www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

СЕМЕЙСТВО ДУБЪЛ, 1 ГЛАВА

— Страшно бавно ядете — каза господин Дубъл, който от известно време вече барабанеше с пръсти по масата.
— Аз не, татко — обади се Тиери.
— Не, ти не, но майка ти и брат ти.
В цяла Франция нямаше по-сплотено семейство от семейство Дубъл. Господин и госпожа Дубъл се обичаха много и обожаваха децата си. А те, Едмон и Тиери, често се караха — момчетата на девет и на десет години не са светии, — но не можеха един без друг. Едмон казваше: „Тиери много се заяжда“. Но ако Тиери го нямаше два дни, Едмон явно страдаше. Тиери пък се оплакваше: „Едмон е много груб“. Но ако Едмон се разболееше някой ден, и Тиери се разбо-ляваше на свой ред.
Никога не казваха като другите момчета: „Аз направих това, аз видях онова“, а все: Ние бяхме в цирка…“, „Лишиха н и от десерт…“, „Н и е бяхме болни от шарка. ..“ С една дума, бяха двама, ала живееха като един.
И все пак, когато се хранеха, бащата, майката и двамата братя не се разбираха чак толкова добре. Семейство Дубъл тогава се разделяше на два лагера. Госпожа Дубъл и по големият й син Едмон отдаваха голямо значение на яденето. Щом се върнеше от училище, Едмон влизаше в кухнята и питаше какво ще има за обяд, за вечеря.
Разказваха, че когато бил на осем месеца, както си седял до масата на високото си бебешко столче, Едмон се нахвър-лил на чинията с месо, докато майка му минавала край него, и сграбчил лакомо един котлет. Господин Дубъл и по-малкият брат Тиери, напротив, не обръщаха никакво внимание какво им се сервира и настояваха само всички да се хранят по-бързо, за да се върнат единият — към работата си, а другият — при играчките си. Затова и двамата бяха доста
слаби.
— Едмон — каза господин Дубъл, — ако продължаваш,
ще станеш истински дундьо.
Госпожа Дубъл неспокойно погледна сина си. Тя самата много се боеше да не напълнее и тъй като не можеше да устои на удоволствието да яде сладкиши, беше непрекъснато в движение, шеташе цял ден из къщи и запазваше хубостта си.
— Ами! — възрази тя. — Едмон съвсем не е дундьо.
— Да, да! — каза Тиери, който обичаше да се закача. — Дундьо, дундьо, дундьо!
Толкова прекали, че когато ставаха от масата, Едмон силно го ритна. Тиери се разплака. Знаете вече, че двамата братя не можеха един без друг.
Беше летен неделен ден и господин Дубъл бе обещал да заведе двете момчета в гората Фонтенбло. Тези разходки с баща им им доставяха голямо удоволствие. Когато времето беше хубаво, изминеха ли няколко километра, господин Дубъл си избираше някое място на завет между високите скали. Той сядаше до обрасъл с мъх камък, облягаше се и изваждаше книга от джоба си.
— Давам ви един час — каза той на синовете си този ден. — Може да се покатерите по скалата Близнак и по Острия камък… Само че бъдете благоразумни. Не се отдалечавайте много и щом ви извикам: „Ху! Ху! ХУУ! Ху“, обадете ми
се.
„Ху! Ху! ХУУ! Ху“ беше сигналът на семейство Дубъл. Те надаваха този вик по специален начин, като набля- гаха много на третото хуи произнасяха много слабо четвъртото. Така и четиримата Дубъл се откриваха лесно един други, дори в тълпа или нощем.
Едмон и Тиери се отдалечиха. Скалата Близнак беше образувана от два големи плоски камъка, допрени един до друг, високи шест-седем метра.
— Ще се качваме ти от едната, а аз от другата страна — предложи Тиери с подигравателна усмивка. — И аз ще бъда горе преди тебе, Дундьо такъв!
— Тиери, ако продължаваш, ще се разсърдя, ще те набия и ще ревнеш. Я се махай веднага оттук!
Братята застанаха от двете страни на скалата и започнаха да се катерят. Беше трудно. Трябваше да намират вдлъбнатини, за да поставят краката си и издатини, за да се залавят с ръце. Не можеха да се качват бързо. Едмон беше на около три метра от земята, когато чу: – Ху! Ху! ХУУ! Ху!
Викаше ги баща им. Тиери отговори. По гласа му Едмон разбра, че Тиери е вече по-високо от него. Заизкачва се много бързо и тъкмо щеше да стигне върха, когато отново чу едно „ху, ху, ХУУ, ху“, само че този път почти приглушено, сякаш идваше от вътрешността на скалата. В този миг той успя с дясната си ръка да се вкопчи в горния ръб на скалата. Повдигна се. Главата му се подаде над тесния процеп между двата камъка близнаци. Той чу за трети път вика и много ниско под себе си, в дъното на тесния комин забеляза брат си.
— Тиери — извика той, — какво правиш там? Падна ли?
— Ами — отвърна Тиери, който беше горделив, — сам слязох… Ела да видиш, Едмон, много е хубаво.
— Колко си далече! Какво виждаш?
— Една голяма пещера… Цялата осветена от електрически глобуси като гара …
— А влакове има ли?
От всичко на света Едмон най-много обичаше влаковете.
— Не, само че е много интересно. Слез.
— Как да сляза?
— Плъзни се по комина… Тук земята е покрита с мъх, няма да се удариш.
Това не се стори много разумно на Едмон, но той не искаше да изглежда страхливец. Прехвърли се от вътрешната страна на скалата, залови се за ръба, замижа и се пусна. Плъзна се невероятно бързо между двата камъка, за миг се ужаси, после тупна на нещо меко и се намери седнал върху мъха, до брат си.
— Погледни — каза му Тиери.
Гледката наистина беше удивителна. Пред тях се разкриваше огромна пещера. Електрически глобуси, закрепени за свода й. разпръскваха синкава светлина. Подът беше застлан с фаянсови плочки, половината от които бяха червени и бели, а другата половина — сини и червени. В дъното се чернееше голям, леко наклонен тунел, от който долиташе бръмчене на мотор.
— О! — възкликна Едмон. — Значи има хора под земята!
— Сигурно, а знаеш ли какво има в тунела? Аз отидох да видя.
— И какво откри?
— Една стълба, която върви, както в метрото.
Този път Едмон не можа да устои. Той изтича към тунела. Наистина един ескалатор — краят му не се виждаше — слизаше към центъра на земята. Вляво друг пък се качваше, само че нямаше никого на него.
— Хайде да слезем — предложи Тиери.
— Би трябвало да предупредим татко — възрази Ед
мон.
– Ама не, ние веднага ще се върнем.
Тиери винаги така силно желаеше нещо, че никога не мислеше за последиците. В съшия миг те чуха много далече „ху, ху, ХУУ, ху“. Отговориха с все сила „ху, ху, ХУУ, ху“ и стъпиха на първото стъпало на ескалатора.

ДВАТА КОРАБА, 2 ГЛАВА

Едмон и Тиери никога не биха повярвали, че може да има толкова дълъг ескалатор. Повече от час те слизаха в полумрака, нарушаван от време на време от някоя червена или зелена лампа.
— Също както сигналните лампички в метрото — прошепна Едмон. — Но колко сме далеч!
— Страх ли те е, Дундьо? — попита Тиери.
Едмон замълча и сред пълната тишина се чуваше вече само тракането на ескалатора: „Пум-пум-кра-кра-пум-пум. ..“
Най-сетне много ниско долу под себе си децата забелязаха светъл полукръг, както в края на тунел, който нараст-на. Стените на тунела изсветляха, лампичките избледняха, и след пет минути ескалаторът отведе Едмон и Тиери в обширна зала. До ескалатора стояха двама войника с оръжие в ръка. Бяха забавни, защото единият беше нисък и много дебел, а другият — висок и много тънък. Слабият извика:
— Двама от горната земя! .. Двама! Дебелият поде:
— Един Дундьо… Един Клечо… Двама!
Зад него един слаб служител драсна две черти върху зелен картон. Дебел човек, облечен като носачите на гарите, се приближи до Едмон.
— Нямате ли багаж? — попита учудено той.
— Не — отвърна Едмон, — ние веднага ще се върнем в къщи.
Дебелият човек се отдалечи.
В това време многобройни пътници прекосяваха залата и тъй като всички се отправяха все в една и съща посока, Едмон и Тиери ги последваха. На стената имаше големи табели, сочещи във всевъзможни посоки „Към корабите“
Тълпата повлече двамата братя. Минаха през една врата. В същия миг свеж, студен въздух ги лъхна. Бяха на открито, на брега на море. Само че макар да беше доста светло, веднага си личеше, че това не е слънчева светлина. Като се вгледаха по-внимателно, Едмон и Тиери забелязаха огромни балони, които плуваха в небето и осветяваха околността. Те бяха пълни с блестящ син газ като тръбите пред някои магазини. Приятна, мека светлина. На стръмния бряг се издигаше градче, само от вили и хотели. Момчетата видяха пред себе си фар и вълнолом. Лъскави метални мостчета свързваха два кораба с кея. На табелка, закачена пред единия мостик пишеше:
ЛАПАПОРТ
Корабът беше тумбест, с колело, широк и заоблен. Другият, напротив, беше много тесен, излят от стомана и на неговия мостик двамата братя прочетоха:
ФИНИПОРТ
— Дали да не се поразходим по море? — предложи Тие-ри.
— А татко?
— Няма да се забавим много. Това е съвсем малко море.
И наистина това беше по-скоро пролив, отколкото море. И на светлината на балоните доста ясно се различаваше отвъдният бряг, където се издигаха високи сгради.
— Но ние нямаме пари — разтревожи се Едмон.
— Имаме, останаха ми двадесет франка от Нова година. Пък и за ескалатора нищо не платихме.
Едмон въздъхна и последва Тиери. Винаги правеше в края на краищата това, което искаше брат му. Двамата се приближиха до мостика, пред който пишеше: Към Лапапорт. Един морски офицер, червендалест, широко усмихнат дебелак, побутна любезно Едмон към палубата с думите:
— Я виж! Едно горноземче… Откога не бяхме виждали!
Но щом Тиери се накани да отиде при брат си, дебелият
офицер го спря:
— А не! Вие сте за другия кораб.
— Но ние сме заедно! — настоя Тиери.
— На Горната земя може — каза офицерът, — но тук…. е
невъзможно. Оня е дундан, а вие сте клечо… Няма греш
ка. .. Ако имате възражения, ето теглилката… И побър
зайте, ако искате да се качите на другия кораб, чувам вече
сирената му за тръгване.
Действително се чуваха резки сигнали. Тиери никога не се колебаеше дълго. Изтича към второто мостче — моряците вече го вдигаха — и с два скока се озова на палубата. Машините забоботиха, перките се врязаха във водата, моряците извадиха спасителни лодки, Въпреки целия шум Тиери чу:
— Ху, ху, ХУУ, ху!
Той се спусна към задната част на кораба и зърна Ед- мон на борда на другия кораб, който се отдалечаваше в противоположна посока, носен от големите си колела: стъпил на една пейка, със сълзи на очи, той размахваше кърпичката си. Тиери бръкна в джоба си, но напипа само смачканата ке-сийка с бонбони, която бе купил предната вечер от портиера на училището. И размаха кесийката.
Пътниците около него го гледаха с изненада, но му беше все едно. Наистина се чувствуваше нещастен, че е разделен от брат си. Какво щеше да прави самичък сред непознати хора!

ЛИНИЯ ФИНИПОРТ, 3 ГЛАВА

Когато Едмон се превърна в едва видима точица, Тиери въздъхна леко и се огледа. Често беше пътувал по море: хо-дил бе от Кале до Дувър, от Диеп до Нюхейвън, от Хавър до Саутамтън, и дори от Марсилия до Алжир, но никога не бе-ше виждал кораб, подобен на този. Всички други познати досега се люшкаха едновременно отзад напред (баща му бе казал, че това движение се нарича диферент) и отдясно наляво (баща му бе казал, че това движение се нарича крен). А
именно то причиняваше морска болест на Тиери. Корабът, на който се намираше сега, нямаше крен. Дълъг и тесен, при него се чувствуваше само диферент. Затова Тиери се чувствуваше чудесно и страшно огладня.
На палубата цареше необикновено оживление. Всички се движеха, тичаха, даваха нареждания. Безброй търговци сновяха насам-натам, разнасяйки малките си сергии, отрупани с вестници, книги, лупи, часовници, теглилки. Тиери се надя-ваше, че някой от тях ще продава шоколад или банани, като училищния портиер. Но никой не предлагаше нищо, което би могло да се яде.
През стъклата на салона се виждаха мъже, които правеха гимнастика. Едни вдигаха тежести; други си подхвърляха топка; трети, седнали в специални лодки, се упражняваха в гребане. Това зрелище напомняше витрините на магазините по Коледа, когато са пълни с неспирно движещи се манекени.
Скоро друго, още по-удивително явление смая Тиери. Макар на кораба да имаше извънредно много пътници, нито един от тях не беше дебел, нито дори среден. Всички — мъже, жени и деца — бяха слаби, невероятно слаби. Бяха кожа и кости, ръцете им — мършави, дрехите им просто висяха на тях. И все пак не изглеждаха болни. Напротив, имаха съвсем здрав вид и дори явно бяха енергични и жилави, но очевидно бяха особени хора, изключително кльощави.
„Къде съм попаднал? — питаше се Тиери. — Има мършави англичани… ала има и дебели.. пък и това не са англичани. В Англия не се отива с ескалатор… Не са и американци: не съм прекосил Атлантическия океан… Не са и германци: германците са по-скоро пълни.. .“
Докато тревожно си задаваше тези въпроси, той се разхождаше с широки крачки по палубата и като мина край една кабина с надпис на вратата Работна зала, забеляза на стената карта в рамка и се приближи да я разгледа. Много се изненада, защото тя не приличаше на нито една от кар- тите, които бе виждал, и не съдържаше нито едно познато име. Тиери стоя дълго пред картата. Той бе трети по успех по география от тридесет и седем ученика в класа, но не можеше да си спомни тези страни. Докато разсъждаваше, белокос стар господин, извънредно слаб, се спря до него и го изгледа строго.
— Охо — каза той, — един малък горноземец?
— Аз ли? — учуди се Тиери.
— Да, вие… От коя страна сте?
— Ние — отвърна Тиери — сме французи.
— И аз това казвах — заяви старият господин. — Горно
земец. За нас тук са непонятни тези страни, където събира
те заедно дебели и слаби хора… На долната земя расите са
ясно разграничени. Има лападунди и има тънкофини.
— И всички лападунди са дебели, а всички тънкофини — слаби? — попита Тиери.
— Интелигентно дете — каза подигравателно старият господин.— Само разбра… Десет по десетобалната система.
Беше ироничен и неприятен. Но Тиери трябваше да научи къде се намира, затова продължи разговора. Така той узна, че събеседникът му се нарича господин Благофин и е професор по история в Националната академия на тънко-фините. Впрочем лесно можеше да се отгатне, че е професор, защото час по час задаваше по някой въпрос.
— Столицата на тънкофините? — попита внезапно той
Тиери.
— Мен ли питате?
— Вас естествено. Нали само вие сте тук.
— Ние — отвърна Тиери — сме изучили Италия, столица Рим, Полша, столица Варшава, Унгария, столица Буда-Пеща, но не са ни предали урока за тънкофините.
— Единица! — каза господин Благофин. — Повторете след мен: столица на тънкофините е Клечоград.
Тиери повтори.
— А столицата на лападундите? — рязко запита госпо
дин Благофин.
— Не зная — промълви Тиери. — Може би Лапаград.
— Пет — произнесе господин Благофин. — Повторете: столица на лападундите е Лапабург.
— Колко лесно се запомня! Бих желал столицата на Естония да се нарича Естоград, а столицата на Албания —
Албабург.
— Престанете — каза господин Благофин и като върна
Тиери пред картата, продължи: — Ескалаторът, с който сте
пристигнали, и който свързва двете страни в центъра на
земята с Горната земя, носи името Горноземен ескалатор.
Единият му край е скрит между две скали в гора, наричана
от горноземците гората Фонтенбло.
— Много добре зная това — каза Тиери, като си потърка
гърба.
— Пристанището, което обслужва ескалатора, е много
важно, защото от него започват едновременно двете линии: лападундската от Лапапорт…
— И тънкофинската от Финипорт — довърши Тиери.
— Десет — похвали го господин Благофин. — А сега погледнете картата: виждате, че кралството на лападундите е разделено от републиката на тънкофините най-напред със сухоземна граница, която минава през пустинята Саха-дунд, после през залива, наричан от нас Жълто море, поради златните скали на дъното, които му придават особен цвят. Жълтото море е почти затворено на юг от двата носа
Лападунд и Клечофин.
— Виждам — добави Тиери, — а в центъра на залива се
намира остров Финодунд.
— Точно така — потвърди господин Благофин, — и аз
бих желал да го видя вдън морето, защото този остров е
причината за всичките ни злини…
Но преди да довършим урока на господин Благофин, трябва да кажем какво стана с Едмон.

ЛИНИЯ ЛАПАПОРТ, 4 ГЛАВА

Когато Едмон се озова самичък на непознатия кораб, когато си помисли за бедния си баща, който горе в гората навярно търси с тревога децата си, когато брат му изчезна от хоризонта, той едва що не се разплака. Ах, защо не си беше у дома, в къщи, в спокойния им дом, да си играе с влакчето си! Всеки ден обаче му повтаряха, че едно десетгодишно момче не бива да бъде толкова чувствително. Той се опита да си вдъхне смелост и да разбере хладнокръвно какво става.
Отначало Едмон се бе уплашил от морската болест. Но когато беше в Англия, винаги му прилошаваше от надлъжното люлеене, а този широк кораб се клатушкаше само от-дясно-наляво. Затова Едмон се чувствуваше много добре и страшно огладня.
Палубата беше задръстена от кресла, в които спяха мъже и жени. Някои кресла бяха кожени, други — от плат, трети — люлеещи се и лекото движение на вълните ги поклащаше.
Моряците нямаха кресла; те се разхождаха бавно, с ръце в джобовете и ядяха кой хляб и шоколад, кой парче салам, а някои — пилешка кълка. На мостика се виждаше капитанът. Беше седнал в кресло, а до него масичка, отрупана със сладкиши и сиропи.
Капитан, моряци, пасажери — всички имаха щастливо й
добродушно изражение, но едно нещо изглеждаше необикновено: всички бяха дебели. Разбира се, Едмон познаваше измежду приятелите на родителите си няколко дебели гос-пода и дебели дами, но никога не бе виждал събрани заедно човешки същества, всички с големи шкембета, огромни румени бузи, пухкави ръце и доволен вид. Докато стоеше прав, една стара дама, която имаше поне четири гуши, му направи знак да се приближи.
– Вие да не сте горноземче? — попита го тя.
– Не — отвърна Едмон, — ние сме французи.
— Точно така – каза дебеланата, — горноземец сте… Но
сте и истински дундьо, и то от най-хубавата порода.
– Съвсем не съм дундьо — ядоса се Едмон. — Баща
ми.. .
Високият му говор събуди няколко спящи. Стар господин с бяла брада и шкембе два метра в обиколка, който дремеше по средата на палубата в червено кресло, бродира-но със сърма, се надигна и се огледа.
— Какво има? — попита той.
— Господин канцлер — отвърна почтително дебеланата, – това горноземче страшно се изненада, когато му казах, че е истински дундьо.
– Приятелю — каза благосклонно старият господин, —
би трябвало да сте много горд, че сте дундьо във време, ко
гато вашите братя лападунди се увенчаха със слава.
— Кои са братята ми лападунди? — учуди се Едмон, все още намусен.
— Ш-т, ш-т! — каза старата дама. — Знайте, че говорите с канцлера дьо Лапдундан… Трябва да го наричате ваше превъзходителство.
Старият господин се усмихна добродушно.
– Донесете ми картата — заповяда той.
Тутакси двама келнери се приближиха и му поднесоха
листа с многобройни ястия и напитки.
– Не, не — каза канцлерът, — аз искам географската кар-
та.
Когато я донесоха, той показа на Едмон карта, която никак не се различаваше от онази, която вече познаваме, с изключение на едно: островът по средата на залива, който се наричаше Финодунд на другия кораб, тук носеше името Дундофин.
След като Едмон проучи очертанията на тази нова страна, господин дьо Лапдундан му каза добродушно:
— А сега, приятелю, аз съм уморен и трябва да довърша следобедната си почивка. Но останете с мен. Ще заповядам да ви дадат едно люлеещо се кресло, няколко бисквити и учебник по история, от който ще научите всичко, което тряб-ва да знаете, преди да слезете на сушата.
Той прошепна няколко думи на един млад секретар и донесоха на Едмон книга, която той погледна с известно безпокойство. Ето корицата: „Лапуф и рампата“: история на
лападундите, съобразена с програмата за 5 клас.
Докато Едмон се взираше с недоверие в това заглавие, ето че се приближи някакъв дебел моряк. Той сложи до него масичка, върху която имаше чаша димящо какао и големи
бисквити от овесени ядки, после разгъна един лежащ стол. Закуската така изкуши Едмон, че той седна в креслото, отпи глътка какао, отхапа от бисквитата и разтвори книгата. Наистина лападундите умееха да живеят. Първата страница на книгата гласеше:
ИСТОРИЯ НА ЛАПАДУНДИТЕ Глава първа
Дундите. 1. Първоначално страната ни се на-
Нашествие ричала Дундия, а жителите й — дунди.
на племето Дундите били забележителни не само
Лапа. със силата си, но и с кроткия си нрав.
Шкембан 1 Макар че били разделени на много пле-
(1023—1047) мена, те никога не воювали помежду си,
нито враждували със съседите си. Дундите нямали крал; всяко племе си избирало главатар, който бил едновременно и жрец.
2. Приблизително в 800 година на север, в пустинята Са-хадунд се появили първите конници от племето Лапа. Те били толкова агресивни, колкото дундите били миролюбиви. Макар не толкова многочислени, те нападнали дундите, за-владели цялата територия на север от Дундия и основали град Лапабург, който в началото бил тяхна крепост.
3. Благодарение на кроткия си нрав дундите лесно понасяли владичеството на новите си господари. От сливането на двете раси произлезли лападундите, които били добродушни като дундите и смели като племето лапа.
4. През 1023 година Съветът на старейшините от племената лапа и дунди решил да признае за крал Шкембан 1, който бил син на вожд лапа и на принцеса от племето на дундите. В същото време двата съюзени народа взели името ла-падунди и приели за столица Лапабург.
Едмон бе стигнал дотук, когато отново дойде дебелият моряк, усмихна му се, прибра празната чаша и сложи на нейно място дълбока купа с бульон и соленки със сирене.
— Пак ли нещо за ядене? — попита плахо Едмон.
— Обядът е едва след един час — поясни морякът. — Трябва да се подкрепите междувременно.
Едмон страшно обичаше бульон и не се противи повече. Отпусна се в креслото и този път се зачете в края на книгата: „Щом ще отивам в страната им — помисли си той, — по-добре да знам какво им се е случило напоследък.“
Ето как завършваше последната глава:
Глава LIV
Шкембан XXXII 1. Крал Шкембан XXXII, наследил ба-
(1923—19..) ща си в 1923 г. след славната му смърт
Нови домогва- по време на голям гуляй, е един от най-
ния на тънкофи- забележителните монарси от тази вели-
ните. ка династия. Никога лападундите не бя-
ха имали по-дебел и по-добронамерен Войната на „пле- крал. Вратите на двореца и кралската нените“ (1928 г.). кухня бяха отворени за народа. Данъ-Мирен договор, кът върху захаросаните кестени беше подписан в Ла- премахнат като дар по случай щастли-пафина (1929 г.). вото възкачване на трона.
При царуването на този крал лападундите биха живели в пълно доволство, ако не бяха съседите им тънкофини…
„Тънкофини ли? — помисли си Едмон. — Това ми напомня думата, написана на кораба на Тиери“…
— Кои са тънкофините? — попита той дебелият моряк, който беше още до него.
— Ах! — възкликна морякът, като вдигна бавно ръце към небето. — Тънкофините? … Тънкофините… Ще ви кажа, но, ако ми позволите, най-напред ще отида да си взема един стол.
Той се върна след малко с голям сандвич, пълен, както изглежда, с омари, салата и твърдо сварени яйца, с халба бира и влачеше голям стол, на който се настани до Едмон.
— Тънкофините — поде той, спирайки се след всяко изречение, за да си хапва и пийва, — са необикновен народ, кой- то живее на отсрещния бряг на залива… Те са ужасни наглед, слаби, като че ли са болни, дръгливи като чукари, жълти като лимон и живеят като луди: почти не ядат, пият само вода и работят, без никой да ги кара… Впрочем, всичко това нямаше да има никакво значение, ако не бяха зли; ние, лападундите, сме толкова добродушни, че понасяме всичко, дори и това, някой да не прилича на нас… Но тънкофините са зли и биха желали да принудят другите да живеят като тях… Посред залива например има хубав малък остров, който се нарича Дундофин… Можете ли да си представите, че преди две години тънкофините пожелаха да накарат жителите на острова (почти всички истински лападунди) да спазват техните идиотски закони, да премахнат обеда, да работят шест дни седмично? .. Така че горките жители се обърнаха към нас и ние трябваше да ги защитим.
— И избухна война?
— Как? — смая се дебелият моряк. — Нима не знаете? .. Ами че това е най-страшната война, която някога е имало в Долната земя, войната на „пленените“.
— Защо пък война на „пленените“?
— Защото двете армии, както ще видите, ако прочетете историята, която е на коленете ви, накрая се оказаха пленени.
— Но как така? — изненада се Едмон.
— Четете — подкани го морякът.
И Едмон прочете на глас:
3. Тъй като предишните войни бяха доказали, че никоя
армия не може да прекоси пустинята Сахадунд, генерал
ният щаб на лападундите реши да атакува крайбрежието на
тънкофините. Войската под заповедите на доблестния мар
шал Дундан се качи на корабите на 15 май. Дебаркирането
бе много успешно. Страната на тънкофините бе завладяна
много лесно и на 3 юни маршал Дундан влезе триумфално в
Клечоград.
4. За нещастие същия ден генерал Финтактик влезе три-
умфално в Лапабург. От няколко месеца генералният щаб на тънкофините бе натрупал тайно продоволствени припаси и транспортни средства с оглед на прекосяването на Са-хадунд и тъй като пустинята не беше охранявана, опера-цията излезе успешна.
5. Когато обаче тънкофините, станали господари на Ла
пабург, разгледаха проблема за връщането си в родината, те
си дадоха сметка, че са загубили по пътя по-голямата част
от камионите си, че нямат флот и следователно, макар и по
бедители, са пленници.
6. Междувременно лападундският флот, предателски
привлечен в открито море при нос Лападунд, се разби при
силна буря в скалите край Зъберград. Така и армията на ла-
падундите се оказа пленена в Клечоград. Затова този поход
бе наречен война на „пленените“.
7. При тези условия на двете страни не оставаше нищо
друго, освен да подпишат примирие. Крал Шкембан и пре
зидентът Крамолин се срещнаха в открито море до град Ла-
пафина и съгласно примирието (12 юли 1928 г.) бе решено:
а/ Остров Дундофин да бъде неутрален.
б/ Да бъде разрешено на двете армии да се върнат по море.
в/ Да бъде свикана конференция в град Лапафина следващата пролет, за да бъдат уредени някои подробности.
8. Армията, командувана от маршал Дундан, се върна в
началото на октомври и бе посрещната с ликуване. Сенатът
в Лапабург настоя пред крал Шкембан ХХХII да благово
ли да се нарича занапред Шкембан Победителя, а маршал
Дундан получи титлата граф Клечоградски.
Тъй като това бе краят, Едмон затвори книгата и допи бульона, който беше прекрасен.

