www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Някога в Искандрия живели Абу-Кир бояджията и Абу-Сир бръснарят. Дюкяните им се намирали един до друг на пазарището. Абу-Кир бил лош човек — лъжец и измамник. Той искал да му пред¬плащат за работата и сетне продавал дадените за боядисване тъкани. Парите пропилявал за ядене и пиене и когато хората идвали да си вземат оставената тъкан, бояджията ги лъжел, че още не бил я боядисал, и накрая казвал, че някой я е откраднал.
Имало добри хора, които се помирявали със загубата, но други хулели Абу-Кир и дори се оплаквали от него при съдията.
Най-сетне измамите на Абу-Кир станали толкова многобройни, че той не смеел вече да се явява нито в дюкяна си, нито по улиците и започнал да се крие в бръснарницата на съседа си Абу-Сир.
— Защо мамиш хората и ги ограбваш? — рекъл му веднъж Абу-Сир.
— Какво да правя, като съм сиромах човек — отвърнал Абу-Кир. — Само бедността ми е причина за тоя мой грях.
— Имаш право — съгласил се Абу-Сир. — Ето и аз съм майстор в работата си, но малцина идват да се бръснат при мен, защото съм беден.
Тогава бояджията казал:
— А какво ни пречи да напуснем тоя град и да заминем за някоя чужда страна? И двамата си имаме занаята в ръцете и където и да отидем, все ще живеем по-добре.
И Абу-Кир дълго увещавал бръснаря да си опитат щастието по широкия свят и накрая предложил:
— Ние ще станем побратими и който от нас работи, ще се грижи за другия, ако е безработен. А това, което спестим, ще слагаме в едно ковчеже и когато се върнем в Искандрия, ще си го поделим по равно.
— Тъй да бъде! — казал Абу-Сир.
И двамата се приготвили за път, качили се на един кораб и заминали още същия ден. А в кораба освен моряците имало сто и двадесет пътници и между тях нито един бръснар.
Когато излезли в открито море, бръснарят рекъл на бояджията:
— Храната ни скоро ще се свърши, но може би някой ще поиска да го обръсна и ще ми даде за това хляб и вода. Така ще се прехранваме, докато стигнем на сушата.
— Добре си намислил — казал бояджията, изтегнал се на дъските и скоро заспал.
А бръснарят си взел нещата за бръснене, метнал на рамото си една кърпа и тръгнал между пътниците. Някой му извикал:
— Майсторе, можеш ли да ме обръснеш?
И Абу-Сир го обръснал и пътникът му дал две житни питки, къс сирене и чаша вода. И други пътници пожелали да се обръснат и до вечерта бръснарят събрал доста храна и вода. Най-сетне той обръснал и капитана, който го поканил на вечеря.
— Благодаря, но аз ще вечерям с другаря си — рекъл Абу-Сир.
— Доведи и него — казал капитанът. — И докато вие пътувате с моя кораб, не се грижете за ядене. Идвайте да вечеряме заедно.
Абу-Сир отишъл при бояджията, събудил го и когато Абу-Кир видял донесената храна, посегнал към нея и започнал да яде.
— Чакай! — спрял го бръснарят. — Нека запазим тая храна, че може да ни дотрябва. Капитанът ни кани да вечеряме с него и да бъдем гости на трапезата му, докато пътуваме с неговия кораб.
— Хванала ме е морската болест и не мога да се държа на краката си — оплакал се бояджията. — Ти върви сам на вечеря, а аз ще похапна тук каквото си донесъл.
И Абу-Кир облещил очи като гладен тигър и загълтал лакомо храната, сякаш не бил ял няколко дни.
А Абу-Сир се разположил на капитанската трапеза и обяснил, че другарят му е заболял от морска болест.
— Ще му мине — казал капитанът и нагостил бръснаря с най-вкусни ястия.
Като се навечеряли, капитанът дал на Абу-Сир пълно блюдо с печено месо за болния му другар.
Абу-Сир занесъл блюдото на Абу-Кир, който бил изял вече всичката оставена храна и сега се нахвърлил още по-лакомо върху печеното месо.
На следния ден бръснарят отново отишъл да бръсне пътниците и с получената храна пак нагостил бояджията, като добавил и изпратената от капитана вечеря.
Така минали много дни и Абу-Кир изяждал ненаситно всичко, каквото му носел Абу-Сир.
Най-сетне корабът стигнал до някакъв непознат град и двамата побратими слезли на брега и се настанили в един хан. Абу-Сир купил месо и се запретнал да го готви, а Абу-Кир още с влизането си в хана легнал и заспал. Когато приготвил гозбата, бръснарят събудил другаря си и го поканил на обед. Абу-Кир излапал всичкото ястие в тенджерата и като се оплакал, че още не му е минала морската болест, изтегнал се на одъра и отново заспал.
Всеки ден Абу-Сир отивал в града на работа и вечер се прибирал, будел бояджията и го гощавал по братски.
Но ето че веднъж бръснарят заболял тежко и нямал сили да се дигне от леглото. Той помолил стопанина на хана да им носи храна и ханджията, който бил добър човек, не оставял гостите си да гладуват.
Една ранна утрин, докато Абу-Сир спял, унесен в треска, Абу-Кир претърсил дрехите му и взел каквито пари намерил. После заключил стаята и се измъкнал навън, без никой да го види.
Абу-Кир отишъл на пазара, облякъл се в хубави дрехи и тръгнал да разглежда града. И както вървял по улицата, стигнал пред едно бояджийско дюкянче, дето всички тъкани били боядисани синьо.
— Майсторе, колко ще ми вземеш да боядисаш тая кърпа? — обърнал се Абу-Кир към бояджията, като му показал кърпата си.
— Дванадесет сребърника — рекъл майсторът.
— В нашата страна плащаме два сребърника.
— Иди си я боядисай във вашата страна.
— А как ще я боядисаш?
— Синя.
— Но аз искам да бъде червена.
— Не познавам червената боя.
— А зелена?
— И зелената не познавам.
И Абу-Кир започнал да изброява всички съществуващи цветове, но бояджията рекъл:
— В нашата страна има четиридесет майстори и никой от нас не знае друга боя освен синята.
— Аз също съм бояджия и мога да боядисвам във всякакъв цвят — казал Абу-Кир. — Ако ме вземеш да работя при теб, ще те науча как се прави това.
— Ние не приемаме чужденци — възразил бояджията.
— Ами ако аз сам си отворя бояджийница?
— Туй никога няма да стане — отвърнал стопанинът.
Тогава Абу-Кир отишъл при султана и му казал:
— Повелителю на правоверните, аз ида от далечна
страна и по занаят съм бояджия. Мога да боядисвам всякакви тъкани в най-различни цветове — зелени, розови, портокалови, лимонови, като папагалски криле, като паунова опашка, — кой какъвто цвят пожелае. В твоя град всички бояджии боядисват само в синьо и нито ме приемат за чирак, нито ми позволяват сам да отворя работилница.
Султанът се замислил и рекъл:
— Аз ще ти дам пари и ще ти построя бояджийница.
И който се опита да ти пречи, ще бъде обесен на вратата на дюкяна си.
И той дал на Абу-Кир хиляда жълтици, двама роби и кон със сребърна юзда. После повикал строители и им поръчал да се заловят за работа.
На следната утрин Абу-Кир излязъл из града заедно със строителите, избрали място за градеж и започнали постройката.
Когато бояджийницата била готова, Абу-Кир получил от султана още четири хиляди жълтици, да си купи бои и други необходими неща. И бояджията накупил всичко, каквото му трябвало, и се заловил за работа. Окачил пред вратата на дюкяна си най-различно боядисани тъкани и хората се чудели и питали:
— Майсторе, как се казват тия цветове? Абу-Кир обяснявал:
— Тоя цвят е червен, тоя жълт, а тоя — зелен.
И всеки си избирал някой цвят и оставял тъканта си за боядисване.
Абу-Кир боядисал и на султана петстотин тъкани в най-различни цветове и когато падишахът ги видял, обсипал бояджията със злато и от тоя ден бояджийницата била наречена „Султанска бояджийница“.
Другите бояджии отивали при Абу-Кир, целували му ръцете и го молели да ги вземе на работа, но той не приемал никого.
Скоро Абу-Кир забогатял и се оградил с много роби и робини.
Да видим сега какво станало с Абу-Сир.
Когато Абу-Кир му задигнал парите и го изоставил, бръснарят, както казахме, лежал болен. Ханджията забелязал, че стаята е заключена, и си рекъл: „Може би гостите са заминали, без да ми платят, а може и да са умрели.“ И той долепил ухо до вратата и чул охкането на болния. Ключът стоял в бравата и ханджията отворил стаята, влязъл вътре и попитал бръснаря:
— Къде е твоят другар?
— Не го зная — промълвил с отпаднал глас Абу-Сир. — Моля те, братко, вземи ей там от кесията три петака и ми купи нещо за ядене, че вече трети ден не съм хапвал нито залък.
Ханджията взел кесията и като видял, че в нея няма нищо, рекъл:
— Кесията е празна.
Абу-Сир разбрал, че Абу-Кир го е ограбил, и заплакал от мъка.
Цели два месеца стопанинът на хана се грижел за Абу-Сир, докато той оздравял и се изправил на крака.
Тогава бръснарят излязъл от хана, тръгнал из пазара и по едно време стигнал до бояджийницата на Абу-Кир. Пред вратата били накачени най-пъстри тъкани и хората се трупали да ги гледат.
— Какъв е тоя дюкян, пред който са се събрали толкова много хора? — попитал бръснарят един човек.
— Това е султанската бояджийница, която падишахът подари на чужденеца Абу-Кир — отвърнал човекът.
И Абу-Сир се зарадвал и си рекъл: „Може би Абу-Кир се е улисал в работа и ме е забравил. Някога аз му помогнах, когато беше безработен, сега сигурно той ще ми помогне.“
И бръснарят надникнал в бояджийницата и видял Абу-Кир, който седял на меки възглавници като велик везир и командувал десетина роби да боядисват натрупаните тъкани.
Като съгледал Абу-Сир, бояджията се разгневил и извикал:
— Разбойнико, пак ли стоиш пред вратата да ме позориш пред хората? Дръжте го!
И робите изтичали, хванали Абу-Сир и го повалили на земята, а Абу-Кир взел една тояга и му нанесъл сто удара.
— Ако те видя още веднъж пред дюкяна ми, ще те изпратя при султана да ти отреже главата! — заканил се бояджията.
И Абу-Сир си отишъл оскърбен и унижен и някой попитал Абу-Кир:
— Какво ти е сторил тоя човек?
— Той ми краде чуждите тъкани — рекъл бояджията. — Но аз все му прощавах, защото мислех, че ще се вразуми. Ако се мерне още веднъж пред очите ми, ще накарам султана да го убие.
След тая случка Абу-Сир се прибрал в хана и дълго не излизал никъде. Когато раните му заздравели, той поискал да отиде на баня и тръгнал из града.
— Можеш ли да ми кажеш де е хамамът? — попитал той един минувач.
— Какво е това хамам? — учудил се минувачът.
— Място, дето хората се къпят.
— Ей го морето. И султанът се къпе в него.
Абу-Сир разбрал, че в тоя град няма хамам, и затова отишъл при султана и му казал:
— Аз ида от чужда страна и по занаят съм баняджия.
В твоя прекрасен град няма нито един хамам, а хамамът е най-великото благо на света.
— Какво ще рече хамам? — попитал го падишахът.
Абу-Сир му описал хамама с всички подробности и царят плеснал с ръце и извикал:
— Ето работа за теб!
И той подарил на Абу-Сир три хиляди жълтици, петима роби и кон със златовезана юзда, повикал строители и им заповядал да изпълняват всички нареждания на чужденеца.
