www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живееше едно време на един необитаем остров край брега на Червеното море един Парс (подобно на персиец). Той носеше островърха шапка, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие. Освен нея този Парс имаше само един нож и една малка печка за готвене като тази, която ти никога не трябва да пипаш. Един ден този Парс взе брашно, стафидки, сливи, захар, вода и още други работи и си замеси един сладкиш, половин метър широк и цял метър висок. Това беше истински Кулинарен шедьовър (тази дума е вълшебна) и той го сложи на печката — защото му беше позволено да готви на нея — и го остави да се пече, да се пече, докато сладкишът стана целият един такъв кафявичък и започна да издава много сърцераздирателна миризма. Но тъкмо Парсът отвори уста да го изяде, от напълно Необитаемата вътрешност на острова се смъкна към брега един Носорог с рог на носа, свински очички и лошо възпитание. В онези времена кожата на Носорога му стоеше прилепнала към тялото и не правеше никакви гънки. Той приличаше по всичко на Носорога от Ноевия ковчег, който ти, мое Безценно съкровище, получи за рождения си ден, само че беше много по-голям, то се знае. И все пак и тогава той си беше невъзпитан, както е невъзпитан и сега и както в бъдеще ще бъде невъзпитан. Той каза само: „Хъм!", и бедният Парс остави сладкиша и за миг се изкатери до върха на най-близката палма съвсем гол, без нищо друго освен шапката, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие. Носорогът катурна печката с носа си и сладкишът се изтърколи на пясъка. Той го промуши с рога си, изяде го и се отдалечи — като махаше с опашката си — към безлюдната и напълно необитаема вътрешност на острова, която граничи с островите Мазандеран и Сокотра и стига до нос Голямо равноденствие. Тогава нещастният Парс слезе от палмата, изправи катурнатата печка и издекламира следното древноиндийско стихотворение, което ти едва ли знаеш, тъй че аз ще имам щастието да ти го кажа пръв:
Който обича да хруска сладкиш от чужда закуска, голяма грешка допуска!
И в тези думи имаше много повече истина, отколкото ти можеш да си представиш.
Защото пет седмици след тази случка над Червеното море премина гореща вълна и всичко живо захвърли всяка дреха от гърба си. Бедният Парс тръгна гологлав, а Носорогът си съблече кожата, така че когато слезе на брега да се изкъпе, я носеше метната на рамо. В онези времена тя се закопчаваше с три копчета на корема му като мушама. Той дори и не спомена за сладкиша, тъй като беше го изял докрай, а пък винаги си е бил невъзпитан, както е невъзпитан и сега и както в бъдеще ще бъде невъзпитан. Той нагази направо във водата и започна да пуска мехури през носа си; а кожата си остави на брега. Скоро след това бедният Парс мина край нея и като я видя, усмихна се с една усмивка, която обиколи два пъти лицето му. Той самият пък обиколи три пъти кожата, танцувайки и потривайки ръце. След туй изтича към своята колиба и напълни шапката си с трохи от сладкиши, защото той се хранеше изключително със сладкиши, а не обичаше да помита пред колибата си. После се върна при носорожата кожа и разгъна тази носорожа кожа, и разпъна тази носорожа кожа, и изтръска в тази носорожа кожа, и наблъска в тази носорожа кожа всички стари, сухи, твърди, бодливи и смъдливи трохи и прегорели стафидки, които беше донесъл в шапката си, и ги натри (но не надве-натри, а най-усърдно) в нея. Като направи това, той се изкатери на върха на палмата и зачака Носорога да излезе от водата и да се облече.
И Носорогът излезе и се облече. Той закопча кожата си с трите копчета и тя веднага започна да го боцка, както тебе те боцкат трохите от сладкиши в креватчето ти. Носорогът почна да се чеше, но от това стана още по-лошо. Тогава той легна на пясъка и почна да се търкаля, търкаля, търкаля, и колкото повече се търкаляше, толкова
повече го засърбяваше. Тогава изтича до палмата и започна да се търка, да се търка, да се търка о стъблото й. И от много търкане кожата над плешките му се разтегна и направи една голяма гънка; и още една гънка му увисна под корема, дето бяха копчетата (но и те изпаднаха при търкането); и кожата на краката му също се нагъна и надипли, и набръчка. Това много развали характера му, но никак не го избави от трохите. Те си стояха под кожата и продължаваха да го сърбят, смъдят и гъделичкат. И той се завърна у дома си тъй пълен с гняв и смъдене, че нямаше къде да се дене. И оттогава не само този, но всички Носорози имат нагъната кожа и лош характер. И това е все от трохите.