ПРИ ТЪНКОФИНИТЕ, 5 ГЛАВА

— Този остров е причина за всички наши нещастия — заяви господин Благофин.
— Как така? — попита Тиери.
Господин Благофин извади малка книга от джоба си и я подаде на Тиери.
— Познато ли ви е това?
— История на тънко-фините — разчете Тиери. — Не, чел съм само „Неволите на Софи“, „Ваканцията“ и „Двадесет хиляди левги под водата“.
Господин Благофин разтвори книгата на една от последните страници и каза гневно:
— Четете!
Тиери се подчини и прочете следното заглавие:
Глава LIV
Президентът Крамолин (1925—19..)
Невероятните претенции на лападундите
Войната на „пленените“
Лапафински договор
— Лападунди ли? – възкликна Тиери. – Кои са лапа
дундите?
— Лападундите – обясни господин Благофин, – са сме
шен народ, който живее от другата страна на залива… Те са
ужасни наглед, дебели, сякаш са болни, пухкави като въз
главници, червендалести като домати… Мързеливи са като
котки, цял ден ядат, пият и главно спят… Най-опасното е, че ако не им попречим, те биха разпространили отвратителните си нрави във всички страни на Долната земя… Посред залива например има малък остров, на име Фино-дунд… Можете ли да си представите, че преди две години горките жители, които дълбоко в сърцата си са истински тънкофини, бяха така възмутени от поведението на лапа-дундите (дошли да прекарат лятната ваканция), че бяхме принудени да ги защитим?
— И избухна война? — попита Тиери.
— Как! — страшно се ядоса господин Благофин. — Нима не знаете? Ами че това е най-голямата война в историята, наречена войната на „пленените“.
— Защо пък война на „пленените“?
— Защото двете армии, както ще узнаете, ако прочетете малко по-внимателно книгата, която държите в ръцете си, накрая се оказаха пленени.
— Как така? — удиви се Тиери.
— Четете — каза строго господин Благофин.
И Тиери прочете:
3. Генерал Финтактик, главнокомандуващ войските на тънкофините, въпреки миролюбивите намерения на правителството отдавна бе изготвил план за настъпление и продоволствие с оглед на невиждан дотогава подвиг; прекося-ването на пустинята Сахадунд. За три седмици той стигна до Лапабург.
4. За нещастие същия ден армията на лападундите де-баркира на брега на тънкофините и влезе в Клечоград. Справедливо възмездие очакваше нашествениците: флотът им, атакуван от моряците-тънкофини, бе унищожен край Зъберград. Лападундите се оказаха пленени завоеватели.
Генерал Финтактик обаче не успя да се възползува от опасното положение на лападундите Всъщност армията на тънкофините бе загубила по-голямата част от колите си по време на славния поход през Сахадунд. И тя не беше в със- тояние да напусне Лапабург. Оттам дойде името война на
„пленените“.
6. Подписаното в Лапафина примирие на 12 юли 1928 г. уреди въпроса за връщането на бойците в родината. Нашата армия се върна под командуването на генерал Финтактик в началото на октомври и бе посрещната триумфално. Генералът се оттегли в село Фино на река Змиорка, където бе роден и където и сега може да го видите да тика ралото
си.
В този миг протяжен вой на сирена прекъсна четенето.
Тиери изтича към перилото на палубата и извика от изненада. Той видя голямо пристанище с къщи, високи като кули. Много от тях бяха украсени със скулптурни фигури. Всички бяха построени от розовосив камък — просто възхитителен. Навсякъде се развяваше знамето на тънкофините, червено и синьо, напомнящо хоругва. Финипорт би бил най-хубавият град на света, ако много от кулите не бяха в развалини.
— Ето делото на оръдията на вражия флот… — каза господин Благофин.
Благодарение на него Тиери лесно мина митническия контрол. А той беше много строг за пътниците без паспорт. Мереха талията им, гръдната обиколка, теглеха ги и всички, които надвишаваха определеното за възрастта им тегло безмилостно биваха връщани. Като хвърли поглед на окачената таблица, Тиери видя, че на девет години трябва да тежи по-малко от двадесет и един килограма и гръдната му обиколка не трябва да надвишава петдесет и пет сантиметра. Той обаче беше тъничък като истински тънкофин и бе приет незабавно. Господин Благофин го отведе със себе си с влака от Финипорт до Клечоград. Влакът беше удобен, но, разбира се, много тесен, защото за четирима тънкофини беше необходимо толкова място, колкото за двама горнозем-ци или само за един лападунд. Къщите по полето бяха пак кули, не толкова високи както във Финипорт, но много по-различни от френските селски къщи, защото стаите бяха винаги една над друга. Тополата като че ли бе любимо дърво на тънкофините, а хрътката — предпочитаното куче.
„Ах! — помисли си Тиери, гледайки малкия необикновен влак. — Колко щастлив щеше да бъде Едмон, ако беше тук, нали си колекционира вагончета от всички страни и всички модели.“
Но Едмон навярно беше много далеч. На Тиери още повече му домъчня за него, когато влакът забави ход и господин Благофин каза:
— Наближаваме Клечоград.
5. И наистина скоро видяха първите къщи на огромен град. Те бяха още по-високи от кулите на пристанището.

КАНЦЛЕРЪТ ЛАПДУНДАН, 6 ГЛАВА

Когато пристигна в Лапапорт, Едмон беше не по-малко изненадан от Тиери при пристигането му във Финипорт. Къщите бяха кръгли и бузести, колкото източени и остро-върхи бяха на отсрещния бряг. Всички сгради в Лапапорт завършваха с куполи, кубета и бяха оградени с издути стени, които, както обясни господин дьо Лапдундан, били най-знаменитото изобретение на тукашните архитекти.
Благодарение на покровителството на канцлера Едмон лесно влезе в страната. Трябваше да изтърпи само една формалност: претеглянето. Беше десетгодишен. За да може да влезе в страната, трябваше да тежи над тридесет килограма, а той беше тридесет и две, така че всичко беше наред.
Едмон загуби дар слово, толкова бе очарован от това, което виждаше. Около него се движеха огромните лапа-дунди, всички с радостно и едва ли не умилено изражение. По стените на подлеза, който водеше към влака, бяха монтирани красиви никелови кранчета, над които се четеше: какао, оранжада, бульон, пилешко мляко, хининово вино. До всяко кранче имаше картонени чаши и трябваше само да натиснеш един бутон, за да ги напълниш с желаната течност. Момиченца сновяха насам-натам и предлагаха огромни пасти. Един лападундски еклер бе голям колкото автомобилна гума, а курабията — колкото морски рак, но Едмон нямаше пари, пък и не смееше да се спира, защото не бива-ше да изостава от принц дьо Лапдундан.
Той неволно извика от удоволствие, когато забеляза влака. Гигантски влак! Разстоянието между релсите беше четири метра. Огромните вагони се издуваха извън линията. Господин дьо Лапдундан покани Едмон в собствения си вагон и го настани във великолепно самостоятелно купе, като му каза, че той самият ще работи в съседното. Така поне каза, но Едмон скоро чу хъркането му.
Дебел келнер влезе в купето и подаде на Едмон дълъг лист за ядене, украсен с чудни рисунки.
Едмон прочете:
МЕНЮ
1. стриди от нос Цоцолана
2. хайвер от река Дундана
3. омар по лапабургски
4. калкан Лападунд
Той прекъсна четенето и попита:
— На колко ястия имам право?
— На всички, естествено — отвърна келнерът изненадан.
Едмон яде чак до Лапабург. През прозореца той се любуваше на ливадите, по които спяха огромни говеда. Страшно му харесаха тумбестите къщи на фермерите лапа-дунди. А пък топките явно бяха любимата игра на лападун-четата. Виждаха се навсякъде. Край Лапабург цялото небе беше осеяно с тях. Повечето бяха светещи. А прозорците на издутите къщи под тях също бяха осветени. Възхитително!
„Няма как — помисли си Едмон, — ще обикна тази
страна!“
Но все пак той се чувствуваше ужасно самотен. Мислеше за клетия си татко, който навярно в този миг претърсва скалата Близнак и се чуди къде са неговите момченца. Ах, ако се сетеше да слезе! Ако намереше ескалатора! Може би щяха да бъдат приятно изненадани да го видят тук.
„Да — помисли си Едмон тъжно, — само че татко сигурно е клечо и ще отиде на другия кораб. Ще намери Тиери, а аз няма да видя вече никого.“
Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.
Само една тема бе в състояние да помрачи доброто настроение на лападундите: лошотията на тънкофините. Но човек можеше да ги извини, като видеше развалините след нашествието на тънкофините из цялата плодородна земя. Въпреки справедливия си гняв повечето лападунди биха желали в бъдеще да живеят в мир и разбирателство със съседите си. — Безспорно — казваха те, — тия тънкофини не можеш
ги разбра: не обичат нито да ядат, нито да пият, нито да се
смеят. Но все пак само защото два народа нямат еднакви
вкусове, трябва ли да си изпращат взаимно парчета метал,
които избухват, нараняват хората и пукат балоните.
Всички лападунди се надяваха, че мирната конференция в Лапафина скоро ще сложи край на споровете между двете страни.
— Но защо всъщност вие и тънкофините се биете от толкова време? — запита веднъж Едмон сина на господин дьо Лапдундан.
— Ах, толкова е глупаво, че не смея да ви го кажа. Работата е там, че ние сме съгласни с тънкофините, че остров Дундофин не трябва да принадлежи никому; би било опасно за тънкофините, ако е наш, но опасно и за нас, ако е техен. Само че тънкофините, макар да приемат да бъде независим, настояват той да се нарича Финодунд, а пък ние искаме да се нарича Дундофин.
— Че какво ви става от това?
— О, на мене нищо — отвърна младият Лапдундан, — но баща ми твърди, че честта на лападундите не им позволява да отстъпят по този пункт.
— И какво ще правите?
— Ами нали ви казах… Решено бе след един месец трима представители на лападундите да се срещнат на границата в град Лапафина с трима делегати на тънкофините и да се опитат да се разберат. Това се нарича конференция.
— Ние на Горната земя също имаме конференции… дори през цялото време… Имало е в Женева, в Генуа, Локар-но, Хага, Лондон…
— А ние — в Лапафина.
— У нас е имало толкова много, че вече никой не ги изучава.
Баща ми каза,че така и трябва — додаде Жак дьо Лапдундан. — Но това е първата ни конференция, а и тънкофи-ните вземат всичко много сериозно.
Скоро принц дьо Лапдундан избра Едмон за свой секретар. В училище Едмон Дубъл беше винаги пръв по писане. Не мислеше, че някой ден това ще му послужи. Тази длъжност бе много приятна, защото благодарение на нея Едмон много скоро се запозна с най-видните личности в кралството: Великият готвач, Великият сладкар, Великият майстор на пури. Представиха го дори на крал Шкембан XXXII.
— Внимавайте — му каза преди това господин дьо Лапдундан, — трябва да го наричате „ваше величество“.
Но когато се озова пред краля, Едмон така се смая от шкембето му, че не можа да си припомни нито едно от предварително подготвените фрази и без да съзнава какво казва, изтърси:
— Нека, ваше величество, отвърна агнето…
За щастие кралят на лападундите беше добродушен като своите поданици и се разсмя от сърце. Той поговори пет минути с Едмон за горноземската кухня. Поръчвал понякога да му готвят по нея и обеща на Едмон да го покани някой ден на горноземски обед.
— Това ще ви припомни родния край — каза му добро
душно той.
В същия миг в салона влезе един лападунд, облечен във великолепна червена униформа, обшита със злато. Гърдите му бяха отрупани с ордени. (Нужни бяха много медали, защото гърдите му бяха широки като пазарното площадче в някой малък френски град.) Господин дьо Лапдундан, който стоеше зад Едмон, му прошепна:
— Това е нашият велик воин, маршал Дундан, граф Кле-чоградски.
— Добър ден, маршале — каза кралят. — Е, какво? Готвите ли се да заминавате за Лапафина?
— Не зная още дали ваше Величество ще ми окаже честта да ме изпрати там.
— И таз добра! — възкликна кралят. — Възможно ли е този, на когото дължим мира, да не участвува в мирните преговори! Нали една горноземска героиня — продължи той, като се обърна към Едмон, — бе казала: „Той участвуваше в мъките, редно е да участвува и в почестите!“
— Да — потвърди Едмон и целият пламна. — Струва ми се, че Жана д’Арк е казала това.
— Господарю — заяви маршалът, — ако ме изпратите там, кълна ви се, че няма да има по-хубав ден за един воин лападунд от деня, когато ще подпише дълготраен мир.
— Не се съмнявам, маршале — отвърна кралят. — Да пием за Мира!
Великият Виночерпец донесе тутакси в една количка бутилка шампанско с човешки ръст и я изпразни в огромна златна купа. Кралят и маршалът пиха един след друг по ла-падундски обичай, гледайки се в очите. Едмон реши, че тази церемония е много хубава. Тя щеше да му хареса още повече, ако му бяха дали да сръбне малко шампанско.
— Господин маршал —каза господин дьо Лапдундан, когато кралят се оттегли да си дремне, — защото негово величество трябваше да си почива всеки половин час, — може би бихте искали да поговорите с моя приятел за военните методи на горноземците? Той ми разказа много интересни неща за някакви дупки, които копаели, за да се предпазват от снарядите.
Чувал съм за това — каза маршалът. — Изпратих даже по ескалатора разузнавачи, които да проучат „окопите“. Така ги наричате, струва ми се, нали? … Само че за нас не са подходящи. Най-напред за войниците лападунди са нужни толкова широки окопи, че те вече няма да бъдат никаква защита… Освен това, както знаете, ваше превъзходителство, лападундът се ужасява от полската работа. Той в крайна сметка предпочита една очевидно опасна, но кратка схватка, след която, ако излезе жив, може да си хапне и да си подремне… Ние имаме — обърна се той към Едмон, — много интересен правилник за готвене на открито.. . Опитвали ли сте например пъдпъдък, печен в глина? …
През цялото време, докато трая посещението му, маршалът не говори вече за нищо друго, освен за ядене.
Като секретар на канцлера, Едмон присъствуваше на всички подготвителни заседания за мирната конференция в Лапафина. Той се възхищаваше от добронамереността на лападундите. Бяха готови да се разберат с тънкофините по всички точки. Вярно, не искаха да приемат, че Остров Дун-дофин някога се е наричал Финодунд. Но и Едмон започна да смята, че имат право по този въпрос.
В Лапабург бяха толкова сигурни, че конференцията ще бъде успешна и че най-сетне ще бъде подписан мир, че всички висши сановници искаха да отидат там, но делегацията трябваше да се състои само от трима души. Когато публи-куваха имената им във вестниците, мнозина останаха разочаровани. За щастие лападундите не бяха амбициозни и след едно обилно ядене всичко бе забравено. Ето списъкът на делегатите:
Канцлерът принц дьо Лапдундан — ръководител Маршал Дундан, граф Клечоградски Професор граф Тулубма, председател на Историческата академия.
Професор Тулумба бе избран, защото познаваше по-добре от всеки друг историята на остров Дундофин, върху която беше написал сто двадесет и три тома. Канцлерът си бе помислил, че неговите научни познания ще бъдат особено ценни, ако тънкофините повдигнат отново този въпрос. Но в Лапабург общо взето съжаляваха за избора му. Професор Тулумба бе известен с лошия си характер. Потомък бе на едно от малкото семейства, смятани в Лапабург за „чистокръвни родове от племето лапа“.
Разпознаваха ги по имената им и главно по характера, защото всички бяха запазили примитивната грубост на скитниците завоеватели. Подобно на останалите лападун-ди и те бяха дебели, но лицата им бяха по-различни. Тънко-фините твърдяха, че имало лападунди-съсели и лападунди- глигани. Чистокръвните потомци на племето лапа бяха ла-падунди-глигани. В тази страна, където отдаваха голямо значение на произхода, те образуваха много уважавана бла-городническа каста. Но за една мирна конференция изборът не беше особено сполучлив. Надяваха се все пак, че всеизвестното добродушие на канцлера и непоклатимото миролюбив на маршал Дундан ще укротят професора.
В навечерието на заминаването за Лапафина канцлерът съобщи на Едмон, че от всички свои секретари се е спрял на него. Явно беше много горд, че има за секретар горноземец.

ПРЕЗИДЕНТЪТ ВЪРЛИН, 7 ГЛАВА

Докато брат му Едмон бе станал любимец на един от най-високопоставените лападунди, Тиери изучаваше нравите на тънкофините.
С много свои черти те бяха просто забележителни хора. Преди всичко работеха много повече от хората горе, на земята. На обед, след като си изпиеше кафето, бащата на Тиери винаги си почиваше малко, играеше със синовете си или си приказваше с госпожа Дубъл. Човек никога не можеше да види тънкофин, навършил тридесет години, да се забавлява, а и когато младежи играеха на топка (със странни футболни топки — много дълги, заострени), играта напомняше военно упражнение.
За тънкофините времето беше като че ли най скъпото нещо на света. Когато определяха среща, те я насрочваха в шест часа седемнадесет минути и три секунди или в три часа четиринадесет минути и двадесет и две секунди. В дома на Благофинови яденето се поднасяше в 8 часа сутринта и в 8 часа вечерта, и, ако децата не бяха на масата, когато избиеше последният удар на часовника, те биваха лишавани от вечеря. Колкото до обедното хранене, то бе премахнато във всички семейства. Тънкофините се хранеха винаги прави, много бързо и много малко. По улиците не се виждаха сладкарници, а магазини за фиде, юфка и сметачни машини. Преди всяко ядене, застанал прав пред празната си чиния, господин Благофин произнасяше строго едно изречение, което, както казваше той, било от някакъв велик гор-ноземец: „Трябва да ядем, за да живеем, а не да живеем, за да ядем.“
Тънкофините нямаха равни на себе си при изчисленията. Всички в Клечоград правеха сметки във всеки час на деня. За пари им служеха тънки жички от злато, сребро или мед с различна дължина. Когато жените в трамваите плащаха за мястото си две медни жички, те мигом вадеха тефтерчетата си, за да впишат този разход. Естествено пишеха прави, защото нямаше нито едно място за сядане. Най-богатият човек в страната, инженер Златофин, председател на акционерното дружество за производство на фиде, пътуваше винаги прав в колата си, защото тънкофините считаха за слабост стремежа към удобства. Макар че къщите им бяха страшно високи, никъде нямаше асансьор. Тиери се запъх-тяваше, когато се изкачваше по ужасните тънкофински стълбища с високи и тесни стъпала.
Главната промишленост на тънкофините беше фидето, но произвеждаха също колбаси и свещи. Непобедимото им отвращение към всички кръгли предмети много затрудняваше някои производствени процеси. Не произвеждаха например колела и гуми и трябваше да ги внасят от Лапа-дундия. В замяна лападундите купуваха от тях стоманени жици, колове, бастуни.
Ясно ви е, че при толкова точен народ всички служби работеха по-добре, отколкото на Горната земя. Често пъти бащата и майката на Тиери се измъчваха и ядосваха, когато очакваха да ги свържат по телефона. У тънкофините едва-що си произнесъл името на лицето, с което искаш да гово-риш, и то е вече отсреща. Влаковете пристигаха и заминаваха точно на часа. Във всички училища на републиката в една и съща минута даваха едно и също домашно или урок. Тиери намираше, че тази точност на тънкофините е много удобна. Човек знаеше на какво може да разчита.
Бедата беше, че нямаха добър характер. Не бяха зли, но бяха завистливи и амбициозни. Получеше ли някой тънкофин едно място, всички останали почваха да го желаят. По улиците се виждаха все хора, които се караха. Господин Бла-гофин винаги злословеше по адрес на другите учители, негови колеги. Децата му се ревнуваха помежду си. Ако някой се сприятелеше с едното, другите две тутакси се начу-мерваха. Тънкофините се държаха строго с децата си. Те ги наказваха често и повтаряха: „Това е в техен интерес.“
Господин Благофин веднага даде на Тиери да разбере, че не може да го праща на училище със собствените си деца, защото няма защо да плаща за един чужденец.
— Трябва да си печелите хляба, ако искате да останете тук — каза той на Тиери. — Това е във ваш интерес.
— Но какво мога да правя?
— Много работи. Имате например хубав почерк, можете да станете секретар.
— Какво е това секретар?
— Секретарят е човек, който пише писма за някой друг, води бележки вместо него, изобщо помага му в работата.
— Но аз никак не обичам да пиша писма — възрази Тиери.
— Не ви питам какво обичате — сопна се господин Бла
гофин. — У нас, тънкофините, който иска да яде, трябва да
работи… Това е във ваш интерес… Утре ще разпитам и ще
разбера дали няма вакантно място в някое министерство.
На другия ден той се върна и каза, че е намерил работа за Тиери при господин Върлин, който отдавна търсел секретар горноземец.
При името Върлин госпожа Благофин и децата й нададоха възхитени викове.
— Имате голям късмет! — казаха те на Тиери.
— Но кой е господин Върлин? — попита Тиери.
— Министър-председател и министър на слабеенето — тържествено произнесе господин Благофин.
— Какво означава това? — смая се Тиери.
Върлин е велик тънкофин — обясни му господин Благофин. — Негова заслуга е, че всеки гражданин на страната ни отслабна с почти цяло кило, и той намали дневните даж-би с повече от двадесет на сто! Чака ви утре сутринта в шест часа и тридесет и три минути.
— Мен ли? — уплаши се Тиери. — Ами че аз ставам в седем! ..
— В такъв случай, приятелче, ще трябва да промените навиците си. Помислете си, че ако спечелите един час на ден, това прави триста шестдесет и пет часа в годината и двадесет и една хиляди и деветстотин часа за шестдесет години, или с други думи ще живеете хиляда осемстотин двадесет и пет дни повече… Това е във ваш интерес.
На другия ден, макар да стана още по тъмно, Тиери пристигна в министерството на слабеенето с малко закъснение. При входа изключително слабите портиери погледнаха една бележка…
— Тиерифин?.. Тиерифин? Ах, да! .. Но, мое момче,
вие сте извикан за шест часа и тридесет и три минути, а се
га е шест и тридесет и седем! Добре ще ви подреди шефът!
Портиерът се обади по телефона и в слушалката се чу ръмжене. Мъжът кимна на Тиери да го последва и по един коридор, най-много половин метър широк, го отведе до някаква тапицирана с кожа врата. Тя се отвори и Тиери видя седнал зад бюрото човек, който поразително приличаше на острие на нож, но от почти невидимото му тяло излизаше страхотен глас.
— Вие ли сте Тиерифин? — крясна той. — Вие сте мързелив и неточен.
— Но…. — поде Тиери.
— Млъкнете! Вие сте лъжец и дърдорко.
— Но. ..
— Млъкнете! Вие сте глупак и идиот.
„Ще се опитам да си мълча — помисли Тиери. — Може би ще се успокои.“
И той наистина откри, че щом не му се отговаря, господин Върлин много бързо се укротява. Изпитваше нужда, за да излее гнева си, да каже две неприятни думи на хората, които го бяха ядосали, само две, и това бе достатъчно, за да вдъхва ужас на всички тънкофини. Всъщност съвсем не беше зъл. Беше дори по-добър от повечето свои сънародници и, когато свикна да работи с него, Тиери го обикна.
Работата му не беше трудна.Трябваше да отговаря по телефона и да казва: „Съжалявам, но министър-председате-лят е зает.“ Беше малко еднообразно, но Тиери открай време обичаше телефоните. След седмица така свикна с господин Върлин, че дори не чуваше, когато му казваше: „ Тиерифин, вие сте глупак и идиот.“ Това му се струваше толкова естествено от страна на господин Върлин, сякаш му казваше добър ден.
Господин Върлин имаше две качества, които го правеха симпатичен: обичаше родината си и обичаше госпожа Върлин,която често идваше в министерството. Тя беше хубава, кротка и далеч не тъй слаба като другите дами. Ако би се осмелил, Тиери би казал, че госпожа Върлин едва ли не е от лападундите. Но господин Върлин би го убил, защото не мразеше нищо на света повече от тях.
— Те са бандити и негодници! — казваше той.
Но обожаваше съпругата си.

КОНФЕРЕНЦИЯ В ЛАПАФИНА, 8 ГЛАВА

Да пътуваш с канцлера дьо Лапдундан беше винаги голямо удоволствие. Огромни автомобили-балони отнесоха делегацията ведно с Едмон до малкото пристанище Лапа-плаж. Там бе закотвена кралската яхта, която негово ве-личество Шкембан ХХХ11 бе оставил на разположение на делегацията. Всички кораби в пристанището бяха украсени със знамена. По кея се вееха дълги ленти с надписи: „Да живее мирът!“ „Дружба с тънкофините!“
Щом яхтата се плъзна по златистите вълни на Жълто море и всички насядаха удобно в широки кресла, главният келнер поднесе на всеки лист, на който пишеше:
МЕНЮ
1. стриди от нос Цоцолана
2. хайвер от река Дундана
3. омар по лапабургски
4. калкан Лападунд
И всички залапаха, без да губят нито минута, чак до Ла-пафина, а професор Тулумба разправяше как остров Дун-дофин, който се виждаше съвсем наблизо, бил основан от лападундите. Капитанът на яхтата не особено благоразумно мина на по-малко от десет метра от северното крайбрежие на острова, чиито жители размахваха кърпичките си.
Граничното градче Лапафина беше окичено със знамената на двете страни. Гвардия от лападунди и тънкофини, твърде комични поради контраста помежду им, отдадоха чест на яхтата. След пет минути с безупречна точност пристигнаха пратениците на тъкофините. Бяха трима: негово превъзходителство господин Върлин, министър-председател и ръководител на делегацията, генерал Финтактик професор Благофин.
Едмон ги наблюдаваше с голямо любопитство, докато слизаха от влака. Той толкова обичаше разни вагончета, че гледаше в захлас линията с приближени релси, дългите тесни купета. Много го заинтригуваха светофарите: от двете страни на границата те бяха съвсем различни. Откъм лападундите бяха кръгли и светваха в червено или зелено, а от страната на тънкофините представляваха тънки светещи ивици, ту сини, ту жълти. Внезапно Едмон се обърна и въпреки тържествения момент нададе вик, защото след избраниците тънкофини слезе брат му Тиери.
— Тиери! — извика той.
— Едмон!
Заобиколиха делегациите, за да си стиснат ръцете. И двамата се мъчеха да останат спокойни, за да не привлекат вниманието на другите, но никога не се бяха чувствували по-щастливи. Канцлерът дьо Лапдундан, който забеляза то-ва, поиска обяснение и, когато разбра, че секретарят му е роден брат на секретаря на господин Върлин, едва не се разплака от умиление и заяви, че подобно необикновено съвпадение е щастливо знамение за конференцията. Господин Върлин сухо отговори, че това е незначителна дреболия.
Първият контакт не беше особено окуражителен. От няколко месеца работници от двете страни бяха работили, за да построят на самата граница сграда за конференцията. Естествено невъзможно беше да се повери тази работа на архитект от страните в Долната земя. Изборът би предиз-викал много недоволство. Затова канцлерът дьо Лапдундан и президентът Върлин решиха по общо съгласие да извикат един млад архитект от Горната земя и той изработи проекта за сградата, който беше много хубав и навярно би се радвал на голям успех в Женева, както например двореца на Обществото на народите, но за нещастие неприятно изненада още при пръв поглед държавниците на лападундите и тънкофините.
— Колко плоска сграда! — каза с отвращение професор Тулумба.
— Колко тежка постройка! — заяви презрително генерал Финтактик.
Още по-лошо стана, когато влязоха вътре. Архитектът, объркан от противоречивите нареждания, които получаваше от двете страни, построи накрая зданието както би сторил на Горната земя. Въртящата се врата при входа причини много неприятни инциденти. Тънкофините, прекалено леки, с голяма мъка я задвижваха. А успееха ли, дълго се въртяха, понеже не можеха да я спрат. Колкото до лападундите, те едва се вмъкваха в нея, а още по-трудно се измъкваха.
Затова пък Тиери и Едмон бяха очаровани, че най-сетне виждат стълби и асансьори като в Париж. Но те единствени им се възхищаваха. Лападундите, свикнали с ескалатори във всички къщи, гледаха с ужас тези кабинки, между другото много тесни за тях. Тънкофините се спущаха, както си знаеха, бързо и стремително към стълбите, но тъй като те нямаха обичайната за тях форма, мнозина изпопадаха. Професор Благофин си ожули коляното и стана по-раздразнителен от когато и да било, докато маршал Дундан пухтеше и мърмореше недоволно, защото няколко от ордените му бяха отнесени от асансьора.
Още в първите минути Тиери и Едмон разбраха, че и от двете страни всичко върви зле. Делегатите бяха недоволни от организацията на конференцията. Лападундите бяха предложили да обядват всички заедно, преди да започнат за-седанието, но тънкофините, които никога не се хранеха по средата на деня, настояха да се срещнат веднага в заседателната зала. Принц дьо Лапдундан, уплашен от страшния глас на господин Върлин, отстъпи мигом, но нареди да му донесат голям брой сандвичи и пасти, за да издържи това нарушение на обичайния режим.
Най-сетне двете делегации седнаха една срещу друга на дълга маса, покрита със зелено сукно, в голямата зала на Градския дом. Прави, зад двамата ръководители на делегациите, Едмон и Тиери си кимаха приятелски. Канцлер дьо Лапдундан тъкмо щеше да предложи да изберат председател, когато господин Върлин стана и каза рязко:
— Преди да започнем преговорите, за да избегнем вся
какво недоразумение, искам да ви кажа ясно какво мисля по
две точки: първо, смятам за неприлично, че в списъка на ла-
падундските делегати, публикуван в печата, маршал Дун
дан фигурира с титлата граф Клечоградски. Маршал Дун
дан никога не е превземал Клечоград, а Клечоград взе в
плен маршал Дундан.
Едмон погледна горкия си приятел маршал, който цял бе пламнал и се канеше да отговори, но господин Върлин продължи:
— Втората точка е, че ние няма да допуснем по време на
преговорите спорния остров да бъде назовавай Дундофин,
докато открай време е известен под името Финодунд. На
пълно ни е ясно какво цели с промяната на името делега
цията, която е срещу нас; „дундо“ в началото на думата оз
начава, че островът принадлежи по-скоро на лападундите,
отколкото на тънкофините. Аз няма да се поддам на тази
маневра. Това е ултиматум. Ако този въпрос не бъде уре
ден незабавно, няма да разискваме повече.
Лападундите, чиито уста бяха пълни, се спогледаха съкрушени. Професор Тулумба изглеждаше разярен. Той прошепна няколко думи на ухото на канцлера, който заяви:
— Има думата професор граф Тулумба, за да отговори от името на краля на лападундите.
— Господа — каза професор Тулумба, — ние бихме могли да разберем вълнението на уважаемия президент Вър-лин, ако името Дундофин беше ново, но истината е, господа, че то е толкова старо, колкото и историята на нашите две страни. Още от ХII век в една поема на великия ни поет Ронсадунд ще срещнете известния стих:
Остров Дундофин с цъфналите бадеми. В ХШ век…
Канцлер дьо Лапдундан, виждайки, че господин Върлин ще избухне, се намеси усмихнат:
— Господа, за да докажем желанието си за помирение,
предлагам следното: ние ще употребяваме името Дундо
фин, а вашата делегация — Финодунд. Мисля, че по този на
чин и двете страни няма да се чувствуват засегнати.
В същия миг господин Върлин изрева:
— Никога не съм чувал по-безочливо предложение…
Професор Тулумба е педант и невежа.
Професорът стана морав, после бял, после червен. Закашля се, задави се и напусна залата.Канцлерът и маршал Дундан се спогледаха, след това, като не знаеха какво да направят, последваха примера му. Делегацията на тънко-фините излезе през другата врата. В залата останаха само Едмон и Тиери, които се спуснаха един към друг.
— Полудяха ли твоите тънкофини? — попита Едмон.
— Не — отвърна Тиери. — Само че човек трябва да познава Върлин. Той не е лош… Когато каза, че Тулумба е педант и невежа, за него това са най-безобидни думи. Ако професорът не се бе разсърдил, само след една минута Върлин щеше да се успокои.
— Колко жалко!—възкликна Едмон. —Ако познаваше лападундите, би разбрал… Те са толкова мили, така сговорчиви. Дойдоха с такова желание за мир.
Би трябвало да им обясниш това, което току-що ти ка- зах. И то веднага, защото стълкновението става опасно… Познавам моите тънкофини. Човек може отлично да се разбира с тях, но ако ги засегне на тема гордост, способни са на всичко. Във влака чух да казват, че предпочитат война, отколкото да приемат името Дундофин.
— Не ти ли се струва това идиотско? — възмути се Едмон.
— Глупаво е — съгласи се Тиери. — Но дали не можем да
уредим нещата?
— Може би има средство — каза Едмон. — Ако се спора
зумеят да казват по време на цялата конференция „остров
Дундофин или Финодунд“?
Тиери се замисли за миг.
Да, струва ми се, че ще успея да накарам президента да приеме това. Да побързаме!
Едмон мина в стаята, където се беше оттеглила делегацията на лападундите и завари тримата шишковци около една маса. Бяха си поръчали поредното ядене. Той им предаде разговора с брат си.
Горкият маршал бе потресен от думите на господин
Върлин по негов адрес.
— Аз не съм искал титлата граф Клечоградски — оплак
ваше се той. — И съм готов да се откажа от нея…
Канцлерът го утеши и каза на Едмон, че колкото до него, той няма нищо против да казва занапред „остров Дундофин или Финодунд“.
Но когато Тиери предложи същото на господин Върлин, той получи следния отговор:
— Ако си мислите, че някога ще си послужа с този из
раз, вие сте завеян и вятърничав.
После, като поразмисли малко, той добави по-спокойно:
— Бих приел в краен случай да казваме „остров Финодунд или Дундофин“.
Ако става въпрос само за реда на думите — каза Тие-ри, — струва ми се, че ще се споразумеете.
Той изтича още веднъж до залата, където се бяха настанили лападундите. Но за негова голяма изненада, този път те се показаха също толкова упорити, колкото и тънкофи-ните.
— А, не, не! — заяви граф Тулумба. — Това е невъзмож
но. .. Как ще се върнем в Лапабург? .. Младите лапа ще ни
замерват с камъни.
В този момент влезе един войник тънкофин с послание от президента Върлин.
Той съобщаваше, че предложението, с което бил натоварил секретаря си, е последното, че е равнозначно на ултиматум, че дава на делегацията на лападундите десет минути, за да го приемат, че влакът му го чака и той ще замине, ако не получи пълно удовлетворение.
— Това значи война — въздъхна отчаян маршал Дундан.
— Това значи война — заяви доволен граф Тулумба.
Четвърт час по-късно лападундите бяха на кея на Лапа-
фина, още замаяни от този неочакван удар. Във вълнението си бяха забравили два пъти да си дремнат по графика и очите им се затваряха от умора. Едмон гледаше възхитено тесния локомотив на тънкофините, който летеше през полето по мъничките релси и отнасяше тънкофините в родината им.