На другия ден Абу-Сир и строителите избрали място за банята и започнали работа. Скоро бил изграден невиждан хамам — с басейни и водоскоци и с чудни рисунки по стените. Липсвали само килими и други някои неща, но султанът дал още десет хиляди жълтици и хамамът бил натъкмен с всички удобства.
Насъбрали се хората и почнали да се чудят.
— Какво е това? — питали те.
— Хамам — отговарял Абу-Сир.
Три дни всички се къпали безплатно, а на четвъртия дошъл да се окъпе и самият падишах.
Той се съблякъл и влязъл в къпалнята и Абу-Сир го изтъркал със сламена кесия от главата до петите, измил го хубаво и го потопил в басейн с гюлова вода. Като излязъл от басейна, султанът се почувствувал ободрен и освежен, както не бил никога през живота си.
— Тоя хамам ще бъде гордост за моя град — рекъл повелителят на правоверните и след това запитал:
— А колко пари ще вземаш за едно къпане?
— Колкото ти ми дадеш.
И султанът дал хиляда жълтици, но Абу-Сир се засмял и казал:
Всички хора не са богати като теб. Ако почна да вземам по хиляда жълтици на човек, скоро ще трябва да затворя хамама. Нека всеки ми плаща, колкото може и, колкото пожелае.
— Но от моите сановници ще вземаш не по-малко от сто жълтици! — рекъл султанът и се прибрал доволен и весел в палата.
От тоя ден хамамът почнал да се пълни с народ и всеки плащал за къпане според кесията си. Султанът идвал веднъж в седмицата и давал хиляда жълтици, а сановниците, които го придружавали — по сто жълтици. Не минало много време, и Абу-Сир станал богат човек.
Славата на хамама се разнесла по целия град и Абу-Кир решил да види с очите си какво е това чудо. Пременил се той в най-хубавите си дрехи и се запътил с неколцина роби към къпалнята.
Пред вратите на банята той усетил мирис на алое и като прекрачил преддверието, Абу-Сир изтичал да го посрещне.
— Защо не се обаждаш? — укорил го бояджията. — Аз отворих бояджийница, сприятелих се със султана, а ти не се вестяваш да ме видиш какво правя. Съсипах се да те търся, кого ли не съм питал и разпитвал за теб:
Абу-Сир го погледнал и казал:
— Но нали аз дойдох при теб, а ти ме обяви за крадец, наби ме и ме опозори пред хората?
— Мигар ти беше това? — учудил се Абу-Кир. — А пък аз те сметнах за оня уличник, който се навърташе около дюкяна ми и крадеше чуждите тъкани. Твоя е грешката, братко, че не ми се обади кой си.
Било каквото било — рекъл Абу-Сир. — Съблечи се и влез да се окъпеш.
И Абу-Кир се съблякъл и влязъл в банята, а Абу-Сир го окъпал и след това го почерпил с локум и шербет.
Като излязъл от хамама, бояджията поискал да си плати, но Абу-Сир казал:
— Не ме обиждай! Нали сме побратими?
Абу-Кир си прибрал парите и рекъл:
— Прекрасен е твоят хамам, само едно нещо му липсва.
— Какво е то? — попитал Абу-Сир.
— Мехлем от мишеморка и вар за смъкване на космите. Направи такъв мехлем и когато султанът дойде да се къпе, намажи го с него.
И Абу-Кир яхнал мулето си, отишъл веднага при царя и му казал:
— Господарю, до ушите ми стигна слух, че ти си построил хамам.
— Да — потвърдил султанът. — При мен дойде един чужденец и аз му построих хамам, както на теб построих бояджийница.
— А ти ходил ли си в хамама?
— Да.
— Слава на аллаха, че още си жив!
— Защо?
— Защото баняджията е твой враг и е намислил да те убие. Ако отидеш още веднъж в неговия хамам, той ще поиска да ти очисти космите и ще те намаже с отровен мехлем. Отровата ще проникне в тялото ти и ще порази сърцето ти. Баняджията е изпратен нарочно от царя на християните, за да те погуби с хитрост.
Като чул тия думи, падишахът се разгневил и извикал:
— Абу-Сир трябва да бъде наказан най-жестоко!
И той отишъл в хамама и Абу-Сир му рекъл:
— Приготвил съм мехлем, който унищожава космите. Искаш ли да те намажа с него?
— Донеси го!
Когато Абу-Сир донесъл мехлема, султанът усетил неприятен мирис и се убедил, че това наистина е отрова. — Вържете убиеца и го доведете в палата! — заповядал той на царедворците и се прибрал в покоите си.
Скоро царедворците довели вързания Абу-Сир и го изправили пред своя господар.
Тогава султанът повикал началника на стражата и разпоредил:
— Ще сложиш тоя злодей в един чувал, ще го посипеш с негасена вар и ще го прекараш с лодка покрай палата ми. Когато ти дам знак, ще хвърлиш чувала в морето, варта ще закипи и ще изгори престъпника, който ще потъне мъртъв на морското дъно.
Началникът на стражата отвел Абу-Сир на отсрещния остров и то попитал:
— Какво зло си сторил на султана, че иска да те погуби?
— Кълна се в аллаха, никакво зло не съм му сторил! — отвърнал Абу-Сир.
— Тогава сигурно някой те е наклеветил — рекъл началникът на стражата. — Аз се къпах в твоя хамам и ти не ми взе пари, затова ще се опитам да ти помогна. Ос¬тани на тоя остров и когато насам мине някой кораб, ще те изпратя скришом с него за родния край.
Абу-Сир поблагодарил на своя спасител и началникът донесъл чувал, сложил вътре един голям камък колкото човек, засипал го с негасена вар и завързал чувала. След това дал на Абу-Сир една рибарска мрежа и казал:
— Метни тая мрежа в морето и налови малко риба.
Всеки ден аз вьрша това, но сега нямам време за риболов.
Като дойдат слугите на главния готвач, ще помислят, че аз съм хванал рибата, и ще му я занесат да сготви любимото ястие на султана.
И началникът на стражата натоварил чувала на една лодка, минал край султанския палат и като видял, че султанът седи до прозореца, извикал:
— Господарю, да хвърля ли чувала?
— Хвърли го! — отвърнал султанът и направил знак с ръка. В същия миг нещо светнало и паднало в морето.
А това, което потънало в морето, било вълшебен пръстен. Когато султанът искал да убие някого, той махвал срещу него с дясната си ръка и от пръстена му блясвала мълния, която поразявала жертвата и главата й падала като отрязана.
В това време Абу-Сир газел из водата край морския бряг. С голяма мъка изтеглил той хвърлената мрежа и видял, че тя е пълна с риба. И понеже бил много изгладнял, решил да опече най-едрата риба и посегнал да я разпори. Ала ножът му се закачил о нещо твърдо и измъкнал султанския пръстен.
Абу-Сир взел пръстена и го надянал на малкия си пръст, без да знае вълшебните му свойства. И докато той го разглеждал учудено, дошли слугите на главния готвач да вземат рибата и го попитали:
— Къде е началникът на стражата?
— Не зная — отвърнал Абу-Сир като махнал с ръка, и изведнъж главите на слугите се търколили на земята.
Изплашил се Абу-Сир и както си мислил кой ли е убил султанските слуги — ето че пристигнал началникът на стражата.
— Брате мой — извикал началникът, — не дигай ръката си с пръстена! Ако я дигнеш, ще убиеш и мен!
И той обяснил, че пръстенът крие в себе си смъртоносна сила и че бил паднал в морето, когато султанът му дал знак с ръка да хвърли чувала.
— Рибата, която си хванал, навярно е погълнала пръстена и сега по волята на аллаха ти си негов притежател.
Тоя пръстен е омагьосан и благодарение на вълшебната му сила падишахът държи в подчинение цялата си войска.
Като чул това Абу-Сир се зарадвал и рекъл:
— Върни ме в града. Сега вече не ме е страх от султана, защото и неговата глава може да се търколи на земята.
И двамата се качили на лодката и скоро стигнали в султанския палат. Султанът седял на престола си, дълбоко натъжен от загубата на вълшебния пръстен, и не смеел да повери никому тайната, която го измъчвала.
Като съгледал Абу-Сир, по лицето му се изписала изненада.
— Какво търсиш тук? — извикал той. — Нали те хвърлиха в морето?
И Абу-Сир му разказал как началникът на стражата го спасил Й какво се случило по-нататък. И като разправил всичко, снел вълшебния пръстен от ръката си и го подал на султана.
— Вземи си пръстена — рекъл той — и ако аз съм
виновен пред теб, заповядай веднага да ме убият!
Трогнат от великодушието на Абу-Сир, султанът го прегърнал и промълвил с разтреперан глас:
— Приятелю, ти си най-добрият човек, когото познавам! Прости ми, че се усъмних в твоята вярност и незаслужено излях гнева си върху теб!
— Ще ти простя само ако ми кажеш, защо искаше да ме убиеш? — рекъл Абу-Сир.
— Бояджията е виновен за това! Той ми обади, че си искал да ме отровиш с мехлем от мишеморка!
Тогава Абу-Сир разказал цялата си история с най-малки подробности: как заминал с Абу-Кир от Искандрия, как се грижел като брат за него, как след това заболял в хана и Абу-Кир го ограбил, а после му ударил сто тояги и как най-сетне бояджията го посъветвал да намаже султана с такъв и такъв мехлем, за който Абу-Сир не знаел, че е отровен.
— Благодетелю мой — рекъл накрая Абу-Сир, — повикай ханджията и робите на Абу-Кир и те ще ти кажат, че всичко туй е самата истина.
И султанът скочил разярен от престола си и заповядал да доведат веднага Абу-Кир с вързани ръце и да повикат ханджията и робите.
А в това време Абу-Кир си седял спокойно вкъщи и се радвал, че Абу-Сир е вече умрял. И както се бил разположил на дивана и сърбал кафе, в стаята му се втурнали неколцина въоръжени войници, вързали му ръцете и го завели при султана.
Явил се и стопанинът на хана, дошли и робите на бояджията.
— Познавате ли тоя човек? — попитал султанът и посочил Абу-Кир.
— Той ограби болния си приятел и избяга от него! – рекъл ханджията.
— Той му удари сто тояги пред очите ни! — казали в един глас робите.
И падишахът разбрал каква е истината и извикал:
— Прекарайте го през града, а после го сложете в един чувал, посипете го с негасена вар и го хвърлете в морето!
— Всемогъщи господарю, не го погубвай! — примолил се Абу-Сир. — Аз му прощавам всички злини, които ми е причинил!
— Ти му прощаваш — отвърнал султанът, — но аз не мога да му простя. Водете го!
И войниците прекарали Абу-Кир през града и след това го напъхали в един чувал, посипали го с негасена вар и го хвърлили в морето. И Абу-Кир умрял и потънал във водата.
— Кажи сега какво искаш! — рекъл султанът на баняджията.
Абу-Сир целунал земята пред нозете му и продумал:
— Моля те, помогни ми да се завърна в родината!
И султанът му подарил един голям кораб, натоварен със съкровища и роби, и му пожелал добър път.
Когато корабът доплавал до Искандрия и всички слезли на сушата, един от робите домъкнал някакъв чувал и казал на Абу-Сир.
— Господарю, намерих тоя чувал край брега. Не зная какво има в него, но много е тежък.
Абу-Сир се приближил до чувала, развързал го и видял вътре мъртвия Абу-Кир, когото вълните дълго носили из морето и най-сетне го изхвърлили край Искандрия.
— По волята на аллаха той е стигнал дотук, за да намери покой в родната земя! — рекъл Абу-Сир и разпоредил да погребат мъртвеца.
И Абу-Сир живял още много години в благочестие и когато умрял, бил погребан до гроба на Абу-Кир.
И това място било наречено Абу-Кир и Абу-Сир, а сега се казва Абу-Сир, защото времето заличило името на злия завистник и оставило само спомена за добродетелния и праведен син на аллаха.