А пък Парсът слезе от палмата, нахлупи си шапката, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие, метна на гърба си печката и се отдалечи в посока към Оротаво, високите пасища на Антанариво, блатата на Сонапут и тесния пролив между Ангините и Морбилите.
* * *
Островът Необитаем
не намира — вече знаем —
във Червеното море,
и това не е добре,
тъй като във него имат
островите жарък климат
и тъй мъчно там се диша,
че на Парса от сладкиша
няма с теб да разберем,
а, измъчени съвсем,
нос ще клюмнем преди туй
край носа Гуардафуй!

Един човек решил да си насади лозе на хубав хълм, огрян от слънцето. Изорал земята, насадил лозичките и започнал да се грижи за тях. След години лозето започнало толкова много да ражда, че човекът едвам смогвал да обере гроздето. От него правел вино, продавал го и полека-лека забогатял.
Но един змей се научил всяка година да обира гроздето – но не наред, а късал само най-зрелите и сладки зърна. Човекът се претрепвал от работа, копаел, подрязвал, поливал, но като дойдела есента, змеят го изпреварвал и обирал най-доброто грозде.
Виното вече не ставало така хубаво като преди, хората спрели да го купуват и селянинът пак осиромашал. Решил да бяга в друго село. Замръкнал на път в една планина и видял пещера в скалата. Решил да пренощува там и влязъл. Тъкмо се свил зад един камък и се чуло силно фучене. Блеснала светлина и в пещерата влязъл едър мъж със златни криле, а след него тримата му сина. Те били змейове и живеели в тази пещера.
Седнали на софрата да вечерят. Синовете надробили на бащата си четири ведра мляко и той ги изял сам. Най-напред му надробили две ведра черен хляб, после едно ведро зелен хляб, а най-накрая едно ведро бял хляб.
– Тате – казал най-малкият змей, – все се каня да те питам, защо хлябът ти има три цвята – черен, зелен и бял.
Бащата отговорил:
– Първият хляб, където го дробихте, беше черен, защото когато орачите започнат да орат заран и падне мъгла ниско по нивите, това не е мъгла, ами съм аз. Пълзя по земята, докато обера хвърленото за семе жито по нивите, затова то е примесено с пръст и хлябът е черен. А зеленият хляб е от жито, което още цъфти. Тогава съм го обирал още зелено, а този най-хубавият хляб – белият, е от житото, когато хората жънат. Ха, иди сега наточи вино от новото лозе!
– Като започнали да пият, бащата казал на синовете си: – Един човек си насади ново лозе. Много го работи, та стават големи гроздове. Ето вече трета година ходя, та обирам най-сладките зърна, затова виното е толкова сладко и гъсто. Не те ли вижа човекът, на когото е лозето – попитал пак най-малкият син.
– Как ще ме види – отвърнал бащата, – като аз кацам на старата круша, превърнат на пиле. Той не се и сеща, че съм аз.
Като хапнали и пийнали, змейовете легнали на земята и заспали. Човекът едвам дочакал да съмне. На сутринта, щом змейовете из¬лезли от пещерата, човекът също се измъкнал навън и се върнал право в своето село. Започнал пак да работи лозето си. Когато то вече взело да зрее, той си взел ножа и отишъл да спи под крушата. Узряло гроздето и ето че един ден пак дошъл змеят да го обира. Задал се с едни облаци, с едни ветрове, с гръмотевици и светкавици. Всички хора избягали и се изпокрили в къщите, само човекът се качил на крушата. Змеят се превърнал на пиле и паднал в крушата, та Цялата се разтърсила. Стопанинът на лозето ударил пилето с ножа си и го пробол. Като убил змея, лозето, колкото раждало, взело още повече да ражда и за кратко време човекът отново забогатял.

