www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Един цар искал да знае колко езера и върхове има в Пирин планина и давал като награда дъщеря си за жена на този, който ги изброи. Мнозина ходили, а малцина се връщали живи, защото нощно време дохождали юди и ги убивали. Затова никой вече не отивал да ги изброи.
Най-сетне се наели двама братя близнаци да отидат и да ги изброят. Те стигнали в Пирин планина – ходили цял ден и вечерта стигнали до едно езеро. Край брега му имало скала и под нея легнали да спят на завет.
На другия ден, още в зори, излезли юдите да се надбягват с крилатите си елени и да си перат сенките в езерото. Двамата братя лежали, завити с един губер. Само русите им глави се подавали отгоре, а те си приличали като две капки вода. Видяла ги отдалече една юда и казала на другата:
– Мори, видяла ли си човек с две глави? Тя отговорила:
– Как така човек с две глави? Първата рекла:
– Както има седемдесет и седем езера и седемдесет и седем върха в Пирин планина, така и този човек има две глави.
Малкият брат чул това и събудил големия.
– Ставай, бате, аз преброих върховете и езерата в Пирин планина.
След това отишли при царя, казали му колко са върховете и езерата и малкият брат се оженил за царската дъщеря.

Свети Касиян бил светец чорбаджия – с лисичев кюрк (дълга горна дреха, подплътена с кожи) и с чибук. Той седял на миндер; ни вятър го веел, ни слънце го печало, ни дъжд го мокрел. Веднъж много му домъчняло, че хората не го уважават като свети Никола. Станал със своя чибук, наметнал си кюрка и оти¬шъл при Бога, та му се оплакал:
– Право ли е това. Боже? – рекъл свети Касиян. – И аз съм светец, и Никола е светец. Моят празник се празнува на четири години веднъж, само във високосна година, а пък празникът на св. Никола е два пъти в годината, и то с курбани, песни и тържества.
Господ му казал да почака малко, докато дойде и свети Никола. Повикал един ангел и му поръчал да намери светеца и да му каже по-скоро да дойде по една много важна работа.
Ангелът отлетял. Долу под небето се виждала земята и морето, което било потъмняло от вълни и мъгли и страшно бучало. Не се минало много време и ангелът се върнал.
– Намерих го в морето – казал той. – Бори се с бурята, та спасява кораби и хора. Сега ще дойде.
Изминало доста време и ето че свети Никола долетял с мокри крила.
– Прости ми, Господи – рекъл свети Никола, – че позакъснях. Борих се с морската юда и с вихрите, които бяха разлюлели морето и искаха да потопят корабите. Успях да ги победя и да спася корабите и пътниците. Не бива да се явявам пред теб така кален и мокър, но ангелът ми каза, че трябва да дойда веднага. Господ се обърнал към свети Касиян:
– Виждаш ли какъв е мокър св. Никола? Тези битки с ветровете и бурите, за да спасява корабите и хората, са му създали празниците, курбаните, песните и тържествата, а не аз. Докато ти седиш на дюшеци и миндери, с лисичев кюрк и с чибук в ръце, и един празник на четири години ти е много.
Свети Касиян си отишъл посрамен, а свети Никола отлетял пак към морето, където го чакала нова битка с морска юда и нейните вихри и ветрища.

Имало един тепавичар, който ходел от село на село и събирал шаячните платове, които жените тъчели на становете си. Един ден вързал платовете на бали, метнал ги на коня и тръгнал към тепавицата, за да ги тепа.
Тя била много далече, докато иде, докато си свърши работата, докато тръгне, денят изминал. Вървял покрай реката, когато взело да се мръква. По едно време се обърнал и видял, че след него върви една невеста. Тепавичарят много се зачудил, къде е тръгнала по това късно време. Като се обърнал напред, не повярвал на очите си – невестата била вече пред него. Човекът затворил очи, разтърсил глава, да не би да е задрямал. Пак погледнал назад – видял жената – обърнал се напред – тя отново го изпреварила. Позапрял коня и се замислил. Досетил се той, че това е караконджулка и започнал да я следи. А тя се превърнала в мъж, походила малко и пак станала на жена. Уплашил се човекът, грабнал чула на коня и се увил с него. По едно време усетил, че жената го приближила и се метнала зад него на коня. На човека едва не се пукнало сърцето от страх, но не продумал думица. Невестата започнала да му говори – закачала го, питала го нещо – той мълчал и не отвръщал нищо.