Много отдавна, в далечната китайска земя живял беден шивач на име Мустафа. Той бил честен и работлив човек, но едва можел да изхрани жена си и невръстното си дете, с което аллах ги надарил след дългогодишен бездетен живот. Погълнат от сутрин до вечер в работа, бащата нямал време да се грижи за сина си Аладин и той расъл на улицата между лоши другари.
Когато Аладин поотраснал, баща му решил да го научи на занаят и го взел при себе си в шивачницата. Но шивашкият занаят не бил по волята на момчето, свикнало на свободен и разпуснат живот, и то само дебнело сгодния случай да захвърли иглата и да избяга при другарите си. След дълги и напразни усилия да вразуми сина си и да го вкара в правия път Мустафа най-сетне се отчаял, заболял от тежка болест и скоро починал.
Като останала без подкрепа, майката се заловила да преде прежда и да я продава на пазара, за да спечели някоя и друга пара за насъщния хляб.
Един ден, когато Аладин си играел на улицата, до него неочаквано се приближил някакъв скитник и го запитал дали случайно не познава шивача Мустафа.
— Да, шивачът Мустафа беше мой баща, но той по¬чина неотдавна — рекло момчето.
— Тъй ли? — извикал изненадан непознатият и за¬почнал да се вайка:
— Ех, братко, братко, рано е отлетяла душата ти при аллаха! По-добре аз да бях умрял, защото си нямам нийде никого на света!
И от дума на дума Аладин разбрал, че чужденецът е брат на баща му и че цели четиридесет години той се скитал немил-недраг по света, докато най-сетне се намерил отново в родния край.
Като разправил накъсо историята си, скитникът извадил от една голяма торба шепа жълтици и ги дал на момчето да ги занесе на майка си. И Аладин изтичал веднага вкъщи и разказал какво се е случило.
Замислила се майката и си спомнила, че някога Мустафа й говорил за своя брат, който бил отдавна умрял.
— Тук има някаква грешка — рекла старата жена и поклатила недоверчиво глава.
Но на другия ден синът й отново донесъл жълтици и казал, че чичо му обещал да дойде у тях вечерта.
И наистина привечер тайнственият чичо дошъл с голяма кошница, пълна с най-различни закуски и напитки. Домакинята го посрещнала любезно и цяла вечер гостът разправял надълго и нашироко за своите необикновени пътешествия по Индия, Арабия, Персия, Египет и Африка. По време на разговора той полюбопитствувал да узнае как живее братовото му семейство и изявил желание да вземе Аладин под своя закрила и да го направи търговец.
Зарадвала се бедната майка и с просълзени от благодарност очи уверила госта, че синът й ще оправдае положените за него грижи.
След няколко дни добрият чичо пременил Аладин в нови дрехи и излязъл с него на разходка извън града, дето се издигали прекрасни палати сред цъфтящи градини и многоструйни водоскоци. Дълго вървели двамата, почивали си край водоскоците и пак продължавали пътя си. Унесени в разговор, Аладин и чичо му стигнали неусетно до една долина, оградена с високи скали.
— Сега ще ти покажа такива чудеса, каквито никой човек не е виждал — рекъл чичото. — Ти само събери сухи съчки да накладем огън.
Спуснало се момчето и донесло цял наръч съчки и когато огънят пламнал, чичото хвърлил в него шепа благовонни билки и изрекъл някакво тайнствено заклинание.
Тук трябва да кажем, че чужденецът не бил никакъв брат на шивача Мустафа и никакъв чичо на Аладин, а прочут африкански магьосник, който обикалял света да прави злини на хората.
Щом той изрекъл заклинанието, земята мигом се разтворила и под огъня се показала голяма каменна плоча с желязна халка.
Изплашил се Аладин и хукнал да бяга, но магьосникът го хванал и го ударил тъй силно, че от устата на момчето рукнала кръв.
— Защо бягаш от късмета си? — извикал ядосан чародеят. — Под тая плоча се крият грамадни съкровища.
Ако ти я дигнеш и влезеш в подземието, ще станеш господар на несметни богатства, но за това ще трябва да бъдеш смел и да не отстъпваш пред никакви опасности.
Аладин останал смаян от думите на магьосника и посегнал да дигне плочата, която се оказала съвсем лека. Той я отместил настрана и съзрял пред себе си една стълба. Тая стълба водела към дълбоко подземие.
— Когато слезеш долу — рекъл африканският магьосник, — ще видиш една отворена врата, през която се влиза в полутъмна пещера. Самата пещера е разделена на три просторни зали, пълни с големи златни съдове.
Щом стигнеш края на третата зала, ще се озовеш пред една градина с вековни дървета, по чиито клони са нависнали пъстроцветни плодове. Като вървиш още по-нататък, ще съгледаш една запалена лампа, която ще изгасиш и ще вземеш със себе си. Но тук трябва да помниш едно: на отиване не бива да се докосваш до скъпоценните съдове и да късаш плодове от градината — това ще можеш да сториш само на връщане.
При тия думи магьосникът снел златния пръстен от ръката си и го дал на момъка, като казал, че тоя пръстен ще му помогне, ако го сполети беда.
Без да се бави, Аладин се спуснал в подземието, минал през трите зали със златни съдове и влязъл в чудната градина. Между дърветата лъкатушела дълга пътека, по-сипана със ситни камъчета, и момъкът тръгнал по нея. Вървял, вървял и най-сетне стигнал до края на пътеката, Дето пламтяла като слънце една запалена лампа. Аладин се приближил до лампата, поогледал я оттук-оттам, после я угасил, излял горивото й и я пъхнал в пазвата си.
На връщане той съгледал по клоните на дърветата най-различни плодове — кристално светли, червени, сини, зелени, — които искрели с чуден блясък. Без да се досеща, че това не са плодове, а скъпоценни камъни, Аладин започнал да ги къса от клоните. Като напълнил дрехите и пазвата си с необикновените плодове, той се върнал при входа на подземието и извикал високо:
— Чичо, помогни ми да изляза.
— Ей сега — обадил се магьосникът, — но преди това дай ми лампата, да не ти пречи!
Опитал се Аладин да извади лампата, но тя била затисната от скъпоценните камъни в пазвата му.
— Ще ти я дам, като изляза! — рекъл момъкът.
— Не, по-напред дай лампата! – заповядал магьосникът.
И двамата дълго се разправяли и препирали, докато най-сетне чародеят се разгневил, хвърлил в огъня няколко билки и пак изрекъл няколко заклинания. Плочата закрила входа на подземието, димът от огъня се пръснал и цялата долина приела предишния си вид. Африканският магьосник помислил, че Аладин иска да остане единствен господар на съкровищата в подземната пещера, затова решил да го погуби.
Така нещастният момък потънал в студената мрачина на подземието и дълго викал за помощ, но никой не му се обадил. По едно време, както бил изгубил вече всяка надежда за спасение, той скръстил ръце да се помоли на аллаха и неусетно натиснал пръстена, който му бил дал магьосникът.
Изведнъж дълбоко изпод земята се чул глас:
— Аз съм роб на пръстена, който е на ръката ти, и съм готов да изпълня всяко твое желание!
— О, непознати благодетелю — извикал зарадван Аладин, — помогни ми да изляза от тая пещера!
В същия миг земята се разтворила и той се намерил отново в познатата долина. В далечината се виждали къщите на родния му град и Аладин тръгнал нататък. Но изтощен от глад и умора, клетият момък едва се довлякъл до къщи и се строполил в безсъзнание пред нозете на майка си.
Като се съвзел и отворил очи, той промълвил с отпаднал глас:
— Майко, дай ми да хапна нещо, че умирам от глад.
И майка му донесла каквото имало за ядене, и като похапнал, Аладин разправил патилата си от край до край: как африканският магьосник го завлякъл в долината, как наклал там огън и земята се разтворила, как Аладин се уплашил и побягнал, но магьосникът го ударил и го подмамил да влезе в подземната пещера. До късна нощ момъкът разказвал своето необикновено приключение и накрая извадил из пазвата си вълшебната лампа и чудните плодове. Сиромашката стаичка мигом се озарила от блясъка на пъстроцветните камъни, но майката на Аладин не им обърнала внимание, защото никога не била виждала такива скъпоценности.
— Слава на аллаха, който те е закрилял и не е позволил на страшния магьосник да те погуби! — извикала тя със сълзи на очи.
На следната утрин Аладин се събудил радостен и щастлив, че се избавил от всички мъки, и отново помолил майка си да му даде нещо за ядене.
— Ей сега ще продам малко прежда и ще купя хляб — отвърнала майката.
Но Аладин зърнал лампата, която бил донесъл предишния ден, и рекъл:
— Я по-добре да продадем тая лампа, че тя едва ли ще ни върши някаква работа.
И майката се заловила да почисти лампата, но щом започнала да я трие, стаята се изпълнила с бели кълбета дим, из които се появил един грозен дух.
— Аз съм роб на тая лампа — извикал духът — и изпълнявам всяко желание на нейния притежател! Кажи, какво искаш?
Донеси нещо за ядене! — заповядал Аладин и тутакси духът сложил пред него една грамадна табла с най-вкусни ястия и напитки в сребърни съдове. Майката и синът се смаяли от щедростта на незнайния дух и веднага се разположили край богатата трапеза. Като се нахранили до насита, майката прибрала останалите ястия, а Аладин взел един от сребърните съдове и го занесъл на пазара. Там той предложил съда на един търговец.
— Колко искаш за него? — попитал търговецът.
— Ти по-добре знаеш колко струва — отвърнал продавачът.
Хитрият търговец разбрал, че момъкът не знае цената на стоката си, и затова му дал една жълтица.
Аладин пък помислил, че е продал сребърния съд на добра цена, и си отишъл доволен вкъщи.
След няколко дни, когато от жълтицата не останало нищо, Аладин занесъл на същия търговец още един съд. Така постепенно той продал всички сребърни съдове и голямата табла, за която получил десет жълтици, защото тя тежала колкото десет съда.
Веднъж, като взел пак за продан един съд, Аладин минал край дюкяна на друг стар търговец, който бил известен като честен и добър човек. Щом търговецът съ¬гледал момъка, повикал го в дюкяна си и му казал:
— Ти, момко, често се вестяваш из пазара, а не се отбиваш при мене. Я да видим каква стока носиш!
Аладин извадил загънатия в кърпа съд и го показал на търговеца, като признал, че досега бил продал много такива съдове на еди-кой си търговец.
— По колко си ги продал? — попитал го старият златар, който от пръв поглед оценил тънката и скъпа изработка.
— По една жълтица парчето — отвърнал момъкът.
— Добре те е ограбил проклетият измамник! — възнегодувал старецът и обяснил на госта си, че такъв един съд струва петдесет жълтици.
И той веднага наброил на Аладин петдесет жълтици и му заръчал занапред да не продава другиму съдовете, а да ги носи само нему.
От тоя ден Аладин наистина започнал да продава сребърните съдове само на стария златар и скоро спечелил толкова пари, че той и майка му можели да преживеят охолно няколко години. Но двамата не изменили предишния си скромен живот и майката продължавала да се труди и да преде прежда както по-рано.
По това време Аладин прехвърлил вече юношеската си възраст и станал снажен и красив левент. Той се сприятелил с най-почитаните и богати търговци и скоро овла¬дял всички тънкости на търговския занаят. Научил се да разпознава коя стока е хубава и коя — лоша, можел да познае колко струва тая или оная скъпоценност. Аладин разбрал, че плодовете, които донесъл от подземната градина, не били прости стъклени топки, а истински брилянти, смарагди, рубини и сапфири. Разбрал той цената на това съкровище, но никому не казвал нито дума за него.
Един ден, когато той минавал из града, насреща му се задал султанският вестител, който разгласявал из улиците да се затварят всички врати и прозорци и хората да се прибират вкъщи, защото царкинята Бадрулбудура щяла да отиде на баня.