Едно време имало самодивско игралище олизо до голямата река в Рила планина. Там никога не растяла трева, защото от хората на самодивите не можела да поникне.
Веднъж една жена тръгнала с детето си да се поклони на свети Иван, който живеел в голям дъб в планината. Като стигнала до река¬та, тя толкова се уморила, че седнала да си почине близо до самодивското игралище. Като седнала, оставила детето до себе си и неусетно заспала. В просъница чула да говори някой, но тя не можела да си отвори очите. Само слушала – толкова дълбок бил сънят, който я налегнал. Една жена държала детето й и говорела:
– Поседи, рожбинко, при мене. Аз не съм лоша жена, аз съм юдинка. Когато бях девойка, бях самодива, ама такава, че ни се е видяло, ни се е чуло за по-хубава от мене. Сестрите ми не ме обичаха, защото бях много хубава, много сладкогласна и много играех нашето самодивско хоро. Когато станах на осемнадесет години, ме открадна един овчар, много добър беше, голям домовник, но аз не го обикнах. Кога¬то родих дете, аз много ядосах моята майка. И веднъж тя дойде, та ми открадна детето, а после задуши мъжа ми. Като останах вдовица и без дете, майка ме прокле да стана юдинка, да взимам другите деца и да им се радвам, а майките им да тъгуват. Когато аз се радвам на децата, майките им да плачат и със сълзите им да къпя децата им. Аз много деца съм събрала вече, ала мойто дете никъде не намерих. Кажи ми сега, рожбинко, тебе дали да те взема или да те оставя на майка ти, защото тя е като мене – няма други деца и няма мъж.
Като чула тези думи, жената се сепнала, та се разбудила и видяла детето си в ръцете на чужда жена, облечена цялата в черно и със зачервени от плач очи. Жената много се уплашила, но нищо не рекла. Юдинката й оставила детето и го благословила да стане хубава и Умна девойка

Едно време, когато дядо Господ изгонил хората от рая, взел да ги учи как да орат земята, за да се изхранват от нея. Впрегнал воловете и отишъл на нивата да оре. Орал, колкото орал, станало пладне, пуснал воловете да пасат, а самият той легнал да поспи. Като заспал, дошъл един вълк и убил единия вол.
Събудил се Господ и видял каква пакост е сторил вълкът. Тогава дядо Господ го хванал и го впрегнал в ярема на мястото на убития вол. После взел да го муши с копралята да оре. Другият вол тръгнал напред, дръпнал силно ярема, вълкът паднал и забил муцуна в пръстта.
Тогава Господ му рекъл:
– Видя ли сега колко си по-слаб от вола. Ти не можеш да теглиш ралото като него. Отсега нататък волът да те муши с рогата си, а ти
да бягаш от него.
Затова вълкът убива коне, овце, крави, но не смее да приближава до воловете.

Един човек си направил цървули, пък му дожаляло, че кучето ходи босо и ушил едни и за него. Веднъж – било лятно време – цървулите много изсъхнали от жегата и се спекли. Кучето седнало до една рекичка, свалило ги от краката си и ги натопило във водата малко да омекнат. А после позадрямало.
Заекът минавал оттам и видял цървулите. Застанал пред тях, огледал ги, почудил се, а после ги извадил, изцедил им водата и ги обул. Взел да пристъпва напред-назад, за да види как се ходи с цървули.
Точно тогава кучето се събудило и погнало заека, а той хукнал през полето.
Оттогава кучето все гони заека, за да си вземе цървулите. Заекът стъпва полека, но кучето го усеща по миризмата и го погва. Като се случи да хване заек, кучето не може да му събуе цървулите, защото са залепнали за краката на заека. Нали били мокри, а после изсъхнали и се свили. Заекът не успял да ги събуе и си останал с цървули.
И днес крачетата на малките зайчета отдолу не са гладки, ами са космати. Това е така, защото се раждат с цървули.

