало върху скъпоценностите, скривайки ги. Като видял това, беднякът много се зарадвал.
Вдигнал огледалото и видял в него човек. Изплашил се той и като долепил ръце в молитвен жест, казал: "Мислех, че ковчежето е празно, че в него няма нищо. Изведнъж се оказа, че в него се намирате вие, господарю! Не ми се сърдете!"

Цар Хуан Гун четял книга в двореца си, а на входа му майсторът колар Бян правел колело. Като оставил настрана чука и длетото, майсторът влязъл в залата и попитал:
– Осмелявам се да полюбопитствам какво чете господарят.
-Думите на мъдреците-отговорил Хуан Гун.
– А тези мъдреци живи ли са? – попитал майсторът.
– Не, умрели са отдавна.
– Значи това, което чете господарят, е всичко на
всичко обвивката на душите на древните хора.
– Как смееш ти, нищожен майстор колар, да разсъждаваш за книга, която чета аз – единственият сред хората? Ако имаш какво да кажеш, говори, ако не – ще се простиш с живота си на мига!
Вашият слуга съди за това по своята работа – отговорил коларят. – Ако работя, без да бързам, не срещам трудности, но колелото, което се получава, не е трайно. Ако бързам твърде много, ми е трудно и колелото не пасва. Ако обаче нито бързам, нито се бавя, тогава ръцете ми все едно сами правят всичко необходимо, а сърцето им откликва. Това не мога да го обясня с думи. Тук има някаква тайна, но аз не мога да я предам даже на собствения си син, а и той не би могъл да я вземе от мен. Ето защо, след като съм работил седем десетилетия и съм доживял дълбока старост, аз все още майсторя колела. Сигурно и древните хора са умрели, без да разкрият своята тайна. Излиза, че това, което господарят чете, е обвивката на душите на древните хора.

Един велик хасидски майстор винаги държал книга до себе си и не разрешавал на никого да се докосва до нея. Когато наоколо нямало никой, затварял прозорците и вратите и хората си мислели: "Ето, сега той чете." А когато имало някой, оставял книгата настрани. И забранявал да я пипат. Естествено, всички се заинтригували.
Когато умрял, първото нещо, което направили учениците му, е да се нахвърлят на книгата, забравили за стария майстор. Той бил мъртъв и никой вече не можел да им забрани да я разгледат. А книгата трябвало да съдържа нещо значително. Учениците обаче много се разстроили. Само една страница била изписана, а всички останали – празни. И на тази страница имало само едно
изречение, което гласяло: "Когато успеете да направи¬те разлика между обвивката и съдържанието – вие ставате мъдри."

Двама благочестиви и достойни души заедно влезли в джамията.
Първият събул обувките си и ги оставил до входа на джамията. Другият свалил своите и като ги сложил внимателно с подметките една към друга, влязъл вътре.
Това събитие предизвикало спор между другите благочестиви и достойни хора, които седели на входа. Те решили да изяснят кой от двамата е постъпил по-добре. "Човекът влезе в джамията бос, – казал един от тях, – така че не беше ли по-добре да остави обувките си зад вратата?" "Ние не отчитаме едно: той може да е взел обувките си, за да му напомнят те за свещеното място, за дължимото смирение" – възразил друг.
Когато тези души излезли след молитва, били обси¬пани от въпросите на околните, разделени на две партии.
Първият казал: "Аз оставих обувките си до вратата по много обичайна причина: ако някой беше поискал да ги открадне, той би имал възможност да се пребори със своето изкушение и по този начин да спечели заслуга.
Слушателите били възхитени от благородния начин на мислене на този човек, който толкова малко се грижел за своята собственост, отдавайки се на волята на случая.
В това време вторият обяснил на своите привърженици: "Аз взех обувките със себе си, защото, ако ги бях оставил на улицата, те биха могли да събудят съблазън 6 душата на някой човек. Този, който би се поддал на изкушението и ги беше откраднал, щеше да ме направи свой съучастник в този грях." Мъдростта и благородството на този човек предизвикали възторга на всички, които го слушали.
Но още един човек, който присъствал сред тях и който бил истински мъдрец, възкликнал:
– 0, слепци! Докато вие тук се предавате на възвишени чувства, като се развличате един друг с примери за благородство, се случи нещо реално.
– Какво се случи? – попитали всички като един.
– Никой не беше изкушен от обувките – продължил мъдрецът, – никой не беше освободен от изкушението на обувките. Предполагаемият грешник не мина покрай тях. Вместо това в джамията влезе друг човек. Той изобщо нямаше обувки, така че той не можеше нито да ги остави навън, нито да ги внесе вътре. Никой не забеляза поведението му. А той самият най-малко мислеше за това, какво впечатление прави на тези, които го гледат или не го гледат. Но е благодарна реалната му искреност, неговите молитви днес в тази джамия по най-непосредствен начин помогнаха на всички потенциални крадци, които или можеха да откраднат обувките, или можеха да се справят, като устоят пред изкушението.
Нима още не сте разбрали, че практиката на поведение, опиращо се на съзнанието, колкото и прекрасна да е сама за себе си, губи ценността си, когато разбереш за съществуването на истински мъдреци?

Целият свят бил потресен и очарован от чудото на Изхода. Името на Мойсей било на устата на всички. Вестта за великото чудо достигнала до мъдрия цар Арабистан. Царят призовал най-добрия си живописец и му заповядал да отиде при Мойсей, да нарисува и да донесе картината с облика му. Когато художникът се върнал, царят събрал всичките си мъдреци, изкусни в науката физиогномика, и им предложил да определят характера на Мойсей по портрета, неговите свойства, наклонности, навици и в какво се таи чудната му сила.
– Господарю! – отговорили мъдреците. – Този облик принадлежи на жесток и високомерен човек, алчен за облаги, обладан от властолюбив и от всички пороци, които съществуват в света.
Тези думи предизвикали възмущението на царя:
– Как! – възкликнал той. – Възможно ли е човек, чиито дивни подвизи се носят по цял свят да бъде такъв?!
Завързал се спор между художника и мъдреците. Художникът твърдял, че е нарисувал облика на Мойсей напълно точно, а мъдреците настоявали, че характерът на Мойсей, определен от тях по този облик, е безпогрешен.
Мъдрият цар Арабистан решил сам да разбере кой от спорещите е прав и лично се отправил към станата на юдеите.
Още при първия си поглед царят се убедил, че обликът на Мойсей е безукорно предаден от художника. Влизайки в шатрата на Божия човек, Арабистан преклонил коляно, поклонил се доземи и разказал за спора между художника и мъдреците.
– Отначало, преди да видя лицето ти – казал царят, – си помислих: трябва художникът да е нарисувал лошо облика ти, тъй като мъдреците ми са много опитни в науката физиогномика. Сега се убеждавам, че тези хора са абсолютно нищожни и че мъдростта им е суетна и нищожна.
– Не – отговорил Мойсей, – това не е така: и художникът, и физиогномистите са доста изкусни хора; и единият, и другите са прави. Нека ти е известно, че всички пороци, за които са говорили мъдреците, действително са ми присъщи по природа и може би в още по-голяма степен от това, което те са видели в портрета. Но с непрестанни и напрегнати усилия на волята аз се борих с пороците си, преодолявах ги и ги потисках у себе си, докато всичко противоположно на тяхне стана моя втора природа. И това е моята висша гордост.