НОВА ВОЙНА МЕЖДУ ЛАПАДУНДИТЕ И ТЪНКОФИНИТЕ, 9 ГЛАВА

Не можете да си представите с какъв възторг бе посрещнат в Клечоград господин Върлин. Президентът Кра-молин, макар и блед от завист, прие делегацията. Цялата младеж в града се беше струпала по улиците, през които щяха да минат тримата герои, за да отидат в Министерството на слабеенето. И най-бедните клечоградчани си бяха купили знаменца. От върховете на тънките кули се вееха дълги национални флагове. По градските площади военна музика изпълняваше Химна Фин на великия Флейтофин. Разлепваха вече заповедта за мобилизиране на войската и на флотата в пет часа и тридесет и четири минути на следващата сутрин.
Повтарям ви, нищо не може да се сравни с възторга на тънкофините освен възторга, с който бяха посрещнати професор Тулумба и неговите колеги в Лапабург. Крал Шкем-бан отмени часа на едно свое хранене, за да посрещне в подножието на парадната стълба пратениците, които бяха защитили честта на лападундите. Дамите от старинните родове лапа държаха лично да поднесат цветя на тримата герои. Професор Тулумба, който се бе показал най-неот-стъпчив в Лапафина, бе най-много чествуван при завръщането им, изненадващ факт, ако си припомним толкова миролюбивия нрав на лападундите. Хорът на кралската капе-ла изпя Химна Шкемб от Грабски Корсадунд. Разлеп-вачите на афиши, с големи кофи ванилено лепило в ръце, залепваха вече по паната във форма на балони заповедта за мобилизация, а малките момченца лижеха лепилото. Те нямаше да лижат така възторжено, ако знаеха какви злощас-тия подготвя за тях този розов афиш, над който се развяваше знамето на лападундите.
Едмон присъствува на Военния съвет, свикан при канцлера. На него бе обсъден плана за похода. Маршал Дундан изглеждаше много самонадеян.
— Мога да ви уверя — заяви той, — че този път неприя
телските войски, които дръзнат да прекосят Сахадунд, ще
си получат заслуженото, когато навлязат в Лападундската
низина. Не само ще съсредоточа цялата ни армия в края на
пустинята, но аз успях да издействувам от лападундите въ
преки отвращението им към изкопните работи, да бъдат та
ка добри да изкопаят по протежение на граничната линия с
пустинята защитни съоръжения, наречени „окопи“, чие
то описание дължа на един много умен млад горноземец,
който в този миг е между нас.
Всички се обърнаха към Едмон, който се изчерви от вълнение и удоволствие.
— Единствената трудност — продължи маршалът — е, че
тия „окопи“, така, както ги копаят горноземците, са много
тесни, за да може в тях да стои нормален лападунд, а от дру
га страна, не е възможно да ги направим много по-широки,
без да намалим до голяма степен тяхната защитна стой
ност. .. Но нашият прекрасен инспектор по строежите, ге
нерал Садунд, изнамери вид окоп във форма на делва, те
сен горе и широк по-долу, който разрешава този проблем.
Единственото неудобство е, че в него може да се влиза само
откъм края, така че е невъзможно да се излиза масово… Но
тъй като възнамеряваме да водим чисто отбранителна вой
на, това няма значение. Напротив, за предпочитане е.
Канцлерът поздрави сърдечно маршала и му съобщи, че кралят му дава титлата принц дьо Сахадунд. Той добави, че младият горноземец, на когото лападундите ще дължат може би спасението си, ще се нарича занапред барон Едмон Ескалаторски.
Междувременно Тиери присъствуваше при тънкофини-те на военния съвет, свикан под председателството на господин Върлин.
— Заседанието е открито — заяви господин Върлин. — Има думата генерал Финтактик, за да изложи плана за военните действия.
— Господа — заяви генерал Финтактик, — тъй като войната е предимно стратегия на изненадата, и дума не може да става да използуваме и този път тактиката, която толкова добре ни се удаде миналата година. Трябва да държим сметка за три обстоятелства:

1. Лападундите нямат вече флот. Те не можаха да възстановят унищожените при Зъберград кораби. Следователно едно нашествие по море няма да срещне сериозна съпротива.
2. Поради същата причина не можем да се опасяваме, че ще бъдем нападнати от тях.
3. Тъй като лападундите мислят бавно, те винаги се готвят за предишната война. Почти сигурно е, че ще ни очакват на границата на Сахадунд.
Затова предлагам: а/ Един експедиционен корпус да окупира остров Финодунд, защото винаги е добре да държим него в залог.
б/ Нашата главна армия да бъде прехвърлена на отсрещния бряг възможно най-близо до Лапабург, който ще нападнем.
— Генерале — каза господин Върлин, — вие сте не само умен, но и смел. Какво ви е нужно? Страната ще ви го даде.
— Трябват ми 198 кораба, всеки от които да може да пренесе 1003 души.
— Вземете си бележка, Тиери — каза господин Върлин.

Тиери взе един лист и записа много бързо под диктовката на генерала броя на камионите, оръдията и самолетите, които той искаше. Малко се поуплаши, защото от време на време генералът се спираше и му задаваше въпрос:
— Колко камиона са нужни, за да се извозят 198 594 ду
ши, ако на всеки камион могат да се качат по 32 войника?
И тъй като Тиери не можеше да отговори незабавно, господин Върлин подмяташе:
— Вие сте невежа и много пипкав!
„Ако някога се върна в училище — мислеше си Тиери, — ще бъда пръв по смятане!“
След две седмици експедиционният корпус на тънкофи-ните дебаркира напълно успешно на лападундското крайбрежие.
Тиери никога не бе виждал война, но след това никога вече и не пожела да види. Той чу над главата си свистенето на снарядите, които прелитаха — „Фю-у-у…“ а после Бум! внезапно избухваха. Видя приятелите си тънкофини разкъсани на две от стоманени парчета, (макар че бяха толкова тънки, че мъчно можеха да бъдат пронизани). Чу вечерта над лагера самолетите, които дишаха тежко:„Хра-хра-хра!…“ . Чувал ги бе някога и над градината в къщи, но тогава това бяха френски самолети и беше удоволствие да ги гледаш. А сега, видеше ли някой, знаеше, че само след минута ще чуе продължително изсвирване, после страхотен трясък, ще види силен пламък, а после ще се появи съвсем наблизо дълбока дупка, а в дъното — затрупани под пръста, четиридесет или петдесет мъртъвци.
Докато се придвижваха напред, той видя разрушени от артилерията села, ранени жени и деца, момченца, изгубили мама и татко.Горките лападунди нямаха никакви изгледи да устоят. Всичките им войски бяха на север, на границата на Сахадунд, и чакаха в „делвообразните си окопи“ врага, който никога нямаше да дойде.
Маршал Дундан се опита да върне хората си на юг
колкото може по-скоро, но те много мъчно се измъкваха от окопите. Пък и лападундите никога не се бяха отличавали с голяма бързина. Злополучните полкове пристигаха един по един само за да загинат като храбреци. Армията на тънко-фините, напротив, действуваше с удивителна увереност и само след две седмици се озова пред Лапабург.
Маршал Дундан се опита да даде последен отпор пред стените на града, но бе пленен с цялата си армия. Тъжна гледка представляваше този стар воин, когато предаваше сабята си на генерал Финтактик с наведена глава. Самият генерал Финтактик, въпреки суровостта си, така се развълнува, че заповяда да сервират на победения му колега, който явно беше страшно изгладнял, ядене, достойно за лапа-дунд. През това време Тиери търсеше навред из редиците на пленниците брат си Едмон, но не го виждаше.
—„Господи! — помисли си той. — Дано не е убит!“ На другия ден армията на генерал Финтактик влезе в Лапабург. Този толкова весел град имаше траурен вид. Дори сладкарниците бяха затворени. Дамите лапа бяха облекли черни рокли. Пред входа на кралския дворец канцлерът дьо Лапдундан, бледен и отслабнал петнадесет кила за петнадесет дни, посрещна генерал Финтактик и генералния му щаб. Тиери, който яздеше на кон зад победителите, зърна зад канцлера Едмон. Той плачеше. Тиери би желал да слезе от коня, за да го утеши, но много мъчно се качваше на седлото и си помисли, че ако слезе, няма да може после да яхне отново коня. Но щом церемонията свърши, той изтича при брат си.
— Защо имаш толкова нещастен вид? — попита го той. — Нали не си истински лападунд?
— Зная — отвърна барон Едмон Ескалаторски, — но много свикнах с тях.
Този път тънкофините бяха безмилостни. Министър-председателят Върлин съобщи с телеграма условията за сключване на мир. Крал Шкембан ХХХII бе свален от трона и цялата страна на лападундите, както и остров Фино-дунд, бяха присъединени към републиката на тънкофините.

ТЪНКОФИНИ ПРИ ЛАПАДУНДИ, 10 ГЛАВА

Благодарение на Тиери, който доста се потруди за брат си (защото имаше добро сърце, макар и да изглеждаше не-чувствителен), Едмон получи служба в канцеларията на генерал Финтактик. Отначало той отказа, защото не искаше да изостави приятелите си лападунди, но самите те го посъветваха да приеме. Бяха хора с лек и примирителен характер. Бяха победени и сега се опитваха само да спасят обичаите на страната си.
В първите дни им беше много трудно да свикнат с навиците на окупационната армия на тънкофините. Ако някой полковник тънкофин ви вика в осем часа и пет минути, това за него означава осем и пет. За един лападунд това означава кой да е час между осем и дванадесет. Естествено не винаги беше лесно да се разберат.
Възникнаха големи трудности и по въпроса с дажбите. Храната не достигаше поради огромната армия, която трябваше да се изхранва. Интендантството на тънкофините се опита да наложи на лападундите премахването на ежечасните яденета. Това беше абсурдно и невъзможно, както би казал господин Върлин. Лападундът беше кротко създание, но лишеха ли го от храна, ставаше свиреп.
Генерал Финтактик бързо разбра, че за армията му ще бъде опасно да предизвика всеобщ бунт в чужда страна.
Няколко лападунди — от подлост и за да получат по- добра служба от завоевателите — постъпиха в лечебни заведения за отслабване. Във вестниците се появиха обяви:
Превръщане на Лападунд в тънкофин чрез лечението на
д-р Бъчван!
Но онези, които опитаха този метод, се разболяха. Някои дори умряха, а и напразно се изложиха на тази опасност, защото един слаб лападунд по нищо не приличаше на един истински тънкофин. Кожата му висеше на смешни гънки и той с право беше презиран от всички честни лападун-ди.
Впрочем доста бързо събитията взеха неочакван обрат. Тънкофинските офицери и войници, настанени у местни жители, много харесаха лападундската кухня. Тиери, който се хранеше на трапезата на генерал Финтактик, забеляза, че постепенно обичайното меню се подобрява.
— Трябва да изучавам нравите на победения народ, щом съм длъжен да го управлявам — казваше генералът.
Истината беше, че му се услаждаше по-приятната храна. Едмон много се смя един ден, когато бе на гости при брат си (Тиери винаги се възхищаваше от оскъдното ядене на тънкофините), но видя във вражеския дом главния келнер на господин дьо Лапдундан и класическото меню:
1. стриди от нос Цоцолана
2. хайвер от река Дундана
3. омар по лапабургски
4. калкан Лападунд

Макар свален от трона, крал Шкембан упражняваше известно влияние над генерал Финтактик, който често отиваше да се съветва с него.
— Той е човек като всички други хора — заявяваше гене
ралът, — но е разумен и мъдър.
Кралят умееше превъзходно, без никога да губи достойнството си на лападунд, да казва на генерала приятни неща, които го трогваха.
— Не бих си позволил, генерале, да сравнявам качества
та ви на военачалник с тези на доблестния маршал Дундан, който бе дългогодишен служител на короната ми и когото нежно обичам. Вие сте два абсолютно противоположни типа, но еднакво ценни, само че ако начело на моята армия стоеше стратег като вас, кой знае дали нямаше още да царувам над лападундите? Кой знае дали единствен генерал Финтактик нямаше да победи генерал Финтактик?
— Крал Шкембан е много умен — казваше генералът на Тиери на излизане.
Той се държеше все по-снизходително спрямо лападундите. В същото време Тиери забеляза, че войниците тънко-фини стават все по-хрисими и по-лениви. Мнозина от тях се женеха за девойки лападунди. Армията се завърна в Клечо-град, изпълнена с приятелски чувства към новото владение.
Когато се завърнаха, Тиери беше страшно удивен от настъпилите промени в републиката на тънкофините. Обичаи, идеи, разговори — всичко му се струваше по-различно отколкото само преди няколко седмици. Той заведе и брат си у професор Благофин, който прие да останат при него като наематели. Но този дом на истински тънкофин беше почти неузнаваем.
Първият ден Тиери напомни на Едмон да бъде точен и да се яви в трапезарията, когато часовникът удари осем часа. А ето че — невероятно! — децата на семейство Благофин ги нямаше. Бащата нетърпеливо забарабани по покривката. (И Тиери и Едмон си спомниха своя татко. Къде ли беше сега горкият?) Господин Благофин въздъхна и измърмори обичайната си фраза:
— Трябва да ядем, за да живеем, а не да живеем, за да
ядем.
И започна да се храни.
Децата пристигнаха десет минути по-късно, когато баща им вече привършваше закуската си.
— Къде бяхте? — попита ги той страшно разгневен.
— В стаята си — отвърнаха спокойно децата, без дори да се извинят.
— Как така? — ядоса се господин Благофин. — Осмелявате се да дойдете с десет минути закъснение, въпреки че сте чули, че часовникът изби осем часа?
— Е, де! — не се смутиха момчетата. — В Лапабург не се вдига толкова шум за такава дреболия.
Това беше незначителен инцидент, но във всички семейства ставаха подобни сцени. Истината бе, че мнозина тън-кофини бяха разбрали по време на войната, че има и по-приятен начин на живот. Войнишките жени, изкушени от разказите на мъжете си,искаха със закон да бъдат отворени сладкарници. Децата в училищата искаха портиерите да продават сладкиши и бонбони, както в Лападундия. Войниците в казармите искаха да стават в осем часа, както войниците в Лападундия.
— Тези следвоенни нрави са отвратителни — оплакваше се господин Благофин, — и особено опасни, защото наближава часът да вземем решение, от което зависи бъдещето на страната ни… Нали знаете, че присъединихме към републиката си кралството на лападундите и остров Финодунд?
— Да — каза Тиери.
— Не е зле — продължи господин Благофин, — но дали лападундите ще бъдат считани за поданици или за равноправни граждани? Ще гласуват ли като тънкофините? Ще създават ли закони като тях? Ясно ви е, че ако им разрешим да гласуват, тъй като те са толкова на брой, колкото и ние, ще въведат в страната ни своята лакомия, своята шиш-кавина, своя Шкембан и омразните си обичаи.
При тази мисъл господин Благофин просто се топеше и кършеше костеливите си ръце.
— Шишкавината си и Шкембан! — повтори той. — От
вратително!
Той излезе, тъй като беше осем часа и седемнадесет минути. — Е, добре! — възкликна Едмон. — Аз пък се надявам, че
ще разрешат на лападундите да гласуват. Крайно време е да
се изменят нравите на тази мръсна страна.
— Защо? — изуми се Тиери, който по дух беше тънко-
фин.
— Ами защото умирам от глад тук… Да ям само два пъ
ти на ден! … Погледни, дрехите ми станаха съвсем широ
ки.
За жалост това беше вярно. Тиери, твърде обезпокоен за брат си, се осмели на следващия ден, когато отиде на работа в министерството, да попита плахо господин Върлин как вижда бъдещето.
— Как може така? — възмути се господин Върлин. — Вие сте нескромен и любопитен!
— Господин президент — каза Тиери, който вече не се боеше от него, — интересувам се, заради брат си. .. Нали разбирате, макар и горноземец, той е. ..
Момчето се поколеба.
— Той е какво?
— Той е малко нещо лападунд и тук го мъчи глад, затова. ..
И Тиери му предаде разговора с господин Благофин.
— Благофин е некадърник и страхливец! — избоботи гос
подин Върлин. — Когато си сигурен за страната си като
мен, не се плашиш да дадеш свобода на всички… Не мога
още нищо да ви кажа, но вие видяхте Върлин по време на
война, остава да го видите в мирно време.
Не каза нищо повече, но това бе достатъчно за Тиери, за да разбере, че влиянието на госпожа Върлин бе силно и че президентът бе благосклонен към лападундите.

ЛАПАДУНДИ ПРИ ТЪНКОФИНИ, 11 ГЛАВА

В навечерието на изборите господин Върлин произнесе на площада на Постещите голяма реч, предавана по радиото и в най-малките села на страната.
— Лападунди и тънкофини трябва да образуват зана
пред само една нация — заяви той. — Защо да поддържаме
варварските различия по тегло и обиколка на талията? Прав
си, ако си под петдесет кила, и крив, ако си над петдесет? Та
кава ли е вашата политика? Но не и моята. Вижте горнозем-
ците! Няма ли там парламенти от тънкофини, председател
ствувани от лападунд? Моряци лападунди, щастливи с же
на тънкофина? Нека последваме примера им. Да основем
нова сила, която ще бъде непобедима, защото ще бъде само
една: „Съединените щати на Долната земя“.
Възторгът, с който бе посрещната тази реч, доказа, че мнозина тънкофини споделят чувствата на господин Върлин.
Професор Благофин обаче отговори и неговата реч също бе предавана по всички високоговорители:
— Не изпитвам омраза към лападундите — каза той („Не
е вярно! — прошепна Едмон на Тиери),— но нищо не ми се
струва по-нездраво от смесването на населения с различно
тегло. Тънкофините бяха силни със своята мършавост. Ако
се откажем от нея, не знаем какво ни готви бъдещето. — Прав е донякъде все пак — каза Тиери на брат си.
И те се скараха, както някога горе, на земята.
На другия ден стана известно, че партията на лападун-дите е спечелила. В селата много жители бяха гласували за Благофин, но в Клечоград се бе наложил Върлин.
Едмон и Тиери страшно се забавляваха през следващите седмици. Паспортите и всички формалности около тегленето бяха премахнати. Сега лападундите можеха свободно да прекосяват Жълто море. Пристигаха със стотици в Клечоград. Носеха със себе си веселие и добро настроение. Тъй като им беше разрешено да запазят предишните си обичаи, специални ресторанти и дори сладкарници бяха открити, за да им се сервира ежечасно ядене. В началото възрастните тънкофини наблюдаваха с такъв ужас тези новости, че в столицата бе създаден квартал Лападунд, където трябваше да живее всеки, който тежи над петдесет килограма. Но той така се прочу, че стана опасно.
Братята Дубъл напуснаха дома на господин Благофин и наеха малък апартамент в лападундския квартал. Много тънкофини канеха приятелите си на вечеря в някой ресторант там. Бяха създадени институти за пълнеене и лекари гарантираха „едно кило на седмица, един лападунд за три месеца“. Сега при тънкофинките беше на мода пълнеенето. Жените, които не успяваха да увеличат теглото си, носеха огромни рокли, издути с обръчи. В театрите се играеха ла-падундски пиеси. Тази лудост достигна връхната си точка, когато, три месеца след плебисцита бившият крал Шкем-бан пристигна в Клечоград.
Той пътуваше като обикновен гражданин, но тънкофи-ните бяха толкова доволни да видят един крал и при това толкова дебел, че го приветствуваха като владетел. Когато влезе в операта, публиката пожела да бъде изсвирен химнът Ш к е м б от Грабски Корсадунд. Господин Върлин и кралят се показаха зедно в една ложа и бяха посрещнати с бурни овации.
Възрастните тънкофини бяха тревожни. И с основание, защото когато другия месец се състояха избори за депутати в двете страни, лападундите получиха мнозинство. Председател на Камарата стана един лападунд. Навсякъде в държавните учреждения и в частните промишлени предприятия лападундите заемаха най-хубавите постове. Отначало тън-кофините им се подиграваха, че са бавни, лениви и неточни. Сега в много случаи и особено за ръководни постове предпочитаха лападундите, заради доброто настроение, издръжливостта и здравите им нерви. Дори в министерството на слабеенето Тиери видя брат си Едмон, когото той бе настанил там, да се издигне до първи секретар, докато самият той беше втори.
Една сутрин момчето за втори път се осмели да зададе въпрос на президента Върлин:
— А как ще постъпите сега, господин президент?
— Защо? — изненада се господин Върлин.
— Как ще управлявате страната, която става все по-ла-падундска?
Господин Върлин подръпна весело ухото на Тиери.
— Ха-ха! — засмя се той. — Вие сте наивник и хлапак!
На другия ден бели афиши с кръстосани над тях флаго
ве на двете страни оповестиха:
1. Крал Шкембан става крал на Обединените кралства Лападундия и Тънкофиния.
2. Министерството на слабеенето се премахва и президентът Върлин става канцлер на Обединените кралства.
3. Крал Шкембан няма да има никаква власт и конституцията на тънкофините остава непроменена.
Новината бе посрещната общо взето добре. В знак на пълно помиряване бе решено тържествата по случай коро-нацията да бъдат устроени на острова, причина за толкова беди.
Оставаше обаче да се реши един проблем, който никой не смееше да повдигне, толкова сериозен беше той: какво име щеше да носи занапред островът? Победителите тънкофини не можеха да го наричат Дундофин. Кралят не можеше без да се опозори да приеме името Финодунд, тъй дълго отричано от прадедите му и ненавиждано от половината му поданици. Президентът Върлин отговаряше на всички въпроси:
— Да разчитаме на мъдростта на негово величество.
Кралската яхта отплава за коронацията, без да бъде поставен този въпрос. В официалните документи грижливо бе избегнато назоваването на острова. Когато се доближи до брега, владетелят видя, че той целият бе отрупан с цъфнали праскови, чиито розови вълни заливаха хълмовете. Кралят дълго съзерцава този пейзаж с големите си притворени очи. До него канцлерът и министрите чакаха да проговори.
— А дали да не го наречем Розовия остров? — промълви
той.
— Ваше величество — каза канцлерът Върлин, — никога
досега не ми беше хрумвало това… Аз съм глупав и вино
вен.

ЗАВРЪЩАНЕ, 12 ГЛАВА

Скоро след тържествата по коронацията двамата секретари на канцлер Върлин поискаха разрешение да се върнат на Горната земя. Не се отнасяха лошо към тях, напротив, но момчетата искаха да видят отново родителите си. Те сигурно ги смятаха мъртви или изгубени в гората. Може би из цяла Франция бяха пратили полицаи да ги търсят. Трябваше да се приберат. Дълго се бяха колебали докато се чувствуваха полезни за съюза между лападундите и тънкофините. Безспорно чудесно беше, че двама братя, осиновени от двата народа, участвуваха в това дело. Вече всичко вървеше добре. Крал Шкембан и канцлерът му се разбираха отлично. Едмон и Тиери можеха да си заминат без угризения.
Самият канцлер Върлин разбра това. Каза им, като ги пощипна по ухото:
— Господа Дубъл, вие сте неблагодарници и изменници!
Но нареди да приготвят паспортите им. Беше така любезен, че им позволи да отидат за последен път в Лапабург и да вземат кораба от Лапапорт. Така, преди да напуснат подземните кралства, те хвърлиха последен поглед на стра- ната, която бяха открили.
Пътуването до Лапабург беше много интересно. Крал Шкембан бе запазил там двореца си и прекарваше шест месеца в годината във всяка от двете столици. Родовете лапа не му бяха простили „измяната“, както те казваха. Професор Тулумба беше водач на партията „Чист лапа“, която искаше да възстанови абсолютната монархия и да спечели на своя страна сина на монарха. Професорът мечтаеше да короняса младежа под името Супершкембан II.
След няколко разговора Едмон и Тиери обаче разбраха, че повечето лападунди бяха доволни от новия режим. Бяха им оставили ежечасните яденета и почивки… Балоните им радостно плуваха във въздуха. Хората бяха щастливи. Едмон отиде на гости при стария си приятел, бившия канцлер дьо Лапдундан. Намери го спокоен и безгрижен в хубавата си лятна къща.
Господин дьо Лапдундан изпрати младите горноземци чак до Лапапорт с автомобила си балон. Разрушенията от войната не личаха вече. Позлатените куполи на пристанището блестяха на светлината на балоните. Пътуването с ко-раба бе истинска наслада.
В Град Горнозем Тиери попита един митничар:
— Къде са ескалаторите за Горната земя, моля?
— Имате ли паспорти?
— Ето ги.
Човекът дълго се взира в паспортите, после каза:
— Добре, ще ви заведа.
Накара ги да заобиколят гарата, където бяха пристигнали. Видяха свод, подобен на тунел, затворен с желязна преграда. Митничарят натисна едно копче, преградата се вдигна, появи се един служител. Чу се бръмчене на мотор и двамата братя видяха пред себе си стълба като тази, с която бяха дошли.
Служителят се доближи до гишето и извика:
— Двама горноземци… Двама.
Той не смееше вече да прибави както някога: „Един дун-дьо… един клечо…“ Разграниченията по тегло бяха премахнати по цялата Долна земя.
Изкачването им се стори безкрайно. Сърцата на двете момчета биеха много силно. Как щяха да заварят родителите си? И как щяха да се върнат от Фонтенбло в Париж? Във Франция са нужни пари, за да пътуваш. Най-сетне те зърнаха над себе си, много високо, бяла светлина, която постепенно се засили и освети целия тунел. Това беше Горната земя. Момчетата се затичаха като луди през голямата пещера, осветена от електрически глобуси и се озоваха в подно-жието на скалата Близнак. Внезапно, за голяма тяхна изненада чуха съвсем ясно:
— Ху! Ху! ХУУ! Ху!
Беше гласът на баща им.
Без да се уговарят, те извикаха едновременно с все сила:
— Ху! Ху! ХУУ! Ху!
Никога не можаха да кажат как се изкачиха по комина, образуван от двата блока на скалата Близнак. Изкатериха се къде по гръб, къде с ръце, къде с крака, като единият буташе другия или го теглеше нагоре, задъхани, отмалели, но очаровани. След десет секунди главите им се подадоха над скалата и те видяха под нея баща си, който малко нетърпелив, но все пак спокоен, им каза:
— Ах, ето ви най-сетне! .. Бях започнал да се тревожа…
— Но татко, нима си ни чакал цели десет месеца!? — учуди се Тиери.
— А, не — засмя се господин Дубъл. — Не десет месеца,
но поне един час.
Защото времето в Подземните кралства, където няма нито слънце, нито луна, върви седем хиляди пъти по-бързо, отколкото на Горната земя.

