www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Веднъж един кораб попаднал в буря и се разбил в скалите на необитаем остров. Тези, които се спасили, започнали нов живот, тъй като при корабокрушението паметта на всички била нарушена, което се проявявало и в това, че те забравили думите на молитвата.
След няколко години на острова дошли християнски мисионери. Като разпитали обитателите на острова за живота, който водят, те ги научили да се молят правилно. И когато мисионерите напуснали този остров, след известно време забелязали, че хората от острова ги следват, ходейки по водата. Оказало се, че те пак са забравили думите на молитвата и искат отново да ги научат. Мисионерите, като видели такова явление, като ходене по водата, отговорили: "Молете се, както сте се молили преди ние да дойдем. Вероятно така сте по-близо до Бога."

Веднъж един съсед помолил Настрадин Ходжа да му даде магарето си. "Нямам" – отговорил Настрадин. А в това време магарето заревало. Тогава съседът отбелязал: "Ефенди, ти казваш, че нямаш магаре, а ето, чуваш ли, реве магаре."
Ходжа поклатил глава и казал: "Господи Боже мой, чуден човек си ти. Ти вярваш на едно магаре, а на мен, доживелия до побеляла брада, не вярваш."

Настрадин Ходжа се оженил за жена, която преди него била погребала шестима съпрузи. Веднъж Настрадин се разболял. Жената започнала да плаче и да нарежда:
– На кого ме оставяш?
Настрадин надигнал глава от възглавницата и казал:
– Как на кого? На осмия мъж.

Един човек имал двама сина. За да им даде познание за Бога, той ги изпратил при наставник. След няколко години те се върнали у дома и приветствали баща си. Той побързал да узнае какво са научили и попитал по-големия: "Скъпи синко, ти си изучавал всички писания и философски системи, кажи ми на какво прилича Бог?" Големият син се опитал да опише Абсолюта, Брахмана, като цитирал различни места от Ведите.
Като се обърнал след това към другия си син, бащата му задал същия въпрос. По-малкият не отговорил с думи, той останал неподвижен и мълчаливо се стремял да се слее с Бога. Тогава бащата възкликнал: "Скъпо мое дете, ти си се приближил до постигането на Брахман. Твоето мълчание е по-добър отговор от стотици стихове от Ведите, защото Бог не може да бъде описан с думи."

Един млад човек видял прегърбен беловлас старец и го попитал:
-Дядо, на колко години сте?
Старецът отговорил през смях:
-Тази година ставам едва на четири години!
Младият човек се втрещил, но после казал:
-Дядо, не се шегувай. Вие сте побелял, с дълга брада. Как може да сте на четири години?
– Не се шегувам. Аз наистина съм на четири години! Толкова години върших безобразия, грижех се само за собствената си изгода, кривях си душата. Едва преди четири години чух за учението на Буда. Разбрах, че трябва да се прави добро, да се прогони алчността, гневът и глупостта, с ясно съзнание да съзреш собствената си природа. Едва през последните четири години животът ми придоби смисъл и само през тези четири години усещам радост и спокойствие. Ти попита на колко години съм. Тъй като аз живея нормален живот едва от четири години, аз действително съм на четири години.

Минавал веднъж Буда през едно село. Събрали се няколко човека – негови противници, и започнали разгорещено и злобно да обиждат Буда. Той слушал мълчаливо и много спокойно. Заради това спокойствие онези се почувствали някак неудобно. Появило се неловко усещане: те обиждат човека, а той слуша думите им, все едно са музика. Тук нещо не е наред.
Един от тях се обърнал към Буда: "Какво става? Ти какво, не разбираш ли какво говорим?" "Именно, когато има разбиране, е възможно такова дълбоко мълчание – отговорил Буда. – Ако бяхте дошли при мен преди десет години, бих се нахвърлил отгоре ви. Тогава нямаше разбиране. Сега разбирам. И заради вашата глупост няма да наказвам себе си. Това, дали ще ме оскърбявате, или не, си е Ваш избор, но да приемам Вашите оскърбления или не – това е моята свобода. Вие не можете да ми ги наложите. Аз просто се отказВам от тях; те не струват. Можете да си ги Вземете. Аз отказвам да ги приема."

