www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Веднъж, докато вървял по тясна уличка, от покрива на една къща право върху главата на Настрадин Ходжа паднал някакъв човек. Човекът се отървал без нищо, но Ходжа бил настанен в болница.
Един от учениците му го попитал:
– Какъв урок извлякохте вие от станалото, учителю?
Откажи се от вярата в неизбежното даже ако причината и следствието ти изглеждат неизбежни! Избягвай теоретични въпроси, подобни на този: ще си счупи ли човек врата, ако падне от покрива? Падна той, а врата си счупих аз!

Поръчали на един художник символично изображение на вярата. Майсторът изобразил непреклонна човешка фигура. Ликът й бил обърнат към небето, изражението му било на несломим устрем, взорът – изпълнен с огнено сияние. Образът бил величествен, но изпод гънките на дрехата се виело нещо като черна змия.
Когато попитали художника какъв смисъл е вложен в тази черна добавка, която не съответства на съдържанието на картината, той казал: "Опашката на неверието."

В стари времена живял един проповедник, който се учел как да намери пътя към безсмъртието. Царят изпратил да го повикат, но посланикът не бързал и проповедникът умрял. Царят силно се разгневил и се канел да екзекутира посланика, когато любимият му слуга му дал следния съвет:
-Хората преди всичко се боят от смъртта, над всичко те ценят живота. Ако самият проповедник е загубил живота си, как би могъл да направи царя безсмъртен?
И така пощадили посланика.
Някакъв бедняк искал да се научи на безсмъртието и като чул, че проповедникът е умрял, започнал да се бие по гърдите от досада. За това чул един богаташ и започнал да се надсмива над него:
– Сам не знае на какво се кани да се учи. Нали този при когото искал да се учи, умря. От какво се огорчава?
Богаташът говори неистини – казал Ху Дзи. – Случва се човек, притежаващ средството, да не е способен да го използва. Случва се също способният да използва средството, а да не го притежава. Един жител на Вей умеел прекрасно да смята. Преди смъртта си той предал тайната на своя син във вид на притча. Синът запомнил думите, но не успял да ги използва. Той предал думите на баща си на друг човек, който го попитал за това. И този човек употребил тази тайна не по-зле от начина, по който би я използвал покойният.
Същото е и с безсмъртието! Нима умрелият човек не е можел да разкаже за това, как да бъде намерен пътят към безсмъртието?

Веднъж към дзенучителя Иккю се обърнал човек от народа:
-Учителю, напишете ми, моля, няколко изречения велика мъдрост.
Иккю веднага взел четката и написал думата „внимание“.
– Това ли е всичко? – попитал човекът. – Няма ли да добавите нещо?
Иккю тогава написал два пъти по ред: „внимание, внимание, внимание!“
– Ей богу! – произнесъл тогава човекът със забележимо раздразнение – Аз не виждам особена дълбочина или острота в написаното.
Тогава Иккю написал същата дума три пъти по ред – „Внимание! Внимание! Внимание!“
Почти в гняв човекът поискал да му бъде обяснено:
– Какво все пак означава думата „внимание“?
На което Иккю меко отговорил:
– Внимание означава внимание.

Веднъж в двора на Настрадин Ходжа влязъл бик и стъпкал всички цветя.
Настрадин грабнал една сопа и подгонил бика, но не успял да го догони.
След няколко дни той видял, че стопанинът на му го е впрегнал и върви по пътя. Ходжа започнал с всичка сила да налага бика със сопа.
– Ходжа – развикал се стопанинът, – какво правиш? Защо ми налагаш добичето?
– Млък! – отговорил Настрадин. – Твоят бик знае за какво го бия. Виждаш ли как е навел глава!

