Водното момиче

Имало едно време ламутски ловец, който живеел сам край студено северно езеро.
Бил добър ловец.
Умеел да следи елен по отпечатък в снега и да познае буря по миризмата на въздуха.
Но домът му бил тих.
Толкова тих, че понякога му се струвало, че чува как снегът пада.
Една вечер той седял край огъня и казал:

— Имам кожи.
Имам месо.
Имам лодка и кучета.
Но няма на кого да говоря.
На другия ден тръгнал покрай езерото.
Ледът бил син и гладък като камък.
Тогава видял нещо странно.
До брега лежал камък, приличащ на момиче.
Имал нежни очертания.
Дълги коси от зелени водорасли.
Лице, сякаш заспало.
Ловецът се засмял.
— Самотата вече ми играе номера.
Но нещо в камъка го накарало да го вземе.
Занесъл го в шатрата си и го поставил до огъня.
През нощта бурята завила.
Пламъците трепнали.
И ловецът чул тих глас:
— Жадна съм…
Той скочил.
Камъкът бил изчезнал.
На мястото му стояло момиче с тъмни очи и коси като мокра река.
— Коя си ти? — прошепнал той.
— Аз съм дъщеря на водата — отвърнало момичето. — Ледът ме беше заключил. Ти ме освободи.
Тя останала при него.
Домът вече не бил тих.
Момичето пеело странни песни за риби, които говорят, и за подводни градове под леда.
Когато се смеела, чайките кръжали над езерото.
Но една вечер тя станала тъжна.
— Какво има? — попитал ловецът.
— Водата ме вика — казала тя. — Ако остана твърде дълго на сушата, ще умра.
Ловецът замълчал.
После взел ръката ѝ и я отвел до езерото.
— Ако те обичам — рекъл, — не мога да те държа насила.
Момичето се усмихнало.
Докоснало челото му с пръсти, студени като утринен лед.
— Затова хората са по-силни от духовете — казала тя. — Защото умеят да пускат онова, което обичат.
И влязла във водата.
Езерото се разтворило пред нея като врата.
А ловецът останал сам на брега.
Но вече не се чувствал самотен.
Защото понякога, в тихите нощи, от дълбините се чувала песен.
И той знаел, че водното момиче още го помни.