www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Когато Бандзан се разхождал по пазара, чул разговор между купувач и месар:
-Дай ми най-хубавото парче месо – казал купувачът. – Всичко, което съм изложил на сергията, е най-хубавото – отговорил месарят.
– И няма да успееш да намериш парче месо, което да е най-хубавото?
При тези думи Бандзан получил просветление.

Живял някога суфи, който бил и преуспяващ търговец, натрупал много богатства.
Един, който го посетил, бил потресен от богатството му. Той разказвал: "Току-що ми се случи да видя този суфи. Знаете ли, той е обкръжен от всевъзможен разкош."
Когато съобщили за това на суфия, той казал: "Известно ми беше, че съм обкръжен от всички предмети на разкоша с едно-единствено изключение. Сега вече знам, че в деня, когато дойде този чоВек, колекцията ми от предмети на разкоша придоби завършен вид."
Някой го попитал кое се явява последният предмет на разкоша
"Последният предмет на разкоша е да има някой, който да ти завижда" – отговорил суфият.

Веднъж Риндзай помолил най-старшия си ученик:
– Кажи нещо за истината.
Старшият ученик се приближил до Риндзай и го ударил. Онзи се засмял и казал:
– Правилно! Ти постъпи добре, защото не бива да се пита. Всеки въпрос е неверен! Когато ученикът може да удари майстора, той самият е станал майстор. Сега върви и учи другите!