Но това предупреждение, вместо да накара Аладин да се прибере веднага вкъщи, събудило у него силното желание да види царкинята без було. И без да мисли много, момъкът решил да се скрие зад вратата на банята и да почака там идването на султанската дъщеря.
Скоро по близката улица се задало дълго шествие от робини и евнуси начело със самата царкиня. Като наближила вратата на банята, царкинята Бадрулбудура отметнала булото и открила лицето си.
Много приказки за невиждани хубавици бил слушал Аладин, но такава красива девойка като султанската дъщеря той никога не можел да си представи. Бадрулбудура била висока и стройна, с големи черни очи и мургаво лице, а усмивката й откривала бели като бисер зъби.
Царкинята влязла в банята, но Аладин не се помръд¬вал от мястото си, поразен от нейната хубост. Най-сетне, като се опомнил, той се върнал вкъщи и цялата вечер останал мълчалив и замислен, без да се докосне до храната, която майка му сложила на трапезата.
Така прекарал той нощта с отворени очи, омагьосан от сияйния образ на прекрасната Бадрулбудура. И щом се зазорило, момъкът не можал да се стърпи и разправил на майка си за неочакваната среща с царкинята и за нейната омайна красота.
— Цяла нощ, майко, съм мислил и премислял и най-после реших ти да се явиш при султана и да поискаш дъщеря му за моя жена — рекъл синът.
— Какво приказваш! — извикала изумена майка му.
— Та ти си син на беден шивач, а тя е султанска дъщеря!
— Ако не се оженя за нея, ще умра — настоявал синът.
— Иди, майко, при султана и не ме оставяй да погина от мъка!
Нямало що да прави, отстъпила майката пред молбите и увещанията на едничкото си чедо и се съгласила да отиде в палата. Но как ще се яви при султана с празни ръце? Щом иска дъщеря му за снаха, ще трябва да поднесе по обичая и някои скъпи дарове.
— Все ще се отсрамим някак — успокоил я синът.
— Аз ще подаря на султана такива съкровища, каквито той никога не е виждал.
И Аладин донесъл един златен съд, който бил получен по-рано от духа на вълшебната лампа, и го напълнил със скъпоценни камъни от подземната градина. Засвяткали брилянтите, затрептели с разноцветни блясъци рубините, смарагдите и сапфирите.
Пременила се майката в нови дрехи, взела златния съд, обвила го в бяло платно и се запътила съм султанския палат. А по това време султанът, великият везир и придворните съветници били събрани на съвещание, та майката на Аладин трябвало да почака в едно широко пред¬дверие. Когато съвещанието свършило, султанът излязъл в преддверието, но докато старата жена успее да му се представи, той се оттеглил в покоите си и повече не се явил.
За голямо огорчение на сина майката се прибрала вкъ¬щи, без да изпълни поръката. Тя едва дочакала сутринта и пак се запътила към палата със златния съд в ръце. Ала и тоя път тя нямала късмет, защото отишла в неприемен ден и вратите били заключени. Още шест пъти майката се явявала напразно в палата и най-сетне султанът погладил брадата си и рекъл на великия везир:
— От няколко дни една жена седи смирено в преддверието и държи в ръцете си нещо, увито в кърпа. Какво ли я носи насам?
— Навярно е някоя просякиня, която е дошла да се оплаква и да безпокои с молбите си ваше величество — обяснил великият везир.
— Не ми прилича на просякиня — възразил султанът.
— Доведи я утре при мен, да разберем каква е работата.
На другия ден, като съгледал непознатата гостенка, великият везир се приближил до нея и я поканил да влезе в заседателната зала.
Старата жена пристъпила плахо до златния престол и паднала ничком пред всемогъщия падишах.
— Бъди озарена от милостта на аллаха! — благословил я султанът и я накарал да стане. — Кажи ми, благочестива сестро, защо си дошла при мене и с какво мога да ти помогна?
— О, всеблаги господарю — казала жената и смирено се поклонила, — страхувам се да не те разгневя, ако ти изповядам нескромното си желание!
Султанът помислил, че гостенката иска да му повери някаква тайна, и затова заповядал на съветниците си да излязат, като оставил само везира.
— Готов съм да те слушам — рекъл той, когато в залата останали само тримата.
Тогава със смутен и разтреперан глас майката открила на султана горещото желание на своя син, който искал да се ожени за дъщеря му Бадрулбудура. Старата жена обяснила, че клетият момък ще умре от мъка, ако желанието му не бъде изпълнено, и че тя, като майка, решила да се яви пред всеблагия и милостив господар и да го помоли да спаси едничкото й чедо.
Вместо да се разсърди от това дръзко предложение, султанът поклатил благосклонно глава и попитал жената какво държи в ръцете си. А тя, без да продума, отвила златния съд и го сложила пред нозете му.
Заслепен от искрометния блясък на скъпоценните камъни, беловласият падишах се обърнал към великия везир и пошепнал на ухото му:
— Аз мисля, че момъкът, който праща той дар, може да ми стане зет.
Но великият везир отдавна искал да ожени сина си за царкинята Бадрулбудура и затова също тъй шепнешком посъветвал султана да не бърза с решението си и да не обещава дъщеря си на незнайния момък.
— Може да се явят по-достойни кандидати, които ще поднесат още по-скъпи дарове — рекъл той.
И султанът послушал съвета на везира и казал на старата жена:
— Твоят син ще трябва да почака три месеца, докато стъкмя чеиза на дъщеря си. А дотогава нека аллах бди над добрите ни намерения.
Доволна и щастлива от думите на султана, майката побързала да си отиде вкъщи и да зарадва сина си с хубавата новина. И Аладин наистина се почувствувал най-честитият човек на света и с нетърпение започнал да брои дните до сватбата му с прекрасната Бадрулбудура.
Един следобед към края на втория месец майката на Аладин излязла из пазара и останала много изненадана, като видяла, че дюкяните са затворени и къщите са украсени с цветя и знамена, а по улиците се разхождат конници с нагиздени коне.
— Какъв празник е днес? — попитала тя един познат търговец, който минавал случайно край нея.
— Мигар ти не знаеш, че тая вечер султанът жени дъщеря си Бадрулбудура за. сина на великия везир? — отвърнал търговецът. — Царкинята отиде на баня и сега стражата я чака да излезе, за да я отведе тържествено в палата.
Старата жена веднага изтичала у дома си и още от прага извикала запъхтяна:
— Султанът ни измами! Довечера целият град се готви да празнува сватбата на дъщеря му със сина на великия везир!
Като остър нож прорязала тая новина сърцето на бедния Аладин, но той бързо се овладял, отишъл в стаята си и като взел вълшебната лампа, отново я потъркал И дучьт изскочил от белите кълбета дим и извикал:
— Аз съм роб на тая лампа и изпълнявам всяко желание на нейния господар!
— Ето каква е молбата ми — рекъл Аладин. — Тая вечер султанът жени дъщеря си Бадрулбудура за сина на великия везир. Когато младоженците се приберат в стаята си и заспят, дигни ги заедно с леглото и ги пренеси тук.
Духът се изгубил и Аладин се притаил и зачакал да види какво ще стане.
А сватбарската веселба продължила до късна нощ и по едно време гостите започнали да се разотиват. Оттеглили се и младоженците в приготвената за тях спалня и тъкмо когато се унасяли в сън, духът ги грабнал заедно с леглото и ги пренесъл в сиромашката къща на Аладин,
— Вземи младоженеца и го затвори в кошарата на двора, а утре рано го върни в леглото и пак го отнеси с жена му в палата! — заповядал Аладин.
И духът дигнал везирския син и го затворил в кошарата.
Щом останал насаме с царкинята, момъкът й признал голямата си обич и започнал да я уверява, че е готов да умре за нея, но султанската дъщеря не разбирала нищо и мислела, че сънува. Цяла нощ тя не мигнала от страх и все очаквала да се случи нещо лошо.
Не по-добре прекарал нощта и везирският син, който, премръзнал и изплашен, се намерил призори в постелята при жена си. Като се развиделило съвсем, духът отнесъл отново младоженците в султанския палат. Те не разбрали какво става, защото не виждали духа и не чували гласа му, а само с ужас забелязали как леглото се движи и ги люлее като люлка.
Когато слънцето озарило с лъчите си палата, султанът отишъл да навести младите съпрузи и да им каже „добро утро“. Но везирският син го усетил още преди той да влезе в спалнята, и избягал посрамен и измръзнал в съседната стая.
Както винаги бащата целунал дъщеря си по челото и я попитал как е прекарала нощта. Ала Бадрулбудура не казала нищо и от натъжените й очи закапали сълзи. Без да я разпитва повече, старият султан си излязъл озадачен и побързал да сподели с жена си лошото настроение на царкинята.
Разтревожената майка веднага изтичала в спалнята и наистина видяла Бадрулбудура с пребледняло лице и разплакани очи.
— Какво ти е, мила дъще? Да не си болна? – извикала уплашено султанката.
— Ах, майко! — въздъхнала дъщерята. — Ако знаеш само какво ми се случи тая нощ, косите ти ше настръхнат от ужас!
И Бадрулбудура разправила на майка си как през нощта някаква невидима сила отнесла брачното им легло в една бедна стаичка, дето я отделили от съпруга й, а на негово място довели някакъв непознат момък, който й казал, че я обича повече от всичко на света и че е готов да умре за нея. На разсъмване същата невидима сила върнала младоженеца в леглото и ги пренесла пак в палата.
Като чула тая невероятна история, майката помислила, че Бадрулбудура е загубила ума си, и рекла:
— Добре си сторила, че не си казала нищо на баща си. Моля те, недей говори и на другите за това, защото ще те помислят за луда.
— Ако не вярваш на мен, попитай тогава мъжа ми — настояла царкинята.
— Ще го попитам — казала майката. — А сега се приготви да се явиш пред народа, който те очаква на градския площад и още няколко дни ще празнува твоята сватба.
И султанката разпоредила на робините да пременят дъщеря й в най-скъпите дрехи и да я изведат на площада. И когато Бадрулбудура се явила, насъбраният народ я посрещнал с радостни викове, сред думкане на тъпани и свирня на зурни.
На връщане към палата майката на невестата се приближила до младоженеца и го попитала дали е вярно това, което бълнува дъщеря й.
Везирският син се престорил, че не я разбира, и я по-молил да му обясни какво иска да каже.
– Бъбря си тъй, да се намеря на приказка — отвърнала весело султанката, като разбрала, че зет й не знае нищо.
И докато веселбата продължавала под игривите звуци на тъпаните и зурните и нощният мрак се озарявал от пъстроцветни огньове и ракети, Аладин повикал духа на вълшебната лампа и му заповядал да доведе двамата знатни съпрузи веднага щом те заспят.
И чудото се повторило: прибрали се младоженците в спалнята и едва затворили очи — духът ги дигнал и ги пренесъл в стаята на Аладин. И везирският син пак трябвало да зъзне в студената кошара, а пред султанската дъщеря отново се явил чудният момък от предишната нощ.
Призори съпрузите се озовали все тъй изплашени в палата. Но тоя път вече султанът решил непременно да узнае тайната и заплашил дъщеря си, че ще й отреже главата, ако тя не му каже какво се е случило.
Тогава Бадрулбудура със сълзи на очи разказала на баща си своите необикновени преживелици през последните две нощи.
Като узнал какво е преживяла клетата му дъщеря, султанът започнал да я милва и дълго се мъчил да я успокои.
След това се прибрал в стаята си и повикал великия везир.
– Попитай сина си какво му се е случило тая и оная нощ, за да разберем дали е вярно това, което разправя дъщеря ми — рекъл султанът, когато везирът влязъл при него.
И великият везир намерил сина си и му предал желанието на падишаха.
— Да, тия две нощи се случиха чудни неща — признал смутено синът. — Царкинята е открила на баща си самата истина, но нейните мъки не могат да се сравнят с моите, защото аз изтърпях невиждани унижения.