Двама младоженци тръгнали да идат с каруца на гости в друго село. Мъжът обаче бил върколак. Между селата той спрял в една гора да се напасат воловете. Мъжът навлязъл между дърветата и изчезнал. След малко от гората изскочил един вълк, който се спуснал върху жената. С бясно ръмжене той скачал по нея и късал дрехите й със зъби. Жената пищяла, викала мъжа си, но никой не й се притекъл на помощ. След като я изпохапал, вълкът я оставил и се върнал отново в гората.
Жената събрала сили и въпреки раните с бяг се завърнала вкъщи. След нея у дома се прибрал и мъжът й с каруцата. Жената го посрещнала с радост, защото си мислела, че вълкът го е убил. И както била още разчорлена и раздърпана, му разказала през плач за ужасната случка.
Мъжът не отговорил нищо, а само се засмял. Между зъбите му се показало закачено едно парцалче от дрехата на жената. Тя веднага разбрала, че той е върколак и че вълкът, нападнал я на пътя, е бил нейният мъж.
Отишла жената при братята си и им казала:
– Моят мъж е върколак, не е човек.
Братята й не повярвали.
– Кажи му да дойде в събота у нас. Ние ще заколим една овца и ще го накараме да я държи. Ако близне от кръвта, значи е върколак.
Жената се прибрала вкъщи и казала на мъжа си:
– Иди при моите братя да им помогнеш нещо.
Върколакът не искал, но жена му го придумала. Братята го наобиколили и му казали за какво го викат. Върколакът не се стърпял като видял кръвта, навел се, близнал от нея. Тогава един от братята го порязал с нож и той се пръснал като надут мях.

Когато Господ изгонил първите хора от рая и ги оставил да се оправят сами както могат, ги проклел да народят много деца. Ама като ги проклел, хич и не помислил, че тези деца ще искат да ядат, да се обличат и да живеят някак на този свят.
Изминало време и един ден Господ рекъл:
– Ще ида да видя как живее този Адам, какви са му децата? Дали вече е започнал да се оправя и да свързва двата края.
Един от ангелите се обадил:
– Аз често минавам покрай него. Родили са му се толкова деца, да са живи и здрави, ушите му ще изядат. Няма с какво да ги храни, нито с какво да ги облича.
– Е, ти щом знаеш къде е Адам сега, иди та му кажи, че утре ще му отида на гости да видя как живее.
Ангелът отишъл и казал на хората, че Господ се кани да им иде на гости.
Адам рекъл на Ева:
– Жено, утре да станеш по-рано, да измиеш децата и да ги преоблечеш, че каквито са мръсни и окъсани, ще се изложим пред госта.
Жената станала още в среднощ. Разбудила децата, захванала да ги мие, да ги вчесва, да ги преоблича с по-нови и закърпени дрехи. Едно по едно оправяла децата и не усетила кога се съмнало.
Господ застанал пред вратата на къщата. Ева се засрамила и рекла:
-Деца, тези които са измити и пременени, идете да целунете ръка на дядо Боже, а останалите утре ще ви къпя и преобличам! Сега идете, та си играйте нагоре из ливадите!
Децата това и чакали, разбягали се кое накъдето види, а тези, които били пременени, излезли и едно по едно целунали ръка на Гос¬пода. Той ги благословил всичките.
– Вие, деца, да сте живи и здрави, всичко което си поискате, да ви се случи. Ти да станеш цар – рекъл той на първото момче. – Ти да станеш болярин, ти да станеш военачалник, ти – владика, ти – съдия, ти да съветваш царя. Ти, девойче, да станеш царица, ти да се ожениш за княз, ти – за болярин, ти за съдия – и така нарекъл на всички да живеят от хубаво, по-хубаво. Жената, като слушала как Господ благословил тези деца, нали е майка, не могла да се стърпи, та рекла.
– Дядо Боже, аз имам още много деца – момичета и момчета.
Почакай да ги извикам, та и тях да ги благословиш да имат такъв късмет.
– А защо не са сега тук? – попитал Господ.
– Не смогнах да ги измия и да ги наглася като за пред гост, та затова ги пратих да си поиграят малко из ливадите – Е, децата не са виновни – рекъл Господ, – извикай ги да дойдат.
Жената започнала да ги вика, ама нали са деца, били се заиграли. Те не дошли веднага, та накарали Бога да ги почакал Той си стоял спокойно, говорел си с мъжа и жената и току поглеждал кога ще
дойдат другите деца. По едно време и те, едно по едно, дотичали в двора. Но нали били сиромашки деца, нито знаели как да се държат, нито имало кой да ги научи. Започнали да си бършат ръцете – момчетата от панталонките, момичетата – от сукманчетата. После се навели и поред хванали ръката на Бога да я целуват, а той започнал да ги благославя:
– Ти, синко, да станеш слуга на царя; ти да му обличаш и събличаш дрехите; ти да му станеш шивач; ти да му правиш обувки, ти да готвиш в кухнята; ти да му приготвяш вино; ти да му пасеш овцетети да пасеш говедата; ти да му ловиш риби; ти да му храниш свинетети да му правиш пътища, че да минава войската. Ти, девойче, да шиеш дрехи на царицата; ти да метеш и чистиш в двореца, ти да тъчеш; ти да предеш; ти да переш – и така ги благословил всичките – всяко да работи и пот да тече от него, докато си изкарва прехраната.
На майката не се харесало, че Господ така благословил другите й деца и рекла:
– Боже, защо не си справедлив към всички на този свят? Защо благослови измитите и пременени деца да живеят кое от кое по-хубаво, а тези сиромашчета, които не успях да измия и пременя, им даде такъв черен късмет.
– Е, това вече си е моя работа! – рекъл Господ. – Не може всички да са господари, трябва да има и кой да ги храни. Пък аз, като съм казал, не съм отсякъл. Някои няма да са слуги цял живот. На тези, които с пот ще си изкарват прехраната и няма да има кога крак да подгънат от работа, им давам благослов от мен – да са хитри и разумни и кой както може, да се избави от сегашния си живот и стане вече каквото може.
Като казал това Господ, излязъл от двора и си отишъл. Жената и мъжът мислили, мислили, но тъй като нямало какво да направят и започнали да живеят пак, както досега.
Благословията на Господа стигнала децата. Всяко станало това, което Бог му отредил, та затова и до днес има царе, князе, боляри, владици, свещеници и съдии. А има и орачи, овчари, шивачи, касапи, свинари, воловари, хамали и търговци – както се вижда, човешкият свят е от шарен по-шарен. Но се вижда и че децата на тези, които живеят по-богато и по-лесно, не стават по-добри хора от децата на бедните. Затова се казва: Всеки човек с късмета си.

Едно време мравката била толкова голяма и силна, че поискала да вземе работата на вола. Искала нея да впрягат в каруцата и да орат с нея.
– Не може ти да храниш човеците – й рекъл волът. – Тази работа Господ е оставил на мене.
– Защо да не мога? – отговорила му мравката. – Теб стопанинът те муши с остена да вървиш и една стъпка не правиш без него, а пък аз всичко ще върша сама.
По онова време всяка животинка била свободна да се доближи при Бога – да му се оплаче или да поиска каквото му е нужно. Затова волът и мравката отишли при него да му се оплачат.
– Господи – рекъл волът, – мравката иска да ми вземе ярема и ралото, които си ми дал, за да храня хората.
Тогава Господ се обърнал към мравката и я попитал:
– Знам, че ти си много работна, но я ми кажи, когато станеш орач, по колко пъти на ден ще позволяваш на хората да ядат. Дали ще можеш да изкарваш хляб за всички?
– На три дни един път ще им давам да ядат – отговорила мравката.
После Господът попитал вола.
– А ти по колко пъти на ден ще позволяваш на хората да ядат?
– По три пъти на ден – отговорил волът. – Господи, аз, макар че стъпвам бавно, ще мога да изхраня всички хора.
Дядо Господ благословил вола, докато свят светува, все той да храни хората, а на мравката рекъл:
– Ти все да работиш и никой да не ти вижда работата.
После, за да потвърди волята си, Господ заповядал на вола да настъпи мравката и копитото му се разцепило на две, а на мравката кръстът изтънял, сякаш е прищипан.
Хората продължили да орат с волове, а мравката изгубила сила¬та си и постепенно станала толкова малка, че може да вдига само по едно пшеничено зърно.

Един човек замръкнал в чуждо село и отишъл в непозната къща да пренощува. На прага излезли две жени и той ги попитал:
– Пътник съм. Замръкнах тъдява. Ще може ли да пренощувам тази вечер у вас?
– Може – рекли те, – само че за онова, което ще видиш тази нощ у нас, няма да разпитваш и на никому да не казваш.
Постлали му вкъщи, а те влезли в друга стая, откъдето се чувал бебешки плач.
Човекът легнал, но не го хващало сън. Чудел се какво ли ще правят тези жени, та стоят будни, затова и той останал буден.
Към полунощ жените излезли на двора и захванали нещо да врачуват. Те си шепнали и баели, а Месецът, както си стоял на небето, току се спуснал и паднал пред тях.
Човекът се зачудил – каква ли ще е тази работа? Кога погледнал, Месецът станал на крава, която светела, светела та не можело да се погледне към нея.
Жените изнесли един котел, кравата се разкрачила и те започнали да доят млякото. Те доели и баели, докато напълнили котела. Като издоили млякото, Месецът се превърнал от крава в белобрад старец, станал червен като кръв – вече не светел ясно, а само накървявал. Тогава жените отново захванали да шепнат и баят, та да се издигне Месецът пак на небето.
Баели, що баели, а Месецът не помръдвал – стоял като вкаменен. Тогава по-старата жена рекла на по-младата:
– Хайде, щерко, хайде! То се види, че няма да се вдигне без това. А по-младата й отговорила:
– Аз няма да го направя, пък дори да остане на земята.
– Е, ти пак ще ме караш да си омърся душата – отвърнала майката.
Като казала това, старата жена се навела и близнала от нечистотииите на кравата. Тогава Месецът започнал полека-лека да се вдига на небето, но все така бил червен като кръв. По-сетне се изяснил и започнал да свети както обикновено.
Тогава жените отишли при човека и захванали да му разправят:
– Ние сме майка и дъщеря вещици. И двете наскоро родихме деца и още ги кърмим. Направихме магия и свалихме Месеца, да го издоим. На сутринта жените напълнили един рог с мляко, дали го на човека и му рекли:
– Ако се разболееш, пийни от това мляко – каквато и да е болката ти, веднага ще ти мине – казала по-старата.
А дъщеря й рекла:
– Ако те извика царят във войската, пийни си от млякото – ще изкараш войната здрав, ще надвиеш със сила враговете си и ще се
прибереш жив у дома.
Човекът взел рога и наистина – прочул се като юнак на война и преживял дълъг живот, без нито веднъж да се разболее.

Един вампир, преправен на човек, бил твърде любезен и симпатичен. Той ходел по селата и полята и с когото се срещнел, искал да се побратимява. В старо време това било голяма чест, затова никой не му отказвал. Побратимените си разменяли пръстените. Никой обаче не подозирал, че пръстените, давани от вампир, били чудовищни. Щом човек ги сложел на пръста си, те се свивали, така че по никакъв начин не можели повече да се махнат. Побратимът на вампира го очаквало голямо нещастие.
Нощно време, когато вампирът излизал да търси кръв, той повиквал с човешки глас: „ой“. Пръстенът от ръката на най-близкоспящия побратим отговарял „ой!“. По този глас от пръстена вампирът намирал човека, натисвал го и му изпивал кръвта.
Един вампиров побратим се събудил през нощта, чул и разбрал гласовете на вампира и пръстена му. Човекът скочил и тръгнал да бяга далеч от вампира, обаче преследвачът не спирал да го гони, тъй като пръстенът не спирал да вика „ой“. Човекът не очаквал спасение, защото нощта била дълга, не можел, колкото и да дърпа, да извади пръстена и да го хвърли. Бил на края на силите си. Най-после, като стъпил на моста на една река, се сетил какво да направи. Извадил ножа и си отрязал пръста с пръстена. Хвърлил го в реката и продължил да бяга.
Вампирът дотичал до моста и тъй като пръстенът продължавал да го вика, се хвърлил в реката и се удавил.