Един цар имал обичай да пита всички санясини, преминаващи през страната му, кой е по-възвишен – този, който, отричайки се от светското, става санясин, или този, който живее в света и изпълнява задълженията си на светски човек. Много мъдреци се опитвали да решат тази задача. Някои твърдели, че странстващите монаси са по-възвишени, при което царят изисквал те да докажат това. И когато не успявали да го направят, той им заповядвал да се оженят и да живеят в света. След това идвали други, които казвали: "Семейният човек, който изпълнява своите задължения, стои по-високо." И от тях искал доказателства. И когато те не успявали да му ги дадат, ги заставял да водят семеен живот.
Накрая дошъл един санясин и царят му задал същия въпрос. Странникът отговорил: "О, царю, всеки си тежи на мястото." "Докажи го", казал царят. "Ще ти го докажа – казал монахът, – но преди това ти трябва да дойдеш с мен и да живееш няколко дни така, както живея аз, за да мога да ти докажа това, което казвам." Царят се съгласил, последвал монаха, напуснал заедно с него царството си и пресичайки много други страни, стигнали до едно голямо царство. В столицата, в която пристигнали, протичала тържествена церемония. Царят и странникът дочули биенето на барабани, музика и виковете на глашатаи. Народът се тълпял по улиците в празнични премени и навсякъде глашатаите възвестявали какво предстои да се случи. Царят и монахът наблюдавали празничното оживление. Глашатаят съобщил, че дъщерята на царя на тази страна ще си избере съпруг измежду събралите се.
Съгласно древен обичай цариците на Индия си избирали съпруг по този начин. Всяка царица си имала своя представа за това, какъв мъж й е необходим: една искала да стане жена на най-красивия човек; друга – на най-учения; трета – на най-богатия и т.н. И всяка избирала този, който й харесва. Така било и тук. Всички князе на съседни държави, облечени в най-хубавите си дрехи, се явявали в града. Някои от тях имали свои глашатаи, които провъзгласявали достойнствата им и обяснявали защо се надяват, че ще бъдат избрани. Царицата, с разкошна блестяща корона, носена в паланкин, гледала и слушала. Ако не й харесвало това, което вижда и чува, тя казвала на слугите: "По-нататък!" – и повече не обръщала внимание на отхвърлените ергени. Ако пък някой от тях й харесал, тя му хвърляла гирлянда от цветя и той ставал неин съпруг.
Царицата била прекрасна като зората и съпругът й щял да получи цялото царство след смъртта на баща й. Тя искала той да бъде най-красивият, но не можела да намери такъв, който да й хареса.
Вече много пъти се провеждали подобни събирания, а царицата все не успявала да си избере съпруг. Това било най-блестящото от всички досега. Събрали се повече хора от когато и да било. Царицата се явила в разкошен паланкин и носачите го пренасяли от място на място. Явно било, че на нея отново никой не й харесва и присъстващите с разочарование си мислели, че и това събиране ще завърши безрезултатно. Точно в този момент се появил един младеж, санясин, прекрасен като слънцето, слязло на земята. Той застанал отстрани и наблюдавал случващото се. Паланкинът с царицата се приближил до него и в момента, в който царицата зърнала прекрасния монах, тя спряла и хвърлила върху него гирляндата с цветя. Младият монах я хванал и хвърляйки я, възкликнал: "Що за глупост! Аз съм странстващ монах. Какъв брак може да има за мен?" Царят, мислейки си, че онзи е твър¬де беден и затова не смее да се ожени за царицата, ка¬зал: "За дъщеря си аз давам половината си царство сега и цялото царство след смъртта си" – и отново сложил гирляндата на врата на монаха. Но младежът отново я хвърлил, казвайки: "Глупости! Не искам да се женя" – и бързо си тръгнал.
Царицата обаче така се влюбила в младия санясин, че казала: "Аз или ще се омъжа за него, или ще умра" – и го последвала с желанието да го върне.
Тогава странстващият монах, който довел царя тук, му казал: "Да ги последваме." И те тръгнали след тях, като се държали на значително разстояние. Младият санясин, който отказал да се ожени за царицата, напуснал града и стигнал до гората, която била на няколко мили, царицата го последвала, другите двама – също. Младежът добре познавал тази гора, дори най-забутаните пътечки в нея. Той неочаквано свърнал по една от тях и се изгубил, така че царицата не могла да го намери. След дълго и безполезно лутане тя седнала под едно дърво и заплакала, защото не знаела как да излезе от гората. Тогава царят и другият монах се приближили до нея и казали: "Не плачи, ние ще ти покажем пътя, но сега е твърде тъмно и даже ние няма да го намерим. Ето едно голямо дърво, почини си под него и рано сутринта ще те изведем."
На дървото имало гнездо, В което живеела двойка мал¬ки птички с три птиченца. Мъжкият погледнал надолу и виждайки хората под дървото, казал на жена си: "Мила, какво да правим? Имаме гости, но сега е зима, а в дома ни няма огън." Тя излетяла от гнездото, намерила съчка, донесла я в клюна си и я хвърлила на гостите. Те насъбрали дърва и наклали голям огън. Мъжкият обаче не бил доволен: "Мила, какво да правим? Нямаме с какво да нахраним тези хора, а те са гладни! Ние сме домакини и е наш дълг да нахраним всички, които дойдат в дома ни. Аз ще направя каквото мога – ще им дам своето тяло." И с тези думи той се хвърлил в огъня и изгорял. Хората видели как птичката пада в огъня и се опитали да я спасят, но било късно.
Женската, като видяла какво направил съпругът й, си казала: "Те са трима – и за всичките само една малка птичка. Това е недостатъчно. Аз не мога да допусна постъпката на съпруга ми да остане напразна – ще им дам своето тяло." С тези думи тя се хвърлила в огъня и също изгоряла.
Тогава трите птиченца, Виждайки ставащото и забелязвайки, че храната за гостите продължава да е недостатъчно, казали: "Нашите родители направиха, каквото можаха, и Все пак това не стига. Наш дълг е да продължим делото им – и не ще дадем нашите тела." И те се хвърлили в огъня.
Хората, изумени от видяното, естествено не могли да ядат тези птици. Прекарали нощта гладни, а на сутринта показали пътя на царицата и тя се върнала при баща си.
Когато тръгнали обратно, странстващият монах казал на царя: "Царю, ти видя, че всеки си тежи на мястото. Ако искаш да живееш сред хората, живей както тези птички и бъди винаги готов да се жертваш за другите. Ако искаш да се отречеш от светския живот, бъди като онзи млад човек, за когото най-прекрасната жена в държавата е нищо. Ако искаш да бъдеш светски човек, нека целият ти живот да бъде жертва за другите. Всеки си тежи на мястото, но дългът на един не може да бъде дълг на друг."