Наближили вече селото. До реката наизлезли още караконджули и се насъбрали около коня. Най-старият казал:
– Ето го конят, ето го и чулът на коня, ама човекът го няма. Тепавичарят още повече се увил в чула, едва дишал от страх. Стигнали вече накрай селото и тогава се насъбрали всичките караконджули. Правили се, че има сватба пред него – имало булка, музиканти биели тъпани, сватбари викали „Иху!". Престрували се на цяла сватба, само и само да го прилъжат да се покаже. Човекът обаче не се отвил да погледне и не проговорил нито дума.
Вървяла караконджулската сватба чак до портата му. Тепавичарят спрял коня и седял така завит в чула – не искал да влезе вътре, че да вкара караканоджулите в двора си. Седял човекът отвън, докато запял петелът. Щом чули гласа му, те се изгубили като сенки във въздуха. Чак тогава човекът се отвил и си влязъл вкъщи, доволен, че е останал жив.

Едно бедно момче пасяло стадо чужди овце по поляните над селото си. Веднъж, по обед, то ги закарало до едно изворче с голямо корито да се напият с вода. После овцете се събрали да пладнуват в една дъбрава.
Овчарчето също пило вода направо от чучура, постлало си ямурлука и заспало. Присънил му се чуден сън. Явил му се един белобрад старец и му казал:
– Момче, под дървото до извора е закопано голямо имане.
Събудило се момчето. Огледало се, дървета много – прибрало
вечерта овцете в селото и не казало на никого за съня си. На другия ден се повторило същото. Явил се в съня му белобрадият старец и казал:
– Под дървото до извора е закопано голямо имане – казан с жълтици. Деветима братя трябва да се съберете и да го извадите.
Вечерта момчето казало на баба си за странния сън.
– Жалко, че съм сам и нямам братя. Заедно бихме могли да потърсим съкровището.
– Ти имаш осем братя – отвърнала бабата. – Те, братовчедите, са като братя. С тях ставате точно деветима.
На другия ден момчето пак закарало овцете при извора. Но от вълнение не можело да заспи. По едно време се унесло за миг. Тогава пак му се явил старецът и рекъл:
– Съкровището се пази от таласъм. Насипете пепел около дърветата. Каквито стъпки видите по пепелта, такова животно трябва да принесете в жертва. Иначе таласъмът на съкровището ще ви разкъса.
Прибрало се момчето в селото. Събрало братовчедите си и им разказало всичко. Те много се зарадвали, че ще станат богати. Изнесли девет крини пепел, та поръсили навред около извора. На сутринта като отишли, видели стъпки, които водели до едно дърво. Само че не били на животно, ами човешки.
– Имането иска да принесем в жертва човек – рекло овчарчето.
– Ти луд ли си? – извикал най-големият братовчед.- Ние да не сме кръвопийци?
– И аз не искам такъв грях на душата си – отвърнало момчето. – Ние сме деветима момци с дрянови криваци. Какво ще ни стори един таласъм?
Всички се съгласили с него. Отишли до дървото през нощта и мълчаливо започнали да копаят. Копали, копали, по едно време изг-рял Месецът – тънък като сърп. Изкряскала кукумявка, полъхнал студен вятър и изведнъж от земята изскочила една голяма мечка. Козината й – черна като катран, очите й – червени като въглени. Лапите й били толкова големи, че можела да убие вол с един удар. Това бил таласъмът на съкровището.
Братовчедите хвърлили криваците и се пръснали кой накъдето види. Овчарчето останало само, но не се уплашило, а се спуснало върху звяра. Започнали да се борят. Момчето било много силно, но мечката още повече. Зинала насреща му да го изяде. Овчарчето я хзанало за ушите, за да държи раззинатата паст по-далеч от лицето си.
В това време изкукуригал петел в селото и момчето се озовало изведнъж на дъното на ямата. Вместо мечи уши, стискало здраво в ръцете си дръжките на голям казан, пълен с жълтици.
Така овчарчето преборило таласъма и с намереното съкровище станало най-богатия човек в цялата планина.

