Приказка за принцесата от Тигани

Имало едно време, на каменистия край на морето, една крепост, кръгла като тиган, кацнала върху скала над пенливите вълни.

Хората я наричали Тигани и казвали, че ако застанеш на стените ѝ в бурна нощ, ще чуеш песента на ветровете и далечния тропот на древни войски.
В тази крепост живеела девойка с черни очи и коси като маслина – я наричали принцесата на камъните, защото била наследница на стар маниотски род, който пазел бреговете от пирати и тирани.
Нейният баща бил суров войвода, свикнал с кръвни вражди и клетви, а майка ѝ – тиха жена, която всяка вечер палела кандило за душите на загиналите.
От дете принцесата не обичала разкоша, а ходела по острите камъни, учела имената на ветровете и слушала как старите жени разказват за чест и срам, за клетва и прошка.
„Камъкът помни – казвала ѝ баба ѝ, – но и камъкът се пропуква, ако в него има твърде много омраза.“
Една година дошли тежки времена.
По морето се навъдили чужди кораби, а по сушата – данъчни бирници, които искали да вземат земята на маниотите, да строшат кулите им и да ги превърнат в покорни ратаи.
Родовете се заклели да не се предават, но старите вражди помежду им не давали да се съберат в едно.
Тогава девойката се изправила пред баща си и пред старейшините.
– Как ще победите врага, ако не можете да победите сърцата си? – попитала тя. – Камък върху камък не стои, ако между тях има пропаст.
Мъжете се изсмели:
– Женски думи! – казали. – Враждата е нашата чест, без нея кои сме ние?
Но същата нощ принцесата взела малък фенер и се промъкнала извън крепостта.
Слязла по потайна пътека до морето и запалила огън на един зъбер, който се виждал от кулите на трите най-яростно враждуващи рода.
На огъня сложила камък от всяка кула – един от родовете на баща ѝ, един от рода, с който имали кръвна вражда, и един от рода, който се колебаел на коя страна да застане.
После седнала и зачака.
В полунощ по сянката на скалите се заизкачвали три фигури – по една от всяка кула.
Всички били въоръжени, но очите им гледали нея и огъня.
– Защо ни повика? – попитали.
– Не ви повиках аз – отвърнала тя. – Повика ви морето, което не пита на кой род служите, когато дави с една и съща вълна. Повика ви и земята, която не дели костите по фамилии.
Тогава тя взела първия камък и го хвърлила в огъня.
– Това е камъкът на моя род. Ако падне крепостта ни, той ще стане прах.
Втория камък стиснала силно, докато пръстите ѝ побелеят.
– Това е камъкът на рода, с който баща ми е в кръвна вражда. Ако се сражаваме сами, краят ни ще бъде един и същ – забрава.
Третия камък положила внимателно в средата на огъня.
– А това е камъкът на онези, които се двоумят. Ако не изберат, ще ги изберат бурите и чуждите мечове.
Огънят се разпукал, димът се завъртял като змия и трите камъка светнали различно – единият червен като кръв, другият черен като въглен, третият – светлосив като утринен облак.
– Виждате ли? – каза тя. – Докато сте три отделни камъка, огънят ви изяжда поотделно.
След това принцесата грабнала желязна пръчка, разбила камъните на дребни късове и ги смесила в огъня.
Пламъкът станал бял и силен, като да се беше събрал от трите им сърца.
– Сега сте един камък – рече тя. – Ако искате децата ви да имат къде да стъпят, дайте клетва не за вражда, а за обща стена.
Трите войводи мълчали дълго.
Най-после старият вожд от вражеския род протегнал ръка.
– Днес една девойка ни каза това, което мъжете забравихме – че няма чест в това да изгориш къщата на брат си, докато вратите на врага са все още здрави.
Те се заклели над огъня да спрат старите кръвни вражди, докато трае заплахата над Мани, и да пазят един друг като камъни в една стена.
На следващия ден по кулите заплющели едни и същи знамена.
Маниотските родове излезли заедно срещу нашествениците – едни от морето, други от сушата – и легендите разказват, че колкото и пъти да били нападани, Тигани не паднала, защото камъните вече не били разделени.
Когато бурите отминали и враговете били отблъснати, някои казват, че принцесата се омъжила за войводата от някогашния вражески род и така двата рода се сляли.
Други шепнат, че тя избрала морето – тръгнала с една малка ладия и станала невидима закрилница на всички кораби на маниотите.
Но всички са съгласни в едно: когато в Мани свършат враждите, вятърът по скалите става по-тих, а вълните не бият толкова жестоко.
И до днес старите хора казват, че ако застанеш в нощ на пълнолуние на стените на Тигани и сложиш три малки камъчета едно до друго, ще чуеш глас като на млада жена да ти прошепва:
„Не дели това, което трябва да пазиш. От един камък се гради крепост, от три разхвърляни – само път за врага.“