Как евенките докарали слънцето

Имало едно време земя, в която никога не съмвало утро.
Небето било черно като опушен котел. Тайгата шумяла в мрак. Хората палели огньове не за уют, а за да не забравят как изглежда светлината.

Там живеели евенките — народ на ловци и елени. Те познавали гласа на снега, стъпките на вълка и дъха на реките под леда. Но никой от тях не бил виждал слънце.
Старите хора разказвали, че някъде отвъд края на света гори вечен огън. Толкова ярък, че реките блестят като ножове, а сенките изчезват.
Само един човек бил виждал това чудо.
Това бил Куладай-Мерген — великият богатир.
Той яздел огромен златен елен със сребърни рога. Когато минавал през тайгата, снегът проблясвал около копитата му като звезден прах.
Една нощ Куладай-Мерген събрал ловците край огъня и казал:
— Има слънце. Видях го със собствените си очи. То стои отвъд седем планини, отвъд мъртвите езера и каменните ветрове. Ако го донесем тук, тъмнината ще свърши.
Но хората се уплашили.
— Никой не може да стигне дотам — рекли те. — Това е път за духове.
Минали години.
После още години.
И когато вече почти никой не вярвал в думите на богатиря, в едно малко кожено шатро се родило момче.
Нарекли го Чакулай.
Още като дете той не се страхувал от мрака. Ходел сам през гората. Спял до замръзнали реки. Гледал към небето така, сякаш очаквал нещо.
Когато пораснал, попитал стария Куладай-Мерген:
— Истина ли е, че има слънце?
Старецът дълго мълчал.
После отвърнал:
— Истина е. Но само човек, готов да даде живота си за всички, може да го донесе.
Тогава Чакулай казал:
— Аз ще тръгна.
Преди пътя той започнал да плете кошница от тревици.
Не бързал.
За всеки евенк вплитал по едно стръкче.
Минала година.
После десет.
После петдесет.
Седемдесет години плел Чакулай своята кошница.
Хората мислели, че е полудял.
Но когато завършил, тя била лека като въздух и здрава като корен на стар бор.
Тогава Куладай-Мерген оседлал златния елен и двамата потеглили.
Пътят бил страшен.
Те минали през планини, които режели небето.
През тайга, в която дърветата шепнели с човешки гласове.
През езера, под чийто лед се движели сенки.
По пътя Чакулай чул писък.
В една яма били паднали лисичета.
Той ги спасил.
После измъкнал вълчета от капан.
После хвърлил обратно във вода огромен шаран, който се мятал върху леда.
Животните не забравили добрината му.
Когато героите стигнали планината, лисиците им показали тайна пътека.
Когато се изгубили в тайгата, вълците ги извели.
А когато стигнали голямото езеро, шаранът изплувал и понесъл елена върху гърба си през черните води.
Накрая достигнали края на света.
Там нямало земя.
Само безкрайна пропаст и огнено кълбо над нея.
Слънцето.
То било толкова ярко, че очите болели.
Тогава златният елен се изправил на задни крака и ударил слънцето със сребърните си рога.
От него се откъртило парче — жив огън.
Чакулай го уловил в кошницата.
Но щом поели обратно, шуленгите — богатите и алчни господари — разбрали какво носят.
Те препуснали след тях.
— Дайте ни огъня! — викали. — Само богатите заслужават светлина!
Чакулай видял, че няма да успеят да избягат.
Тогава стигнал до огромен бор, най-високия в тайгата.
С последни сили хвърлил кошницата към върха му.
Тя се разпукала.
И огненият къс полетял нагоре.
Все по-нагоре.
Все по-ярко.
Докато не заплувал по небето като златно дайре.
За първи път тайгата се осветила.
Снегът заблестял.
Реките станали сини.
Хората заплакали от радост.
А сто хиляди евенки яхнали елените си и тръгнали през земята, за да носят вестта:
— Слънцето дойде!
И оттогава, казват старите ловци, всяка сутрин слънцето се издига над тайгата, защото един човек някога решил, че светлината трябва да принадлежи на всички.