Света Богородица отишла на черква. На връщане минала край Трифон, който бил в лозето и подрязвал лозите. Тя го поздравила с „Помага Господ", но той не отговорил, а й се присмял:
– Дете носиш на ръце, а мъж нямаш.
На Богородица много й дожаляло и като минала край къщата на Трифон, казала на жена му:
– Вземи кърпи и превръзки и бързо иди при мъжа си, защото Трифон си е отрязал носа!
Жена му веднага взела кърпи и бързо отишла на лозето.
– Защо толко бързаш и си изплашена? – попитал я Трифон.
– Мария мина и ми каза, че си си отрязал носа – отговорила жена му.
– Остави я – отвърнал Трифон. – Тя те е излъгала. Не съм пиян да си отрежа носа. Аз режа така – и той показал на жена си с косера
(назъбен градински нож), -а не така! – и в този миг си отрязал носа и останал чип, без нос.
Та оттам му е и прякорът „Чипия" и „Зарезан".

Живял някога един сиромах. Той бил толкова беден, че нямал нищо: гол и мокьр лягал, гладен ставал. Една вечер, като си идвал от работа, срещна; свети Петър и рекъл:
– Добър вечер, свети Петре! Петър му отвърнал: -Дал Бог добро.
– Как си, свети Петре? – рекъл сиромахът. – Добре ли си?
– Добре съм. Жив и здрав. Ами ти как си?
– Нали виждаш как съм! Тежко ми е – мокър лягам, мокър ставам. Ще те моля, свети Петре, да се молиш на Бога да промени времето – да бъде топло, да няма никога зима, да бъде все лято, че да е добре за нас бедните, да работим на полето, да си изкарваме хляба.
Свети Петър се съгласил. Излязъл на една висока планина и се молил на Бога три дни и три нощи. Бог му се явил и му казал.
– За какво се молиш, свети Петре? Какво искаш от мен?
Свети Петър казал:
– Ще те моля Господи, да промениш времето. Да бъде винаги лято и никога да не идва зима.
Тогава Господ му казал:
– Не помниш ли, че свети Илия измоли хората сами да определят времето. Реколтата се увеличи, но всичко, добито без труд, стана горчиво.
– Сега те моля да е винаги лято – отвърнал свети Петър.
– Добре – отвърнал му Господ, – ама да не стане по-лошо, отколкото е сега. И да дой:еш да ме молиш да върна времето, както си е било.
– Господи – отвърнал свети Петър, – аз съм обещал на сиромасите да изпрося топло време от теб. Ако не успея, ще изляза лъжец и хората няма да ме почитат като свети Илия.
Тогава Господ му рекъл:
– Така да бъде’
Щом си тръгнал свети Петър и като блеснало онова слънце, като
се разпели онези ми птички, като разцъфтели хубавите овощни дръвчета. Тогава хората излезли на работа, гологлави, боси и по риза. Работели и викали:
– Ех, че топло време, ех, че хубаво!
Дошло полека-лека лятото, дошло и не си отивало. Хората, като видели, че лятото се задръжало дълго, още повече се зарадвали и казвали:
– Ех, че хубаво време! Да живее свети Петър, че ни изпроси такова хубаво време. Ами то по-напред какво беше? Ту пролет, ту лято, ту зима, ту есен. Объркана работа. Я погледнете сега колко е хубаво: едно цъфти, друго върже, трето зрее.
Тъй като времето било все топло и хубаво, на сиромасите било много добре. И така обработили нивите и лозята, че те дали много плод. Напълнили хамбарите с жито и бъчвите с вино – дори някои си поливали харманите с вино, наместо с вода.
На това топло и хубаво време всички твари започнали да стават все повече – навъдили се безброй мухи, комари и всякакви хвъркати гадини. Най-малките от тях били големи като врабчета. Костенурките порасли като пещи, а жабите, които плували из водата, колкото патки. Пораснали и всички други животни, защото винаги намирали изобилна храна. Всеки човек си носел по една волска опашка в ръка, за да се брани от комарите и другите гадини. Навъдили се също и мечките, лисиците, вълците и всякакви други животни, които правели големи пакости на хората.
Хората разбрали, че станало много по-зле, отколкото преди, когато имало лято и зима. Започнали отново да се молят на свети Петър да поиска от Господа пак да промени времето, каквото било преди.