И като описал най-подробно преживените страдания и обиди, везирският син казал на баща си да помоли султана да разтрогне брака му с Бадрулбудура, тъй като занапред нищо добро не очаквало и двамата.
За да избави сина си от по-нататъшни огорчения и теглила, великият везир отишъл при султана и откровено му разправил каква е работата, като го помолил да разтрогне брака заради доброто и спокойствието на самата царкиня.
Това предложение се понравило на падишаха и той наредил незабавно да се прекъснат всички сватбарски веселби.
Зачудили се хората и започнали да се питат какво се е случило и всякакви слухове се понесли из града. Само Аладин знаел истинската причина и тайно благославял вълшебната лампа.
А по това време ето че настъпил последният ден на третия месец и нетърпеливият момък изпратил майка си в палата, за да напомни на султана даденото от него обещание.
Като съгледал майката на Аладин, старият владетел се приближил до нея и я попитал защо е дошла толкова рано.
— Милостиви господарю — отвърнала старицата, — позволи ми да ти напомня обещанието, с което ти зарадва преди три месеца моя син Аладин. Днес е последният ден на третия месец.
И султанът си спомнил за златния съд със скъпоценните камъни и за обещанието, което бил дал. И понеже не знаел как да се избави от неудобното положение, обърнал се към великия везир и го попитал какво да прави.
— Поискай от сина й такива дарове, каквито той не ще може да ти даде — посъветвал го везирът.
Тогава повелителят на правоверните навъсил чело в дълбок размисъл и рекъл:
— Моята дума надве не става и каквото съм обещал, туй ще бъде. Но дъщеря ми е свикнала на богат и охолен живот. За да спечели нейната обич и да я направи щастлива, Аладин ще трябва да й изпрати четиридесет златни съда със също такива скъпоценни камъни, каквито ти донесе неотдавна. Тия дарове ще трябва да се поднесат от четиридесет черни роби, съпроводени от четиридесет бели красиви левенти. Предай на сина си моите условия и ми обади дали ги приема. Натъжила се майката от тая алчност на султана, защото знаела, че Аладин не ще слезе отново в омагьосаната градина и не ще може да изпрати желаните съкровища.
Но Аладин не се смутил от искането на падишаха и изпратил майка си да купи нещо от пазара. Когато тя излязла, той повикал духа на вълшебната лампа и го по-молил за помощ.
— Султанът е съгласен да ожени дъщеря си за мен — казал момъкът — само ако аз му изпратя четиридесет златни съда със скъпоценни камъни, които трябва да бъдат занесени в палата от четиридесет черни роби, а самите роби да се съпровождат от четиридесет бели красиви юнаци. Моля те, помогни ми да се оженя за султанската дъщеря!
И още Аладин неизрекъл желанието си, дворът на тяхната къща се изпълнил с черни роби, всеки от които носел на главата си грамаден златен съд с елмази, рубини, смарагди и сапфири. А покрай черните роби сновели млади хубавци, облечени в най-разкошни дрехи.
В това време майката на Аладин се върнала от пазара и останала смаяна, като видяла пъстрата навалица в техния двор.
Но синът й не я оставил дълго да се чуди и я помолил да заведе събраните роби в палата.
Наредили се робите в дълга върволица и до всеки черен роб се изправил бял момък.
И така, наредени в две редици, пратениците потеглили към султанския палат за почуда и за приказ на минувачите, които прииждали от всички страни и се трупали да гледат това необикновено шествие.
Когато робите и техните придружници стигнали в палата, майката на Аладин се приближила до султана, поклонила му се доземи и казала:
— Всемогъщи господарю, даровете, които ти праща моят син, не могат да се сравнят с добродетелите на прекрасната Бадрулбудура, но все пак Аладин се надява на твоето милосърдие и вярва, че ти ще изпълниш обещанието си. Дълго стоял султанът като омагьосан пред златните съдове със скъпоценните камъни и после, като се опомнил, попитал великия везир:
— Виждал ли си някога такова богатство и смяташ ли, че момъкът, който ми го изпраша, заслужава да се ожени за дъщеря ми?
— Да — отвърнал везирът, — тоя момък е достоен да стане твой зет, щом притежава такива неоценими съкровища.
При тия думи на великия везир всички съветници и царедворци поклатили одобрително глави и султанът рекъл на майката на Аладин:
— Кажи на сина си да дойде още днес в палата, за да извършим венчалния обред.
И с преизпълнено от щастие сърце старата жена си отишла бързо вкъщи и съобщила на сина си, че султанът го очаква в палата.
Пламнал Аладин от радостна възбуда и тутакси повикал духа на вълшебната лампа.
— Работата е наред — казал весело момъкът. — Приготви ми сега най-блестящите царски дрехи, но преди това ме заведи на баня, за да се окъпя, както подобава на султански зет.
И духът грабнал Аладин и го пренесъл в една разкошна баня с мраморни басейни. Из устата на златни дракони бликали бистри струи гюлова вода, а от тавана безброй лампи пръскали обилна светлина.
Щом Аладин се намерил в банята, изведнъж го окръжили невидими, слуги, съблекли го и започнали да го къпят. Като го окъпали хубаво и намазали тялото му с благовонни масла, слугите го пременили в златотъкани дрехи и духът го върнал вкъщи и го попитал дали желае още нещо.
— Доведи ми един бял кон, натъкмен със скъпоценни накити, и четиридесет богато облечени слуги, от които десет да вървят пред мен, десет — след мен, десет — от едната ми страна и десет — от другата. Ще трябват и толкова робини, които ще пременят майка ми като царица и ще я придружават до палата. Приготви и четиридесет торби с жълтици, за да ги раздадем на народа.
Само след миг в двора на Аладиновата къща се появили изневиделица повиканите слуги и робини и когато всички приготовления били завършени, сватовниците се запътили към дома на султанската дъщеря. Начело вървял на бял кон самият Аладин, напет и прекрасен като княз от далечна земя, а робините, които придружавали майка му, хвърляли наляво и надясно шепи жълтици. И народът събирал парите и поздравявал с радостни викове щастливия годеник.
Когато Аладин пристигнал в палата, отвътре излезли да го посрещнат с най-големи почести всички царедворци и сановници. А старият султан, особено очарован от царствената осанка на младоженеца, слязъл три стъпала по стълбата и го прегърнал бащински. После той завел Аладин при престола си и го поканил да седне между него и великия везир.
— Всеблаги господарю — казал Аладин, — прости ми дързостта, че се осмелих да поискам за жена сияйната Бадрулбудура, но ако ти не ме удостоиш с благоволението да ме приемеш за свой зет, аз ще умра от мъка.
Развълнуван от това сърдечно излияние, султанът прегърнал още веднъж Аладин и рекъл:
— Твоят живот, синко, е много скъп за мене и аз ще направя всичко възможно да го запазя.
При тия думи беловласият владетел махнал с ръка и наоколо се разнесли звуците на тържествена музика. И в същото време той станал от престола и завел момъка в празничната зала, дето била сложена богата трапеза. Като се нахранили и пийнали по царски, султанът повикал кадията и го накарал да състави брачния договор на дъщеря му Бадрулбудура с Аладин. После той попитал зетя си веднага ли желае да отпразнуват сватбата.
— Аз не бих чакал нито минута, но преди да се оженя, искам да изградя достоен за Бадрулбудура палат, който да бъде близо до жилището на нейните мили родители — казал Аладин.
Така да бъде — съгласил се бащата. — Тук има много свободни места — избери си, което ти хареса, и колкото по-скоро направим сватбата, толкова по-добре. Окрилен от неудържимия копнеж час по-скоро да се ожени за султанската дъщеря, Аладин се прибрал в бед¬ната си къщурка, потъркал чудната лампа и щом духът се явил, казал му:
Досега тя изпълни всички мои желания и аз съм ти много благодарен. Вярвам, че и тоя път не ще откажеш да построиш за бъдещата ми жена Бадрулбудура такъв палат, какъвто никой не е виждал.
И като казал това и посочил през прозореца мястото за строежа, Аладин си легнал и заспал.
На сутринта още в зори духът го събудил и му рекъл:
— Господарю, палатът е готов. Ела да видиш дали ще ти хареса.
И духът издигнал момъка и отлетял с него в новия палат.
Гледа Аладин и не може да се начуди. Накъдето се обърнел — блясък и невиждана хубост заслепявали очите му. Той обходил целия палат, минал из прохладните градини е бистроструйни водоскоци, надникнал в конюшнята, дето потраквали копита тънконоги игриви жребци. Съкровищницата била натъпкана е пълки торби жълтици и безброй слуги сновели из разкошните зали и дотък-мявали наредбата. Ала най-смаян останал Аладин от про¬сторната зала на горния кат на палата, която гледала на четири страни с двайсет и четири прозореца, украсени със скъпоценни камъни..
— Такова чудо няма никъде по света! —- извикал възхитен Аладин. — Само едно нещо липсва: ог султанския палат дотук ше трябва да. се постеле килим, по който да мине царкинята Бадрулбудура.
И изведнъж между двата палата, се опънал дълъг мек килим, извезан с пъстроцветни рисунки.
Когато слънцето изгряло, Аладин се зърнал у дома си, а край новия палат започнал да се трупа хиляден народ и да оглежда прехласнат това невиждано чудо. Скоро новината за неочаквано изникналата постройка стигнала и до ушите на самия султан, но той не се изненадал никак, защото знаел, че бъдещият му зет разполага с несметни богатства и може да изгради за една нощ какъвто палат пожелае.
И тъй, след като извършил всички останали приготовления за сватбата, Аладин проводил майка си да доведе невестата, както повелявал обичаят, а сам той се изправил в очакване пред вратите на новия палат, заобиколен от телопазители и слуги.
Не минало много време и в далечината се задала процесия, начело на която вървели султанската дъщеря и Аладиновата майка. Щом шествието минало по мекия килим и наближило палата, Аладин се отделил от свитата си и посрещнал невестата с дълбок поклон, като й казал:
— Царкиньо, да бъде благословена твоята лъчезарна хубост, която заплени сърцето ми и го озари с неугасима светлина! Добре дошла като дългоочаквана стопанка на моя дом!
— Господарю мой — отвърнала царкинята, — аз изпълнявам волята на баща си и безкрайна е радостта ми да бъда твоя вярна съпруга, защото ти ми приличаш на оня момък, който ми се яви насън и ми се закле във вечна обич!
След това Аладин целунал нежно по челото Бадрулбудура, хванал я под ръка и я завел в празнично наредената трапезария.
Щастливите младоженци седнали край богатата трапеза, която била потънала в цветя и блестяла от златни съдове, кристални чаши и белоснежни покривки. Когато и майката на Аладин заела отреденото й място на трапезата, чевръсти слуги и робини се спуснали да поднасят най-вкусни ястия, сладкиши и напитки и в същото време вълшебна музика огласила тържествената тишина на залата.
Гощавката продължила до късно, сред веселби и забави, в които участвували ловки фокусници и кръшни танцувайки със змийска снага. Едва към полунощ мла¬доженците напуснали залата и се прибрали в приготвената за тях спалня.
На сутринта Аладин се измъкнал тихичко от леглото, за да не събуди Бадрулбудура, облякъл се в още по-хубави дрехи и като яхнал най-игривия жребец, отишъл при султана да го покани на угощение заедно с великия везир и най-знатните царедворци.
Султанът приел с удоволствие поканата и потеглил със свитата си за Аладиновия дом. И понеже новият палат се намирал наблизо, султанският кортеж скоро стигнал там.
Старият падишах оглеждал учудено постройката, спирал се на всяка крачка и се любувал на най-малката дреболия. Като разгледал всички кътчета на палата, той забелязал, че един от двадесетте и четири прозореца в залата на горния кат не бил довършен.
— Защо тоя прозорец е останал недоправен? — попитал той озадачено зетя си.
— Нарочно го оставих недовършен, за да те помоля за помощ, та по тоя начин и ти да имаш заслуга в изграждането на палата — отвърнал Аладин.
— Благодаря ти за честта, която ми правиш — казал султанът и заповядал на великия везир да намери най-изкусните златари, за да довършат прозореца.
После всички влезли в голямата зала за угощения и се разположили край разкошната трапеза. Дошли и младоженците с грейнали от щастие лица. Засвирила вълшебна музика, притекли се слугите и започнали да носят в надпревара едно от друго по-вкусни ястия. Звъннали кристалните чаши за наздравица, закипяло невиждано пиршество.
На другия ден повиканите златари се явили при султана и той ги завел да видят недовършения прозорец в новия палат.
Дълго разглеждали майсторите чудните прозорци, обсипани със скъпоценни камъни, размервали ги и се съвещавали и най-сетне главният придворен златар заявил на падишаха, че отникъде не могат да се намерят такива скъпи камъни и материали за довършване на прозореца.
— Елате в моята съкровищница и си изберете каквото ви трябва — рекъл султанът на златарите, като си мислел, че неговите скъпоценни камъни ще бъдат достатъчни.
Но работата тръгнала бавно и тежко и камъните все не стигали, та трябвало да се събират скъпоценности от везира и от останалите царедворци.
Аладин, който знаел от по-рано, че султанът се е заловил с непосилна за него работа, най-после събрал майсторите и ги накарал да разтурят всичко, що са направили, а скъпоценностите — да върнат на техните притежатели.
И за няколко минути златарите унищожили това, което било постигнато с дълъг и упорит труд, и отишли наскърбени при падишаха, комуто разправили всичко.
Слисан от тая необяснима прищявка на своя зет, султанът заповядал веднага да му приготвят коня, за да отиде и да види с очите си какво е станало. А в това време по молба на Аладин духът на вълшебната лампа довършил прозореца и го украсил като другите прозорци с най-блестящи и редки елмази, смарагди, рубини, аметисти, тюркоази, сапфири.
— Кой направи това чудо? — извикал изумен старият владетел, като съгледал блесналия в многоцветно сияние прозорец.
И когато Аладин му обяснил, че туй е дело на собствените му майстори, султанът останал много доволен и възхвалил аллаха, задето го е надарил с такъв славен зет.
Минали няколко години. Аладин живеел спокойно и щастливо, почитан и обичан от целия народ заради великодушието и щедростта си. И той щял да се радва и занапред на тоя честит живот, ако африканският магьосник не си спомнил за него.
Отначало магьосникът мислел, че Аладин е загинал в подземието, но после се усъмнил да не би момъкът да е открил тайната на вълшебната лампа и чрез нейната сила да е достигнал голямо благополучие. Обзет от това съмнение, злият чародей се заловил да врачува и да гадае и най-сетне отгатнал, че Аладин е жив и здрав и че се е оженил за султанската дъщеря.
Като разбрал това, магьосникът побеснял от завист и извикал разгневен:
— Как е възможно синът на някакъв беден шивач да стане зет на султана благодарение на вълшебната лампа, която трябва да принадлежи на мен! Чакай, ще го науча аз!…
И африканският магьосник яхнал един силен кон и тръгнал да търси Аладин по градове и села. Ден и нощ пътувал той и най-сетне стигнал в Китай. Настанил се в една странноприемница и легнал да си почине от дългия път.
На следния ден магьосникът станал рано и отишъл в близкото кафене, дано научи нещо за Аладин. Поръчал си той чаша студен шербет и наострил уши да чуе какво приказват хората около него. И както си пиел шербета, някои заговорил за палата на Аладин и всички, които го слушали започнали да ахкат и да превъзнасят необик-новената постройка.
– Какъв е тоя палат, за който се носят такива хвалби?
попитал магьосникът, като се обърнал към разговарящите – Ти трябва да не си тъдявашен, щом не знаеш нищо за палата на княз Аладин — отвърнал един от събеседниците. – Да, аз ида от далечна Африка, дето още не е стигнала тая новина.
И от дума на дума африканският магьосник узнал къде се намира палатът и как може да се отиде до него. И като се престорил, че уж не се интересува повече от жилището на княза, чародеят излязъл от кафенето и веднага се запътил към чудната сграда. Щом стигнал там, той огледал внимателно палата и още веднъж се уверил, че тая постройка може да се изгради само с помощта на вълшебната лампа.
Но къде е сега лампата — ето кое смущавало и вълнувало магьосника. И той отново потънал в гадание и открил, че вълшебната лампа се намира в палата.
— Да, тя трябва да бъде моя — извикал африканският магьосник и решил да задигне с хитрост лампата. А по това време Аладин бил заминал на лов и щял да отсъства няколко дни. Като научил, че той не е в града, магьосникът отишъл на пазара, купил цяла дузина нови и хубави лампи, сложил ги з една голяма кошница и тръгнал из улиците да ги продава.
-— Давам нови лампи за стари! Давам нови лампи за стари! — завикал той, а хората го гледали учудено и го мислели за луд, защото не можели да допуснат, че човек със здрав разум ще предлага нови неща срещу вехтории.
И както обикалял той града и се провиквал, сподирян от закачките на уличните хлапета, ето че виковете му стигнали до ушите на царкинята Бадрулбудура и тя изпратила една робиня да узнае каква е тая врява.
— Един луд човек разнася пълна кошница с нови лампи, които разменя за стари, и всички му се смеят — съобщила робинята, като се върнала..
— Тъй ли? — обадила се друга робиня. — Ами че и ние имаме една стара лампа, която се търкаля на тавана, и не ни служи за нищо. Я да вземем и да я сменим с нова!
А тая лампа била същата вълшебна лампа, която правела чудеса. Когато заминавал надалеч, Аладин я пъхвал в таванския прахоляк,, като смятал, че там ще бъде на сигурно място и никой не ще я намери.
И сега, без /да знае каква сила крие в себе си вълшебната лампа и колко скъпа е тя за. Аладин, Бадрулбудура послушала робинята и поръчала на един евнух да я снеме от тавана и да я замени с кова.
Светнали алчно очите на африканския магьосник, когато насреща му се показало търсеното с години съкровище. Той грабнал тутакси лампата и я скрил в пазвата си, а евнухът избрал от кошницата най-лъскавата лампа и я занесъл доволен в палата.
Като задигнал вълшебната лампа, злият чародей се измъкнал незабелязано от града и привечер стигнал до някакъв храсталак. Той приседнал на земята, извадил лампата от пазвата си и я потъркал с разтреперана ръка.
И изведнъж духът се появил сред бели кълбета дим и извикал:
— Аз съм роб на тая лампа и изпълнявам всяко желание на нейния господар:
Заповядвам ти още сегя. да дигнеш палата на Аладин и да го пренесеш в Африка извикал магьосникът.
И духът изчезнал и само след няколко минути Аладиновият палат заедно с всички обитатели бил пренесен в Африка, дето се озовал и самият магьосник.
Но нека се върнем при стария султан и да видим какво станало с него, когато на сутринта се събудил и погледнал през прозореца на спалнята си.
– Какво е това? – извикал учудено той, като хвърлил поглед към палата на Аладин, но вместо него съзрял само празно място. – Вай, вай, вай! – завайкал се султанът и започнал да зове на помощ всички светци и пророци.
Притеклият се на виковете му велик везир напразно се мъчел да го успокои.
– Палата! Палата! – повтарял уплашено падишахът и сочел с ръка през отворения прозорец.
Великият везир, който мразел Аладин, задето изместил сина му и станал султански зет, решил да си отмъсти и казал.
– Господарю, за всичко е виновен Аладин. Той е пленник на злите сили и се занимава с чародейство.
– Ах, измамникът! Ах, злодеят проклети! Доведете го да му отрежа главата! —викал обезумял от ярост султанът и заповядал веднага да намерят зет му и да го доведат окован във вериги.
Спуснали се въоръжени конници да дирят султанския зет и скоро го намерили в една гора.
– Млади господарю — казал с поклон началникът на стражата, — негово величество е натъжен от твоето отсъствие и ни праща да те заведем веднага в палата.
Без да подозира нищо, Аладин се присъединил към очакващите го конници и потеглил към престолния град.
Но когато стигнали пред градските порти, началникът на стражата се приближил и рекъл:
– Княже, позволи ни да те оковем във вериги, защото такава е волята на негово величество.
И докато Аладин се опомни, неколцина войници преметнали през рамото му тежки вериги и оковали в тях единия му крак и едната му ръка.
Така, опозорен и унижен, влязъл султанският зет в града и от всички страни започнал да се стича към него многоброен народ. Хората разбрали, че техният любимец е обречен на смърт, чули се заплашителни викове, настъпило всеобщо вълнение. Някои се спуснали да търсят оръжие, други взели да замерят войниците с камъни. Изплашена от тоя всенароден бунт, стражата побързала да закара Аладин в палата, дето султанът и всички царедворци очаквали изпълнението на смъртната присъда.
Но тъкмо когато палачът извадил меча си от ножницата и се приготвил да обезглави нещастния момък, великият везир съгледал през прозореца разбунтувания народ, който напирал да нахлуе в палата и разбивал вече вратите.
— Почакай! Спри!— извикал той на палача и като се обърнал към султана, добавил:
— Господарю, пощади злодея, защото народът нахлува в палата и ей сега ще избие всички ни!
— Кой се осмелява да влиза без позволение в палата ми? — възпротивил се всемогъщият падишах, но като видял прииждащите тълпи народ, веднага се укротил и заповядал да освободят окования княз.
И народът се успокоил и почнал да се разотива. А Аладин се приближил до султана и го попитал:
— Господарю, какво зло съм ти сторил, та искаше да ме погубиш?
Повелителят на правоверните посочил към отворения прозорец и отвърнал сърдито:
— Погледни навън и ми кажи, къде е новият ти палат?
И Аладин погледнал през прозореца и се вцепенил, като видял, че палатът е изчезнал.
— Защо мълчиш? — укорил го султанът. — Говори: какво е станало с палата ти и къде е дъщеря ми Бадрулбудура?
— Кълна се в аллаха, че аз нямам никаква вина за изчезването на палата и на Бадрулбудура! — оправдавал се Аладин. — Но позволи ми да те уверя, че ако в продължение на четиридесет дни не ти доведа царкинята, сам ще се явя при палача и ще го накарам да ми отсече главата!
— Добре — съгласил се султанът. – Но помни, че — ако ме измамиш, нишо не ще може да те спаси!
— И Аладин се стегнал за път и тръгнал да дири изчезналата Бадрулбудура, но дните минавали, а от царкинята Нямало нито следа.
— Една вечер, като стигнал отчаян до някаква голяма река, момъкът решил да се хвърли в буйните й води и да тури край на многострадалния си живот. Ала преди да Умре, той се приготвил да поиска от всемилостивия аллах опрощение на греховете си и скръстил ръце за молитва. И в тоя миг, както някога в подземието, натиснал случайно златния пръстен, който му бил даден от магьосника, и пред него се явил духът на пръстена.
— – Какво искаш? — попитал го духът.
— Аладин веднага познал предишния си спасител и разтреперан от вълнение, извикал:
— – – Моля те. помогни ми и пренеси изчезналия ми палат на старото му място!
— – Безсилен съм да сторя това — отвърнал духът.
— – Аз съм роб само на пръстена, а палатът ти е във — властта на друга сила, която е роб на вълшебната лампа,  — Тогава отнеси ме там, дето се намира сега палатът, и ме остави под прозореца на жена ми Бадрулбудура!
— И духът на пръстена дигнал Аладин и го пренесъл чак в Африка. Спуснал го пред собствения му палат и го оставил под разлистените дървета, дето момъкът заспал и прекарал в дълбок сън цялата нощ.
— Рано сутринта Аладин се събудил от чуруликането на птичките с необикновена лекота в гърдите си. Той предугадил, че скоро ще види прекрасната Бадрулбудура, и наистина след малко една от робините на царкинята съгледала княза през прозореца и мигом изтичала да обади на господарката си радостната новина.
— За да не бъде усетен от магьосника, Аладин бил въведен в палата през една тайна врата и след няколко минути се намерил в прегръдките на любимата си жена.
— Предоволни и щастливи, че провидението отново ги е събрало заедно, двамата съпрузи с нетърпение искали да узнаят какво се е случило, докато били разделени.
Аладин бил уверен, че палатът е пренесен с помощта на вълшебната лампа, и затова попитал жена си:
— Къде е оная лампа, която оставих на тавана, когато тръгнах на лов?
С присъщата си наивност Бадрулбудура му разправила как един скитник се явил в техния град и предлагал нови лампи за стари, как тя си спомнила за старата и непотребна лампа на тавана и поръчала да я дадат на непознатия, за да получат срещу нея нова. След размяната скитникът се изгубил от очите на царкинята, но тя го видяла пак, след като палатът бил пренесен в Африка, и продължавала да го вижда всеки ден.
— Мигар ние се намираме в Африка? — изненадал се Аладин. — Сега всичко ми е ясно. Ние сме жертва на африканския магьосник и за нещастието, което ни спо¬летя, виновен съм само аз, защото трябваше да пазя като зеницата на окото си вълшебната лампа. — И като помислил малко, Аладин попитал:
— Ти не знаеш ли къде е сега тая лампа?
— Магьосникът я крие в пазвата си и не се разделя с нея — рекла царкинята.
— А как се отнася той към тебе?
— По цял ден ме увещава да му стана жена, защото ти си бил загинал. Но аз знаех, че ти си жив и че ще дойдеш да ме спасиш.
— Да. аз ще те избавя от тоя звяр, но за туй ще ми е потребна и твоята помощ. А сега поръчай на някоя от твоите робини да се навърта около тайната врата, за да ми отвори, когато похлопам.
И като казал това, Аладин отишъл на пазарището и тръгнал по дюкяните да търси някакъв прах, който бил много силна отрова. Дълго обикалял той от дюкян на дюкян и най-сетне намерил у един търговец търсения прах, като дал за него цяла шепа жълтици.
Към пладне Аладин се отбил в една гостилница да похапне нещо, понеже бил много изгладнял, и след това се промъкнал отново в палата и похлопал на тайната врата. Робинята го пуснала да влезе и го завела при Бадрулбудура.
— Ето какво съм намислил — рекъл Аладин. — Когато африканският магьосник дойде при тебе и започне да те придумва да му станеш жена, ти ще се престориш, че приемаш предложението му, и ще го поканиш да обядвате заедно. Щом седнете на трапезата, ще подхвърлиш, че уж много обичаш африканско вино. Магьосникът ще излезе да донесе пожеланото от тебе питие и в това време ти ще сложиш в твоята чаша ей от тоя прах. Като се върне той в стаята, ти ще поемеш съда от ръцете му и сама ще налееш вино първо в твоята, а после в неговата чаша. След туй ще кажеш, че по обичая на твоята страна искаш да си размените чашите. Можеш да бъдеш сигурна, че щом изпие виното, магьосникът ще бъде покосен от смъртта и ние ще бъдем спасени.
Колкото и да ненавиждала злия чародей, Бадрулбудура се съгласила да изпълни Аладиновия съвет, нагиздила се в най-блестящата си премяна и седнала на дивана да чака омразния гост.
В обичайния час магьосникът наистина се явил и останал изненадан от странното държане на царкинята, която го посрещнала любезно и дори прелюбезно и го поканила да седне.
— Не се учудвай на моята промяна — казала тя. — След дълъг размисъл аз се убедих, че мъжът ми наистина е загинал и че няма вече от кого да очаквам подкрепа в живота.
— Е, съгласна ли си да се ожениш за мен? — попитал нетърпеливо магьосникът.
— Да — отвърнала царкинята. — И в знак на моето съгласие аз те каня да ми бъдеш гост на трапезата.
И когато робините натъкмили разкошна трапеза с най-отбрани ястия и напитки и сложили до всеки прибор по една златна чаша, африканският магьосник и Бадрулбу-дура седнали един срещу друг и царкинята казала:
— Някога в палата на баща ми някой беше донесъл африканско вино. И досега още не съм забравила бла¬гоуханния му дъх. Дали не може да се намери малко от това вино?
Как да не може! — извикал магьосникът и скочил от трапезата. — Аз имам пет бъчви от същото вино и ей сега ще ти донеса да го опиташ.
И чародеят излязъл бързо от стаята и в същия миг царкинята изсипала в своята чаша всичкия прах, който Аладин й бил дал.
Скоро магьосникът се върнал с пълна кана кърваво-червено вино и пресегнал да я сложи на трапезата. Ала Бадрулбудура поела каната от ръката му, напълнила двете чаши с искрящата течност и рекла:
— В моята родина съществува обичай да се разменят чашите, когато двамина си пожелават щастие един на друг – И при тия думи тя му подала своята чаша, а взела неговата и я поднесла към устните си.
На един дъх магьосникът пресушил подадената му чаша и тутакси се строполил мъртъв на мекия килим.
Тогава робините изтичали и повикали Аладин, който чакал при тайната врата. Той се озовал завчас в стаята на жена си и като съгледал умрелия магьосник, помолил царкинята да излезе за малко навън.
Щом останал насаме с мъртвеца, Аладин измъкнал от пазвата му вълшебната лампа и призовал, както по-рано, духа.
— Веднага дигни палата ми и го пренеси на старото му място в Китай! — заповядал той, когато духът се явил пред него.
И палатът се издигнал неусетно над облаците и след няколко минути се намерил на старото си място в Китай.
— Ето ни пак в нашата скъпа родина! — въздъхнал с облекчение Аладин и завел жена си в спалнята, за да си починат след преживените мъки и премеждия.
На сутринта, когато старият султан надникнал през прозореца на стаята си и видял, че Аладиновият палат се издига все тъй величествено на предишното си място, той едва не припаднал от уплаха и радост. С разтупкано от вълнение сърце султанът се явил при любимата си дъщеря, която смятал за загубена, притиснал я в обятията си и заплакал от умиление.
— Кажи ми, мила дъще, какво означават всички тия чудеса? — промълвил през сълзи той.
И царкинята му разказала от начало до край всичките си патила, като не забравила да спомене, че дължи живота си само на своя мил съпруг, който я изтръгнал из лапите на жестокия магьосник.
Като изслушал с напрегнато внимание нейната чудна история, потресеният баща се обърнал към Аладин и казал виновно:
— Прости ми, синко, че се отнесох така сурово към теб и ти причиних незаслужени огорчения!
— Но ти не можеше да постъпиш другояче, защото и за тебе Бадрулбудура е по-скъпа от всичко на света! — успокоил го великодушния му зет.
След това Аладин завел султана на горния кат на палата и му показал мъртвия магьосник, който все още лежал на пода с изкривено от злоба лице.
— Тъй му се пада на тоя злодей! — рекъл назидателно старият падишах, а зет му заповядал на слугите си да изхвърлят трупа на магьосника извън града, за да бъде разкъсан там от дивите хищници.
Тук приказката би могла да свърши, ако Аладин и сияйната Бадрулбудура не били обречени от провидението да преживеят още едно, последно изпитание.
И тъй, африканският магьосник имал по-малък брат на име Меджнун, с когото рядко се виждал. Двамата братя живеели разделено, на различни краища на света, но това не им пречело да си помагат един на друг, когато станело нужда. От време на време те узнавали чрез гадание кой къде се намира и какво прави.
Един ден, като гадаел да научи нещо за брата си, Меджнун с ужас открил, че той е умрял и че виновник за смъртта му е султанският зет Аладин, който живеел в Китай.
Преизпълнен от неукротима ярост, Меджнун решил да си отмъсти на убиеца и без да се бави, потеглил на път. След някой и друг ден той пристигнал в града на Аладин и намислил да проникне с хитрост в палата му. А ето как станало това.
–  На другия край на града живеела сиромахкинята Зюбейда, която народът почитал като светица, защото правела чудеса и умеела да лекува всякакви болести. Когато тя излизала на улицата, многобройна тълпа веднага я окръжавала за благословия и помощ.
Мълвата за тая светица стигнала до брата на африканския магьосник и една нощ той издебнал сгодния случай и се промъкнал незабелязано в нейната къща. А в това време Зюбейда била коленичила върху една рогозка и възнасяла към всевишния благочестива молитва.
И както светицата седяла вцепенена в молитвен унес, Меджнун се приближил на пръсти до нея и изведнъж се хвърлил отгоре й и я стиснал с всичка сила за гушата.
Като я удушил, без тя да успее дори да извика, злодеят я съблякъл, взел дрехите й, а тялото’ хвърлил в кладенеца на двора.
На другия ден, преоблечен в дрехите на Зюбейда, магьосникът тръгнал из улиците и започнал да благославя народа, който се трупал наоколо. Така той стшнал до Аладиновия палат и Бадрулбудура го забелязала от про¬зореца на стаята си.
— Коя е тая жена и какво иска тоя народ от нея?
попитала царкинята една от слугините си.
— Това е светицата Зюбейда, която раздава на народа благословия и изцеление от всякакви болести — отвърнала слугинята Бадрулбудура отдавна била слушала за тая света жена и сега, като я видяла, изпратила да я повикат з палата.
С дълбок поклон се явил Меджнун пред султанската дьщеря и я благословил с щедри пожелания за здраве и щастие.
— Благодаря ти, света майко, за добродетелните слова! Дано аллах чуе твоята благословия! — рекла смирено царкинята.
И като заприказвали и се поразговорили, Бадрулбудура поканила светицата да й бъде гостенка за няколко дни. След това тя я развела да разгледа палата и й предложила да поживее в богато наредената гостна стая на горния кат.
Зюбейда приела с радост поканата да остане няколко дни на гости. Тя харесала предложената й стая и казала, че всичко било много хубаво и че само едно нещо липсвало.
— Какво е то? — попитала Бадрулбудура.
— Стаята щеше да бъде още по-хубава, ако насред тавана й беше окачено яйце от птицата Рока — рекла гостенката.
— А тая птица каква е?
— О, тя живее много далеч и човек мъчно може да я види! — отвърнала светицата.
Загнездила се в главата на царкинята мисълта за яйцето на чудната птица и вечерта, когато Зюбейда се прибрала да спи и Аладин се върнал от лов, Бадрулбудура му казала:
— Можеш ли да намериш яйце от птицата Рока, за да украсим с него тавана на гостната стая?
Без да разпитва жена си отде й е хрумнала тая странна прищявка, Аладин отишъл в стаята си, повикал духа на вълшебната лампа и му заповядал:
— Донеси ми бързо яйце от птицата Рока и го окачи на тавана на гостната стая!
И при тия думи треснал изневиделица страшен гръм и палатът се разтърсил из основи, сякаш го разлюляло силно земетресение.
— Нещастнико! — разнесъл се гласът на разгневения дух. — Не ти ли стигат ония благодеяния, с които те надарих досега, та отгоре на всичко искаш да окачиш на тавана самия могъщ властелин на вълшебната лампа?
Добре, че ти не си виновен за това безумно желание, иначе от твоя палат нямаше да остане нито прашинка и всички вие щяхте да бъдете мъртви!
И като изрекъл това, духът обяснил, че в палата се е промъкнал магьосникът Меджнун, предрешен като светицата Зюбейда, която той удушил предишната нощ и хвърлил в кладенеца. Духът казал още, че Меджнун бил дошъл да отмъсти за смъртта на брата си и да погуби Аладин и всички негови близки.
Едва можал да се опомни Аладин от това неочаквано и страшно премеждие и когато при него влязла Бадрулбудура, той рекъл:
— Я повикай знахарката Зюбейда да ми побае, че главата ми ще се пръсне от болка!
И султанската дъщеря пратила да повикат гостенката. И след малко братът на африканския магьосник се явил преоблечен в дрехите на покойната светица.