Настрадин Ходжа за пръв път в живота си попаднал в града. Блуждаейки по улиците, той стигнал до пазара. Първо на очи му се набила бакалията. Ходжа не знаел какво продават там и като влязъл вътре, видял седящ човек и около него дървени подноси със стафиди, праскови,
лешници, фъстъци и всякакви други вкусни неща. Но чо¬векът не ядял от тези лакомства.
Първо Настрадин си помислил: "Сигурно този човек е сляп и не вижда какви вкусни неща са пред него!" Ходжа се приближил и се убедил, че човекът гледа. Но след това, като постоял още малко, си помислил, че сигурно е сляп по рождение – гледа, но не вижда.
За да се убеди, че е прав, той се приближил до бакалина и поднесъл два пръста към очите му. Онзи извикал:
– Какво правиш? Едва не ми извади очите.
Ходжа се учудил:
-Нима виждаш?
-А защо да не виждам? – попитал бакалинът. 
-Ако виждаш, защо тогава не ядеш? 
– Ако хапна, ще си нанеса вреда. Като чул това, Настрадин напълнил цяла шепа стафиди и лешници и започнал да ги лапа бързо.
– Какво правиш? – извикал бакалинът.
– А теб какво ти е? – попитал Настрадин. – Нека вредата бъде за мен.

Някога, много отдавна, живял един добър човек. През целия си живот той следвал висшите заповеди, предписани на тези, които се надявали след смъртта си да попаднат в рая. Той щедро раздавал милостиня на просяците, обичал ближните си и им служел. Като разбрал колко е важно да си търпелив, той понасял най-тежките и неочаквани изпитания – често заради другите. Той пътешествал в търсене на знание. Неговото смирение и образцово поведение му спечелили слава на мъдър човек и уважаван гражданин, която се разнесла от изток на запад и от север на юг.
Всъщност той култивирал всички тези достойнства у себе си всеки път, когато си спомнел за тях. Но имал един недостатък – невнимание. Това качество нямало голяма власт над него и той смятал, че в сравнение с достойнствата му невниманието е доста незначителен недостатък. Така той оставял понякога нуждаещи се без помощ, защото не забелязвал нуждата им. Любовта и служенето понякога, когато той бил погълнат от личните си нужди и желания, също оставали забравени.
Той обичал да спи и често заспивал именно в тези моменти, които били благоприятни за откриване на ново знание или за неговото разбиране, за практикуване на истинско смирение или за добри дела. Той пропускал тези възможности и те вече никога не се връщали.
Невниманието оказвало не по-малко влияние върху основната му същност от добрите му качества.
И ето че умрял. Като установил, че е извън пределите на този живот, добрият човек се отправил към райската обител. Като изминал известно разстояние, решил да поспре да си почине, за да провери съвестта си. Като претеглил внимателно всичко, стигнал до извода, че е напълно достоен да влезе в райските покои и продължил пътя си.
Като се приближил до райските врати, видял, че са затворени и в този момент чул глас, отправен към него: "Бъди внимателен, защото вратите се отварят само веднъж на сто години." Добрият човек се нагласил да чака, развълнуван от открилата се перспектива. Но зает както обикновено с извършване на добри дела, открил, че вниманието му е зле развито. Известно време. което му се сторило цяла вечност, той се опитвал да не заспи. Но не издържал, склонил глава на гърдите си и гънят за миг склопил клепачите му. В този момент вратите се отворили широко. Преди да успее обаче да отвори очи, те се хлопнали с такъв трясък, от който можел да се събуди и мъртвец.