Свети Петър отишъл на същата планина, молил се три дни и три нощи и Бог му се явил:
– Какво искаш сега, свети Петре?
Свети Петър казал за какво е дошъл.
– Бях обещал на сиромасите да им изпрося топло и хубаво време. Но се развъдиха всякакви животни и насекоми, че изпоядоха хората. Сега ме молят да върнеш предишното време, дори и ако трябва да изтърпят някакво наказание.
– Че какво по-голямо наказание от това, което е сега – рекъл Господ. – В гората отидат – вълци ги нападат, в полето отидат – змии и гущери ги хапят, от мухи и комари не могат да излязат на двора. Това наказание им стига.
– Срам ме е, Господи, да отида при сиромасите, ако не им изпра-гим друго време – отвърнал свети Петър.
Господ махнал с ръка:
– Хайде, върви! Аз ще видя какво ще сторя.
Като си заминал свети Петър, като духнал един силен вятър, като завалял сняг – всички птици и всички животни се изпокрили, коя където намери. И хората се затворили в къщите си. Снегът валял без да спре цели дванадесет дни. Затрупал всички дървета и къщи, само тук-таме се подавали връхчета на дървета и комини. Всички гадини, които били затрупани в снега, измрели. След дванайстия ден духнали силни ветрове, стопили снеговете и настанала вече пролет. След пролетта дошло лятото и хората, като излезли на работа, видели, че насекомите са погубени и другите животни ги нямало вече да им правят пакости. Повикали свети Петър и му казали:
– Свети Петре, все на теб ще се молим и служба ще ти служим на Петровден. Искахме ти топло време – изпроси ни, след топлото дойде студено – и от него ни избави.
От този ден хората оставили на Господ да решава какво ще е времето, затова всеки ден е различен.

Едно време свети Иван живял в село, където бил пазарен за говедарин. Веднъж завалял силен дъжд. той набързо събрал говедата, прекарал ги през реката и си отишъл в селото. Когато се мръкнало, дошъл вечерта един чорбаджия и рекъл:
– Иване, какво си направил? На всички селяни си докарал говедата, само моята крава си забравил! Тя беше телна, кой знае къде се е отелила. Искам да ми намериш кравата и да ми я доведеш.
Тогава свети Иван му рекъл:
– Не бой се, чорбаджи, кравата ще се намери. Но какво ще ми дадеш, когато я докарам?
– Телето, което е отелила, ще е твое. – Даваш ли ми го?
– Давам ти го! – рекъл чорбаджията.
Тогава свети Иван станал и отишъл да я търси. Като стигнал при река Рилска, която придошла много от дъжда, потърсил кравата, но не я намерил. Помислил си, че може да е на отвъдния бряг на реката, която била станала много дълбока и не можел да я прегази.
Свети Иван си съблякал абата’ и я хвърлил във водата. Хванал се за единия ръкав, прекръстил се, седнал на нея и преплувал реката като с лодка. Намерил кравата, която се била отелила, и взел теленцето на ръце. Като дошъл до реката, светецът пак си хвърлил абата, седнал отгоре с телето и преминал на другия бряг. Кравата, която вървяла подир тях, скочила от майчина любов в реката и я преплувала.
Иван Рилски закарал кравата на чорбаджията, а той казал, че му дава телето. Три години то расло до майка си, а после свети Иван започнал да се грижи за него – хранел го с хляб и добра трева. То било кротко, всички в селото го обичали и го милвали като свое.
На следната година умрял волът на един сиромах. Той се примолил на свети Иван да му даде вече порасналото си теле, та с него да изоре и засее нивата си. Светецът му го дал. Сиромахът орал, сял и когато дошло лятото, всеки клас жито бил натегнал от толкова едри зърна, че нивата му родила три пъти повече от обикновено. Съседите завиждали на това плодородие и казвали:
– Той ора и ся с телето на свети Иван, който ни е направил магия Събрал е най-едрите класове от нивите ни и ги е пренесъл в нивата на този сиромах, за да стане чорбаджия.