Най-големият зелен лист по нашите места е несъмнено листът на репея: ако го сложим отпред на тялото си, той ще бъде като престилка, поставим ли го пък на главата си, когато вали дъжд, ето ти същински чадър — толкова голям е той! Репеят никога не расте сам: дето има един, там непременно растат и много други — просто великолепие! И цялото това великолепие служи за храна на охлювите — на големите бели охлюви, от които хората в старо време са готвили фрикасе и са казвали при яденето:
— Ах, колко е вкусно!
И наистина те си въобразявали, че туй е ужасно вкусно. И понеже охлювите се хранеха с репей, затова и хората сееха репея.
Имаше един стар рицарски чифлик, където вече не ядяха бели охлюви. Те почти всички бяха измрели, но репеят беше останал. Той продължаваше да си расте и лека-полека покри всички пътечки и лехи.
Да се тури край на неговото размножаване беше невъзможно, така че най-сетне се образува същинска гора от репей. Само тук-там се мяркаха още по някоя ябълка или слива и ако не бяха и те, никой не би помислил, че това е било градина. Всичко наоколо беше покрито с репей и тук именно доживяваха дните си последните два стари бели охлюва.
Те сами не знаеха на колко са години, ала помнеха много добре, че някога бяха много повече, че произхождат от другоземен род и че за тях и за техните роднини беше насадена цялата тая гора. Старите охлюви не бяха излизали нито веднъж из своята гора, но знаеха, че освен нея на света съществува и друго нещо, което се нарича господарски замък. Там варяха охлювите, докато те станат съвсем черни, а след това ги слагаха в сребърно блюдо. Какво ставаше после, те не знаеха. Те също тъй не знаеха и дори не можеха да си представят какво значи да бъдеш сварен и да лежиш в сребърно блюдо. Във всеки случай то трябва да беше нещо много хубаво и главното — много благородно! И нито майският бръмбар, нито жабата, нито дъждовният червей, които охлювите разпитваха за това, можеха да им дадат някакъв отговор: досега никой от техния род не бе сваряван и не бе лежал в сребърно блюдо.
Старите бели охлюви бяха най-знатните същества в света това те знаеха много добре. Гората съществуваше само заради тях, а и господарският замък бе направен само за да бъдат те варени в него и да лежат в сребърно блюдо.
Живееха си охлювите тихо, спокойно и твърде щастливо и понеже нямаха деца, взеха си едно мъничко, просто охлювче, което възпитаваха като свое дете. Това тяхно хранениче не растеше, защото беше от обикновена, проста порода, ала на старите, особено на старата охлювица, се струваше, че то се уголемява, и затова тя постоянно молеше бащата да попипне черупката на малкото, ако очите му не виждат добре. И бащата пипаше и се съгласяваше с майката.
Веднъж валеше силен дъжд.
— Чуваш ли го как плющи по листата на репея! — каза старият охлюв. — Бум-бум-бум! Тра-та-та!
— Ето започна и да капе! — рече охлювицата. — Ето и по стълбата потече. Ще видиш колко влажно ще стане тук. Как се радвам, че ние и синчето ни си имаме такива хубави къщички. Трябва да си признаем, че за нас са се погрижили повече, отколкото за другите същества: сега се вижда, че ние сме първи в света. Още от самото си раждане ние живеем в собствени къщи, репейната гора е посадена само за нас. Ах, как ми се иска да зная колко далеч се простира тя и какво има зад нея!
— Нищо! — каза старият охлюв. — По-добре оттук никъде не може да бъде. Аз поне не желая нищо по-хубаво.
— Разбира се! — извика охлювицата. — Но на мен все пак ми се иска да попадна в господарския замък, за да бъда сварена и сложена в сребърно блюдо. Тъй е било с всички наши прадеди и в това, повярвай ми, трябва да има нещо особено.
— Може би господарският замък е разрушен отдавна — рече охлювът. — Или пък е обрасъл с репей, та хората не могат да излязат оттам. Пък и защо ли ще бързаме? Но ти вечно бързаш и малкият започна вече да ти подражава. Ето от три дена насам той се катери непрекъснато по стъблото. Просто свят ми се завива, като го погледна.
— Хайде сега, не го навиквай! — каза охлювицата. — Той пълзи внимателно. Той навярно ще ни достави много радости: пък и за какво ли живеем ние, старците, ако не за него? Но ти мислил ли си отде ще му вземем жена? Дали там, по-нататък в гората, няма още някой от нашия род?
— Черни охлюви без къщи има, разбира се — каза бащата. — Но те са ужасно прост народ, макар че имат голямо мнение за себе си. Тая работа впрочем можем да поръчаме на мравките: те постоянно тичат насам-натам, като че имат кой знае каква работа; те навярно знаят къде може да се намери жена за нашия син.
— Знаем, знаем, хем каква хубавица! — рекоха мравките. — Само че тя едва ли ще се съгласи да дойде при вас, защото е царица.
Толкова по-добре! — отвърнаха старите. — Ами има ли си тя къща?
— Не къща, а цял дворец! — казаха мравките. — Чудесен мравешки дворец със седемстотин входа.
— Благодарим покорно! — рече охлювицата. — Нашият син не е за мравуняк. Ако не знаете някоя по-добра булка, тогава ние ще заръчаме на комарите. Те летят и в дъжд, и в слънце и познават релейната гора надлъж и нашир.
— Ние знаем булка за вашия син! — казаха комарите. — На сто човешки крачки оттук върху един стрък коприва седи малка охлювка с къщичка. Тя е съвсем самичка и е точно на такава възраст, че може да се омъжи. Да, оттук дотам няма повече от сто човешки крачки.
— Тогава нека тя да дойде при него — рекоха старците. — Нашият син има цяла релейна гора, а тя има само едно стръкче.
И комарите отлетяха при охлювката. Минаха осем дена, докато тя направи това пътешествие. Ето какво значеше добра порода!
После отпразнуваха сватбата. Шест светулки светеха с всичка сила. Изобщо сватбата беше много тиха, защото старците не обичаха шума и веселбите. Затова пък старата охлювица каза чудесна реч. Бащата не можеше да говори — той беше твърде развълнуван. И тъй, те дадоха в наследство на младите цялата репейна гора, като казаха онова, което винаги повтаряха, а именно: че от релейната гора няма нищо по-хубаво на света и че ако те, младите, живеят честно и почтено и се размножават, рано или късно ще попаднат ведно с децата си в господарския замък, гдето ще ги варят, докато почернеят, и ще ги сложат в сребърно блюдо.
Като свършиха речта си, старците се прибраха в къщичките си и вече не се показаха навън. Те заспаха.
А младите охлюви започнаха да царуват в гората и оставиха след себе си голямо потомство. И понеже не им се удаде никога случай да бъдат сварени и сложени в сребърно блюдо, те дойдоха до заключение, че господарският замък е рухнал и че всички хора по света са измрели. И тъй като никой не се опита да им противоречи — това значи беше истина. И по листата на репея падаха дъждовни капки, за да веселят охлювите с музика на тъпани, а слънцето светеше, за да раззеленява релейната гора. И охлювите бяха щастливи, и цялото им семейство беше щастливо, много щастливо.

