ПРИКАЗКИ

Имало едно време, извън времето, една безкрайна каменна зала.Нямала врати.Нямала прозорци.Само ехото на мисли, които никога не умирали.Там седели философите.

Имало едно време, в едно старо ателие на покрива на голям град, един вентилатор.Беше стар, шумен и леко разклатен. Когато работеше, перките му потреперваха, сякаш всеки миг щяха да се разпаднат. Хората го наричаха просто:— Старият вентилатор.Но никой не знаеше, че вътре в него живее дух.

Имало едно време едно дете, което всяка вечер излизало на двора и гледало небето.То виждало звездите — безбройни.Гледало Луната как тихо върви между облаците.Виждало как Слънцето всяка сутрин се връща точно навреме, сякаш някой го буди.И детето все питало:— Кой движи всичко това?

Имало едно време красиво царство, наречено Златна България. То се простирало между зелени планини и сини реки, а хората му мечтаели за училища, пътища, болници и светло бъдеще.

Имало едно време една телевизионна водеща на име Лора.Тя имала спокоен глас, безупречна прическа и усмивка, която можела да успокои дори човек, останал без ток, вода и надежда едновременно.Всяка вечер тя заставала пред камерите на най-голямата телевизия в страната и казвала:— Добър вечер. Живеем по-добре от всякога.Само че имало един проблем.

Имало едно време една малка лястовичка на име Светла. Тя живеела под стряхата на стара воденица край широко поле с макове и жито. Била бърза като стрела, с лъскави черни крила и бяло гърдиче, а очите ѝ блестели като две капчици роса.Всяка сутрин Светла летяла ниско над реката, ловяла мушици и пеела весели песни. Старите хора казвали:

– Къде си бил целия ден, скитнико? – запита майката сина си, едно живо и май множко любопитно мишле.– О, мамо, не ми се карай! – каза мишлето, като вдигна острата си муцунка. – Да знаеш колко много неща имам да ти разказвам!– Обзалагам се, че си извършил някоя от твоите лудории, а, безделнико?

Една сутрин пеликанът Лапнишаранчо се събуди и усети, че в коремчето му нещо се върти, пее, танцува и лудува. Нямам време да играя с тебе! – каза му Лапнишаранчо. – Отивам да закуся.Нагази в езерната вода и започна да се оглежда за рибки, но всички се бяха изпокрили. Наблизо един рибар беше хвърлил въдица и сянката му плашеше рибките.Тъкмо Пеликанчо …

Повя южнякът. Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла. Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини. Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна: