ПРИКАЗКИ

Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща. От зори до мрак се трепеше горката Марийка.На обяд господарката й даваше да яде сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.

Петелът с червения гребен си ровел на торището и там си изкарвал прехраната. Веднъж, като пъпрел, той намерил една парица и тръгнал към пазара да си купи нещо за кълване. Срещнала го мечката:

На един мъж се поминала жената и той се оженил повторно. Щом влязла мащехата в къщи, видяла, че освен нейното доведено момиче и от първата жена било останало едно заварениче.Стрелнала го с очи и викнала на мъжа си:

Дядо, дядооо – рекла една вечер бабичката, – къде ще се денем отсега нататък – очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмалняха.

Живеели някога един мъж и една жена. Те прекарвали дните си много сговорно и се радвали на двете си дечица – момче и момиче.Момчето се казвало Иванчо, а момиченцето – Марийка.

Имало едно време… един човек, който много обичал приказките. Казвал се Ангел Каралийчев. Той не бил цар.Не бил магьосник.Но имал една истинска магия – умеел да разказва.

Имало едно време свят, в който всичко било направено от цветове. Не от камък. Не от дърво. А от цветове. Всеки цвят живеел самостоятелно и вярвал, че е най-важният.

Имало едно време една красива пеперуда. Казвала се Лира и имала крила като изгрев – златни, розови и малко лилави по краищата.

Имало едно племе. Не било нито най-силното, нито най-богатото.Но било оцеляло. И това било най-важното. Защото те умеели нещо, което другите не умеели –да забравят.

Имало едно време една покривка. Бяла.Чиста.Толкова голяма, че можела да скрие цял свят.