По тази причина не искали свети Иван да им пасе повече говедата, но като не намерили друг човек, пак го поканили и той останал. И през тази година умрял биволът на друг сиромах, който също се примолил на свети Иван да му даде телето си. Иван се смилил над него и му го дал. Сиромахът орал и засял, а през лятото нивите му дотолкова родили, че от земята до горния клас били пълни със зърна. Съседите му пак рекли:
– Вижте, и това е магия на свети Иван. Ние орахме и сяхме с по два чифта волове, а нашите ниви пак не можаха да станат. А нивата на този сиромах, който ора с телето му, се напълни с берекет. Не, този човек не бива да живее с нас, той е голям пакостник, хайде да идем да го изпъдим!
Събрали се селяните, отишли при свети Иван, а той, като ги видял отдалече, побягнал в планината, изкачил се на един висок камък и седнал да ги гледа какво ще правят. Те, като разбрали, че не могат да го достигнат, гледали, мислили и си отишли. Свети Иван оставил говедата и не ги пасъл повече, само си взел телето и заживели в планината.
Изминало време, селяните, като останали без говедар, рекли помежду си:
– Така не бива, я да идем да му се примолим пак да дойде да ни пасе говедата.
Отишли при свети Иван и му казали, че пак го наемат на работа, но ако даде телето си на някого да оре, ще го хванат и ще го убият. И през тази година се случило да умре волът на трети сиромах, който се примолил на свети Иван. Иван му го дал на драго сърце. През лятото и той ожънал добра жътва, препълнил дотолкова хам¬барите си, че и най-богатите орачи му завидели. Те събрали селяните и тръгнали да убият свети Иван. Когато го намерили с говедата и взели да го наближават, телето му рекло:
– Иване, ето твоите съселяни идват да те убият.
Иван,като ги видял, рекъл:
– Те мен няма да убият, а тебе ще заколят, но ти да не се помръднеш от мястото си, чу ли?
Той пак се изкачил на високия си камък и оттам гледал какво ще направят. Селяните видели, че е нависоко и не могат да му сторят нищо, хванали телето и го заклали. После го разделили мръвка по мръвка помежду си и тръгнали да си отиват. Вървели, вървели и стигнали до една тясна пътечка в планината. За да минат по нея, се наредили един подир друг.
Иван гледал от камъка всичко, което сторили селяните, и когато тръгнали да си отиват, рекъл:
– Да даде Господ телето ми да стане на змии и гущери!
И както селяните вървели през планината, най-последният извикал:
– Ей, месото ми мърда на гърба!
Когато се обърнал назад, видял че то се е превърнало на змии и гущери. Подир малко същото извикал вторият селянин, после третият… Месото върху гърба на всички се обърнало на змии и гущери, които погнали селяните и ги гонели и хапели чак до селото.
Свети Иван останал сам на скалата. Подир малко заспал, а пък дяволът, който от дълго време търсил начин да го накаже за добри¬ната му, го блъснал от скалата долу. Светецът паднал от високите стръмнини, но ангелите го подкрепили и той не се убил, а само леко се ударил. Като се изправил на краката си, свети Иван разбрал, че това е дяволска работа и завист, веднага се прекръстил и помолил на Бога:
– Господи, ако това зло ми е от Дявола, помогни ми да изляза пак на върха на камъка, отдето съм паднал.
Тогава – с Божия сила – пробил камъка изотдолу, минал през него, изкачил се пак на върха му и седнал отгоре.
Дяволът, като видял това, се пукнал от яд.
Мястото, което пробил свети Иван и се проврял, днес стои и всички, които ходят сега на манастира „Свети Иван Рилски" се провират през него: едни за здраве, други да видят грешни ли са или праведни. Които са праведни, лесно минават, а които са грешни, камъкът ги притиска и ги пуска да минат, само когато обещаят, че ще сторят някоя добрина.

Едно време светците ходели по земята и хората искали от тях кой каквото му било нужно. Един искал дъжд, друг суша; един слънце, друг вятър – в зависимост от това какво бил насял по полето или какъв занаят имал. Най-вече молели свети Илия. защото той бил най-гръмогласен, пък и той пускал и дъжд, и гръмотевици, и светкавици. Народът мислел, че и Господ се страхува от дядо Илия. Затова някои започнали да го канят на гости, гощавали го с каквото имали вкъщи и го дарували. Свети Илия, като видял, че народът много го почита, отишъл при Бога и му рекъл:
– Моля ти се, дядо Боже, да дадеш на хората всичко, което искат, и да става, когато го поискат.
– А какво искат хората, дядо Илия? – попитал го Господ.
– Искат винаги времето да е такова, каквото им е нужно. Когато искат слънце – слънце да грее; когато искат дъжд – дъжд да вали; когато искат вятър – вятър да духа; когато искат жега – и това да има.
Господ помислил малко, засмял се и рекъл:
– Бива, свети Илия, защо да не бива! Иди, та кажи на народа – ще се даде на всеки каквото поиска, та да е доволен. Аз малко лошо постъпих с Адам – оставих хората да се мъчат и с много труд да изкарват прехраната си.
Зарадвал се свети Илия, слязъл на земята, ама не тихо както правел Господ, ами като загърмял, като затрещял, като се засвяткало, станала страшна буря – завалял дъжд като потоп и току от дъжда излязъл свети Илия, мокър като пиле. Един човек го видял и рекъл:
– Бре, сега да грейне едно слънце, хем да изсуши дядо Илия, хем тревата ще покара, както се е напоила сега с вода.
Още рекъл, недорекъл и облаците се разкъсали по небето, слънцето огряло и всичко живо се усмихнало. Насядали хората на слънце около свети Илия и казали:
– Жив да си ни, дядо Илия, ти си уплашил и Бога, та я гледай как след дъжда изгря слънце.
– Аз се помолих на Бога да ви дава отсега такова време, каквото поискате. Той искаше да ми откаже, но като ме видя такъв стар и уморен, се съгласи да става на земята всичко, каквото поискат хората.
– Сполай ти, дядо Илия, да си жив, докато свят светува – рекла
една жена. – Я дайте, хора, да го нагостим! Не виждате ли, че е гладен, докато дойде до нас, колко път е извървял.
Разшетали се жените, наредили трапеза. Като се нахранил, свети Илия си тръгнал, защото имал много работа. Тогава светът още не бил направен като сега, та светците ходели и поправяли, което е нужно.
Народът започнал да прави, каквото си иска- поискал ли дъжд – веднага започвало да вали; поискал ли слънце – грейвало слънце; поискал ли вятър да духа – появявал се вятър. Каквото искал народът, това и ставало. Като разбуели ония ливади; лозята натегнали от грозде; жито, просо, царевица – от всичко се народило по толкова, че нямало обиране. Народът нямало какво да прави с толкова богатст¬во – не можел да му надвие с ядене и пиене. Хората започнали да си зидат къщите с тухли от брашно, месени с вино. Жените и децата се къпели в мляко, мъжете пиели вино като вода.
Селяните все по-малко работели, все повече ядели и пиели – забравили и за свети Илия и за Господа. Решили да направят събор – да се съберат всички на една трапеза и цял ден да ядат и да пият, колкото им душа иска. Омесили пресни погачи, разсукали вити баници, заклали телета и агнета, натрупали камари печено месо, наточили вино и ракия и седнали да се веселят. Добре ама, като разчупили хляба, хапнали го – горчал, пийнали от виното да си оправят вкуса и то се оказало горчиво, не може да се пие. Всичко било станало горчиво.
– Веднага да потърсим дядо Илия и да го попитаме защо всичко нагарча.
– Нещо сме прегрешили пред стареца, а може и Бога да сме ядосали – рекли жените. – Трябва да идем и да поискаме прошка.
Вдигнали се неколцина мъже да идат и да оправят работата. Тръгнали те – ходили, ходили – от рид на рид, от поле на поле. Тогава хората били малко и селата не били така близо едно до друго, както е сега. Мъжете стигнали в далечно село. Там на един чукар под стара круша бил полегнал свети Илия. Те приближили до него, без да го видят, той се разбудил от шума и в просъница се изкашлял. От устата му излязъл огън, та ударил крушата. Оттогава е останал обичаят, когато гърми и святка, да не се седи под круша на полето, защото върху нея най-често пада огън от свети Илия. Светецът видял, че мъжете се търколили от страх на земята и лежали като умрели. Той ги повикал, поразпитал ги и те му разказали, че са дошли за помощ, защото всичко за ядене и пиене станало много горчиво.
– Защо така? – попитал дядо Илия.
– Ние не знаем защо е горчиво, ама нищо не може да се сложи в уста. Помогни ни да оправим храната, че ще измрем от глад, ще ни вземе Дяволът при него и на Господа хич няма да му останат хора.