Ученик се обърнал към учителя с раздразнение с думите: "Много четох за учението и въпреки това не знам откъде да започна да го прилагам?"
Учителят отговорил: "Очевидно ти е необходимо преди всичко да се освободиш от раздразнението. Тази мъгла ти пречи да видиш пътя."

Един човек живеел в къща без прозорци и постоянно се оплаквал, че слънцето никога не надниква в дома му. Веднъж той намерил Настрадин Ходжа и казал:
– Ходжа, ти си умен човек. Домът ми е лишен от слънце. Даже и най-малкият лъч не прониква в стаята. Какво да правя?
Настрадин помислил и казал:
-Добре, а в плевнята слънцето огрява ли?
-Да, грее.
– Тогава – отговорил Ходжа – пренеси дома си там.

Веднъж се завързал спор между Настрадин Ходжа и един дервиш, който се представял за мъдрец.
Ходжа му задал няколко въпроса, но дервишът не отговорил нито на един. Накрая дервишът се разсърдил и казал:
-Аз мога да ти задам такива въпроси, на които няма да може да отговори даже дядо ти.
– Няма на света такова нещо – отговорил Настрадин, – което да не знам.
– Знаеш ли къде е центърът на земята? – попитал дервишът.
Настрадин забил пръчката си в земята и казал: -Тук!
– Докажи! – извикал дервишът.
-Ако не вярваш, можеш да направиш изчисления. Дервишът задал Втори въпрос:
– Колко звезди има на небето?
-ТолкоВа, колкото косъма има моето магаре.
– А къде са доказателствата?
– Ако не вярваш – казал Ходжа, – иди и брой.
– А колко косъма имам в брадата си? – попитал дервишът.
– Толкова, колкото са на опашката на магарето ми.
Дервишът освирепял:
-Лъжеш!
Ходжа спокойно отговорил:
– Не лъжа. Ето я брадата ти, а ето и опашката магарето ми. Отскубвай косъм по косъм от брадат и от опашката на моето магаре – и ако бройката не пада, тогава упреквай.

Великият император Акбар имал девет мъдреци. Той бил достатъчно богат, за да ги издържа. Така ги и наричали – деветте скъпоценности. Но не се забелязвало той да се е научил на нещо от тях.
И ето че веднъж Акбар бл силно разгневен и призо-вал при себе си своите девет скъпоценности и им казал:
„Хората твърдят, че вие сте най-големите мъдреци на света. Но колко време вече сте тук, а аз на нищо не съм се научил от вас! Тогава какво правите тук?“ С един от мъдреците дошло дете, което много иска-ло да погледне отвътре царския дворец. И се разсмяло.
Акбар са възмутил и промълвил: „Това пък какво е? Знаеш ли ти, син на греха, в чие присъствие си се осмелил да разкриеш печата на своята неразумност? Или баща ти е толкова мъдър, че на чедото му не се полага и трохичка разум, за да знае как да се държи в присъствието на велик цар!“
Детето отговорило: „Прости, о, Велики царю, нека падна като жертва за теб! Смехът ми не беше насочен към това да те оскърби, смехът ми е против мълчанието на мъдреците, защото ми е известна причината за тяхното мълчание, както ми е известно и защо не можеш да се научиш на нещо от тях!“
Акбар внимателно се Вгледал в очите на детето. Лицето дишало с чистотата на детството и невинността и в същото време то било по-древно от времето. И Акбар го попитал: „Може би ти можеш да ме научиш на нещо?“ Детето спокойно му отговорило: „Да!“ Акбар за¬повядал: „Добре тогаВа, учи!“
На това детето отговорило: „Добре, но преди това слез от трона си, а аз ще седна на него. И тогава ще ме питаш като ученик, не като цар.“
Акбар наистина слязъл от трона и седнал на пода в краката на детето, а то седнало на трона с думите:
„Така! Питай сега!“
Акбар така и нищо не попитал. Той докоснал с глава прахта в краката на детето и промълвил: „Да се преумножи знанието и мъдростта ти! Необходимостта от въпроси отпадна сега. От простото смирено седене в тво¬ите крака аз вече се научих на много.“