Една седмица след като Тефимай Металумай (ние, мое Безценно съкровище, ще продължаваме да си я наричаме Тефи) направи онази малка грешка със счупеното копие, Чуждия човек, писмото-рисунка и другите работи, тя излезе отново за риба с Татко си. Трябваше да помага на Майка си в простирането на кожи по високите колове за сушене пред тяхната Неолитична пещера, но тя се измъкна съвсем рано от къщи и изтича на реката при Татко си; и двамата започнаха да ловят риба. По едно време, както ловяха, Тефи си спомни нещо и започна да се кикоти сама. И тогава нейният Татко й каза:
— Не глупей, дъще!
— Ама нали беше смешно, а, Татко? — каза Тефи. — Само като си го спомня, и ужасно се събуждам! (Тя искаше да каже „възбуждам", разбира се.) Помниш как Върховният вожд беше надул бузи и какъв беше смешен Чуждия човек с накаляната коса?
— Помня и още как! — каза Тегумай. — Трябваше да му платя глоба две еленови кожи — и то от тези, меките, с ресни — за всичко, което му бяхме направили.
— Ние с теб не сме му направили нищо — каза Тефи. — Мама и нейните приятелки направиха всичко.
— Да не говорим за това! — каза Татко й. — По-добре да хапнем!
Тефи загриза вкусно кокалче и мълча цели десет минути, докато Татко й драскаше с един зъб от акула по парче брезова кора. После тя каза:
— Татко, намислих една тайнствена изнинада! Направи един шум с уста, какъвто щеш!
— Ааа! — каза Тегумай. — Добро ли е като начало?
— Да — каза Тефи. — Приличаш ми на зяпнал шаран. Извикай пак, моля ти се!
— А! А! А! — каза Татко й. — Кой те научи да говориш грубости на баща си, дъще моя!
— Но това, Татенце, не беше грубост, честна дума! — каза Тефи. — Това е част от моята тайнствена изнинада. Кажи пак „Ааа", Татко, и после си задръж така устата! Но преди това ми дай този зъб! Искам да нарисувам зяпнал шаран.
— А защо? — каза Татко й.
— Как не разбираш! — каза Тефи, като драскаше по кората. — Това ще бъде нашата тайнствена изнинада. Като нарисувам един зяпнал шаран на стената в нашата Пещера, дето е очернено от пушека — ако Мама позволи, — ти тогава, като го видиш, ще си спомниш за този шум, дето сега го направи. И ние можем да играем, ужким ти чуваш шума и се уплашваш; както когато те уплаших миналата зима при бобровото блато.
— Така ли? — каза Татко й с гласа, който имат големите, когато слушат истински. — Почвай тогава!
— Их! — каза Тефи. — Не мога да нарисувам цял шаран. Но нищо! Ще му нарисувам само устата. Нали знаеш как понякога те стоят с главите надолу и се ровят в тинята. Това е един ужким-шаран. (Ти си представи, че и останалото е нарисувано!) Устата му за нас ще значи „ааа". Не е лошо — каза Тегумай и почна да драска и той по своето парче брезова кора. — Само че си забравила да му сложиш мустачето.
— Но аз толкова мога да рисувам, Татенце!
— Няма нищо особено за рисуване. Само устата и мустачето напряко на устата. Така ще знаем, че е шаран, защото пъстървите и мрените нямат мустачета. Гледай!
И той нарисува А с мустачета.
— Сега ще го прерисувам! — каза Тефи. — Ще го познаеш ли, като го видиш на стената?
И тя нарисува буква А с мустачета.
— Идеално! — каза Татко й. — Аз ще бъда така изнинадан, щом го видя, сякаш ти си изскочила иззад някое дърво и си извикала: „Ааа!"
— Сега направи друг шум! — каза много горда Тефи.
— Уааа! — извика силно Татко й.
— Хм! — каза Тефи. — Този шум е като че ли смесен. Накрая има „ааа" като „шаранова уста", но преди него има един друг, по-страшен шум — първо е „Ууу" и после „ааа". „Уааа!" Как да го нарисувам този шум?
— Той много прилича на „шаранова уста". Да нарисуваме още мъничко от шарана и да го съединим с устата! — каза Татко й. Той също изглеждаше доста събуден.
— Не, ако са съединени, ще ги объркам. Нарисувай ги отделно! Нарисувай му опашката! Щом рибата е с главата надолу, първа ще е опашката й. И после, аз опашките им по-лесно ги рисувам — каза Тефи.
— Добра идея — каза Тегумай. — Ето ти една рибя опашка за шума „ууу".
И той нарисува рибя опашка.
— Сега и аз ще опитам — каза Тефи. — Само че аз не умея да рисувам като теб, Татенце. Нали може да направя само двете такива, дето отиват настрани, и после една чертичка надолу — дето се събират?
И тя нарисува буквата У.
Татко й кимна и очите му блестяха ярко.
— Иха! Колко е интересно! — каза Тефи. — Сега направи още един шум, Татко!
— Ооо! — извика още по-силно Татко й.
— О, този шум е съвсем лесен! — каза Тефи. — Устата ти става кръгла като яйце или като камък. Вместо „ооо" ще слагаме яйце или камък!
— Ами ако няма наблизо нито яйце, нито камъни? По-добре да рисуваме нещо кръгло като тях — каза Татко й.
И той нарисува кръг.
— Ах, колко много „шумни картинки" си намислихме! — каза Тефи. — Шаранова уста, рибя опашка, яйце. Направи още един шум, Татенце!
— Ссс! — каза Татко й. Той се мръщеше нещо, но Тефи беше много събудена и не го забеляза.
— И този шум е лесен! — каза тя, като вече драскаше по кората си.
— Кой шум? — каза Татко й. — Казах ти „Ссс", защото мислех нещо и не исках да ми пречиш.
— Все пак и то е шум, Татко! Така съска змията, когато мисли нещо и не иска да й пречим. Можем да рисуваме змия вместо „ссс".
И тя нарисува змия, която така се беше овъртяла, че главата и опашката й сочеха една посока.
— Готово! — каза тя. — Имаме си още една тайнствена изнинада! Щом нарисуваш съскаща змия при входа на задната ни пещеричка, дето си поправяш копията,аз ще знам, че ти мислиш нещо, и ще влизам тихичко-тихичко като мишленце. А щом я нарисуваш на някое дърво край реката, когато ловиш риба, ще знам, че искаш да стъпвам внимателно, за да не цопне нито едно камъче във водата.
— Абсолютно вярно! — каза Тегумай. — И в тази игра се крие много повече, отколкото си мислиш, Тефенце миличко, имам чувството, че на Татко ти дъщеря му е попаднала на такова нещо, каквото Тегумайското племе не помни, откак е заменило кремъчните остриета на копията си с остриета от зъби на акула! Струва ми се, че сме направили най-голямото откритие на света!
— Какво откритие? — каза Тефи и нейните очички също заблестяха.
— Ще ти обясня — каза Татко й. — Как се казва „вода" по тегумайски?
— „Уа", сам знаеш! Така се казва и „река", например „Вагай-уа" — река Вагай.
— А как се казва лошата вода, дето носи треска, когато я пиеш; черната вода, блатната вода?
— „Уо", разбира се!
— Така. Сега внимавай! — каза Татко й. — Представи си, че видиш тази рисунка, надраскана край някоя локва в бобровото блато!
И той нарисува буквите УО.
— Рибя опашка и яйце? Два шума заедно! „Уо" — лоша вода — каза Тефи. — Няма да я пия, защото ще знам, че ти си ми казал, че е лоша.
— Но може аз да не съм до водата. Може да съм на много километри от нея, на лов например, и все пак…
— И все пак ще е все едно, че стоиш до мен и ми казваш: „Отминавай. Тефи, иначе ще те хване треска!" И всичко това ще е в рибята опашка и в яйцето! О. Татенце. хайде да се върнем, да го разправим на Мама! Бързо, бързо — и тя заподскача около Татко си.
— Почакай малко! — каза Тегумай. — Първо да напреднем още мъничко. Я да видим! „Уо" е „лоша" вода", но „Со" е „храна, сготвена на огън", нали?
И той нарисува онази змия и кръгче до нея.
— Да! Змия и яйце — каза Тефи и пак заподскача. — „Со, со, со — сготвено месо!" Щом видиш тази картинка, надраскана на някое дърво, Татенце, ще знаеш, че обядът е готов. И аз също. — И тя си поглади коремчето.
— И ти, разбира се! — каза Тетумай. — Но чакай малко! Тук нещо се обърква. „Со" значи „идвай си на обяд", но „Шо" наричаме коловете, на които сушим кожите.
— Ужасни стари колове за сушене! — каза Тефи. — Много мразя да помагам, когато Мама окачва по тях тези горещи, вонещи и космещи кожи! Ако ти нарисуваш змия и яйце и аз си помисля, че обядът е готов и се върна в къщи, а пък то излезе, че трябва да й помагам да простира кожи по коловете, тогава какво ще стане?
— Ще се разсърдиш. И ще разсърдиш и майка си. Трябва да направим друга картинка за „Шо". Да нарисуваме друга, пъстра змия, която уж прави „шшш", и да си знаем, че само змията без шарки съска: „ссс".
— Шарките са мъчни за рисуване — каза Тефи — и освен това ти може някой път да бързаш и да ги забравиш, и аз да помисля, че е „Со", пък то да е „Шо", и Мама пак ще ме хване. Не! По-добре да рисуваме направо ужасните колове за сушене, за да сме съвсем сигурни. Аз ще ги сложа веднага след змията.
— Тогава защо ти е змията? Остави само тях! — каза Татко й.
— Още по-хубаво! — каза Тефи. — Като ги видя да стърчат сами, веднага ще раз¬бера всичко. Едно — две — три, и готово!
И тя нарисува бущвата Ш.
— Така ще е май по-сигурно. Във всеки случай много прилича на нашите колове – засмя се Татко й. — А сега ще направя един нов шум, в който ще има шума за коловете и още един шум. Ще кажа „Ше", което на тегумайски език значи „лък". Бъди спокойна, моя Тефи, „лък", не „копие"!
И Тегумай отново се засмя.
— Няма да ми се подиграваш! — каза Тефи, като си спомни за своето писмо картинка и за калта в косата на Чуждия човек. — Ти го нарисувай това „Еее".
— Добре. Този път ще го направим без бобри и хълмове, нали? — каза Татко й. -Ще нарисуваме само лъка и стрелата. Първо „Колове", а след тях…
И той нарисува стрела и тетива.
— А жилата? — попита веднага Тефи.
— Много е тънка и мъчно се рисува — каза Тегумай. — После, щом лъкът стои из¬вит, значи има жила. По-важно е, че така Мама няма да помисли, че Татко ти е убит.
— Ама ще ти се разсърдя, да знаеш! — каза Тефи. — Вместо да ми се подиграваш, направи още шумове! Така интересно става!
— Хм! — каза Тегумай, като погледна над дърветата. — Да направим тогава картинка за „Ши", което, както ти е известно, значи „небе".
Тефи нарисува трите кола за сушене и спря.
— Трябва да измислим нова рисунка за звука накрая — каза тя.
— „Шиии!" — каза Татко й. — Също като звука „лък", само че на края е по-тънко.
— Тогава да рисуваме лъка отслабнал! — каза Тефи.
-Не — каза Татко й. — Може да бързаме и да натискаме и тогава ще заприлича на дебелия „лък". Ти забрави, че искаме да направим картинка за небето.
— То е празно — каза Тефи. — Не може да се нарисува.
— Наистина ли е празно? Нима няма нищо по него? — каза Татко й.
И той нарисува… ϟ
— Светкавица! Чудесно! — каза Тефи, като драскаше със своя зъб от акула. — Хайде, измисляй още!
Татко й продължи да рисува и ръката му трепереше — толкоз силно беше събуден. И той нарисува последователно знаците Ш- ϟ – У – А с мустачета…
— Не гледай мен, Тефи! — каза той. — Гледай в кората и се опитай да познаеш какво значи това на Тегумайски език! Ако успееш, значи, че сме направили откритието!
— Колове… Светкавица… Опашка… Шаранова уста — каза Тефи. — „Ши-Уа". Небе – вода. Небесна вода. Дъжд. — Точно в този миг върху ръчичката й капна капка вода, защото небето се беше заоблачило. — Заваля! Това ли искаше да ми кажеш, Татко?
— Разбира се — каза Татко й. — И ти го казах без нито една дума, нали?
— Да — каза Тефи. — Аз щях да отгатна и самичка, но капката ме подсети. Сега винаги ще го помня. „Ши-Уа" значи „дъжд" или „вали", или „ще завали". Еха, Татенце! – тя скочи и затанцува около Татко си. — Ако ти си излязъл, преди аз да се събудя, и си нарисувал „Ши-Уа" по очерненото на стената, аз ще знам, че вън се готви да вали, и ще си взема бобровата качулка. Мама ще има да се чуди как съм познала!
Тегумай също скочи и затанцува. (В онези далечни дни Татковците си позволяваха такива неща.)
—  И това не е всичко! Това не е всичко! — казваше той. — Ами ако искам да ти кажа, че няма да вали силно и че можеш да дойдеш на реката, какво ще нарисуваме тогава? Кажи го първо на Тегумайски!
— „Ши-Уа-Лас, Уа-Мари" (Небесна вода свършва. Река идвай.) Колко много нови звуци! Няма да можем да ги изрисуваме всички!
— Ще можем! Ще можем! — каза Тегумай. — Но За днес стига толкоз! — каза Тегумай. — Ти се умори, Тефи. Няма значение, скъпа моя! Утре ще довършим работата си, а пък от утре нататък ще ни помнят дълги-дълги години, след като и най-високите от тези дървета бъдат насечени за огън!
И те се върнаха в къщи и цялата вечер Тегумай седя от едната страна на огъня, а Тефи — от другата и двамата си рисуваха по опушената стена разни „Уа" и „Ши" и „Ше" и се кикотеха, докато Тефината майка каза:
— Наистина, мой Тегумай, ти си по-лош от моята Тефи!
— Моля ти се, не ни се сърди, Маминко! — каза Тефи. — Намислили сме ти една тайнствена изнинада и щом я донамислим, веднага ще ти я направим. Но недей ме пита сега каква е, защото ще трябва да ти я издам.
И Майка й — много предпазливо — не я запита каква е изнинадата. А на следната сутрин съвсем рано Тегумай слезе на реката да измисля нови звукови картинки и ко¬гато стана, Тефи видя, че отстрани на каменното корито за вода пред Пещерата, беше надраскано с тебеширен камък: „Уа — Лае". („Вода свършва" или „Вода няма").
— Хм! — каза си Тефи. — Тези звукови картинки ще има да ми създават грижи.
Все едно, че Татко е тук и ми казва да донеса на Мама вода за готвене.
Тя отиде до извора, зад Пещерата, гребна вода с едно ведро от кора и напълни каменното корито; после изтича към реката и дръпна лявото ухо на Татко си; защото то ставаше нейно и тя имаше право да го дърпа, когато беше добра.
— Хайде сега да нарисуваме останалите звукови картинки! — каза Татко й; и те дълго се потиха над тази задача и бяха силно събудени — макар че все пак не про¬пуснаха да си хапнат добре и да си поиграят на жмичка и гоненица.
— Когато стигнаха до звука „Т", Тефи каза, че с този звук започват и нейното име, и името на Татко й, и името на Майка й, и че затова трябва да се нарисуват Тримата, хваната за ръце. Те нарисуваха семейния си портрет веднъж-два пъти, но след шестия или седмия път започнаха да го правят все по-набързо и без подробности, докато накрая от тримата остана само един висок Тегумай, разперил ръце, за да улови Тефи и Тешумай.
каменното корито; после изтича към реката и дръпна лявото ухо на Татко си; защото то ставаше нейно и тя имаше право да го дърпа, когато беше добра.
— Хайде сега да нарисуваме останалите звукови картинки! — каза Татко й; и те дълго се потиха над тази задача и бяха силно събудени — макар че все пак не пропуснаха да си хапнат добре и да си поиграят на жмичка и гоненица.
— Когато стигнаха до звука „Т", Тефи каза, че с този звук започват и нейното име, и името на Татко й, и името на Майка й, и че затова трябва да се нарисуват Тримата, хваната за ръце. Те нарисуваха семейния си портрет веднъж-два пъти, но след шестия или седмия път започнаха да го правят все по-набързо и без подробности, докато накрая от тримата остана само един висок Тегумай, разперил ръце, за да улови Тефи и Тешумай.
И другите картинки също така бяха отначало много красиви, подробни и мъчни за рисуване (особено на гладно сърце), но постепенно, от много повтаряне, те станаха о-прости и по-лесни и накрая Тегумай каза, че е доволен от тях.
И така продължиха да измислят звукови картинки — докато накрая всеки звук до¬би свой знак и бяха създадени буквите, от първата до последната.
Разбира се, о, мое Безценно съкровище, всичко това е една приказка. Истината е, че преди да измислят сегашната азбука, която днешните наши Безценни съкровища така лесно научават (когато станат достатъчно големи), човеците са имали най-различни начини за писане, като например Иероглифен, Демотически, Нилотски. Криптически, Куфически, Рунически, Дорически, Йонически и много още „ически-драскулически". Но все пак някога, в най-ранните времена, първите букви са били из¬мислени приблизително така, както се разказва в приказката.
И затова аз често си мисля за Тегумай Бопсулай и за жена му Тешумай и за малката Тефимай Металумай. И сякаш я виждам — да, тя е май! — как си драска драскулки край реката Вагай…
* * *
От племето на Тегумай и помен вече няма тук. Над хълма Мероу грее май сред тишина и птичи звук.
Но щом цветята зацъфтят и с тях сърцето зазвучи, изприпква Тефи всеки път във сноп от слънчеви лъчи. От папрат има тя венец и златна свилена коса, очичките й са синчец, по-син от сини небеса.

Във дрешки кожени за лов, тя тича, спира, тича пак и с пушече от клон суров на татко си подава знак, далеч, към оня край — уви, от нея толкова назад! — където Тегумай върви, останал сам на този свят.

