Приказка за опаковката

Имало едно време, извън времето, една безкрайна каменна зала.
Нямала врати.
Нямала прозорци.
Само ехото на мисли, които никога не умирали.
Там седели философите.
Не като хора.
Нямали лица.
Нямали тела.
Нямали дори гласове.
Били чисти идеи — голи, остри и безмилостни.
И се карали.
От векове.
Един викал:
— Материята е измама! Истинско е само съзнанието!
Друг отвръщал:
— Глупак! Без материя няма съзнание! Камъкът е по-истински от мечтата!
Трети се смеел:
— И двамата сте сенки в главата на някой бог!
После се намесвал четвърти:
— Няма бог!
Пети:
— Няма и вас!
Шести:
— Само страданието е истинско!
Седми:
— Само математиката!
Осми:
— Само волята!
Девети:
— Само гладът!
И така — хилядолетия.
Спор след спор.
Теза след теза.
Система след система.
Но имало един страшен проблем.
Тъй като нямали тела, никой не можел:
да удари по масата,
да си тръгне,
да запали цигара,
да се напие,
да прегърне някого,
или просто да млъкне от умора.
Те били обречени на вечен разум.
А това е ужасно.
Накрая в залата се появило нещо, което никой не очаквал.
Едно малко дете.
С боси крака.
С ожулени колене.
С филия хляб в ръка.
То минало между философите, които бучали като буря от идеи.
Детето ги погледнало учудено и попитало:
— Вие защо се карате?
Настъпила тишина.
За първи път от хилядолетия.
Тогава един от философите казал:
— Опитваме се да разберем какво е истината.
Детето помислило малко.
После отхапало от хляба и казало:
— Ама вие дори не можете да ядете.
Никой не отговорил.
Детето седнало на пода.
— Мама казва, че човек първо трябва да може да стопли друг човек. После да обяснява света.
И тогава станало нещо скандално.
Един от философите заплакал.
Не метафорично.
Истински.
В залата за пръв път се появила вода.
Сълзата паднала върху камъка и всички разбрали нещо ужасно:
че са говорили за живота,
без никога да са живели.
Че са строили кули от мисли,
но никога не са държали ръка на умиращ човек.
Че са обяснявали любовта,
без да са треперили от нея.
И най-страшното:
че материята, която толкова презирали,
е единственото място,
където духът може да прегърне някого.
Детето станало и си тръгнало.
А философите повече никога не спорили по същия начин.
Защото разбрали, че една топла филия хляб понякога съдържа повече истина от цяла библиотека.