Някакъв човек се приготвял за дълго пътешествие. Той заръчал на слугата си:
– Добре охранявай вратата. И гледай въжето, с което е вързано магарето. След като господарят му заминал в съседния двор се чула музика. На слугата така му се приискало да послуша, че не могъл да се овладее: той бързо овързал вратата с въжето, сложил я на гърба на магарето и отишъл да слуша музика там, където било веселието.
През това време крадци изнесли от къщата всички вещи. Върнал се стопанинът и попитал слугата:
– Къде са се дянали вещите?
Слугата отговорил:
– Като тръгваше, ти ми повери вратата, магарето и въжето. Всичко останало не ме засяга.

Народът на Хандан в деня на Нова година поднасял на своя владетел Дзян Дзи гургулици. Много зарадван, Дзян Дзи Щедро награждавал всички.
– За какво? – попитал един от гостите.
– Проявявам милосърдие Пускам птиците на воля в деня на Нова година.
– На всички е и звестно желанието на царя да пуска птиците на свобода, заради което ловят гургулици, съревновавайки се и убивайки при това много птици. Ако царят иска за запази гургулиците живи, по-добре да забрани техния л ов. Ако пуска на воля хванатите, спасените от милосърдие няма да замести броя на убитите.
Вярно! – съгл асил се Дз ян Дзи.

Един млад човек отговорил с отказ на молбата на равина да извърши добро дело, като заявил, че счита подобни дела за безполезни.
– Знаете ли, та аз не вярвам в Бога – напомнил той за себе си.
– И аз не вярвам в този Бог, в който не вярвате вие – подкрепил го равинът.

Марпа, гуруто на Миларепа, чул за един учител, оти¬шъл при него и напълно му се доверил. След това го попитал:
– Какво трябва да правя сега?
Учителят казал:
– След като си повярвал в мен, нищо не трябва да правиш. Просто продължавай да вярваш. Името ми това е единствената тайна мантра за теб. Всеки път, когато се окажеш в затруднение, просто си спомни името ми, и всичко ще бъде наред.
Марпа паднал в краката му. И решил веднага да изпробва това, тъй като бил прост човек. Тръгнал по реката. Другите ученици, които прекарали години с учите¬ля, не можели да повярват на това – той ходел по водата!
Учителят се удивил. Всички се затичали към реката, а Марпа се разхождал по водата, пеел си песни и танцувал. Когато се приближил към брега, учителят го попитал:
– Каква е тайната?
Марпа отговорил:
– Тайната? Това е същата тази тайна, която ми съобщихте вие – вашето име. Аз мислех за Вас. Казах: "Учителю, позволи ми да ходя по водата." И това се случи.
Учителят не можел да повярва, че неговото име… Той самият не можел да ходи по водата. Но може би… Той никога не бил опитвал. Но било по-добре първо да провери още няколко неща, преди да опита, затова казал на Марпа:
– А ти можеш ли да скочиш от онзи хълм?
Марпа казал:
– Всичко, което заповядате.
Той се изкачил на хълма и скочил, а учениците стояли 6 долината, очаквайки как Марпа ще се разбие на парчета. Но Марпа плавно се спускал, заел поза лотос, с усмивка. Спуснал се в долината и се приземил под едно дърво. Учениците го окуражили.
Учителят казал:
-Това вече е нещо. Ти моето име ли използва?
Марпа отговорил:
-Това беше направено от твоето име.
Тогава учителят казал:
-Това е достатъчно, сега аз самият ще опитам да се разходя по водата.
И с първата крачка изчезнал под водата. Учениците се хвърлили във водата и криво-ляво извадили учителя си. Марпа попитал:
-Какво стана?
Учителят отговорил:
– Прости ми. Аз не съм учител, аз съм просто шарлатанин. При теб е помогнало не моето име, а вярата в него.