Чуй сега, о, мое Безценно съкровище, една нова нечувана приказка — съвсем различна от всички досегашни, — приказката за Сюлейман-ибн-Дауд, или Соломона. сина Давидов. най-мъдрия цар на света.
За Сюлейман-ибн-Дауд има триста петдесет и пет приказки, но тази не е от тях. Това няма да е приказката за синигера, който му донесъл вода; нито тази за кълвача, който му направил сянка, когато слънцето приличало: няма да е приказката за огледалния под, нито за рубиновото мънисто, нито за златните пръчки на Балкида. Това ще бъде приказката за Пеперудката, която тропна е крак.
И тъй. слушай и внимавай!
Сюлейман -ибн-Дауд беше мъдър. Той разбираше езика на зверовете, на птиците, на рибките и на буболечките. Той разбираше какво си казваха скалите, когато се при¬тискаха една към друга и стенеха дълбоко под земята; и какво си казваха дърветата, когато шумоляха при изгрев слънце. Той разбираше всичко живо: в мравуняка мравките, в тревата незабравките, лайкучкага в изкопа и в черквата епископа. И Балкида. неговата Първа царица, Свръхпрекрасната Балкида, беше мъдра почти като него.
Сюлейман-ибн-Дауд беше не само мъдър, но и могъщ. На безименния пръст на дясната си ръка той носеше вълшебен пръстен. Врътнеше ли го веднъж, изпод земята изскачаха Джинове, Африти и други духове и изпълняваха всичко, което той им за¬повядваше; врътнеше ли го два пъти, от небето се спускаха феи и също изпълняваха всичко, което той им заповядваше; а щом го врътнеше три пъти. сам Азраил, великият вестител на смъртта, се появяваше, преоблечен като прост водоносец и му разказваше новините от трите свята — Горния., Земния и Долния.
И все пак Сюлейман-ибн-Дауд не беше високомерен. Той много рядко показваше своята мощ и когато му се случеше да го направи, после му беше криво. Веднъж той покани на обяд всички животни на земята, но когато храната беше готова, от дълбоките води излезе един Звяр и я изяде цялата на три залъка. Сюлейман-ибн-Дауд се смая и рече;
— О, Звяр невиждан, кой си ти?
И Зверът рече:
— О. Царю – да ти даде небето вечен живот! – аз съм най-малкият от трийсет хиляди братя, които живеят на морското дъно. Чухме, че каниш всички животни на oбяд, и братята ми ме пратиха да попитам готова ли е храната.
Сюлейман-ибн-Дауд се смая още повече и рече:
— С. Звяр невиждан, ти ми изяде храната, която трябваше да стигне за всички животни на света!
И Зверът рече:
— О. Царю — да ти даде небето вечен живот! – ти това обяд ли го наричаш? Там.
отдето ида, когато речем да си залъжем стомасите между яденетата, изяждаме два пъти повече.
Тогава Сюлейман-ибн-Дауд падна по очи и рече:
— О. Звяр невиждан, аз поканих на обяд всички животни, защото исках да покажа колко велик и богат Цар съм, а не за да ги зарадвам. Сега съм посрамен и така ми се пада!
Тъй рече той. о. мое Безценно съкровище, и понеже беше наистина премъдър, след това винаги помнеше, че е глупаво човек да се хвали.
И сега започва самата приказка.
Сюлейман-ибн-Дауд имаше много жени. Те бяха на брой деветстотин деветдесет и девет, без да смятаме Свръхпрекрасната Балкида. И всички те живееха в големия му златен дворец сред разкошни градини с безброй водоскоци. Па него всъщност съвсем не му трябваха деветстотин деветдесет и девет жени. но з онези времена всички мъже имаха по много жени и то се знае. Царят трябваше да има повече от другите, за да си личи, че е Цар.
Между жените му имаше прекрасни, но имаше и ужасни, и ужасните се караха с прекрасните, а от караниците и прекрасните ставаха ужасни. И тогава ставаше ужасно и за него. Само Свръхпрекрасната Балкида никога не се караше със Сюлейман-ибн Дауд. Тя много го обичаше и затова си седеше в своите стаи в двореца или се разхож¬даше из градините му и й беше много мъчно за него.
Разбира се, ако Сюлейман-ибн-Дауд речеше да врътне пръстена си и да извика Афритите и Джиновете, те биха могли да омагьосат всичките му деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и да ги превърнат в бели магарици или в хрътки. или в нарови зрънца; но той си мислеше, че не бива да показва своето могъщество. И за¬това, когато те прекаляваха с караниците си. той само се скриваше в някое по далечно кътче на разкошните си дворцови градини и проклинаше часа. в който се беше родил.
Един ден, когато всичките му деветстотин деветдесет и девет жени се бяха карали в продължение на три седмици и още продължаваха да се карат, Сюлейман-ибн-Дауд пак подири мир и покой в градината си и там, сред портокаловите дръвчета, срещна Свръхпрекрасната Балкида, дълбоко натъжена от туй, че той беше така измъчен.
И тя му рече:
— 0, Господарка мой и Светлина на моите очи. врътни пръстена си, та да разберат тези Царици от Египет, Месопотамия, Персия и Китай, че си велик и страшен Владетел!
Но Сюлейман-ибн-Дауд поклати глава и рече:
— О, Господарко моя и Радост на моя живот, спомни си за Звера. който излезе от морето и ме посрами пред всички животни на света, защото бях поискал да покажа колко съм богат: Сега. ако река да се похваля с могъществото си пред тези Царици от
Персия. Египет. Абисиния и Китай само защото ме ядосват, може би ще остана още по-посрамен. отколкото тогава.
И Свръхпрекрасната Балкида рече:
— О. Господарю мой и Съкровище на моята душа. какво смяташ да правиш тогава?
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— О. Господарко моя и Услада на моето сърце, ще продължа да търпя непрекрасните караници на тези деветстотин и деветдесет и девет Царици, които ми скъсиха живота.
И гой се отдалечи сред нарцисите, лотосите, розите и тежкодъхните жасмини, които цъфтяха а градините му. докато стигна до голямото камфорово дърво, което беше наречено „Сюлейман-ибн-Даудово камфорово дърво“. Но Балкида се скри сред високите перуники, пъстростволия бамбук и червените кринове, зад камфоровото дърво, за да бъде близко до своя възлюбен съпруг. И тъкмо тогава долетяха под дървото двойка малки Пеперудки, които се караха. И Сюлейман-ибн-Дауд чу едната да казва на другата:
— Не разбирам как си позволяваш да говориш на своя мъж с такъв тон! Ти знаеш ли, че аз само ако река да тропна с крак, и целият дворец на Сюлейман-ибн-Дауд с всичките му градини ще изчезне с гръм и трясък!
Като чу това, Сюлейман-ибн-Дауд забрави за своите деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и се засмя тъй силно, че разклати камфоровото дърво. После про¬тегна пръст и рече:
— Хвъркато мъжле, ела тук!
Мъжката Пеперудка се уплаши, но все пак успя да долети до пръста на Сюлейман-ибн-Дауд. Тя кацна на него и почна да си вее с крилцата, защото се беше сгорещила от вълнение. А Сюлейман-ибн-Дауд склони усмихнато лице към нея и й прошепна съвсем тихичко:
— Хвъркато мъжле, ти знаеш, че колко и да тропаш с крачето си, не можеш мръдна и стръкче трева: как можа да кажеш на жена си — тя ти е жена навярно — такава страхотна лъжа?
Мъжката Пеперудка погледна към Сюлейман-ибн-Дауд и като видя, че очите на Премъдрия цар блещукат весело като звезди в студена нощ, събра смелост, слепи крилца, извъртя главица към него и каза:
— О, Царю, да ти дари небето вечен живот! — тя наистина ми е жена, а ти нали знаеш какви са жените ни!
Сюлейман-ибн-Дауд се усмихна в брадата си и рече:
— Зная, малки братко.
— Те трябва да се държат изкъсо — продължи мъжката Пеперудка. — А моята ми прави скандали цяла сутрин. Казах й тази лъжа, за да я посплаша.
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— Дано успееш! Върни се при жена си — искам да чуя какво ще й разправиш за нашия разговор.
И мъжката Пеперудка отлетя при жена си, която трепереше цялата, скрита зад един лист.
— Той те чу! — каза тя. — Сюлейман-ибн-Дауд те чу, когато каза за двореца му!
— Че какво, като ме е чул? — каза мъжката Пеперудка. — Аз затова го казах, за да ме чуе!
— И какво ти каза той, а? Какво ти каза?
— Какво ще каже! — каза мъжката Пеперудка, като си вееше важно с крилцата. — Замоли ме да не тропам с крак и аз му обещах, че няма. Този дворец сигурно му е излязъл скъп, пък и портокалите в градините тъкмо сега зреят.
— Лелеее! — каза женската Пеперудка и съвсем притихна.
А Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя до сълзи от безсрамната лъжа на мъжката Пеперудка.
Тогава Свръхпрекрасната Балкида се изправи зад дървото, сред червените кринове, и се усмихна, защото беше чула целия разговор. Тя си мислеше: „Ако наистина съм мъдра, сега ще успея да спася своя Господар от мъките, на които го подлагат тези свадливи Царици!“ — и тя протегна пръст и тихичко прошепна:
— Хвърката женичке, ела тук!
Женската Пеперудка литна и кацна, разтреперана от страх, върху тънкия пръст на Балкида. А Балкида склони красиво лице към нея и тихо й рече:
— Хвърката женичке, нима ти вярваш на това, което твоят мъж току-що ти каза?
Женската Пеперудка погледна към Балкида и като видя. че очите на Свръхпрекрасната царица блестяха весело като дълбоки езера в звездна нощ, събра смелост, слепи крилца и каза:
— О, Царице — да ти дари небето вечна хубост! — Нима не знаеш какви са мъжете ни?
И Балкида, премъдрата Савска царица, прикри с пръсти устни, за да не издаде усмивката си, и рече:
— Зная, малка сестро.
— Те избухват от нищо — продължи женската Пеперудка, като си вееше бързо-бързо с крилцата. — Но ние трябва да им угаждаме, о, Царице. Те и сами не са убедени в половината от това, което казват. Щом на мъжа ми му прави удоволствие да вярва, че аз вярвам, че като тропне с крак, може да направи да изчезне Сюлейман-ибн-Даудовият дворец, защо да му възразявам? Утре той сам ще го забрави.
— Малка сестро, напълно си права — рече Балкида. — Но следващия път, като почне пак да се хвали, ти се хвани за думата му! Поискай му да тропне наистина, и ще видиш какво ще се получи! Ние с теб познаваме мъжете, нали? Той ще бъде ужасно по-срамен.
И женската Пеперудка отлетя при мъжа си и само след пет минути те се скараха по-страшно от всякога.
— Спомни си — каза мъжката Пеперудка, — спомни си какво мога да направя само ако река да тропна с крак!
— Нищо не можеш да направиш! — каза женската. — Мислиш, че ти вярвам? Тропни де! Много съм любопитна да видя какво ще стане!
— Обещах на Сюлейман-ибн-Дауд, че няма да тропам — каза мъжката. — Не мога да престъпя думата си.
— Можеш спокойно — каза женската, — защото колкото и да тропаш, не можеш мръдна стръкче трева. Хайде де! Тропни, да те видим! Тропни де! Тропни!
Сюлейман-ибн-Дауд чу този разговор и се засмя, както не беше се смял през целия си живот. Той съвсем забрави за своите Царици, за Звера, който беше излязъл от морето, за смирението и самохвалството. Той просто се смееше от радост и Балкида — от другата страна на камфоровото дърво — се усмихна, защото възлюбеният й мъж беше тъй радостен.
А мъжката Пеперудка, разгорещена и задъхана, дохвърча под сянката на камфоровото дърво и каза на Сюлейман:
— Тя ме кара да тропна! Иска да види какво ще стане! О, Сюлейман-ибн-Дауд, ти знаеш, че нищо не мога да направя, и тя вече няма да вярва на нито една моя дума и ще ми се подиграва до края на дните ми!
— Няма да ти се подиграва, малки братко — каза Сюлейман-ибн-Дауд. И той врътна пръстена си — заради малката мъжка Пеперудка, а не за да се хвали с могъще¬ството си и — гледай чудо! — четири огромни Джина изскочиха изпод земята!
— Роби мои — каза Сюлейман-ибн-Дауд, — щом този мой приятел, който е кацнал на пръста ми, тропне с левия си преден крак, направете целият ми дворец с всичките му градини да изчезне в миг с гръм и трясък! А като тропне втори път, ще го върнете плавно и внимателно на мястото му. — И после каза на мъжката Пеперудка:
— Сега. малки братко, върни се при жена си и тропай без страх!
И мъжката Пеперудка хвръкна към жена си, която продължаваше да вика:
— Тропни де! Хайде! Какво чакаш? Тропни да те видим!
И Балкида видя как четирите огромни Джина застанаха на четирите ъгли на градините, сред които се издигаше златният дворец: и тихо плесна с длани и си каза: „Най-сетне Сюлейман-ибн-Дауд ще стори заради една Пеперудка това, което отдавна трябваше да стори заради себе си; и свадливите Царици ще се изплашат!“
И мъжката Пеперудка тропна с краче. И Джиновете подхвърлиха двореца и градините му на хиляди километри високо в небето. И гръм разтърси земята и въздухът наоколо стана черен като мастило. Женската Пеперудка пърхаше в мрака. пискайки:
— Няма вече да се карам! Прости ми, че ти досаждах! Само върни градините обратно, и вече няма никога да ти противореча!
Мъжката Пеперудка беше уплашена не по-малко от женската и Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя така силно, че едва след няколко минути събра дъх да й прошепне:
— Тропни още веднъж, малки братко! Върни ми двореца, о, всемогъщи магьоснико!
— Да, върни му двореца! — молеше се женската Пеперудка, като продължаваше да пърха в мрака, сякаш беше от нощните пеперуди. — Върни му двореца, моля ти се. и недей да правиш такива ужасни неща! Няма вече да те ядосвам!
— Сега, драга моя — каза Мъжът й, като се стараеше да си придаде храбър вид, — ти видя докъде водят твоите постоянни натяквания. Разбира се, на мен ми е все едно дали да го върна, или не — това не ми е за пръв път! — но за да не ми хленчиш, пък и заради Сюлейман-ибн-Дауд — от мен да мине, ще направя да бъде всичко по старому.
И той тропна още веднъж и в същия миг Джиновете спуснаха плавно, без никакво друсане, двореца и градините му на земята. Слънцето заигра по тъмнозелените листа на портокаловите дръвчета, водоскоците пръснаха хиляди капчици сред розовите египетски лилии, птиците зачуруликаха отново. А женската Пеперудка се беше сгушила с полегнали на една страна крилца под камфоровото дърво и потръпваше, и хълцаше:
— Няма вече! Няма вече!
Сюлейман-ибн-Дауд се смееше така, че не можеше да промълви дума. Без сила от смях, той се облегна назад и като помаха с показалец към мъжката Пеперудка, най-сетне успя да каже:
— О, Велики вълшебнико, какъв смисъл има да ми връщаш двореца, щом убиваш самия мен от смях?
И тогава откъм двореца се раздаде страшен шум и вик и от него с вой и крясък заизскачаха на вълни всичките деветстотин деветдесет и девет Царици, които викаха рожбите си. Те тичаха надолу по широкото мраморно стълбище в редици от по сто на всяко стъпало и тогава премъдрата Балкида пристъпи царствено към тях и каза:
— Какво ви е смутило, Царици?
Те се спряха по средата на стълбището, в редици от по сто на всяко стъпало, и започнаха да викат:
— Какво ни е смутило ли? Ние си живеехме, както винаги, мирно и тихо, в нашия златен дворец, а той изведнъж взе, че се вдигна някъде въд въздуха сред грозен мрак и трясък и разни Джинове и Африти, които сноват насам-натам! Това ни е смутило, о, Първа царице! И ние сме още крайно смутени от това смущение, което ни хвърли в такъв смут, от какъвто досега не сме бивали смущавани!
Тогава Свръхпрекрасната Балкида, любимата жена на Сюлейман-ибн-Дауд, Сав-ската царица, Владетелката на златоносните южни реки и на царствата от пустинята Син до стените на Зимбабве — Балкида, която беше мъдра почти колкото самия Сюлейман-ибн-Дауд, рече:
— Не се платете, о, Царици! Една мъжка Пеперудка се оплака от жена си, че тя постоянно й досаждала с кавги; и нашият Господар пожела да даде на тази свадлива женска Пеперудка един урок по кротост и учтивост, тъй като тези две качества се
смятали за първи женски добродетели в царството на Пеперудите.
И тогава излезе напред една Царица от Египет, дъщеря на Фараон, и каза:
— Не е възможно нашият дворец да е бил изскубнат като корен праз заради някаква си мушица. Не! Навярно нашият Сюлейман-ибн-Дауд се е поминал и затова земята се смрачи и разтресе!
Тогава Балкида, без да погледне дръзката Царица, й направи знак с пръст да я последва и каза на всички останали:
— Елате и се уверете!
И те слязоха по мраморните стъпала, все в редици от по сто, и видяха, седнал под камфоровото дърво, Сюлейман-ибн-Дауд, все още отмалял от смях, да се полюшва напред-назад в креслото си с по една малка Пеперудка на всяка длан. И го чуха да казва:
— О, женичке на моя хвъркат брат, след това, което видя, помни — да угаждаш във всичко на съпруга си, за да не би пак да рече да тропне с крак! Защото той явно е велик магьосник и вълшебник, щом може да вдига и спуска двореца на самия Сюлейман-ибн-
Дауд! Да. А сега летете си в мир, малки мои!
И той ги целуна по крилцата и те хвръкнаха.
Тогава всички Царици освен Балкида — Свръхпрекрасната и сияйна Балкида, — която усмихната стоеше настрани, паднаха по лице, понеже си бяха помислили: „Щом такива неща стават, защото една Пеперудка била ядосала мъжа си, кой знае какво може да се случи с нас, които от толкоз време ядосваме своя Цар с непрекъснати крясъци и свади!“
И те забулиха е була лицата си и затулиха с ръце устата си и на пръсти, тихо-тихо като мишки, се прибраха в двореца.
И тогава Балкида, Свръхпрекрасната и Великолепната Балкида, навлезе сред червените кринове в сянката на камфоровото дърво, сложи ръка върху рамото на Сюлейман-ибн-Дауд и рече:
— О, Господарю мой и Съкровище на моята душа, радвай се, защото ние дадохме на Цариците от Египет, Месопотамия, Абисиния, Персия. Индия и Китай един урок, който те няма да забравят.
И Сюлейман-ибн-Дауд, без да откъсва поглед от двете Пеперудки, които танцуваха в снопа от. слънчеви лъчи, рече:
– О, Господарко моя и Елмаз на моето щастие, по какъв начин стана това? Откак съм в градината, аз само се пошегувах с една Пеперудка.
И той разказа на Балкида какво беше правил.
А Балкида, нежната и ласкава Балкида, рече:
— О. Господарю и Владетелю на моите часове, аз бях скрита зад камфоровото дърво и видях всичко. Аз получих женската Пеперудка да поиска от Жалкия си мъж да тропне с крак. защото си помислих, че за шега моят Господар може би те направи
някоя голяма Магия и че Цариците могат да я видят и да се постреснат от нея.
И тя му разправи какво бяха казали, видели и помислили Цариците. Тогава Сюлейман-ибн-Дауд се вдигна от своето кресло под камфоровото първо и вьзрадван, протегна ръце към нея и рече:
— О, Господарко моя и Хранителко на моите дни, знай. че ако бях направил Магия срещу Цариците си от гняв или за да се похваля пред тях. както когато поканих на обяд всичките животни, аз непременно щях да остана посрамен. Но благодарение на твоята мъдрост Магията, която направих на шега заради една малка Пеперудка, ме освободи от досажданията на досадните ми жени, които, ей богу, много ми досаждаха! Кажи ми, о, Господарко моя и Слънце на моето слънце, къде е тайната на мъдрата ти постъпка?
И Царица Балкида — прекрасна и стройна — погледна в очите своя съпруг Сюлейман-ибн-Дауд, извъртя — леко като Пеперудка — глава към него и рече:
— Тайната ми е в две неща, о, Господарю мой: първото е това, че те обичам; а второто — че добре познавам жените.
И двамата си влязоха в двореца и живяха щастливо до края на дните си.
А Балкида постъпи умно — какво ще кажеш, о, мое Безценно съкровище?
* * *
Соломон беше пръв сред царете, живели до нашия век, но говореше той с пеперудката като човек с човек.
И Балкида беше първа царица на всичките времена, но говореше тя с пеперудката като жена с жена.
Те затуй бяха първи над всички разбираш ли, мое дете — защото и с пеперудките като с равни говореха те.

Сега слушай, чувай и внимавай, о, мое Безценно съкровище, защото това беше, стана и се случи в онова далечно време, когато питомните животни бяха още диви. И Кучето беше диво, и Конят беше див, и Кравата беше дива, и Овцата беше дива, и Свинята беше дива — всички бяха съвсем диви и си ходеха и бродеха из Дълбоките диви дебри, където им очи видеха. Но най-диво от всички диви животни беше Котката. Тя ходеше-бродеше, където си ще, и където да идеше, й беше добре.
Разбира се, Човекът също беше див. Той беше ужасно див и навярно не би почнал да се опитомява, ако не беше срещнал Жената. Тя именно му каза, че този див негов начин на живот не й харесва, и веднага се запретна на работа: намери една удобна и суха пещера, в която се спеше много по-приятно, отколкото върху купчина мокра шума; посипа пода й с чист пясък; накладе чудесен огън от дърва в дъното й; закачи на отвора й една изсушена кожа от див кон с опашката надолу и каза:
— От днес нататък сме Мъж и Жена и имаме свой дом и домакинство. Изтривай
си краката, когато влизаш, мили!
Тази първа вечер, о, мое Безценно съкровище, те ядоха дива овца, печена на горещи камъни и подправена с див чесън и див пипер; после дива патица, пълнена с див ориз и с див кимион, и с див магданоз; след това джолан от див вол; и накрая диви череши и диви портокали. Като се нахрани, Мъжът си легна край огъня и веднага заспа, но Жената остана будна. Тя си разпусна косите, взе една голяма плоска кост — това беше Ьвнешка плешка, — вгледа се в чудните знаци по нея, хвърли съчки в огъня и запя. Това беше Първата песен-магия на света.
А далече сред Дълбоките диви дебри всички диви животни се скупчиха на едно място, откъдето се виждаше светлинката на огъня, и почнаха да се чудят какво ли ще е това.
И Дивият кон тропна с дивото си копито и каза:
— О, мои приятели и мои неприятели, не ще е за добро тази голяма светлина, която Мъжът и Жената са направили в Голямата пещера!
Но Дивото куче вдигна дивата си муцуна, подуши миризмата на печено овнешко и каза:
— Аз пък мисля, че ще е за добро. Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа. Хайде, Котано, тръгвай с мен!
— Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Няма да дойда с теб.
— Тогава отсега нататък не съм ти приятел! — каза Дивото куче и се затича към Пещерата. Но когато то се отдалечи, Котката си каза: „Където да ида, ми е все добре. Защо пък да не ида да видя и да си дойда, когато си ща?" — И тя тръгна след Дивото куче леко, меко и безшумно и се скри съвсем до Пещерата, на едно място, откъдето можеше да чува всичко.
А щом стигна до входа на Пещерата, Дивото куче повдигна с муцуна изсушената конска кожа и шумно подуши приятната миризма на печено овнешко. Жената го чу, засмя се и каза:
— Ей го първото! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?
Дивото куче каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, какво мирише тъй приятно сред Дивите дебри?
Тогава Жената взе от земята един печен овнешки кокал, хвърли го на Дивото куче и каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, вкуси и опитай!
Дивото куче схруска кокала и той беше по-вкусен от всичко, което беше вкусвало дотогава. И то каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, дай ми още малко!
А Жената каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, помагай на моя Мъж, когато излиза на лов през деня, и пази Пещерата ни нощем, и аз ще ти давам печени кокали колкото искаш.
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
А Дивото куче пропълзя в Пещерата, сложи глава в скута на Жената и каза:
— О, Приятелко моя и Жено на приятеля ми, ще помагам на твоя Мъж, когато излиза на лов през деня, и ще пазя Пещерата ви през нощта.
— Фу! — каза си Котката. — Това Куче е ужасно глупаво!
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А на сутринта, когато се събуди, Мъжът каза:
— Какво дири тук Дивото куче?
И Жената каза:
— То вече не се казва „Диво куче", а „Първи приятел", защото ще ни бъде приятел, дорде свят светува. Вземи го със себе си, като тръгнеш на лов!
На следната вечер Жената донесе от лъката няколко зелени наръча сочна трева и когато ги сложи да се сушат край огъня, от тях замириса на прясно сено; и тя взе ре¬мъци от конска кожа, седна на входа на Пещерата и първо изплете един оглавник, а после се вгледа в плоската овнешка плешка и зап,я. И това беше втората Песен-магия на света.
Далече сред Дълбоките диви дебри Дивите животни се питаха какво ли се беше случило с Дивото куче. И накрая Дивият кон тропна с копито и каза:
— Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа защо Дивото куче не се е върнало. Хайде. Котано, тръгвай с мен!
— Няу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е добре. Няма да дойда с теб.
Но когато Дивият кон се запъти към Пещерата, тя тръгна след него леко, меко и безшумно и пак се сгуши на онова местенце, откъдето се чуваше всичко.
А когато чу Дивия кон да тропа и да се препъва в дългата си грива, Жената се засмя:
— Ей го и втория! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш? И Дивият кон каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде е Дивото куче? Жената се засмя, вдигна от земята плоската плешка, вгледа се в нея и каза:
— О, Диво, дошло от Дивите дебри, ти не си дошло заради Дивото куче, а заради сухото сенце.
И Дивият кон — като тропаше и застъпваше гривата си — каза:
— Истина е. Дай ми да си хрупна от него А Жената каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, наведи си дивата глава и носи отсега нататък това, което ще ти сложа; и тогава ще имаш сухо сено три пъти на ден!
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
Л Дивият кон наведе дивата си глава и Жената му нахлузи оглавника от ремъци и Дивият кон дъхна в краката й и каза:
— О, Господарко моя и Жено на господаря ми, ще ви служа честно заради това чудесно сенце.
— Фу! — каза си Котката. — Този Кон е ужасно глупав!
И тя се върна в Дълбоките ливи дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов, Мъжът каза:
— Какво дири тук Дивият кон?
И Жената каза:
— Той вече не се казва „Див кон", а „Верен слуга", защото ще ни пренася от място на място, дорде свят светува. Качи се на гърба му, като тръгнеш на лов!
На другия ден — като си държеше вирната дивата глава, за да не й се закачват дивите рога о клоните на дивите дървета — пое към Пещерата Дивата крава; и Котката тръгна след нея и се скри както предишните пъти; и всичко се случи, както с Кучето и с Коня; и Котката си каза същите думи и когато чу как Дивата крава обеща да дава на Жената своето мляко в замяна на чудесното сенце, тя пак се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. И пак не каза никому ни дума. И когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов и запитаха за Кравата същото, както преди, Жената каза:
— Тя вече не се казва „Дива крава", а „Добра хранителка", защото ще ни дава топло бяло мляко, дорде свят светува; и аз ще се грижа за нея, докато ти и Първият приятел, и Верният слуга ходите на лов.
На другия ден Котката почака, повъртя се да види дали някое друго Диво животно няма да тръгне към Пещерата, но всички си стояха в Дълбоките диви дебри; и тя се попита защо пък да не й се доще да походи и поброди сама около Пещерата. Като стигна до нея, видя, че Жената доеше Кравата, съзря огъня в дъното на Пещерата и подуши мириса на топлото бяло мляко.
И тогава тя каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде отиде Кравата?
А пък Кравата беше там. И Жената се засмя и каза:
— 0, Диво, дошло от Дивите дебри, поемай си обратно към тях! Вече съм си заплела косите и скрила магическата плешка. Не ни трябват други приятели и слуги.
А Котката каза:
— Аз не съм приятел и не съм слуга. Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще; а сега ми се ще да вляза във вашата Пещера.
А Жената каза:
— Тогава защо не дойде с Първия приятел още на първата нощ? Като чу това, Котката се ядоса и каза:
— Сигурно Дивото куче ти е надрънкало глупости за мен! А Жената й каза през смях:
— Разбрах, че си Котката, която ходи и броди, където си ще. и където да иде й е много добре. Сама казваш, че не си нито приятел, нито слуга. Тогава нека ти е добре другаде!
Тогава Котката се престори на обидена и каза:
— Нима няма да ме пускаш никога да влизам в Пещерата ви; или да се погрея на огъня; или да си близна от топлото бяло млечице? Вярно е, че аз съм само една бедна Котка, но ти си такава умница, такава хубавица, нима е възможно да бъдеш тъй
жестока към мен?
Като чу тези думи, Жената каза:
— Знаех, че съм умна, но никой не ми е казвал, че съм хубава. За награда да сключим договор: ако и аз кажа една добра дума за теб, ще можеш да влизаш в Пещерата, когато си щеш.
— А ако кажеш две думи? — каза Котката.
— Това едва ли ще се случи — каза Жената. — Но ако кажа две добри думи за теб, ще можеш и да се грееш на огъня.
— А ако кажеш три? — каза Котката.
— Това няма да го бъде никога — каза Жената. — Но ако кажа три добри думи за теб, ще имаш и три пъти на ден топло бяло млекце, дорде свят светува.
И тогава Котката изви гръб и каза:
— Нека помнят Завесата на входа на Пещерата и Огъня в дъното й, и Гърнето с мляко край него, какво е казала моята Неприятелка и Жената на неприятеля ми!
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха.
Вечерта, когато Мъжът и Конят, и Кучето се върнаха от лов, Жената не им каза за договора, който беше сключила с Котката, защото я беше страх, че те няма да го одобрят. А Котката отиде далече-далече в Дълбоките диви дебри и се кри там, додето Жената съвсем забрави за нея. Само малкият Прилеп, който висеше с главата надолу от тавана на Пещерата, знаеше къде се крие тя и всяка нощ прелиташе до нея и й носеше новини от Пещерата.
Една нощ той каза:
— В Пещерата се появи Детенце. То е новичко, мъничко, розовичко и дебеличко и Жената много го обича.
— А какво обича Детенцето? — каза Котката.
— То обича нещата, които са пухкави и гъделичкат — каза Прилепът. — Обича да заспива с нещо топличко в ръце. И обича, когато си играят с него.
— Тогава моят час е дошъл — каза Котката.
И на следната нощ тя напусна Дълбоките диви дебри, скри се близо до Пещерата и зачака да се съмне. На сутринта Мъжът, Кучето и Конят отидоха на лов и Жената остана сама с Детенцето. Тя имаше да готви, а то плачеше и й пречеше на работата. Тя го изнесе навън и му даде шепа камъчета да си играе, но то продължи да плаче.
Тогава Котката протегна лапка и с меките й възглавнички погали Детенцето по бузата. И Детенцето загука. Котката се потърка о дебеличките му коленца и по-гъделичка брадичката му с опашката си. И Детенцето се засмя с глас. И Жената го чу от Пещерата и се усмихна.
Тогава малкият Прилеп, който беше увиснал с главата надолу при входа на Пещерата, каза:
— О, хазайко моя и Жено на моя хазаин, и Майко на сина на хазаина ми, едно Диво е дошло от Дивите Дебри и да знаеш как чудесно играе с Детенцето ти.
— Благословено да е това Диво, което и да е! — каза Жената, като изправяше
уморения си гръб. — Защото имах работа тази сутрин и то ми направи услуга.
И в същия миг и секунда, о, мое Безценно съкровище, Завесата от изсушена конска кожа, кслто закриваше входа на Пещерата, се свлече на земята — фшшшшшт! — за-щото помнеше за договора между Жената и Котката; и когато Жената отиде да я за¬качи — гледай чудо! — Котката вече се разхождаше преспокойно из Пещерата,
— Здравей! — каза тя. — Ти каза една добра дума за мен и аз мога да влизам в Пещерата, когато си искам. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
Жената се ядоса, но стисна устни и седна на чекръка да преде. Но Детенцето пак заплака, защото Котката го беше изоставила; и Жената не знаеше как да го усмири — то се дърпаше и риташе, и цяло посиня от плач.
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — откъсни от конеца, който предеш, завържи с него глиненото пръстенче от вретеното си, пов^ачи го малко по пода, и аз ще ти покажа една Магия, от която Детенцето ти ще се засмее така силно, както сега плаче!
— Ще го сторя — каза Жената, — защото ми дойде до гуша да го слушам. Но няма да ти благодаря, да си знаеш!
Тя измъкна от вретеното пръстенчето му, върза го с конец и го повлече по пода на Пещерата; и Котката скочи подире му и започна да си играе с него, като го буташе насам-натам с лапи,и го затискаше, и се премяташе презглава, и си го прехвърляше над гърба, и го търкаляше между задните си крака, и го закачаше с нокти, и се преструваше, че го е изпуснала, и отново скачаше отгоре му; и накрая Детенцето се раз¬смя така силно, както преди беше плакало, и полази след Котката и лудя с нея из Пещерата, докато се умори и легна да спи, без да я изпуска от ръцете си.
— А сега — каза Котката — ще изпея на Детенцето ти една приспивна песен, каквато още не е чувало.
И тя замърка ту тихо — ту силно, ту силно — ту тихо, докато Детенцето заспа. Жената се усмихна, като ги гледаше, прегърнати край огъня, и каза:
— Добре го направи. Хитруша си, Котано!
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище, димът на Огъня се спусна на гъсти кълба от тавана на Пещерата — буххх! — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато се разсея — гледай чудо! — Котката се беше раз¬положила преспокойно до огъня.
— Здравей! — каза тя. — Ти каза втора добра дума за мен и аз отсега мога да се грея на огъня, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
Жената много се ядоса и разпусна косите си, хвърли съчки в огъня, взе плоската плешка и започна да прави една Магия, за да се предпази да не каже трета добра дума за Котката. Но тази Магия беше Мълчалива магия и вътре стана тъй тихо, че едно мишле излезе от дупката си и пресече Пещерата.
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — дали това мишле спада към твоята Магия?
— Ай! Ой! Не, не! — извика Жената и изпусна плешката, скочи върху пънчето и прибра нагоре косите си, за да не полази мишлето по тях.
— Щом не спада към Магията ти — каза Котката, — нали няма да ми навреди, ако го изям?
Няма! Няма! — каза Жената, като сплиташе косите си. — Изяш го веднага и ще ти бъда завинаги благодарна!
Котката скочи и сграбчи мишлето; и Жената каза:
— Много ти благодаря! Дори и Първия приятел не лови тъй майсторски мишки.
Наистина много те бива, Котано!
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище — ффффт! — гърнето с млякото край огъня се разпука през средата – защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато Жената скочи от пънчето на земята — гледай чудо! — Котката вече лочеше преспокойно топло бяло млекце от едно от счупените парчета.
— Здравей! — каза тя. — Ти каза третата добра дума за мен и аз отсега ще мога да лоча топло бяло млекце по три пъти на ден, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на морето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
Тогава Жената се засмя, сложи пред Котката паничка с топло бяло мляко и каза:
— О, Котко, ти си наистина много хитра, но помни, че Мъжът и Кучето не са сключвали договор с теб и не зная какво ще направят, като се върнат.
— Няма значение — каза Котката. — Аз да си имам местенце в Пещерата до огъня и млекце три пъти на ден, пък Мъжът и Кучето да правят каквото си щат!
И вечерта, когато Мъжът и Кучето се върнаха в Пещерата, Жената им разправи за договора си с Котката, а докато тя разправяше, Котката си седеше край огъня и се усмихваше. Тогава Мъжът каза:
– Да, но тя не е сключвала договор с мен и с всичките истински Мъже след мен!
И той събу двете си обувки от волска кожа, сложи до тях каменната си брадвичка и станаха три неща (до тях сложи една цепеница и едно друго малко секирче), така че станаха пет неща, и като ги нареди и петте в редица, каза:
— А сега ще сключваме нашия Мъжки договор. Ако ти, Котко, не ловиш мишки, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз, щом те видя, ще хвърлям по теб тези пет неща. И тъй ще правят всички истински Мъже след мен!
И като чу това, Жената си каза:
— Тази Котка е хитра, но моят Мъж е по-хитър от нея!
А Котката преброи наредените неща (бяха пет и доста ръбести) и каза:
— Добре, ще ловя мишки, когато съм в Пещерата. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди където си ще, и където да иде, й е много добре!
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Мъжът. — Да не беше казала това по¬следното, щях да оставя тези пет неща на мира, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще хвърлям по теб обувките си и каменната си брадвичка (значи три неща на брой). И тъй ще правят всички истински Мъже след мен.
Тогава Кучето каза:
— Чакай малко! Ти не си сключвала договор с мен и с всички истински Кучета cлед мен!
И то показа зъбите си и продължи:
— Ако ти, Котано, не занимаваш Детенцето, когато си в Пещерата ни, всеки ден,
дорде свят светува, аз ще те гоня, докато те стигна, а щом те стигна, ще те хапя. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
И като чу това, Жената си каза:
— Тази Котка е хитра, но Кучето е по-хитро от нея!
А Котката преброи зъбите на Кучето (бяха много и доста остри) и каза:
— Добре, ще занимавам Детенцето, когато съм в Пещерата, стига то да не ми дърпа прекалено силно опашката. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Кучето. — Да не беше казала това по¬следното, нямаше да използувам зъбите си, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще те карам да се катериш по дърветата. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
И тогава Мъжът — без да губи време — хвърли двете си обувки и каменната си брадвичка по Котката и Котката хукна навън от Пещерата, и Кучето я погна и я накара да се изкатери на най-високото дърво.
И от този ден, о, мое Безценно съкровище, от всички Мъже поне трима — ако са истински мъже, — щом зърнат Котката, хвърлят по нея каквото им е подръка; и всички Кучета я гонят, дордето я накарат да драска но стъблата на дърветата. Но и Котката си знае правата по договора. Тя лови мишки и занимава дечицата, когато си е в къщи, стига да не й дърпат прекалено силно опашката; но щом свърши работата си или открадне някой миг и особено когато се стъмни и Луната изгрее, тя си остава пак старата дива Котка, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. И тогава тя се измъква тихо-тихо от къщи и поема към Дълбоките диви дебри или пък към Високите сиви покриви, като маха своята дива опашка и скита, дето зелените й очи видят.
* * *
Писа край огъня мърка добра,
но само на вид е такава;
тя прави цял цирк със една макара,
но щом й омръзне, престава.
А Бинки ме лиже със радостен лай,
ушите си дълги разклатил;
той за мене готов е да играе без край
и затуй ми е Първи Приятел!
Писа във Робинзон играе Петкан, но съгласна е само, додето поставя й лапките под водния кран (за да прави следи край морето); после фуфка и драска, и аз неведнъж от нейните нокти съм патил. А Бинки под крана търпи като мъж и затуй ми е Първи Приятел!
Писа се търка и гали във знак,
че ужким ме много обича,
но вечер, щом легна, и ето я пак
навънка по стълбите тича;
и ходи по гости във нощния хлад,
дето никой не я е изпратил.
А Бинки си хърка под моя креват
и затуй ми е Първи Приятел!