Навън беше люта зима. Ясното небе бе посипано със звезди, а въздухът бе чист и неподвижен.
— Тряс! — счупи някой една стара саксия о вратата на съседа.
— Бум! Бум! — изгърмя някъде пушка.
Хората празнуваха настъпването на Новата година. Градският часовник започна да бие полунощ.
— Тра-ра-ра-ра! — затръби рогът на пощальона.
Голямата пощенска кола се приближаваше към градските врати. Тя носеше дванайсет пътника, повече хора не можеше да побере: всички места бяха заети.
— Ура! Ура! — крещяха хората по къщите, където се бяха събрали да посрещнат Новата година. С последния удар на часовника те станаха от местата си с пълни чаши в ръце и започнаха да пият за здравето на Новата година.
— Здраве и щастие за Новата година! — чуваше се от всички страни. — На вас една хубава женица! На вас повечко пари! Край на всички скърби и неволи!
Такива бяха пожеланията на хората, които чукаха чашите си. А в това време пред градските врати спря пощенската кола с дванайсетте пътника.
Кои бяха тия пътници?
Всеки от тях имаше паспорт и багаж. Освен туй те носеха цял куп подаръци за мен, за теб и за всички жители на града. Кои бяха те, защо бяха дошли, какво бяха донесли?
— Добро утро! – извикаха пътниците на пазача пред градските врати.
— Добро утро! — отвърна пазачът, защото часовникът беше ударил вече полунощ.
— Вашето име? — попита пазачът тоя, който слезе пръв от колата.
— Вижте в паспорта и ще узнаете — отвърна първият пътник. Той беше здрав мъж в меча шуба и с подплатени обуща. — Аз съм тоя, на когото мнозина от хората възлагат големи надежди. Ела утре при мен: ще ти дам да се почерпиш за Новата година. Аз пръскам наляво и надясно пари, уреждам балове — цели тридесет и един бала! Повече нощи не мога да губя! Моите кораби са замръзнали в пристанището, но в кантората ми е топло и приятно. Аз съм търговец, наричат ме Януари и нося със себе си само сметки.
След него слезе вторият пътник. Той беше веселяк — луда глава. Имаше вид на театрален директор, на карнавален разпоредител — с една дума, личеше си, че е роден само за увеселения. Багажът му беше една голяма бъчва.
— С тая бъчва ще направим добър гуляй — каза той. — Аз обичам да веселя другите, а така също и самия себе си. Но аз живея всичко на всичко двадесет и осем дена. Наистина понякога ми прибавят още един ден, но туй не ме интересува. Ура!
— Тук е забранено да се вика! — рече пазачът.
— Това не се отнася за мен! Аз съм княз Карнавал и пътувам под името Февруари.
В тоя миг от пощенската кола слезе третият пътник. Той се държеше важно и бе дигнал високо главата си, защото беше роднина на „четиридесетте мъченици" и минаваше за предсказвач на времето. Тая длъжност, разбира се, не беше много доходна и затова той имаше твърде мършав вид.В петлицата му бе забодено букетче от мънички, съвсем мънички теменужки.
— Март, марш! — извика му четвъртият пътник и го удари по рамото. — Не чуваш ли!
Тичай скоро в караулната стая: там пият пунш, твоето любимо питие. Ето, оттук усещам миризмата му. По-скоро, по-скоро, господин Март!
Но туй не беше истина. Четвъртият говореше това само за да се избави от своя досаден другар. Сам той изглеждаше твърде голям мързеливец; не обичаше никак работата и използуваше най-малкия случай, за да празнува.
— Едно е само лошо: в света няма нищо постоянно! — каза Април.— Ту слънце грее, ту дъжд вали, хората ту пристигат, ту заминават. Аз съм агент по наемане на квартири, каня
на сватби, уреждам погребения — с една дума, мога и да се посмея, и да поплача. В куфара си нося летен костюм, но ще бъде смешно да го обличам. Сега да, ето какъв съм аз. За по-голяма тържественост ходя с летни чорапи и със зимни ръкавици.
След него от колата слезе една дама. 
— Госпожица Мая! — препоръча се тя.
Тя беше облечена в тънка лятна рокля и носеше галоши. Цветът на роклята й напомняше цвета на млади липови листа, а косата й бе обкичена с анемонии. От нея лъхаше такъв силен мирис на дива смола, че пазачът не можа да се сдържи и кихна!
— Наздраве! — извика му девойката.