— Поврачувай ми малко за здраве! — казал Аладин и се престорил, че умира от главоболие.
Меджнун се приближил и посегнал да извади ножа си, но Аладин го изпреварил, сграбчил го за ръката и в същия миг забил с всичка сила в сърцето му своя остър дамаски нож.
— Какво направи, безумецо? Защо уби клетата Зюбейда? — извикала ужасена Бадрулбудура.
— Това не е Зюбейда, а братът на африканския магьосник, който беше дошъл да ни погуби — отвърнал Аладин и открил забуленото с фередже лице на мъртвия чародей.
С това последно изпитание се свършили всички беди и злочестини и от тоя ден нататък Аладин и Бадрулбудура заживели щастливо и спокойно, окръжени от многобройна челяд. И когато старият султан умрял, на престола се възкачил достойният му зет Аладин.
И Аладин управлявал дълги години царството с чудотворната помощ на вълшебната лампа и народът го обичал и уважавал заради неговата мъдрост, благочестие и справедливост.

Веднъж един учител бил извикан от царя за мъдра беседа. Учителят погледнал внимателно владетеля и започнал да говори за красотата на короната му, за блясъкът на полускъпоценните камъни, за висшия символ, заключен в златния обръч, сравнявайки го с магнитно привличане. За удивление на учениците, които го съпътствали и за удоволствие на владетеля, беседата се ограничила с разказ за значението на короната. Когато след това учениците попитали учителя защо на царя не било казано за началото на вселената, учителят отговорил: "Наличието на разбиране на нивото на съзнанието трябва да бъде мерило. Говорейки за началото на вселената, царят в най-добрия случай би изпаднал в скука, в най-лошия – би се потопил в бездната на отчаянието. И едното, и другото било вредно. Но можеше да се забележи, че короната е най-ценното съкровище за царя, затова беше полезно да бъде възвисен и да се напомни за значението на венеца на мира. Постоянно имайте предвид най-доброто, което има вашият събеседник. Дори ако това е най-обикновен предмет, то все пак трябва да се намери най-висшето му значение. Само така ще станете привлекателни и ще отворите пътя за по-нататък. Негоден и даже престъпен е този наставник, който говори не по съзнанието на слушателя."

Мравката гледала сочния нектар, когато изведнъж върху цветчето се хвърлило водно конче, опитало нектара и отлетяло, след това се върнало, и пак започнало да смучи от цвета.
– И как живееш без работа и без всякакъв план? – казала мравката. – Ако нямаш реална нито относителна цел, какво е основното направление на твоя живот и какъв ще е краят му?
Водното конче отговорило:
-Аз съм щастливо и най-много от всичко обичам удоволствията. Това е и моят живот и моята цел. Моята цел е да нямам никакви цели. Ти можеш да си правиш каквито искаш планове, но не можеш да ме убедиш в това, че съм нещастно. На теб – твоя план, на мен – моя.
Мравката си помислила: "Това, което е очевидно за мен, е скрито за него. То явно не знае каква е участта на мравките. А аз знам каква е участта на водните кончета. На него – неговия план, на мен – моя."
И мравката запълзяла по пътя си, защото била направила всичко по силите си, за да предпази водното конче. След известно време пътищата им пак се кръстосали. Мравката пропълзяла в магазин за месо и като се нагласила под тезгяха, на който месарите секат месото, започнала търпеливо да чака своя пай. Изведнъж във въздуха се появило водното конче. Като видяло червеното месо, то започнало да се спуска към тезгяха. Но тъкмо кацнало, огромната секира на месаря се стоварила върху месото и разсякла водното конче на две.
Половината от тялото му се търкулнала надолу и паднала в краката на мравката. Като подхванала плячката, мравката я повлякла към дома си, като си мърморела под носа:
– Твоят план свърши, а моят продължава. "На теб – твоят план" повече не съществува, а на мен – моят започва нов цикъл. Наслаждението ти се струваше важно, но то е мимолетно. Ти живееше, за да ядеш, и в крайна сметка самото беше изядено. Когато те предупреждавах, ти реши, че съм мърморка.

Мравката пропълзяла веднъж до планината от захар. Тя не осъзнавала колко е висока планината пред нея, но изяла малко парченце захар и понесла към къщи в уста друео малко парченце.
По пътя си мислела: "Следващия път вкъщи ще занеса цялата планина."
Такива са мислите на слабите умове. Те мислят, че са опознали Абсолюта, не разбирайки, че Брахман е над постиженията на ума и мисълта.

Един брамин си вървял към къщи, носейки на рамо козленце, което се канел да принесе в жертва. На средата на пътя го видели мошеници и започнали да си говорят: "Би било добре днес да си хапнем това козленце."
След като скроили план, те избързали напред и тръгнали срещу брамина, като предварително се разделили така, че отначало той да срещне един, после – двама, а накрая – трима.
Първият казал на брамина: "Несъмнено, благочестиви, това куче притежава големи достойнства, след като го носиш на рамо. Сигурно то отлично гони дивеча!"
И като казал това, отминал.
"Какви ги говори този негодник? – помислил си браминът. Да нося на рамо куче? Как е възможно това?!"
Когато се изравнил със следващите двама мошеници, те го попитали: "Що за непотребно дело си замислил, брамине? ЖертВен шнур, четки, стомна за вода, свещен знак на челото, а на рамо – куче! Или може би то много добре гони зайци и глигани?"
И с тези думи отминали.
Тогава браминът решил да провери себе си, хвърлил козлето на земята и много внимателно проверил ушите му, рогата, опашката и т.н.
"Ама че глупаци! – помислил си той. – Да вземат коз¬ето за куче. Как е възможно?" Той пак метнал козлето на рамо и продължил.
В този момент го срещнали тримата и казали: "Внимавай, не ни докосвай, заобиколи? Защо ли? Защото ти само на знаци си свят, брамине, а В действителност явно си лоВец, след като ходиш с куче!"
Казали и отминали.
"КакВо става тук? – помислил си браминът. – След като толкоВа хора казват едно и също, значи това е истина. А и нерядко се срещат измамници, приели чужд облик. Ами ако това е ракшаса в кучешки облик? Да не вземе сега да приеме истинския си вид!"
И Вече, без да се съмнява В нищо, браминът хвърлил козлето на земята и от страх да не се наложи после да извършва изкупителен обред, побягнал, без да се обръща.
А мошениците изяли козлето.

Ян Хой казал на Конфуций:
– Веднъж пресичах дълбокия поток Шаншен и лодкарят управляваше лодката като всемогъщ Бог. Аз го попитах:
– Може ли човек да се научи да управлява лодка?
Може – отговорил той. – Това може да направи добър плувец, а ако той е и гмуркач, тогава може да се научи да управлява лодка даже без да я е виждал. Аз попитах как, но той не пожела да говори с мен. Позволете да попитам какво означава това?
– Когато лодкарят е казал, че на изкуството му може лесно да се научи добър плувец, той е имал предвид, че такъв плувец забравя за водата – отговорил Конфуций – А когато е казал, че гмуркачът може да научи изкуството му даже без да вижда лодката, той е говорил за това, че за такъв човек водната бездна е все едно суша и да се преобърне в лодката, е все едно да падне от каруца. Пред него даже да се преобръща и превърта как-во ли не, това няма да наруши спокойствието му. Каквото и да се случи с него, той ще е безметежен!
В игра, в която се залагат камъчета, ти ще си ловък. В игра, в която залагат злато, ще си загубиш главата. Изкуството във всички случаи е едно и също, но вниманието ще се прехвърли върху външни неща. Този, който е невнимателен към външното, не е изкусен във вътрешното.

Един могъщ крал изпращал при кралицата двама пратеници един след друг. Връща се първият и простичко предава отговора на проводилия го. Връща се другият и след като предава отговора накратко, започва да плете дълга история за красотата на повелителката.

– В интерес на истината, господарю, аз видях най- красивата жена. Щастлив е този, който може да й се наслади!
– Зли робе – прекъснал го кралят, – ти си вдигнал безсъвестните си очи в посока на моята съпруга? Ясно е, какво би искал да направиш ти с обекта, изследван от теб толкова внимателно!
Той заповядва да извикат отново първия пратеник и го пита:
– Какво мислиш за кралицата?
– Само добро, разбира се – отговорил пратеникът, защото тя ме изслуша в мълчание и ми даде доста мъдър отговор.
– А не ти ли се стори красива?
На теб подобава да я гледаш. Моята задача беше да предам думите.

В зряла възраст Хуа Дзи от рода Ян Ли от държавата Сун загубил паметта си. Той можел за получи подарък сутринта и да забрави за него вечерта, можел да даде подарък вечерта и да забрави за него сутринта. На улицата можел да забрави да ходи, у дома-да седне. Днес не можел да си спомни какво е станало вчера, утре – какво е станало днес.
Семейството му започнало да се безпокои и поканили пророк, за да разкаже бъдещето на Хуа Дзи, но безуспешно. Поканили шаман, за да извърши благоприятстващ обред, но и това не довело до нищо. Поканили лекар, за да го излекува, но и това не доВело до подобрение.
Имало един конфуцианец от Лу, който, предлагайки услугите си, обяВил, че може да оправи нещата. Жената и децата на Хуа Дзи му обещали за награда половината от състоянието си.
Конфуцианецът им казал:
– Ясно е, че това е заболяване, което не може да бъде предсказано с хексаграми и предзнаменования, не може да бъде омагьосано с благоприятстващи молитви, не може да бъде излекувано с лекарства и игли. Аз ще се опитам да преобразувам ума му, да изменя мислите му. Има надежда, че това ще го възстанови.
След това конфуцианецът се опитал да съблече Хуа Дзи, и той търсел дрехите си. Опитал се да го мори с глад, и той търсел храна. Опитал се да го затвори на тъмно, и той търсел изход към светлината.
Конфуцианецът останал доволен и казал на синовете му:
– Болестта е лечима, но изкуството ми е пренесено тайно през поколенията и не се разказва на други хора.
Затова аз ще закрия слуха му и ще остана с него насаме в стаята седем дни.
Те се съгласили и така никой не узнал какви методи е употребил конфуцианецът, но дългогодишната болест се разсеяла за една сутрин.
Когато Хуа Дзи се събудил, бил много ядосан. Изгонил жена си, наказал синовете си, подгонил с копие конфуцианеца.
Власите на Сун го арестували и поискали да узнаят причината.
– Преди, когато забравях – казал Хуа Дзи, – аз бях без граници, не забелязвах съществува ли небе и земя. Сега внезапно си спомних – всички бедствия и тяхното преодоляване, придобивки и загуби, радост и печал, любов и ненавист на двадесет-тридесет преживени години се надигнаха с хиляди преплетени нишки. Боя се, че всички тези бедствия и преодоляването им, придобивки и загуби, радост и печал, любов и ненавист ще дойдат и силно ще увредят сърцето ми. Ще намеря ли отново момента на забравата?

Поданиците на една държава избрали нов крал и го короновали според своите правила. Направили те на краля нова корона и искали да я украсят със скъпоценни камъни, но нямало човек, владеещ това изкуство до съвършенство – всички майстори се боели да се захванат с това, да не би да развалят короната. Накрая се намерил занаятчия, който казал, че се наема за един месец да свърши работата.
Дали му короната и ето че той цял месец мислил как да подреди и да закрепи скъпоценните камъни. Но от страх да не я развали, не се докосвал до нея, докато не наближил последният ден. Два дни преди крайния срок той най-накрая се решил да се захване за работа. Ръцете му обаче се разтреперили и той изпуснал короната. Тогава извикал едно малко момче, което и понятие си нямало какво е това кралска корона, и му показал какво да прави. А той самият така се вълнувал, че даже излязъл, за да не гледа какво ще става. Момчето обаче свършило работата както трябва и закрепило скъпоценните камъни на короната по най-добрия начин.