Преди далечните Минало-свършени времена, о, мое Безценно съкровище, беше Времето на Самото начало. Тогава именно Върховният магьосник направи всичко да бъде готово за животните. Първо приготви Земята; после приготви Морето; и тогава каза на Животните, че могат да излязат и да играят. И животните попитаха:
— О, Върховни магьоснико, на какво да играем? И той им рече:
— Ще ви кажа.
Той взе в шепите си Слона — Големия слон, в който се съдържаха всички слонове за в бъдеще — и му рече:
— Играй на Слон!
И Големият слон започна да играе, както му беше речено. Той взе Бобъра — Големия бобър, в който се съдържаха всички бобри за в бъдеще — и му рече:
— Играй на Бобър!
И Големият бобър започна да играе, както му беше речено. Той взе Кравата — Голямата крава, в която се съдържаха всички крави за в бъдеще — и й рече:
— Играй на Крава!
И Голямата крава започна да играе, както й беше речено. Той взе Костенурката — Голямата костенурка, в която се съдържаха всички ко¬стенурки за в бъдеще — и й рече:
— Играй на Костенурка!
И Голямата костенурка започна да играе, както й беше речено.
И така той взе поред всички животни — зверове, птици и риби — и им рече на какво да играят.
Но към края на деня, когато хората и нещата стават уморени и неспокойни, дойде Човекът (със своята малка Дете-дъщеря? Да, разбира се!) със своята малка Дете-дъщеря, със своето Безценно съкровище на рамене. И Човекът рече:
— О, Върховни магьоснико, на какво играеш с животните?
И Върховният магьосник рече:
— О, Сине Адамов, играя на Самото начало. Но ти си много голям и умен за тази игра.
И Човекът се поклони и рече:
— Да, много съм голям и умен за нея, но ти гледай да сториш тъй, че всички Животни да ме слушат.
Но докато двамата разговаряха, ракът Пау Ама — тъкмо му беше дошъл редът да узнае на какво трябва да играе — се измъкна настрани-настрани и се плъзна в морето като си казваше:
„Аз ще си играя на каквото си желая в дълбоките води и няма да слушам този Син Адамов!"
Никой не го видя освен малката Дете-дъщеря върху рамото на Човека. И играта продължи, докато не остана нито едно Животно, което да не знае на какво трябва да играе. И Върховният магьосник отупа дланите си от лекия прах и тръгна по света да провери как играеха Животните.
Той отиде на Север, о, мое Безценно съкровище, и видя, че Големият слон рине със своите бивни зъби и тъпче с краката си съвсем новата, приготвена за него гола земя.
— Кун? — рече Големият слон, което значеше: „Добре ли е?"
— Пая кун! — рече Върховният магьосник, което значеше: „Много добре". И той дъхна върху камъните и буците земя, които Големият слон беше натрупал, и те станаха високите Хималайски планини, и ти можеш да ги откриеш на картата.
Той отиде на Изток и видя, че Голямата крава пасе в съвсем новото, приготвено за нея поле; тя лизна с езика си наведнъж цяла гора, погълна я и се излегна да я пре¬живя.
— Кун? — рече Голямата крава.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. И той дъхна върху голото, което тя беше опасла, и върху мястото, където беше легнала, и едното стана Голямата индийска пустиня, а другото — пустинята Сахара, и ти можеш да ги откриеш на картата.
Той отиде на Запад и видя, че Големият бобър заприщва с дървета устията на няколко съвсем нови реки, приготвени за него.
— Кун? — рече Големият бобър.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. И той дъхна върху дърветата и върху застоялите води и те "станаха Евърглейдските блата във Флорида, и ти можеш да ги откриеш на картата.
Тогава той отиде на Юг и видя, че Голямата костенурка рови с плавниците си съвсем новия пясък, приготвен за нея, така че скали и песъчинки хвърчаха на всички страни и падаха далече в морето.
— Кун? — рече Голямата костенурка.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. И той дъхна върху скалите и пясъка, които бяха нападали в морето, и те станаха прекрасните Борнео, Целебес, Суматра, Ява и останалите острови от Малайския архипелаг, и ти можеш да ги откриеш на картата. Само че са много, да знаеш.
Скоро след това Върховният магьосник срещна Човека край брега на реката Перак — тя тече в Малакския полуостров — и му рече:
— Сине Адамов, слушат ли те всички Животни?
— Да — рече Човекът.
— Слуша ли те цялата Земя?
— Да — рече пак Човекът.
— Слуша ли те цялото Море?
— Не! — рече Човекът. — Веднъж денем и веднъж нощем Морето навлиза в реката Перак и изтласква водите й в гората и от тях къщата ми е цялата влажна; веднъж денем и веднъж нощем то се връща назад и завлича със себе си речната вода, тъй че лодката ми остава на сухо в калта. Това ли е играта, на която си му казал да играе?
— Не! — рече Върховният магьосник. — Това е друга и лоша игра.
— Ето, гледай! — рече Човекът. И в този миг голямото Море навлезе в устието на реката Перак, като изтласкваше водата й назад, докато тя заля на огромно пространство гъстите гори и наводни къщата на Човека.
— Това е нередно. Пусни лодката си във водата, да открием кой си играе с цялото Море! — рече Върховният магьосник.
Те се качиха в лодката — малката Дете-дъщеря също тръгна с тях. Човекът взе
своя „крие" — един извит нож, с острие, къдраво като пламък, тласна лодката в реката Перак и тримата поеха. Тъкмо тогава Морето почна да отдръпва водата си и течение¬то му изсмука лодката през устието на реката, край Селангор, край Малака, край Сингапур, все по-нататък до остров Бинтан, тъй бързо, сякаш нещо я дърпаше с връв. Тогава Върховният магьосник се изправи в нея и извика:
— Хей, Зверове, Птици и Риби, които взех в шепите си при Самото начало! Аз ви научих да играете всяко играта, която беше за него, и искам да зная: кое от вас си играе с Морето?
Тогава всички Зверове, Птици и Риби се обадиха в един глас:
— Върховни магьоснико, ние играем игрите, които ти ни каза, че трябва — ние и децата ни — да играем! Никое от нас не си играе с Морето!
Тогава Луната изгря — голяма и кръгла — над водите и Върховният магьосник рече на гърбавия старец, който живее на нея и открай време суче връв за въдицата си, с която се надява някой ден да улови Света:
— Хей, Лунни рибарю, ти ли си играеш с Морето?
— Не — рече Рибарят. — Аз си суча връв за въдицата, с която някой ден ще уловя Света; но не си играя с Морето!
И той продължи да суче връвта си.
Но на Луната живее и един Плъх, който, докато Рибарят суче връвта, непрекъснато му я изгризва и Върховният магьосник му рече:
— Хей, Лунни плъхо, ти ли си играеш с Морето?
— Не! — рече Плъхът. — Аз съм много зает да гриза връвта, която Рибарят усуква; нямам време да си играя с Морето!
И той продължи да гризе връвта.
Тогава малката Дете-дъщеря вдигна нагоре своите малки, меки мургави ръчички с чудесни гривнички от раковини по тях и каза:
— О, Върховни магьоснико, когато моят Татко ти заговори в Самото начало и аз бях на рамото му, и ти казваше на Животните кое на каква игра да играе, едно непослушно Животно се скри в Морето, преди да му кажеш неговата игра.
И Върховният магьосник рече:
— Колко мъдри са малките дечица, когато наблюдават внимателно и не говорят много. Как изглеждаше това животно?
И малката Дете-дъщеря каза:
— Беше кръгло и беше плоско; и очите му бяха като израсли на стъбълца; и вървеше настрани, ето така; и беше покрито отгоре със здрава плочка.
И Върховният магьосник рече:
— Колко са мъдри малките дечица, когато казват истината. Сега разбрах къде е отишъл Пау Ама. Подай ми веслото!
Той взе веслото, но нямаше нужда от гребане, защото водата на Морето се носеше неотклонно и равномерно край островите, докато стигнаха до мястото, наречено Пусат Тасек — Сърце на морето, — където се отваря голямата пропаст, водеща до самата сърцевина на Света; в тази пропаст расте Вълшебното дърво „Пау Янги", което ражда чудодейните двойни орехи. Тогава Върховният магьосник потопи ръката си до рамото в дълбоката топла вода и под корените на Вълшебното дърво напипа широкия гръб на рака Пау Ама. А Пау Ама се сгуши при докосването и от това цялото Море се надигна, както се надига водата в кофичката ти, когато си мушнеш ръчичката в нея.
— Аха! — рече Върховният магьосник. — Сега зная кой си е играел с Морето!
И той извика:
И Пау Ама се обади дълбоко там някъде отдолу:
— Тук си живея. Веднъж денем и веднъж нощем излизам да си търся храна.
Веднъж денем и веднъж нощем пак се връщам у дома. Остави ме на мира!
Тогава Върховният магьосник рече:
— Слушай, Пау Ама. Когато излизаш от пещерата си, водите на Морето се втичат в Пусат Тасек и от това бреговете на всички острови остават на сухо и малките рибки измират, а Раджа Моян Кабан, Царят на слоновете, си изцапва краката с кал; когато
пък се връщаш в Пусат Тасек, Морето се надига и от това половината малки островчета остават под водата и къщата на Човека бива залята, а Раджа Абдулах, Царят на крокодилите, се нагълтва със солена вода.
Тогава дълбоко, там нейде отдолу, Пау Ама се засмя и каза:
— Не знаех, че съм можел толкоз много. Отсега нататък ще излизам по седем пъти на денонощие и Морето няма да остава миг спокойно.
И Върховният магьосник рече:
— Не мога да те накарам да играеш на играта, която ти бях определил, Пау Ама, защото ти ми се изплъзна при Самото начало. Но ако не се страхуваш, излез малко вън да си поговорим.
— Не се страхувам! — рече Пау Ама и изплува на морската повърхност под лунната светлина. Нямаше на света друго животно, грамадно като Пау Ама, защото той беше Царят на всички раци, не обикновен Рак, а Рак на раците. Единият ръб на черупката му опираше брега при устието на Саравак, другият — при устието на Паханг! А висок беше колкото дима на три вулкана! Като се надигаше между клоните на Вълшебното дърво, той отбрули случайно един от едрите му плодове близнаци, от които човеците се подмладяват; малката Дете-дъщеря видя чудотворния орех с двойна ядка да се клатушка и подскача във водата край лодката, извади го и почна да чопли зелените му очички със своите малки златни ножички.
— Хайде, Пау Ама! — рече Върховният магьосник. — Направи сега една Магия, да те видим колко много можеш!
Пау Ама завъртя очи, размърда крака, но успя само да развълнува Морето, защото, макар и да беше Цар на раците, все пак си оставаше един Рак и нищо повече. И Върховният магьосник се разсмя:
— Изглежда, че не можеш толкоз много, Пау Ама — рече той. — Дай сега аз да опитам!
И той направи една Магия с лявата си ръка, и то само с кутрето на лявата си ръка, и изведнъж — гледай и се май, о, мое Безценно съкровище! — твърдата синьозеленикавочерна черупка на Пау Ама падна от него, както пада обвивката от кокосовия орех, и Пау Ама остана гол и мек като малките рачета, които ти, о, мое Безценно съкровище, ловиш край морския бряг!
— Видя ли колко много можеш? — рече Върховният магьосник. — Да кажа ли сега на Човека до мен да те насече на късчета със своя „крие"? Да пратя ли сега да повикат Раджа Моян Кабан, Царя на слоновете, да те намушка с дългите си бивни? Или да извикам Раджа Абдулах, Царя на крокодилите, да те захапе със страшните си зъби?
И Пау Ама се примоли:
— Ти ме посрами. Върни ми твърдата черупка и ме пусни да се върна в моя Пусат Тасек и аз ще излизам да си диря храна само веднъж денем и веднъж нощем!
! Но Върховният магьосник рече:
| — Не, Пау Ама, няма да ти върна черупката, защото ти ще пораснеш още и ще станеш по-силен и тогава пак ще се възгордееш, ще забравиш обещанието си и отново ще почнеш да си играеш с Морето. Тогава Пау Ама каза:
— Но как ще живея? Аз съм толкова голям, че мога да се скрия само в Пусат Тасек; ако отида другаде, какъвто съм мек сега, Акулите ще ме изядат; а ако остана в Пусат Тасек, ще умра от глад.
И като каза това, той размърда краката си и заплака.
— Чувай, Пау Ама! — рече тогава Върховният магьосник. — Не мога да те накарам да играеш на играта, която ти бях определил, защото ти ми се изплъзна при Самото начало, но ако поискаш, аз мога да направя от всеки камък, от всяка дупка, от всяко
снопче водорасли във всички морета по един сигурен Пусат Тасек за теб и децата ти до края на Света.
Тогава Пау Ама каза:
— Това е добро, но аз още не съм решил. Виж го, ето го Човека, който те заговори при Самото начало. Ако не беше той, аз нямаше да се уморя от чакане и нямаше да избягам, и всичко това нямаше да се случи. Той какво ще направи за мен?
И Човекът рече:
— Ако поискаш, аз мога да направя една Магия, така че и дълбоката вода, и твърдата земя да станат дом за теб и децата ти и вие да можете да се криете и в морето, и на сушата.
И Пау Ама каза:
— Още не съм решил. Виж го, това е момиченцето, което ме видя, като се измъквах при Самото начало. Ако то беше казало тогава, Върховният магьосник щеше да ме извика обратно и всичко това нямаше да се случи. То какво ще направи за мен?
И малката Дете-дъщеря каза:
— Орехът, който ям, е много вкусен. Ако поискаш, аз мога да направя една Магия и да ти дам тези здрави и остри ножички, тъй че ти и децата ти да можете да си чупите с тях по цял ден кокосови орехи като този, когато излизате на сушата; и да си изравяте
с тях по един Пусат Тасек за всички, когато нямате наблизо камък или дупка; и с тях да се катерите по дърветата, когато поискате.
И Пау Ама каза:
— Все пак още не съм решил, защото, какъвто съм мек, всички тези дарове няма да ми помогнат. Върни ми черупката, о, Върховни магьоснико, и аз ще играя на твоята игра.
И Върховният магьосник рече:
— Добре, ще ти я върна, Пау Ама, за единадесет месеца от годината. Но на дванайсетия месец всяка година тя отново ще омеква, за да те държи смирен, като ти спомня, Пау Ама — на теб и на децата ти, — че аз мога да правя Магии; защото виждам, че инак, когато те направим да живееш и във вода, и на сухо, ти ще се възгордееш, а когато ти дадем тези ножици, за да се катериш по дърветата да си чупиш орехи и да си ровиш дупки с тях, ще останеш лаком и нахален, Пау Ама!
Тогава Пау Ама помисли малко и каза:
— Реших! Приемам даровете!
И тогава Върховният магьосник направи една Магия с дясната си ръка, и то с петте пръста на дясната си ръка, и — гледай и се май, о, мое Безценно съкровище! — из¬веднъж Пау Ама почна бързо-бързо да се смалява, да се смалява, да се смалява, докато накрай се превърна в мъничко зелено раче, което плуваше във водата край ръба на лодката, като пискаше със съвсем тъничко гласче:
— Дай си ми ножичките! Дай си ми ножичките!
И Детето-дъщеря го грабна в малката си мургава шепичка, седна на дъното на лодката и му даде своите ножички. И малкият Пау Ама ги размаха в мъничките си ръчички, защрака с тях и записка:
— Мога да си ям орехи, да си троша черупки, да си ровя дупчици; мога да се катеря по дърветата; мога да си дишам на суша и да си намирам по един Пусат Тасек под всеки камък. Преди не можех толкоз много! Кун? (Добре ли е?)
— Пая кун! — рече Върховният магьосник и със смях го благослови. И Пау Ама пропълзя до ръба на лодката и цопна във водата. И беше тъй мъничък, че би могъл да се скрие в сянката на всеки сух лист на брега и на всяка празна раковинка на морското дъно.
— Правилно ли сторих? — рече Върховният магьосник.
— Да — рече Човекът. — Но сега трябва да се върнем обратно до река Перак, а това е дълъг път за гребане. Ако бяхме изчакали Пау Ама да излезе от Пусат Тасек и да си влезе в него пак, водата щеше да ни върне сама там, откъдето дойдохме. И гребането щеше да бъде по-малко.
— Мързелив си! — рече Върховният магьосник. — Щом е тъй, нека до края на дните си ти и децата ти да искате все „Малко, малко" да работите и от това „Малко! Малко!" да ви излезе името „Малайци"!
И той вдигна пръст към Луната и рече:
— Хей, Рибарю, този Човек иска малко да работи и не му се гребе до дома. Изтегли му лодката със своята въдица!
— Не — рече Човекът, — щом аз ще искам малко работа до края на дните си, нека през всичките ми дни Морето работи за мен по два пъти на ден! Ще падне по-малко гребане.
И Върховният магьосник се разсмя и рече:
— Пая кун! (Много добре!)
И Лунният плъх престана да гризе връвта; и Рибарят спусна своята въдица до Морето и с нея го издърпа цялото край остров Бинтан, край Сингапур, край Малака, край Селангор, дордето лодката префуча обратно през устието на реката Перак.
— Кун? — каза Лунният рибар.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. — И отсега нататък дърпай и отпускай морето по два пъти денем и два пъти нощем, та да има малко-малко гребане за малай¬ските рибари. Но дърпай и отпускай внимателно, че да не направя и на теб една Магия като на Пау Ама!
И тримата продължиха нагоре по река Перак и си легнаха да спят, о, мое Безценно съкровище.
А сега слушай и внимавай!
От този ден до днес Луната винаги дърпа и отпуска Морето и прави това, което ние наричаме приливи и отливи. Понякога Рибарят дръпва малко по-силно — и тогава имаме високи приливи, а друг път съвсем слабо — и тогава имаме ниски приливи. Но обикновено той внимава, защото си спомня какво му е казал Върховният магьосник.
А Пау Ама? Като си играеш край морския бряг, ти можеш да видиш как всички деца на Пау Ама си правят малки Пусат Тасечета под всеки камък и снопче водорасли; можеш да ги видиш как размахват малките си ножички; а в някои части на света те наистина живеят на сушата, катерят се по дърветата и ядат кокосови орехи, както малката Дете-дъщеря им беше обещала. Но веднъж в годината всички Пау Ама хвърлят твърдата си черупка и стават меки — за да си спомнят какво може да им направи Върховният магьосник. И все пак не е хубаво да се убиват и ловят децата на Пау Ама само защото първият Пау Ама е бил горделив и груб преди толкоз много време.
А, щях да забравя! Децата на Пау Ама никак не обичат да бъдат измъквани от техните малки Пусат Тасечета и носени насам-натам в разни стъклени буркани; и за-това те ти щипят пръстчетата със своите ножички, о, мое Безценно съкровище, и така ти се пада!
* * *
Искаш ли да идем двама в къщата на Пау Ама? Ако искаш, от Джакарта ще си купим една карта, но най-точна — не оная без Пенанг и Сурабая, без Бангкок и даже без Черибон и Целебес — точна, за да има в нея и Камбоджа и Гвинея; и тогаз ще вземем влака от Борнео до Малака, ще направим малък тур с параход до Сингапур, ще разгледаме тъдява Филипините и Ява и от капитана стар — мой другар от Макасар — ще измолим да поспре във Молукското море, а щом стигнем вече там, като пресечем Церам, край брега на Саравак ще намерим един знак, който казва: „Пау Ама беше тука, но го няма".
Но за да извършиш това пътешествие, трябва да вземеш един Атлас (това е най-хубавата книжка с картинки на света) и в картата на Югоизточна Азия да потърсиш и намериш всички имена на острови и градове. В стихотворението те са малко разбъркани, но това е, за да се намират по-мъчно и за да може да станат стихчетата. Ако ти не знаеш да четеш, помоли някой друг да ти ги покаже на картата.