Колко мила беше тя! И каква певица! Не театрална, не улична, а горска певица. Тя бродеше из свежите зелени гори и си пееше за собствено удоволствие.
— Сега иде младата дама! — извикаха седящите в колата.
И наистина от колата слезе млада дама — хубава, горда, нагиздена. През най-дългия ден на годината госпожа Юния даваше бал в къщата си, за да имат гостите време да изядат всички поднесени им закуски. Тя, разбира се, си има свой файтон, но пътуваше заедно с другите в пощенската кола, за да покаже, че не е горделива. Тя не пътуваше сама. С нея беше по-малкият й брат Юли.
Той беше тлъстичък господин в летен костюм и със сламена шапка. Багажът му не беше голям, защото при силна жега всеки товар досажда. Той носеше със себе си само бански гащички, а туй, разбира се, не бе много.
След тях слезе от колата самата им майка, госпожа Августа, продавачката на плодове, притежателка на много рибници, селянка в широка фуста. Тя беше дебела и пъргава, сама се грижеше за всичко и със собствената си ръка черпеше с бира работниците из полето.
— С пот на лицето ще изкарваш хляба си! Тъй е писано в библията! — каза тя. — Най-напред труд, а после разходки, танци, игри на чист въздух!
Да, чудна стопанка беше госпожа Августа.
След нея слезе пак мъж, художник пейзажист, господин Септември. Той се готвеше да покаже на гората, че листата й могат да променят цвета си и да станат чудно хубави. Стига само той да вземе четката — и гората ще почне да гори ту в пурпурни, ту в златни багри. Художникът можеше да свири с уста като щурец и беше голям майстор в работата си. Той украсяваше бирената си чаша с хмелни клончета — с една дума, разбираше от хубавото. Той свали от колата само една кутия с бои и това беше целият му багаж.
След него се яви един земеделец, който мислеше само за оран, сеитба и лов. Господин Октомври — тъй наричаха земеделеца, носеше пушка и водеше едно куче, а ловджийската му чанта беше пълна с орехи. Той имаше много багаж: беше помъкнал дори и един плуг. Разправяше нещо за селското стопанство, но от силната кашлица и охкане на съседа му не можеха да се чуят неговите думи.
Тоя съсед пък беше Ноември. Той имаше толкова силна хрема, че вместо кърпичка държеше под носа си цял чаршаф и все пак, според думите му, той трябвало да придружава работниците и да им търси работа за през зимата. Разбира се, Ноември не се съмняваше, че настинката му ще мине, щом започне да сече дърва, защото той беше най-добрият дървар от цялото дърварско сдружение. Вечер той работеше дървени кънки, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще има голяма нужда от тия троши-колена.
Най-сетне слезе и последният пътник — старата бабичка Декемврия с мангала. Тя трепереше от студ, но очите й блестяха също като звезди. Ръката й държеше една саксия, в която беше посадена малка елхичка.
— За това дръвче —каза тя — аз ще се грижа сама, за да може то да стане голямо и да стигне до тавана на Бъдни вечер. Тогава по него ще изникнат запалени свещици, златни ябълки и много други играчки. Моят мангал топли като печка. Аз ще извадя от джоба си книжката с приказки и ще почна да чета на глас. Тогава всички деца в стаята ще стоят мирно, а кукличките по елхата ще оживеят. Восъчният Дядо Мраз ще слезе долу и ще целуне поред всички хора в стаята. Той ще целуне така също и децата, които стоят отвън пред вратата и пеят коледарски песни.
— Сега колата може да мине! — рече пазачът. — Всички пътници слязоха от нея. Да дойде другата кола!
— Преди това нека дойдат дванайсетте гости при мен! — извика началникът на стражата. — Паспортите ще останат у мен. Те са издадени на всекиго само за един месец.
След изтичането на срока аз ще отбележа в паспорта и поведението. Господин Януари, моля, влезте!
И господин Януари влезе.
Когато измине годината, аз ще кажа какво донесоха тия дванайсет пътника и на теб, и на мен, и на всички останали. Сега още не зная това, пък и те сами не го знаят, защото времето, в което живеем, е много интересно и всеки месец ни носи хиляди изненади.