– Хайде, елате с мене – казал дядо Илия, – да отидем и да се помолим на Господа.
Отишли всички при Бога, казали му какво се е случило и той им отвърнал:
– Видяхте ли, понеже всичко става лесно, вие престанахте да работите и да почитате Бога. Вече нищо не ви е сладко, защото не е добито с труд. Затова се върнете сега и работете нивите си като преди. А аз ще определям какво да е времето и каква да е реколтата.
И затова всяка година реколтата е различна – веднъж е изобилна, друг път годината е сушава или пък кишава. Но като работят на нивите си, хората винаги успяват да изкарат прехраната си

Веднъж един беден човек отишъл за риба. Хвърлил въдицата и на нея се хванала рибка. Тя проговорила с човешки глас и помолила рибаря да я пусне на свобода. Човекът се смилил над нея и я хвърлил във водата. Хвърлил пак въдицата, но всичко се повторило отново. Но третия път, когато рибарят уловил същата рибка, тя му рекла:
– Чичо, сега вече не ме пускай в реката, а ме занеси у вас и ме изяжте с жена си. Костите ми заровете под яслата на кобилата.
Мъжът изпълнил желанието на вълшебната риба. Като измина¬ли девет месеца, неговата жена родила две момчета-близначета, а кобилата се ожребила с две кончета – също близначета – бяло и червено. Първото момче кръстили Димитър, а второто – Георги. Когато децата пораснали и станали силни момци, те яхнали двете жребчета и тръгнали да обикалят света. Уговорили се, че ако от копието на единия покапе кръв, значи другият брат е в беда.
Пръв тръгнал Георги, а Димитър половин година след него. Един ден Димитър забелязал, че от копието му прокапала кръв. Тръгнал той да търси брат си, за да му помогне в бедата. Изминал дълъг път, докато накрая срещнал коня му, който започнал да цвили радостно, щом познал жребеца-близнак. Димитър видял, че брат му бил нападнат от голяма люспеста ламя. Той призовал Бога на помощ, убил с копието си ламята и освободил Георги от отровната й прегръдка. След тази битка те решили да се посветят на християнството, извършили много подвизи и станали светци. Затова хората ги почитат – първо свети Георги, а половин година по-късно и свети Димитър.

Света Богородица родила Млада Бога на Коледа. Тя казала на ангелите, които помагали при раждането:
– Вземете златна бъклица, напълнете я с руйно вино и идете да поканите някой светец за кръстник на детето.
Литнали ангелите към морето, където свети Никола се борел с бурите. Казали му за какво са дошли.
– Млада Бога гори като огън – рекъл той, – а аз пред него съм като суха слама.
Литнали ангелите при свети Василий, но и той отказал.
Най-после отишли при свети Йоан Кръстител. Той се зарадвал и приел да кръсти детето. Веднага отишъл при Богородица. Запретнал си ръкавите, хванал Млада Бога с дясната ръка, а в лявата вдигнал кръст. Светецът отнесъл детето край реката, като го потопил в нея, дъното й се позлатило, а бреговете се посребрили.
Богородица сложила младенеца в люлка и отишла в гората да намери чисто място. Там видяла златен габер и на него вързала люлката.
Всички дървета спрели листата си да не шумят, за да не разбудят Млада Бога. Само едно дърво – трепетликата, не спряло своите листа, затова Света Богородица го проклела:
– Винаги да треперят листата ти: и с вятър, и без вятър.
Всички птици спрели да пеят, за да не разбудят Млада Бога, само една птица – кукувицата, не спряла. Изкукала силно и събудила детето, затова и тя била прокълната.
– Да снасяш яйца в чужди гнезда и никога да не отгледаш свои пиленца.
Като вързала люлката, Богородица поканила всички жени да дойдат да видят Млада Бога. Жените дошли, много водели деца със себе си, между тях били и две момиченца – Бояна и Ангелина. Те залюлели Млада Бога и му изпели приспивна песен. Затова Богородица ги дарила с копринени ризи. Облекли ги момичетата – на гърдите им греело слънце, на плещите светел месец, по полите трептели ситни звезди. Богородица благословила двете момичета:
– Да имате дълъг живот, да се омъжите за добри момци, да родите много деца.
Двете момичета се засмели и изтичали вкъщи. От златния габер струяла светлина и им осветявала пътя.