Живееше някога в много ранните времена един човек от Неолита, което значи от Каменния век. Той не беше нито от Ютите, нито от Англите, нито от Дравидите, макар че би могъл да принадлежи към някое от тези древни племена; но това за нас няма значение. Той беше просто един Първобитен човек, живееше пещерно в една пещера, ходеше почти гол, не знаеше да чете и да пише и беше напълно щастлив, освен когато усещаше глад. Името му беше Тегумай Бопсулай, което значеше „Мъжът-който-не-прави-прибързана-крачка“; но ние, о, мое Безценно съкровище, ще го наричаме само Тегумай за по-късо. Жена му пък се казваше Тешумай Тевиндро, което значеше „Жената-която-задава-голям-брой-въпроси“; но ние, о, мое Безценно съкровище, за по-късо ще я наричаме само Тешумай. А името на малкото им дете-дъщеря беше Тефимай Металумай, което означаваше „Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа-често“; но аз ще я наричам Тефи. И Тя беше Безценното съкровище на татко си и Безценното съкровище на майка си и затова те я тупаха много по-рядко, отколкото би било полезно за нея. И тъй тримата си живееха щастливо. Веднага щом се научи да ходи, Тефи започна да върви по петите на татко си Тегумай, където и да идеше той, и понякога двамата се връщаха в пещерата чак когато огладняваха; и тогава Тешумай Тевиндро казваше:
— Къде пак сте скитосвали, та сте се омърляли така до ушите? Наистина, о мой, Тегумай, ти не си по-добър от моята Тефи! А сега слушай и внимавай!
Един ден Тегумай Бопсулай се отправи през бобровото блато към реката Вагай, за да убие с копието си някой и друг шаран за обяд; и Тефи тръгна с него. Копието на Тегумай беше дървено, с острие от зъби на акула; беше хубаво копие, но при едно хвърляне се удари силно о каменистото речно дъно и се счупи през средата. Те бяха на много километри от дома си (разбира се, бяха си сложили закуска в една торбичка), а пък Тегумай беше забравил да си вземе запасното копие.
— Добре се наредихме — каза той. — Не съм ударил още ни една риба, а това ще ми вземе половината ден да го поправям!
— Черното ти копие е в къщи, Татко — каза Тефи. — Ще изтичам до Пещерата и ще го взема от Мама.
— Далече е за твоите къси краченца — каза Тегумай. — И освен това можеш да паднеш в бобровото блато и да се удавиш. Не, ще трябва тук да се оправяме някак си.
Той седна, измъкна своята кожена ремонтна торбичка (в нея имаше жили от северен елен, разни ремъчета, бучки от борова смола и парченце пчелен восък) и почна да поправя копието си. Тефи седна до него с крачета във водата, подпряла брадичка, и почна усилено да мисли. После каза:
— А, Татко? Не е ли много гадно, дето ти и аз не знаем да пишем? Ако знаехме, щяхме да напишем да ни пратят другото копие.
— Тефи — каза Тегумай, — колко пъти съм ти повтарял да не говориш на уличен език? „Гадно“ не е хубава дума. А по принцип си права: би било удобно, да можехме да пратим по някого бележка до в къщи.
Докато си говореха така. на реката излезе един Чужд човек, който беше от далечното племе на Теварците и не разбираше нито дума от езика на Тетумайците. Той
застана край брега и се усмихна на Тефи, защото Теварците са изобщо учтиви и защото и той си имаше в къщи едно дете-дъщеря. Тегумай в това време беше измъкнал кълбенце еленови жили от торбичката си и започваше да присяга едно към друго двете парчета на копието.
— Ела насам! — каза Тефи на Чуждия човек. — Знаеш ли къде живее Мама?
Но Чуждият човек каза само: „А?“, защото — както ти казах — беше Теварец.
— Какъв шаран! — каза Тефи и тропна ядосано с краче; но това всъщност се отнасяше до един истински голям шаран, който се беше мярнал в реката тъкмо когато Татко й не можеше да използува копието си.
— Не досаждай на големите! — каза Тегумай, така зает с поправката, че не можеше да се обърне.
— Аз не му досаждам — каза Тефи. — Само искам той да направи каквото му казвам, а пък той не иска да разбере.
— Тогава не досаждай на мен! — каза Тегумай, с уста, пълна с краища на еленови жили, като продължаваше да омотава и затяга двете парчета на копието.
Чуждият човек (той беше истински Теварец) седна на тревата и Тефи му показа какво правеше Татко й. Чуждият човек си помисли: „Това дете е много чудно дете. То ми се мръщи и тропа с краче. Навярно е дете-дъщеря на този Голям вожд, който трябва да е много знаменит, щом не ми обръща никакво внимание.“ И той се усмихна още по-любезно.
— Разбираш ли? — каза Тефи. — Аз искам ти да отидеш при Мама — защото краката ти са по-дълги от моите и защото няма да паднеш в бобровото блато — и да поискаш от нея другото копие на Татко, онова черното, дето виси над огнището!
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) си помисли: „Това дете е много, много чудно дете. То маха с ръчички и ми вика, но аз не разбирам нищо от това, което иска да ми каже. Все пак, ако не направя онова, което иска, страх ме е, че този надменен Вожд този „Мъж-който-обръща-гръб-на-госта-си“, ще се разгневи.“ И той стана, откъсна голямо парче кора от близката бреза и го подаде на Тефи. С това искаше да й каже, че сърцето му е бяло като брезова кора и че не мисли зло никому. Но Тефи го разбра малко иначе.
— А! — каза тя. — Ти искаш маминия адрес? Разбира се, аз не знам да пиша, но мога да рисувам, когато имам нещо остро, за да драскам с него. Дай ми, моля ти се, този зъб от акула, който виси на огърлицата ти!
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) не отговори нищо и затова Тефи посегна с мъничката си ръчичка и дръпна огърлицата от мъниста, семена и зъби на акула, която висеше на врата му.
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) си помисли: „Това дете е много, много чудно дете. Зъбът от акула, който виси на огърлицата ми, е омагьосан и много пъти са ми казвали, че ако някой го пипне без мое разрешение, веднага ще се подуе и дори ще се пукне. Но това дете нито се пукна, нито се поду. А този важен Вожд, този „мъж-който-си-гледа-усърдно-работата“, не ми обръща никакво внимание и не изглежда уплашен от това, че дъщеря му може да се подуе и дори да се пукне. Ще трябва да бъда още по-любезен.“
И той даде на Тефи своя акулов зъб и тя легна по коремче с крачета във въздуха, както някои други дечица лягат на пода в гостната, когато искат да рисуват картинки, и каза:
— Сега ще ти нарисувам всичко съвсем ясно. Можеш да гледаш през рамото ми.
само внимавай да не ме бутнеш. Първо ще нарисувам как Татко лови риба. Не си прилича много, но Мама ще го познае, че е той, защото съм нарисувала копието му счупено. А сега ще нарисувам другото копие, черното, което му трябва. Излезе, като че ли се забожда в гърба на Татко, но то е, защото зъбът се хлъзна и кората е мъничка. Това е копието, което искам ти да донесеш; затова ще нарисувам себе си как ти обяснявам. Косата ми не е такава щръкнала, но тъй по-лесно се рисува. А тука ще те нарисувам тебе. Аз те намирам много красив, но не мога хубаво да рисувам и затова, моля те. да не се обиждаш. Не си обижден. нали?
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) се усмихна. Той си мислеше: „Някъде се готви голяма битка и това необикновено дете, което пипа моя омагьосан зъб от акула, без да се пукне и дори без да се подуе, ми казва да извикам на помощ племето на Великия вожд. Той сто на сто е Велик вожд, иначе досега да ме е забелязал.“
— Ето виж — каза Тефи, като натискаше по кората и от това зъбът скриптеше не твърде приятно, — тук съм нарисувала теб как държиш копието, което трябва на Татко, за да не забравиш да го донесеш. Сега ще ти начертая как да намериш маминия адрес.
Ще вървиш по равното, докато стигнеш две дървета (ето ги), после ще се изкачиш по един хълм (ето го и хълма) и след това ще преминеш едно боброво блато, пълно с бобри. Не ги нарисувах целите, а само до шиите, защото не мога да рисувам бобри; и без това, като минеш, ще им видиш само главите. И внимавай да не паднеш в блатото.
Нашата пещера е веднага след него. Тя не е толкоз висока като хълма, но аз не мога да рисувам нещата мънички. Това е Мама пред нея. Тя е много красива, по-красива от всички други майки, но няма да се сърди, че съм я нарисувала такава грозна. Защото тя се радва, че мога да рисувам. А тук — за да помниш все пак — нарисувах копието, което трябва на Татко. Направила съм го вън от пещерата, макар че то е вътре. Но ти ще покажеш тази рисунка на Мама и тя ще ти го даде. Нарисувала съм я с вдигнати ръце, защото знам, че ще се зарадва, като те види. Нали е хубава рисунката ми? И разбра ли я цялата, или да ти я разкажа пак?
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) погледна рисунката и закима бързо-бързо с глава. Той си мислеше: „Ако не доведа на помощ племето на този Велик вожд, той ще бъде убит от своите врагове, които пълзят към него с копията си от всички страни. Сега разбрах защо Великият вожд се преструва, че не ме забелязва: бои се, че враговете му го следят от храстите и ще видят как ми предава своето съобщение. Затова ми е обърнал гръб и оставя това необикновено дете да ми рисува на картинка неговите затруднения. Ще изтичам да извикам на помощ племето му!“ И без дори да попита Тефи за пътя, той изхвърча като вятър през храстите, с брезовата кора в ръка. А Тефи си седна пак, доволна от стореното.
А това тука е рисунката й.
— Какво направи, Тефи? — каза Тегумай. Той беше завършил поправката на копието си и внимателно го размахваше насам-натам.
— Това е тайна, Татенце. Ще ти кажа само, че навредих нещо — каза Тефи (разбира се, тя искаше да каже „наредих“). — Ако не ме питаш, след малко ще узнаеш сам и много ще се изнинадаш. Само да знаеш колко ще се изнинадаш, Татенце! Обещай ми, че ще се изнинадаш!
— Обещавам ти — каза Тегумай и започна да лови риба.
Чуждият човек (надявам се, ти помниш, че той беше Теварец) пробяга доста километри с рисунката и случайно срещна точно Тешумай Тевиндро, когато тя разговаряше пред входа на Пещерата си с няколко Предисторически госпожи, които беше поканила на малка първобитна закуска. Тефи приличаше много на Тешумай, особено в горната част на лицето и в очите, и затова Чуждият човек — като истински Теварец — се усмихна любезно и й подаде брезовата кора. Той едва дишаше от многото бързане, а краката му бяха изподраскани от къпините; и все пак се стараеше да бъде учтив.
Но щом зърна рисунката, Тешумай изпищя до небето и се хвърли върху Чуждия човек. Другите Предисторически госпожи, сякаш това чакаха, веднага го повалиха на земята и седнаха върху му в редица, една до друга (те бяха шест на брой), докато Тешумай му скубеше косата.
— Всичко е ясно! — плачеше тя. — Този Чужд човек е пробол моя Тегумай с няколко копия и е уплашил бедната ми Тефи, тъй че косите й са се изправили! И това не му стига, ами е донесъл тази ужасна рисунка, за да ми покаже как е извършил злодейство! Вижте! – И тя показа рисунката на шестте Предисторически госпожи,
които търпеливо седяха върху Чуждия човек. — Ето го моя Тегумай със счупена ръка! А това е едно копие, което го е проболо откъм гърба! А този мъж се готви да хвърли копието си върху него! А тук още един се цели в него от една Пещера! А тука цяла шайка от врагове (това бяха всъщност бобрите на Тефи, но те приличаха повече на човеци) — се готвят да го нападнат откъм гърба! Ах, не е ли ужасно?
— Невероятно ужасно! — казаха Предисторическите госпожи и намазаха косата на Чуждия човек с кал (от което той остана много учуден), а след това удариха Ехтящия племенен барабан и събраха всички вождове от племето на Тегумайците, и всеки водеше с него си своите хетмани и негуси, наместници и заместници, без да смятаме разните магьосници, баячи, шамани, жреци, жрици и жиу-жици. И всички те се събраха и решиха, че преди да му отсекат главата, Чуждият човек трябва да ги заведе до реката и да им покаже къде е скрил нещастната Тефи.
Междувременно Чуждият човек (макар и Теварец) беше започнал да се ядосва на Госпожите. Те му бяха намазали косата с кал; бяха го влачили по грапави камъни; бяха сядали (на брой шест) върху него; бяха го пухали и тупали, така че дъх не му беше останал; и макар да не разбираше езика им, той беше почти сигурен, че думите, които му отправяха, не бяха уместни в устата на истински госпожи от елита на Неолита, тоест от Горния обществен слой на Каменния век. Но въпреки това той не каза нищо и когато цялото Тегумайско племе се събра, той го заведе до брега на реката Вагай и там те видяха как Тефи си плетеше венчета от маргаритки, а баша й нанизваше малки шарани с поправеното си копие.
— Бързо се върна — каза Тефи. — Но защо си довел толкоз хора? Татенце, това е моята изнинада. Изнинадан ли си, Татенце?
— Много — каза Тегумай. — Но твоята изнинада ми развали целия риболов за деня. Виж, цялото ни мило, спокойно, тихо, кротко племе е тук, Тефи!
И това беше самата истина. Най-отпред вървяха Тешумай Тевиндро и Предисторическите госпожи, хванали здраво Чуждия човек, чиято коса беше натъпкана с кал (въпреки че беше Теварец). Зад тях крачеха Върховният вожд, Заместник-вождът и Помощник-вождът (въоръжени до горните зъби), после Хетманите, Негусите и Главатарите, водещи съответните отряди с ремъци и кремъци, патрули със зъби от акули и полкове с мазурки и стрели. Следваха обозите с бонзите (и те въоръжени до кът-ниците), а след тях по йерархически ред цялото Племе: като почнеш от най-висшите собственици на четири пещери (по една за всяко годишно време), на частен еленов впряг и на два рибника за сьомга, и стигнеш до простите дебелочелюстни феодали, ползуващи половин меча кожа и спално място на седем метра от общия огън; следвани от техните крепостни, с доживотно право на един индивидуален непрехвърляем вър-ху наследниците остърган кокал. (Хубави възрастни думи. Hали, о, мое Безценно съкровище?) И всичко това скачаше и крещеше и изплаши всяка рибка на двадесет километра нагоре и надолу по реката. Тегумай благодари на всички тях с едно гладко предисторическо приветствие.
Тогава Тешумай Тевиндро изтича напред, прегърна силно своята Тефи и я обсипа с целувки и милувки. Но Върховният вожд на Тегумайското племе сграбчи Тегумай за украсата му от пера и здравата разклати главата му:
— Казвай! Казвай! Казвай! — извика цялото Племе на Тегумайците.
О, божествени сили! — каза Тегумай. — Върховни вожде, остави перата ми на мира! Не може ли човек да си счупи копието за шарани, без целият окръг да му се из-сипе на помощ? Не съм виждал друго Племе така да си тика носа в чуждите работи! И пак не сте донесли татковото черно копие! — каза Тефи. — А какво правите на моя Чужд човек?
Те го бъхтаха на смени от по двама, трима и дори десетина, тъй че очите му се въртяха на всички страни. Той само пъшкаше и сочеше към Тефи.
— Къде са лошите хора, които са ви нападнали с копията си, скъпи мои? — каза Тешумай Тевиндро.
— Никой не ни е нападал — каза Тегумай. — От тази сутрин тук не се е мяркал друг освен този нещастник, когото вие се опитвате да пребиете. Болни ли сте, или не сте здрави, о, хора от Племето на Тегумайците?
— Той ни донесе една ужасна рисунка — каза Върховният вожд — Една рисунка, в която ти се виждаш целият набоден с копия.
— Аз… тя… сигурно това е рисунката, която аз му дадох — каза Тефи, като се чувствуваше малко неловко.
— Тииии? — изрева Племето на Тегумайците в един глас. — Ти ли, „Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа често“? Ти ли?
— Тефенце мило, боя се, че ни чакат неприятности — каза Тегумай и прегърна своето дете-дъщеря, тъй че тя веднага престана да се плаши.
— Казвай! Казвай! Казвай! — извика Върховният вожд на Племето на Тегумайците и подскочи на един крак.
— Аз исках Чуждия човек да донесе копието на Татко и затова го нарисувах — каза Тефи. — Те не са много копия, а само едно; аз го нарисувах три пъти, за да не го забрави. Нямаше място на брезовата кора и затова заприлича, като че ли е ударило Татко. А тези, дето Мама казва, че са лоши хора, са моите бобри. Аз ги нарисувах, за да покажа на Чуждия човек къде да мине през блатото. Направих Мама пред нашата Пещера да се радва, защото Чуждият човек беше много мил, а пък вие сте най-глупавите хора на света! Защо сте му намазали косата с кал? Веднага да му я измиете!
Дълго време никой не продума дума. Всички стояха като занемели, докато най-сетне Върховният вожд прихна да се смее. Тогава се разсмя и Чуждият човек (нали беше Теварец). След това се разсмя и Тегумай, и то така. че падна по гръб на брега. А след него се разсмя шумно и гръмко цялото Племе. Не се разсмяха само Тешумай Тевиндро и Предисторическите госпожи. Всяка от тях беше много любезна към своя съпруг и само му каза: „Идиот!“
Тогава Върховният вожд на Племето на Тегумайците извика, каза и запя:
— О, „Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа-често“, ти си направило велико откритие!
— Аз без да искам! — каза Тефи. — Аз само заради черното татково копие!
— Няма значение! — каза Върховният вожд. — Това е велико откритие и някой ден човеците ще го назоват „Писмо“. Сега засега ние ще си изпращаме само рисунки, а — както сами имахме възможност да се убедим — рисунките понякога се разбират неправилно; но ще дойде време, о, дъще на Тегумайското племе, когато ние ще измислим буквите и ще можем с тях да четем и пишем, тоест да си изпращаме мисли без опасност от недоразумения. Нека Предисторическите госпожи измият косата на Чуждия човек от калта!
— Поне това направете! — каза Тефи. — Защото виждам, че макар да сте донесли всички копия на Племето, точно запасното на Татко ми сте забравили!
Тогава Върховният вожд извика, каза и запя:
— Мила Тефи, следващия път, когато ще ни пишеш писморисунка, по-добре ще е да ни го пращаш по човек, който говори езика ни, за да може да ни обясни какво означава. Аз самият не ти се сърдя, защото съм Върховен вожд, но както виждаш, една грешка обърква живота на Племето и се отразява неблагоприятно върху чужденците. Тогава те приеха в Тегумайското племе Чуждия човек (макар да беше истински Теварец), защото, като човек с добро възпитание, не беше направил голям въпрос от това, че Предисторическите госпожи му бяха намазали косата с кал. Но от този ден до днес (и мисля, че това е все по вина на Тефи) много малко деца обичат да се учат да четат и пишат. Повечето предпочитат да рисуват картинки и да си играят там, дето татковците им работят — точно като Тефи.
* * *
Където струите на Уей край хълма Мероу шумолят, ветрец тревата щом развей, следи личат от древен път.
Тук нашите деди преди посрещали се отдалеч търговци с къдрави бради и странна финикийска реч; и тук са сбирали съвет по древния си обичай и сменяли янтар за мед и пъстри гривни за калай.
Но много, много преди тях из тези същите места звънял е Тефиният смях сред папрати и сред листа.
Тогава в днешен Бродстонбрук
строели бобри язовир
и мечки идели дотук
от главния площад на Шийр.
Навярно Уей (преди Вагай) по-буйна е била тогаз… но и родът на Тегумай май по-красив е бил от нас!

Ето ти, о, мое Безценно съкровище, още една приказка от Миналосвършените времена.
Имаше точно по средата на тези времена един Хоцкав-боцкав Таралеж и той живееше край бреговете на мътната Амазонка, като се хранеше с охлюви и тям по¬добни. И на същите брегове на мътната Амазонка живееше една Бавна-плавна Костенурка, която пък се хранеше с крехки марулки и тъй нататък. И те бяха големи приятели. И дотук всичко е добре, нали?
Да, но през същия този период на Миналосвършените времена имаше и един Пъстър ягуар и той също живееше край бреговете на мътната Амазонка, и то като се хранеше с всичко, което можеше да улови. Не успее да си улови сърничка — ще си хапне маймуна; не хване маймуна — яде жаби и бръмбари; а когато не успяваше да си хване дори жаба или бръмбар, той отиваше при своята Майка ягуарка — шарка до шарка – и тя го учеше как да яде таралежи и костенурки.
— Помни, синко — повтаряше му всеки път тя, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам, — щом уловиш Таралеж, трябва да го пуснеш във водата, за да се разгъне; а щом уловиш Костенурка, трябва да я изчоплиш от черупката й с лапа.
И дотук, мое Безценно съкровище, всичко вървеше отлично.
И ето че през една прекрасна нощ край бреговете на мътната Амазонка Пъстрият ягуар откри Хоцко-боцко и Бавна-плавна, които се бяха сгушили под едно паднало дърво. Те нямаха къде да избягат и затова Хоцко-боцко се сви на кълбо, защото беше Таралеж; а Бавна-плавна си скри главата и краката в черупката, защото беше Костенурка; и дотук още, мое Безценно съкровище, всичко е добре, нали?
— Внимавайте, вие, двете, защото това е много важно! — каза Пъстрият леопард. – Майка ми каза, щом срещна Таралеж, да го пусна във водата, за да се разгъне; а щом срещна Костенурка, да я изчопля от черупката й с лапа. Но кое от вас е Таралеж и кое Костенурка? Кълна се в петната си, не ми е ясно!
— А добре ли си запомнил какво е казала майка ти? — каза Хоцко-боцко. — Сигурен ли си, че ти е казала точно така? Може би тя ти е казала, щом разгънеш Костенурка, да я изчоплиш от водата, а щом срещнеш Таралеж, да го пуснеш върху черупката му?
— Да, добре ли си спомняш какво ти е казала? — каза Бавна-плавна. — Може би ти е казала, щом срещнеш Таралеж, да му пуснеш вода в черупката, а щом изчоплиш Костенурка, да си разгънеш лапата?
— Не беше така! — каза Пъстрият ягуар, но се чувствуваше малко объркан и каза: – Все пак повторете ми го по-ясно, моля!
— Щом пуснеш лапата си във водата, трябва да я разгънеш с Таралеж — каза Хоцко-боцко. — Това е главното, запомни го!
— А пък щом разгънеш Костенурка в лапата си — каза Бавна-плавна, — трябва да изчоплиш водата с черупка. Какво има за разбиране?
— Петната ме засърбяха от вас! — каза Пъстрият ягуар. — И после, никой не ви е искал съвет. Аз питах само кое от вас е Таралеж и кое Костенурка.
— Това няма да ти кажа — каза Хоцко-боцко. — Но ако настояваш, можеш да ме изчоплиш от черупката ми.
— Аха! — каза Пъстрият ягуар. — Сега знам — ти си Костенурка. Мислеше, че няма да те позная, а? Сега ще видиш!
И той я тупна със своята ноктеста цапа-лапа, но Хоцко-боцко се беше свил вече на кълбо и иглите му се забодоха в цапа-лапата на Ягуара. И не стига това, ами от удара Хоцко-боцко излетя в тъмния храсталак, където върви го намери! Пъстрият ягуар засмука лапата си и от това бодлите го забоцкаха още повече. Той дълго време не можеше да говори, а когато заговори, каза:
— Сега разбрах, че онова не е било Костенурка. Само че отде да зная — и той се почеса по тила със здравата си лапа, — отде да зная, че това е Костенурка?
— Костенурка съм, ако щеш, вярвай! — каза Бавна-плавна. — И майка ти е била права. Тя ти е казала да ме изчоплиш с лапа от черупката ми — хайде почвай!
— Но преди малко ти не казваше, че тя ми е казала така! — каза Пъстрият ягуар, като смучеше бодлите от цапа-лапата си, която ужасно го болеше. — Ти казваше, че тя ми била казала съвсем различно нещо!
— Добре, да кажем, че ти казваш, че аз съм била казала, че тя била казала нещо съвсем различно. Е, къде е толкоз разликата? Ако тя е казала това, което ти казваш, че аз съм казала, че тя била казала, все едно, че съм казала това, което тя е казала, че е казала. От друга страна, ако според теб тя е казала да ме изчоплиш от водата с лапата си, а не да ми разгънеш във водата черупката, тогава прави каквото щеш, твоя си работа!
— Но ти ей сега каза, че искаш да те изчопля с лапа от черупката ти! — каза Пъстрият ягуар.
— Ако напрегнеш паметта си, ще си спомниш, че не съм ти казала нищо подобно. Казах само. че майка ти е казала да ме изчоплиш от черупката ми — каза Бавна-плавна.
— А какво ще стане, ако го направя? — каза Пъстрият ягуар, като сумтеше от подозрителност.
— Това не знам, защото досега не са ме изчопляли; но мога да те уверя, че ако искаш да не ме видиш вече, трябва само да ме пуснеш във водата.
— Не ти вярвам — каза Пъстрият ягуар. — Ти преди смеси нещата, които майка ми беше казала, с другите неща. за които питаше дали съм сигурен, че не ми ги е казала, и аз сега не знам къде ми е главата, къде опашката. А сега ми казваш нещо съвсем ясно и от него ми става още по-мътно. Майка ми каза да пусна едно от вас двете във водата и понеже ти много настояваш да те пусна, аз мисля, че ти всъщност не искаш да те пусна. Скачай веднага в мътната Амазонка!
— Добре, но предупреждавам те, че майка ти няма да те похвали. Да не й кажеш после, че не съм ти казала, че… — каза Бавна-плавна.
— Ако кажеш още една дума за това, какво ми била казала майка ми… — започна Ягуарът; но преди да завърши, Бавна-плавна се беше вече гмурнала спокойно в мътната Амазонка.
Тя изплува грамадно разстояние под водата и излезе на суша там, където я чакаше Хоцко-боцко.
— На косъм бяхме! — каза Хоцко-боцко. — Никак не ми харесва този Пъстър ягуар. — Ти какво му каза, че си?
Казах му, че съм истинска Костенурка, както си е, но той не ми повярва и ме накара да скоча в реката, за да види дали наистина съм, и като видя, че съм, много се учуди. Сега търси Майка си, да й се оплаче. Чуваш ли го?
И те чуха как Пъстрият ягуар ревеше сред дърветата и храстите край брега на мътната Амазонка; и чуха как Майка му пристигна.
— Синко, синко! — каза Майка му, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Какво пак си направил, което не е трябвало да правиш?
— Майко, едно животно искаше да го изчопля от черупката му и аз се опитах, а то ми набоцка цапка-лапката със своите бодлиииии! — каза Пъстрият ягуар.
— Синко, синко! — каза Майка му, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — По бодлите в цапка-лапката ти разбирам, че това животно е било Таралеж. Трябваше да го пуснеш във водата.
— Аз пуснах във водата едно друго животно. То казваше, че е Костенурка, но аз не му повярвах, а то беше, и се гмурна във водата и не излезе вече, и аз не съм хапнал нищичко днес и нека да се преселим на друго място! Край тази мътна Амазонка всички животни са по-хитри от мен!
— Синко, синко! — каза Майка ягуарка — шарка до шарка. — като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Слушай и запомни какво ще ти кажа: Таралежът се свива на кълбо и бодлите му стърчат на всички страни. По това ще го познаеш, че е Таралеж.
– Тази Пъстрокожа госпожа съвсем не ми харесва — каза Хоцко-боцко, скрит в сянката на едно широко листо. — Кой я знае какво още знае!
– Костенурката не се свива на кълбо — продължи Майка ягуарка — шарка до шарка, — като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Тя си
скрива главата и краката в черупката. По това ще я познаеш, че е Костенурка.
— Тази Пъстрокожа госпожа и на мен съвсем-съвсем не ми харесва! — каза Бавна-плавна. — Уроците й са така ясни, че дори и Пъстрият ягуар ще ги запомни. Жалко, Хоцко-боцко, че не знаеш да плуваш!
— Ти мисли за себе си! — каза Хоцко-боцко. — Представи си само колко щеше да ти е добре, ако можеше да се свиваш на кълбо! Опасно става! Чувай, чувай го само!
И наистина Пъстрият ягуар седеше край брега на мътната Амазонка, смучеше си бодлите от лапата и повтаряше:
— Не се свива, а се гмурка — значи, че е Костенурка! Свива се. а пък не плава — Таралеж е то тогава!
— Това ще го забрави утре по това време! — каза Хоцко-боцко. — Помогни ми.
Бавна-плавна, да се науча да плувам!
— Чудесно! — каза Бавна-плавна. — Горе главата!
И помогна на Хоцко-боцко да си държи горе главата, когато той скочи в мътната мазонка и почна да се учи да плува.
— От тебе ще стане отличен плувец — каза тя. — Сега, ако ми поразтегнеш задните плочки, аз пък ще упражня малко свиване на кълбо. Може да ми потрябва.
Хоцко-боцко й поразтегна плочките и Костенурката с мъки и усилия успя да се поизвие мъничко.
— Чудесно! — каза й той. — Но засега стига — лицето ти е посивяло. Помогни ми га да усъвършенствувам гръдното плуване, за което казваш, че било тъй лесно.
И Хоцко-боцко продължи да се упражнява, а Бавна-плавна плуваше до него.
— Чудесно! — каза Бавна-плавна. — Още малко и ще плуваш като кит. А сега бъди й добър, отпусни ми задните и предните плочки с по още две дупки. Искам да там това очарователно „гръбно сгъване", за което казваш, че било тъй лесно, ъстрият ягуар ще има да се чуди!
— Чудесно! — каза Хоцко-боцко, още мокър от мътната Амазонка. — Уверявам те, че вече не бих могъл да те отлича от своите роднини! Още две дупки, казваш? Така!
Малко повечко изражение, моля, и недейте пъшка толкоз, че Пъстрият ягуар може да ни чуе! Като свършиш, бих искал да опитам плуването под вода, за което казваш, че било тъй лесно. Пъстрият ягуар ще има да се чуди!
И Хоцко-боцко се гмурна в мътната Амазонка, а Бавна-плавна заплува до него под водата.
— Чудесно! — каза Бавна-плавна. — Повечко внимание при задържането на въздуха, и ти ще можеш да се заселиш на дъното на мътната Амазонка. А сега аз ще поупражня малко това йогийско увиване на задните крака зад ушите, за което казваш, че било извънредно удобно. Пъстрият ягуар ще има да се чуди!
— Чудесно! — каза Хоцко-боцко. — Но задните ти плочки са се поразместили и вече не седят една до друга, а се застъпват.
— Това е от упражненията — каза Бавна-плавна. — Аз пък забелязвам, че твоите бодли са почнали да се слепват помежду си; преди приличаше на бодлив кестен, а сега повече напомняш борова шишарка.
— Така ли? — каза Хоцко-боцко. — Това е от многото киснене във водата. Пъстрият ягуар ще има да се чуди!
И те продължиха да се упражняват до сутринта, като си помагаха взаимно; а когато слънцето се издигна високо, спряха да си починат и да се изсушат. И тогава видяха, че много са се изменили.
— Хоцко-боцко — каза Костенурката, след като закусиха. — Аз не съм, каквато бях вчера. Но мисля, че ще бъде много забавно, когато Пъстрият ягуар ме види!
— И аз съм съвсем друг — каза Хоцко-боцко, — но роговите люспи представляват голям напредък в сравнение с бодлите, без да споменавам, че вече умея да плувам. O, Пъстрият ягуар ще има да се звери! Хайде да го потърсим!
И скоро те съгледаха Пъстрия ягуар, който си лекуваше още цапа-лапата, пострадала предишния ден. Като ги видя, той толкова се смая, че тръгна заднишком и се търкулна три пъти поред върху шарената си опашка.
— Добро утро! — каза Хоцко-боцко. — Как е здравето на вашата изящна Госпожа майка?
— Благодаря, добре — каза Пъстрият ягуар. — Но извинявам се, че не мога в момента да си спомня с кого имам честта да разговарям.
— Това не е много любезно от ваша страна — каза Хоцко-боцко, — като се има предвид, че вчера по това време вие се опитахте да ме изчоплите от черупката ми.
— Но вие нямахте черупка, а само бодли! — каза Пъстрият ягуар. — Много добре си ги спомням. Погледнете ми лапата!
— Не се извинявайте. Вие ме накарахте да скоча в мътната Амазонка, за да се удавя! — каза Бавна-плавна. — Бързо забравяте и сте твърде невъзпитан!
— Не си ли спомняте поне какво ви научи вашата Майка — каза Хоцко-боцко.
Не се свива, а се гмурка — значи, че е Костенурка! Свива се, а пък не плава — Таралеж е то тогава!
И тогава двамата приятели се свиха на кълбета и се затъркаляха все по-бързо и по-бързо в кръг около Пъстрия ягуар, докато очите на Пъстрия ягуар започнаха да се въртят като колела на велосипед.
Тогава той изтича да извика майка си.
— Майко — каза й той, — в гората има две нови животни: едното, дето ти казваше, че не плувало, плува; а другото, дето ти казваше, че не се свивало, се свива: и, изглежда, че са си поделили по равно обвивките, защото вчера едното беше много бодливо, а другото — съвсем гладко, пък сега и двете носят еднакви люспести брони. И освен това, Майко, те се търкалят, търкалят в кръг и на мен ми се завива свят от тях!
— Синко, синко! — каза Майка ягуарка, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Таралежът си е Таралеж и не може да бъде друго освен Таралеж; и Костенурката също си е Костенурка и не може да стане друго.
— Но те са станали нещо, което не е Таралеж и не е Костенурка. Те имат от двете по-малко и аз не им знам името!
— Глупости! — каза Майка ягуарка. — Всяко нещо си има име и на твое място — понеже казваш, че носели броня — временно, докато узнаем истинското им име, бих ги нарекла „броненосци". И бих ги оставила на мира.
И Пъстрият ягуар направи, каквото каза майка му, особено що се отнася до оставянето на мира. Но странното е, о, мое Безценно съкровище, че временното им име остана за дълго и от този ден до днес всичко живо по бреговете на мътната Амазонка нарича Хоцко-боцко и Бавна-плавна с името „броненосци" или, както казват местните хора — „армадило". Другаде живеят Таралежи и Костенурки (в нашата градина също ги има, нали?), но онези, първите, хитрите, които приличат на борови шишарки заради техните люспи, наредени като керемидки една връз друга, и които се появиха в онези далечни Минало-свършени времена по бреговете на мътната Амазонка, и до днес се наричат „броненосци" заради голямата им хитрост.
И това, о, мое Безценно съкровище, е добре, нали?

Някога Кенгуруто не беше такова, каквото сега го виждаме, а съвсем Друго животно, с четири къси крака. Беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува някакъв свой танц върху една могила насред Австралия и веднага отиде при Малкия бог Нка.
Отиде при Нка в шест часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни! И скочи Нка от креслото си сред австралийските пясъци и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една скала насред Австралия и веднага отиде при Средния бог Нкинг. Отиде при Нкинг в осем часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и навред прочуто!
И скочи Нкинг от леглото си сред бодливата австралийска трева и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една пясъчна дюна насред Австралия и веднага отиде при Големия бог Нконг.
Отиде при Нконг в десет часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и така прочуто, че просто да ме гонят по петите!
И скочи Нконг от австралийското солено езеро, в което си правеше сутринната баня, и викна:
— Да бъде!
И повика Нконг жълтото куче Динго, вечно гладното, прашното под слънцето диво куче Динго, посочи му Кенгуруто и рече:
— Динго! Събуди се, Динго! Виждаш ли това приятелче, дето танцува там? То иска да бъде гонено по петите. Направи му удоволствието, Динго!
И скочи Динго, жълтото куче Динго, и рече:
— Кое? Този котко-заек ли?
И отвори Динго, жълтото, вечно гладно куче Динго, уста като кофа за въглища, и погна Кенгуруто.
И хукна горделивото Кенгуру бързо, на четирите си крака, като заек.
И тук свършва, о, мое Безценно съкровище, първата част на сказанието.
А пред втората част на сказанието Кенгуруто само бягаше. През планини, през долини, през солени плата, през зелени блата, през бодливи като стрели австралийски треви, бягаше — ето така — в ужасна уплаха, докато предните крака съвсем го заболяха.
Ще бяга — какво ще прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, вечно гладното куче Динго, с уста. зинала като капан за мишки — без да наближава и без да изостава, — тичаше, тичаше след Кенгуруто, което искаше да бъде прочуто.
Тичаше и още как!
А Кенгуруто бягаше. Бягаше през акациите, бягаше през плантациите, бягаше през саваните и бягаше сред лианите, бягаше в изнемога през Рака и Козирога, докато и задните крака го заболяха.
Ще бяга — какво ше прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, все по-гладно куче Динго, с уста, раз¬творена като конски хамут — без да наближава и без да изостава.
Тичаше и още как!
И тъй стигнаха до реката Уолгонг.
А пък на тази река нямаше нито мост, нито брод, нито прост ферибот и Кенгуруто не знаеше как да мине на другия бряг. И от немай-къде то се изправи на задните си крака и скочи ей така!
Ще скача — какво ще прави!
И като скочи веднъж, вече не можа да се спре и продължи да скача през пустините на цяла Австралия; скачаше през пепел, скачаше през лава, скачаше дотогава, докато почна да скача като Кенгуру.
Първо метър едва. После по два. И по пет след това. И краката му се заякчаваха и удължаваха. И много му се искаше да си почине и да се поразходи.
Но зад него тичаше Динго, жълтото куче Динго, съвсем огладняло; то тичаше и се питаше какво на този свят (или извън него) караше Кенгуруто да скача.
Защото скачаше като скакалец, като нова гумена топка върху мозайка, като грахче в празна тенджера.
Ще скача — какво ще прави!
То беше свило предните си крачка и скачаше на големите задни, като държеше изпъната опашката си за равновесие. И така, със скачане, пресече цялото Куинслендско високо плато.
И ти знаеш защо.
Защото зад него още тичаше Динго — умореното куче Динго, по-гладно отвсякога, което тичаше и се питаше кога, по дявола (или не по него), това проклето Кенгуру ще престане да скача!
И тогава излезе Нконг от солното езеро и рече:
– Пет часът е. Достатъчно!
И седна Динго, горкото куче Динго, както винаги гладно и прашно под слънцето; и проточи езика си и зави.
И седна Кенгуруто, умореното Кенгуру, върху своята опашка, като на столче за доене, и изпъшка:
– Слава богу, това бягане свърши!
Тогава рече Нконг, който винаги държеше на учтивостта:
– Защо не благодариш на жълтото куче Динго? Защо не му изкажеш своята признателност за всичко, което то направи за теб?
И рече Кенгуруто, капналото от умора Кенгуру:
– За какво да му благодаря? То ми взе здравето; обърка ми часовете за ядене; измени ми външния вид и си направи дяволска шега с краката ми!
Тогава рече Нконг:
– Може би се мамя, но не ме ли помоли ти само да те направя различно от всички други животни, така че да те гонят по петите?
– Помолих те — рече Кенгуруто. — И кой ме караше! Но аз мислех, че ще го направиш с вълшебство, а не с такъв мръсен номер.
– „Мръсен номер" ли, каза? — рече Нконг. — Повтори го само и ще свирна на Динго, да те гони. докато ти се изтрият задните крака!
– А, не! — рече Кенгуруто. — Извинявам се! Краката са си крака и мен ако питаш, аз не държа те да бъдат променяни. Исках само да обясня на Ваша светлост, че не съм сложило нищо в устата си от сутринта и стомахът ми е ужасно празен.
– Да — рече Динго, жълтото куче Динго. — И аз съм в същото положение.
Направих го различно от всички други животни, но часът е пет — ще получа ли нещичко за закуска?
И рече тогава Нконг от своето солно езеро:
– По този въпрос ще говорим утре, защото сега се къпя.
И останаха Кенгуруто и жълтото куче Динго насред Австралия. И бяха тъжни и рекоха едновременно, като се сочеха едно друго с пръст:
– Заради теб! 
***
Това е описание
на голямото състезание
за златния орден
със сребърна лента:
„Бегач рекорден
на континента".
Дава знак с гонг вълшебникът Нконг.
Пробег: два пъти цялия диагонал на Австралия.
Първи беше пуснат Кенго.
Динго втурна се след ненго.
Те достигнаха реката, равностойни във краката,
ала там от страх пред Динго Кенго с дълъг скок
един го изпревари и така, все на задните крака,
продължи да скача, скача и наравно свърши мача.
А при най-голяма скорост между пролива на Торес и нос Луин
(вж. Атласа) десет часа бяг това са — пет насам и пет натам.
Ако ти поискаш, сам да направиш един опит
и пробягаш подир обед поне четвърт от маршрута,
който в таз борба прочута бе пробяган от тез двама,
ползата ще е голяма: с мускули ще станеш ти като кенгуру почти,
а покрай това и аз ще спечеля някой час
във сравнителен покой,
о, досадни сине мой!

Някога, в далечните минало-свършени времена, о, мое Безценно съкровище, Слонът нямаше хобот. Той имаше само една къса, топчеста издутина, подобна на обувка, и можеше да гърчи този свой нос насам-натам, но нищо не можеше да улови с него. Сред слонското племе обаче живееше едно слонско детенце, да, едно Малко слонче, което беше пълно с Огромно любопитство и задаваше ужасно много въпроси. То живееше в Африка и на цяла Африка досаждаше със своето любопитство. То попита високата си леля Щрауска защо белите й пера растат точно на онова място и леля му Щрауска го цапна по същото място със своя твърд, много твърд крак. То попита дълговратия си чичо Жираф от какво кожата му е на петна и чичо му Жираф го цапна със своето твърдо, много твърдо копито. Но то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То попита дебелата си вуйна Хипопотамка защо очите й са червени и вуйна му Хипопотамка го цапна по тамка със своето дебело, много дебело ходило. То попита своя космат вуйчо Павиан защо пъпешите имат такъв вкус и вуйчо му Павиан го цапна със своята космата, много космата ръка. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То питаше за всичко, което виждаше, чуваше, чувствуваше и подушваше, и всички негови лели, чичовци, вуйни и вуйчовци го тупаха по ред. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство.
Една чудесна сутрин, тъкмо около настъпването на пролетното и есенно равноденствие, Любопитното слонче зададе един нов невероятен въпрос, който никога дотогава не беше задавало. То попита:
— Какво яде на обяд Крокодилът?
И изведнъж всички наоколо му извикаха: „Шшшт!" ужасно уплашено, подир ко¬ето го тупаха подробно и системно в продължение на много време.
Но след това, когато тупането приключи, Слончето срещна случайно птичето Колоколо; то беше кацнало на един храст, от тези, бодливите, дето им викат „Хей, спри за малко!"; и Слончето каза на птичето:
— Татко ми ме натупа, майка ми ме натупа; всичките ми лели и чичовци, вуйни и вуйчовци ме натупаха заради моето Огромно любопитство. И все пак аз искам да знам какво яде на обяд Крокодилът!
Тогава птичето Колоколо му каза с тъжен глас:
— Иди край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и там самичко разузнай!
На следната сутрин, когато настъпването на пролетното и есенното равноденствие беше приключило и двете равноденствия се бяха изпонастъпили едно друго, любопитното Слонче взе сто кила банани (от късия вид, дето е на петънца), сто кила захарна тръстика (от дългия вид, дето е червен), седемнайсет дини (от кръглия вид, дето пращи) и каза на всичките си мили роднини:
— Сбогом! Отивам към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да узная какво яде на обяд Крокодилът.
Те всички го натупаха по още веднъж, за да му върви оттук нататък, макар че Слончето най-учтиво ги молеше да не се увличат. И то пое, малко по-сгряно, но съвсем
не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя си, защото нямаше с какво да ги събира.
То пропътува от Греймстаун до Кимберли и от Кимберли до Хамовата земя; а от Хамовата земя пое на североизток, като продължаваше да си хрупа дини, докато стигна най-сетне до брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, точно както птичето Колоколо му беше казало.
Трябва обаче да знаеш ч запомниш, о, мое Безценно съкровище, че до тази седмица, ден, час и минута това Любопитно малко слонче изобщо не беше виждало Крокодил и не знаеше на какво прилича той: а питате само поради Огромното си лобюпитство.
Първото животно, което видя край реката, беше един Двуцветен скален питон, който се беше увил около една скала.
– Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче, — дали сте виждали случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
– Дали съм виждал Крокодил? — каза Двуцветният скален питон с презрителен гласссс. — Нещо друго да имаш да питаш?
– Многоизвинявайте — каза Малкото слонче, — можете ли да ми кажете, какво яде на обяд той?
Тогава Двуцветният скален питон се размота светкавично от скалата и силно цапна Малкото слонче със своята блескаво-плескава оп ашка.
„Чудно нещо! — каза си Малкото слонче, — Татко м:и и майка ми, чичо ми и леля ми – да не говорим за вуйна Хипопотамка и за вуйчо Павиан, — всички ме тупаха за моето Огромно любопитство. Изглежда, че и това беше; за същото."
И то се сбогува учтиво с Двуцветния скален питон, помогна му да се намотае пак около скалата си и продължи край брега, малко посгряно, но съвсем не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя, защото нямаше с какво да ги събира; докато съгледа нещо, което то помисли, че е дървесен дънер, спрял се край брега на Великата мътно-зелена, тинесто-глинеста река Лимпопо.
Но това нещо беше Крокодилът, о, мое Безценно съкровище, и той смигна с едното си око, ето така.
– Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче. — Дали сте виждали
случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
Тогава Крокодилът смигна с другото си око и измъкна до половина опашката си от тинята. Като видя това, Слончето учтиво се отдръпна, защото не му се искаше да го тупат още.
– Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи и ми кажи: защо питаш?
– Многоизвинявайте — каза учтиво Слончето, — но всички ме тупаха: и татко ми, и майка ми, без да споменавам за леля Щрауска и чичо Жираф или за вуйна Хипопотамка и вуйчо Павиан; и накрай, като най-пресен пример, Двуцветният скален питон, там на брега, също ме цапна със своята блескаво-плескава опашка, дори по-силно от всички тях. Така че, ако нямате нещо против, на мен ми омръзна вече да ме тупат.
– Пристъпи насам, Малкото ми! – каза Крокодилът. — Аз съм именно Крокодилът.
И той пусна няколко крокодилски сълзи, за да докаже,, че говори истината. Като чу тези думи, Слончето просто се задъха от вълнение. То коленичи на брега и каза:
— О, значи вие сте този, когото диря от толкоз време! Как се радвам! Бихте ли желали да ми кажете, какво ядете на обяд?
— Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи малко, да ти го прошепна!
И Малкото слонче си приближи главата до страшните зъбести и ръбести челюсти на Крокодила и Крокодилът го захапа за носа, който до тази седмица, ден, час и минута беше къс и тъп като обувка.
— Мисля — каза Крокодилът, и то през зъби, ето тъй: — Мисля, че днес ще започна с Малко слонче.
Всичко това беше неприятно за Слончето и то каза, като говореше през носа си:
— Буснеде, бе! Поли бного!
Тогава Двуцветният скален питон пропълзя надолу към реката и каза:
— Мое младо приятелче, ако ти веднага, тутакси, тозчас и незабавно не почнеш да се дърпаш, колкото сила имаш, аз съм с чувството, че този твой неотдавнашен познат в пардесю от кожа за дамски чанти (под това той разбираше Крокодила) ще те замъкне в своето бистро ручейче, преди да си казало „копче".
(Понеже е свикнал да се навива, Двуцветният скален питон винаги говори така за¬въртяно.)
Тогава Малкото слонче опря задничето си о пясъка и почна да дърпа, да дърпа, да дърпа към себе си; и от това носът му почна да се разтяга, разтяга, разтяга. А Крокодилът също шибаше водата с опашката си, сякаш искаше да я направи на бита сметана, и теглеше, теглеше, теглеше.
И носът на Слончето продължаваше да се разтяга. То запъна и четирите си крачета и дърпаше, дърпаше, дърпаше; и носът му все повече се разтягаше. А Крокоди¬лът размахваше опашката си като гребло и теглеше, теглеше, теглеше. И от това дърпане и теглене носът на Малкото слонче ставаше все по-дълъг и по-дълг; и да знаеш само как го болееееееше!
И тогава Слончето усети, че започва да се хлъзга към водата, и каза през носа си, който беше станал вече почти метър и половина дълъг:
— Не пога бовече!
Тогава Двуцветният скален питон се спусна съвсем до водата, завърза се бързо с двоен моряшки възел за задните крачета на Слончето и каза:
— Неопитни и лекомислени млади пътешественико, сега се налага да се отдадем изцяло на еднопосочно теглене, тъй като не сторим ли го, имам впечатление, че тази флотска бойна единица с брониранапалуба и мощен заден ход (под това, мое Безценно съкровище, той разбираше Крокодила) ще нанесе непоправима вреда на твоята бъдеща кариера.
(Така завъртяно говорят всички Двуцветни скални питони — обясних ти защо.)
И двамата — Слончето и Питонът — задърпаха към сухото, а Крокодилът затегли към мокрото. Но Слончето и Питонът дърпаха по-силно и накрая Крокодилът пусна носа на Слончето с едно такова „Пляс", че то се разнесе по цялата Велика Лимпопо, от
извора й до устието.
Малкото Слонче седна на пясъка малко бързо и неочаквано, но въпреки това първата му грижа беше да каже „Благодаря!" на Двуцветния скален питон; после трябваше да се погрижи за своя разтеглен нос — то го уви в свежи бананови листа и го потопи във Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо. да се охлади.
— Защо правиш всичко това? — попита го Питонът.
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — но носът ми си измени вида от дърпането и сега го чакам да се свие.
— Ще има да го чакаш доста — каза Двуцветният скален питон. — За лишен път се убеждавам, че на този свят има някои, които не си знаят собствената изгода.
Слончето стоя три дни с нос във водата, но той си остана какъвто беше, а пък то от много взиране в него стана кривогледо. Защото ти, о, мое Безценно съкровище, вече подозираш и разбираш, че Крокодилът беше превърнал носа на Слончето в истински хобот — такъв, какъвто имат всички днешни слонове.
Към края на третия ден долетя отнейде една муха и ухапа Слончето по плешката: и преди да разбере какво прави, то замахне с хобота си и — пляс! — смачка мухата с него.
— Предимство № 1! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко мъчно
щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. Между прочем, не ти ли се яде?
И преди да разбере какво прави, Слончето протегна хобота си и отскубна едно снопче трева, тръсна го о предните си крака, за да го очисти от пръстта, и го мушна в устата си.
— Предимство № 2! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко трудно щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А не ти ли е горещо?
— Много! — каза Слончето; и преди да разбере какво прави, то си гребна една гребка кал от брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и си шльопна на главата една прохладна шльопка-шляпка, от която му протекоха зад ушите приятни струйки.
— Предимство № 3 — каза Двуцветният скален питон. — Това малко утре щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А иска ли ти се някой пак да те натупа?
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — никак не ми се иска.
— А ти да натупаш някого? — каза Двуцветният скален питон.
— Това да! — каза Слончето.
— В такъв случай — каза Двуцветният скален питон — ще се убедиш, че новият ти нос може да ти бъде доста полезен.
— Благодаря ви — каза Малкото слонче. — Ще запомня вашите думи. Отивам си в къщи при милите ми роднини и там ще го опитам.
И то пое през Африка обратно закъм дома си, като люшкаше и клатушкаше новия си хобот. Когато искаше да си гризне някой плод, то си го откъсваше с хобота от клона, вместо да го чака сам да падне, както беше свикнало. Когато искаше да си хапне трева, отскубваше си сноп от нея, без да коленичи, както по-рано. Когато го хапеха мухите, то си откършваше с хобота една вейка и ги пъдеше с нея. И си правеше нова шльопка-шляпка от кал, когато слънцето напичаше прекалено. А когато се усещаше самотно в дългия път през Африка, то си тананикаше през хобота и звукът, който се получаваше, беше по-силен от този на няколко духови музики. Веднъж то се отклони нарочно от пътя си, отиде при една дебела Хипопотамка (тя не беше роднина на вуйна му) и я натупа здравата, за да провери дали Двуцветният скален питон беше казал истината за новия му хобот. А през останалото време то събираше динените кори, ко¬ито беше разхвърляло по пътя си на идване. Защото то беше много добре възпитано Дебел окожо.
Една тъмна вечер то стигна у дома си при своите мили роднини. Намота хобота си, за да не се вижда, и каза:
— Здравейте! Как сте?
Роднините много му се зарадваха и веднага казаха:
— Ела, ела насам, да те натупаме за Огромното ти любопитство.
— Пфу! — каза Малкото слон че. — Не знам какво разбирате вие от тупане, но виж, аз мога да ви дам един урок!
И тогава то размота хобота си и така плесна с него двамата си братя — пам — единия! пам — другия! — че те се претърколиха по два пъти на земята.
— Кълнем се в бананите — каз аха те, — нещо се е изменило в теб! Кой те научи на този номер и защо ти е такъв носът?
— Получих нов нос от Крокодила край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо — каза Слончето. — Попитах го какво яде на обяд и той ми подари този нос за спомен.
— Много е грозен! — каза косматият му вуйчо Павиан.
— Грозен, но полезен — каза Малкото слонче и като хвана с него косматия си вуйчо за единия крак, завъртя го и го метна в едно стършелово гнездо.
След туй това лошо Слонче натупа всичките си мили роднини, тъй че те се сгряха добре и останаха много учудени. То изскуба всичките пера от опашката на леля си Щрауска, а после хвана чичо си Жираф за задния крак и го протътри през един бодлив храсталак; а на дебелата си вуйна Хипопотамка пусна с хобота си мехури в ушите, когато тя си спеше след ядене във водата. Но никому не позволи да стори зло на птичето Колоколо.
Накрай работата стигна дотам, че неговите мили роднини бързо-бързо се запътиха всички към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да получат нови носове от Крокодила. И когато се завърнаха, никой никого не тупаше вече. И от този ден, о, мое Безценно съкровище, всички слонове, които ще видиш — както и всички, които няма да видиш, — имат хоботи като този на Малкото слонче с Голямото любопитство.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2652″]

В онези далечни дни, мое Безценно съкровище, когато животните бяха с едноцветни кожи, Леопардът живееше в една местност, наречена Високото плато. Помни, че става дума не за Ниското плато, и дори не за Средното, дето все пак се срещат храсталаци, а за псолютно голото, горещо и нажежено от слънцето Високо плато, дето има само пясък, скали с пясъчен цвят и тук-таме по някой кичур пясъчно-жълтеникава трева. Сред тях освен Леопарда живееха Жирафът, Зебрата и разните Антилопи, като антилопата Иланд, която е едра като вол; и антилопата Куду, която има рога като тирбушони; и бързият Хартбист, с рога, извити като лира. И всички те бяха от горе до долу псолютно жълтеникаво-белезникави. Но Леопардът беше по-псолютно жълтеникаво-белезникав от всички тях. Той беше едно белезникаво коткообразно същество, което не се отличаваше ни на косъм от псолютно жълтеникаво-белезникавия цвят на Високото плато. И това беше много лошо за Жирафа и за Зебрата, и за разните Антилопи, защото Леопардът лягаше до някой псолютно жълтеникаво-белезникав камък или кичур трева и чакаше да минат Жирафът или Зебрата, или Иландът, или Кудуто, или дребната Антилопа, която живее в храстите, или петнистата Антилопа с бялата муцунка. И когато те минеха край този камък или кичур трева, без нищо да подозират, Леопардът скачаше и ги изненадваше до смърт. Да, да, точно до смърт — един удар с лапата, и край на скокливия им живот!
А освен Леопарда на Високото плато живееше един Етиопец с лък и стрели. (Той тогава също беше псолютно жълтеникаво-белезникакъв и не се забелязваше никакъв сред пясъчното Плато.). Двамата излизаха обикновено заедно на лов — Етиопецът със своите лък и стрели, а Леопардът със своите нокти и зъби — докато накрая всички животни — и Иландът, и дивото магаре Квага, и Жирафът, и Кудуто — вече не знаеха какво да правят и кУдУ да скачат. Да, мое Безценно съкровище, просто съвсем не знаеха.
Все пак постепенно — всичко живо тогава живееше много дълго — те започнаха да странят от всяко нещо, което приличаше на Леопард или на Етиопец; и така полека-лека—Жирафът най-пръв, защото беше най-дългокраката—те започнаха да напускат Високото плато. Те се изнизваха дни наред, докато стигнаха до една огромна гора. псолюно пълна с дървета и шумаци, шубраци и гъстаци, които хвърляха хиляди сенки, шарени-марени и гъсти-пъстри, на точици и ивички, сплетени и игривички. И в тази гора те се скриха. И пак постепенно — дали от туй, че сами се движеха от сянка на слънце, или от туй, че сенките на листата се мърдаха по тях — Жирафът стана на петна, Зебрата — на ивици, а Иландът и Кудуто потъмняха и гърбовете им станаха на къдрави сиви бразди като кора на дърво. И така, макар да можеха да се чуят и подушат, те се забелязваха много мъчно, и то само ако знаеш къде точно да ги търсиш. И си прекарваха чудесно сред псолютно гъстите и пъстри сенки на гората; а Леопардът и Етиопецът търчаха като луди насам-натам по псолютно жълтеникакво-белезникавото Високо плато и се чудеха къде са се дянали техните вкусни закуски, обеди и вечери. Накрая двамата така огладняха, че почнаха да ядат плъхове, бръмбари и скални зайци — можеш да си представиш: Леопардът и Етиопецът! — и от това коремите ги заболяха ужасно. И тогава те срещнаха Павиана — големия лаещ песоглав Маймун, който е Безспорно най-премъдрото животно в цяла Южна Африка. И рече Леопардът на Павиана (а пък денят беше ужасно горещ):
— Къде отиде дивечът?
И Павианът смигна. Защото знаеше къде. И рече Етиопецът на Павиана:
— Можете ли ми посочи настоящото местонахождение на туземната Фауна?
(Което значеше пак същото, което беше попитал Леопардът, само че Етиопецът говореше винаги с дълги думи. Защото беше възрастен.)
И Павианът пак смигна. Защото знаеше къде. И рече той:
— Дивечът шари другаде и моят съвет към теб, Леопарде,е да се отдадеш и ти на шарене, и то час по-скоро.
И рече Етиопецът:
— Много добре, но бих искал да узная накъде е емигрирала туземната Фауна?
И рече Павианът:
— Туземната Фауна се приспособи към туземната Флора, тъй като беше крайно време да се променя. И моят съвет към теб, Етиопецо, е да пристъпиш към промяна и ти, и то час по-скоро.
Леопардът и Етиопецът се учудиха, но все пак тръгнаха да търсят туземната Флора и след много-много дни стигнаха до огромната, висока, гъста гора, пълна със стъбла на дърветата и цялата набъбнала и нацвъкана, нашарена и намарена, напръскана и наблъскана, зачернена и зачеркната с псолютно всякакви сенки и сенчи-ци. (Повтори го на глас и ще разбереш колко сенчеста беше тази гора!)
— Какво може да е това нещо — каза Леопардът, — което хем е псолютно тъмно от сенки, хем е псолютно пълно със светлинки?
— Не зная — каза Етиопецът, — но трябва да е туземната Флора. Подушвам Жираф и чувам Жираф, макар че самия Жираф не мога да го видя.
— Чудна работа! — каза Леопардът. — Сигурно е така, защото сме дошли от светлото. И аз подушвам Зебра, чувам Зебра, но никаква Зебра не виждам.
— Може да сме забравили как изглеждат — каза Етиопецът, — толкоз отдавна не сме ги виждали.
— Ами! — каза Леопардът. — Аз ги помня отлично, особено техните кокалчета с вкусен костен мозък. Жирафът е около 5 метра висок и псолютно червеникаво-златист от главата до петите; а Зебрата е 1,5 метра висока и псолютно сивобежова от главата до петите.
— Хм! — каза Етиопецът, като се взираше в шарено-марените сенки на туземната
Горофлора. — Тогава те би трябвало да личат в тази тъмница, като зрели банани в комин.
Но тях ги нямаше никакви. Леопардът и Етиопецът ги търсиха цял ден, но макар да ги подушиха и чуха безброй пъти, не можаха да ги открият.
— Знаеш ли какво? — каза Леопардът, когато стана към 5 часа след пладне. — Я да
почакаме да се стъмни! Това ловуване по светло се очертава като пълен провал.
Те изчакаха, докато се стъмни, и тогава Леопардът дочу нещо да сумти под звездната светлина, която падаше на сплетени ивици през клоните. Той скочи в посока на сумтенето и нещото замириса на Зебра, и беше на допир като Зебра и когато той го цапна с лапата си, зарита като Зебра; но все пак Леопардът не можеше да го види. И той каза:
— Кротувай, същество без форма! Все едно; ще натискам главата ти до сутринта, защото в тебе има нещо, което не ми е ясно.
— Хванах нещо, но не мога да го видя! Мирише на Жираф, рита като Жираф, но няма форма!
— Нищо, че няма! — каза Леопардът. — Прави като мен, натискай му главата до сутринта! И моето няма форма.
И така те ги натискаха здраво, докато се зазори, и тогава Леопардът каза:
— Какво е сервирано за закуска, братко?
Етиопецът се почеса по тила и каза:
— Би трябвало да бъде псолютно сивобежово и би трябвало да бъде Зебра, но е цялото на черни и червеникави ивици. Какво си си направила, Зебро? Ако бяхме на Високото плато, каквато си станала, щях да те видя от десет километра. При това нямаш никаква форма. Фу!
— Да — каза Зебрата. — Но ние не сме на Високото плато. Не виждаш ли?
— Почвам да виждам — каза Леопардът. — И тебе те виждам. Но вчера през целия ден не видях нищо. Как го правите?
— Пуснете ни да се изправим — каза Зебрата, — и ще ви покажем как.
Двамата пуснаха Зебрата и Жирафа да се изправят. И Зебрата направи две
крачки към един храст наблизо, върху който светлината падаше на пръчки на пръчки; а Жирафът се измести и той към близките дървета, които хвърляха сянка на точки, на точки.
— Сега внимавайте в картинката! — казаха Зебрата и Жирафът. — Ето как става.
Едно, две, три — закуската се скри!
Леопардът и Етиопецът останаха със зяпнали уста. Колкото и да се вглеждаха, виждаха само гора със светлини на пръчки и сенки на точки и ни помен от Зебра и Жираф. Зебрата и Жирафът бяха се скрили в гората и бяха офейкали.
— Хи-хи! — каза Етиопецът. — Такъв номер заслужава да се запомни. Вземай поука, Леопарде! В тази тъмница ти се виждаш ясно като калъп сапун в кофа за въглища.
— Хо-хо! — каза Леопардът. — А тебе ще те учуди ли много, ако узнаеш, че в тази тъмница се виждаш ясно като етикет за тетрадка върху чувал с брикети?
— Хайде! Празни думи корем не пълнят — каза Етиопецът. — Едно е ясно: че не съответствуваме на фона. Аз ще се вслушам в съвета на Павиана. Той ми каза, че дивечът се бил променил, и ме посъветва да пристъпя и аз към промяна. И понеже нямам нищо друго за променяне, ще променя цвета на кожата си.
— И какъв цвят си избра? — каза Леопардът ужасно развълнуван.
— Един чудесен чернокафяв цвят, с малко червеничко в него и лек сивосинкав оттенък. Няма цвят, по-добър от този, за криене в ями и зад дървета.
И той тутакси промени кожата си и Леопардът се развълнува още повече. Не беше виждал дотогава човек да си мени кожата.
— А аз какво да правя? — каза той, когато Етиопецът покри с прекрасния черен цвят и върховете на кутретата си.
— Вслушай се и ти в съвета на Павиана! Той ти каза, че дивечът бил шарил другаде и те посъветва да се отдадеш и ти на шарене.
— Малко ли шарихме досега с тебе и какво се получи?
Нищо не си разбрал – каза Етиопецът. – Павианът ти каза не да се отдадеш на шарене из Южна Африка, ами да се отдадеш аз да те нашаря. Може на петна например.
— Каква полза от това? — каза Леопардът.
— За ползата питай Жирафа — каза Етиопецът. — Или, ако предпочиташ ивиците, питай Зебрата. Струва ми се, че техните шарки не им дават основание за недоволство.
— Ха! — каза Леопардът. — Да приличам на Зебра? За нищо на света!
— Все пак помисли си — каза Етиопецът, — защото, макар да не ми се иска да ходл на лов без теб, ще трябва да се примиря с това, ако ти настояваш да се набиваш в очи като слънчоглед пред катраносана ограда.
— Тогава по-добре на петна — каза Леопардът. — Но да не ми направиш такива едри и безвкусни. Да приличам на Жираф? За нищо на света!
— Ще ти ги направя с върховете на пръстите си — каза Етиопецът. — По кожата ми има излишна черна боя. Изправи се!
И той събра петте си пръста (по новата му кожа имаше наистина много останала боя) и с върховете им почна да цапа, цапа по кожата на Леопарда; и където петте му пръста цапваха по кожата, оставяха пет петънца, чернички и едно до друго. Ти, мое Безценно съкровище, можеш да ги видиш на всяка леопардова кожа. Тук-таме петънцата излизаха размазани, но все пак, ако погледнеш който и да е Леопард отблизо, ще видиш навсякъде по него следите от петте черни пръста на Етиопеца.
— Сега си Леопард и половина! — каза Етиопецът. — Можеш да легнеш на равната земя и да се преструваш на купчина камъни. Можеш да легнеш на гола скала и да се преструваш на пъстър камък. Можеш да легнеш на разлистен клон и да се преструваш
на светлина, която се процежда през листата. И можеш да легнеш насред някоя пътечка и да се преструваш на каквото си щеш. Да съм на теб, ще измъркам от  удоволствие.
— Щом мога да се преструвам на толкова неща — каза Леопардът, — защо и ти не се направи на петна?
— Черното е добро за мен. Един „мръсен негър" не бива да се набива много в очи — каза Етиопецът. — Тръгвай с мен, да видим ще успеем ли да си хванем някой от тези господа „Раз, два, три — закуската се скри"!
И тогава те тръгнаха на лов и оттогава в лова им потръгна, мое Безценно съкровище. И те заживяха щастливо. И това е всичко.
Наистина понякога ще чуеш възрастните да казват: „Кога е било етиопец да си смени цвета и леопард — петната!" То е, защото повечето от тях не знаят, че това е било. Но оттогава Леопардът и Етиопецът вече не са се променяли и едва ли ще се променят. Защо ли? Защото се харесват, каквито са.
* * *
Аз съм твойто Премъдро павианче и ти казвам Премъдрост голяма. 
–  Ела да се слеем с природата! И веднага! И само с теб двама!
 Долу дойдоха гости. И викат. Те не знаят, че си у дома. 
Ти не си им дотрябвал чак толкоз.
Нека мама ги среща сама!
А ние да идем в свинарника!
И може след туй край реката!
И ще седнем след туй на оградата
и пак ще си клатим краката.
И гората след туй ще преминем
от единия до другия край,
и няма да се връщаме в къщи,
преди да ни викнат за чай.
И ще бъдем индианци и трапери.
И ще ходим на лов без пътека.
Ще играем на квото ти искаш,
само с тебе да бъдеме нека!
Ето, взех ти лулата с тютюна.
И твоя бастун от бамбук.
Хайде, хайде, бе! Хайде бе, татенце!
Да изчезваме бързо оттук!