Веднъж в двора на Настрадин Ходжа влязъл бик и стъпкал всички цветя.
Настрадин грабнал една сопа и подгонил бика, но не успял да го догони.
След няколко дни той видял, че стопанинът на му го е впрегнал и върви по пътя. Ходжа започнал с всичка сила да налага бика със сопа.
– Ходжа – развикал се стопанинът, – какво правиш? Защо ми налагаш добичето?
– Млък! – отговорил Настрадин. – Твоят бик знае за какво го бия. Виждаш ли как е навел глава!

Някога, много отдавна, живял един мъдрец, който се скитал из горите. Много подвизи извършил той. Веднъж, докато седял под едно дърво, една врана се изцвъкала на главата му. Мъдрецът се разярил, хвърлил гневен поглед на враната и птицата тутакси се превърнала в пепел. Възгордял се мъдрецът със силата на погледа си, с мощта на своя аскетизъм. Отишъл той в града за милостиня при един брамин, влязъл в двореца му и по¬молил стопанката да изнесе подаяние. "Изчакай, почтени, докато помогна на господаря", отговорила тя. Когато той ядосан я погледнал с гневния си поглед, тя се разсмяла: "Грешиш, мъдрецо. Аз не съм врана!"
Като чул това, мъдрецът замръзнал от удивление: "Тя откъде знае?" А стопанката, след като помогнала на съпруга си да приключи с жертвата за Агни, взела милостинята и излязла при мъдреца. Той приел подаянието, долепил благодарствено ръце и попитал: "Как разбра за това, което се случи с враната? Кажи ми, иначе няма да приема подаянието." А тя му отговорила: "Аз не признавам друг закон и друга вяра освен верността към съпруга си. Затова такава е силата на моето прозрение. Иди при месаря Дхармавядха. Той се прехранва от продажба на месо*. Наблюдавай го и се научи на скромност."
След като получил такъв съвет от всезнаещата жена, мъдрецът приел подаянието, поклонил се и си тръгнал.
На другия ден той отишъл на пазара, намерил месаря и се приближил до него. Дхармавядха го забелязал и зо попитал: "Какво става, брамине, явно вярна жена те е изпратила при мене?" Като чул това, мъдрецът много се учудил и попитал: "Как така ти, месарю, разполагаш с такова знание?" На което Дхармавядха отговорил: "Аз обичам и почитам родителите си. Те са моето единствено спасение. Първо измивам тях и тогава се мия аз. Отначало се хранят те, после ям аз. Първо ги слагам да спят и едва след това си лягам и аз. Ето защо много знам. Продавам месо и карантия и с това се прехранвам. Тази търговия е моят начин да служа на хората, а не алчност за пари. Нито аз, нито тази, вярна на мъжа си, жена някога се перчим, защото перченето е враг на знанието. Затова сме надарени с безгранично знание. И ти, мъдрецо, трябва да се освободиш от високомерието си. Чак тогава, изпълнявайки дълга си, ще постигнеш успеха и ще бъдеш уважаван сред мъдреците."

Защо робата ти е с висока яка? – попитали Настрадин Ходжа.
– Нарочно е така, слънцето да не ми пече във врата – казал той.
– А какво ще направиш, ако слънцето се окаже отпред?
– Аз не бързам за никъде, ще се обърна обратно.