ПРИКАЗКИ

Имало петима братя. Четиримата от тях били едри и снажни, а петият – дребничък като кратунка. Така му и викали. И това име толкова му подхождало, че никой не си спомнял как бил кръстен.Един ден снажните братя си рекли:

Според малките момчетапролетта пристига тукс влака или самолетаили с някой превоз друг.Смешни баткови дечица!Запомнете! Пролеттаидва тук със колесница,возеща безброй цветя.В колесницата отпред евпрегнат вятърът южняк,боднал в гривата си цветеи с венче като калпак…

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕНЕдно невинно бяло агънце пиеше вода от бистър и хладен ручей.Един черен като катран вълк, дошъл по тия места да търси храна и приключения, се появи изведнъж на брега.– У! – зави звярът, който от три дни не беше ял, като се облизваше. – Защо мътиш водата, която аз ще пия? Ще бъдеш наказано за своята дързост!Агнето отговори:

– Аууу… Ау… – пак лавна грозно кучето. От вечер до сутрин, като вампирясано, скачаше от ограда през ограда, джавкаше, виеше и душеше. Старият пес търсеше нещо. Лаеше, ръмжеше, а понякога сякаш намираше търсения предмет, защото често пъти внезапно замлъкваше.

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН Над буйния поток беше прехвърлено едно дърво. То служеше за мост на планинците, които желаеха да скъсят пътя си до село. През последните дни беше валяло много – потокът беше придошъл жълтеникав и заплашваше да отвлече всеки миг малкия, набързо стъкмен мост.Две кози, които се бяха отлъчили от стадата си, пасейки кичурите трева, избуяла по цепнатините на …

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН Един ден костенурката каза на заека:– Да се обзаложим ли, че ще успея да те надбягам?– Ти ли? – учуди се заекът и измери с поглед костенурката, като че я виждаше за пръв път.– Да, аз. Да се обзаложим ли?

Преди много години двама бедни дървари се връщаха в къщи през голяма борова гора. Беше зима и тая нощ цареше лют студ. Дебел сняг покриваше земята и клоните на дърветата; мразът току прекършваше малки вейчици от двете страни на дърварите, а когато дойдоха до планинския поток, той висеше неподвижен във въздуха, защото Леденият цар го беше целунал.

Живял в старо време един цар, край двореца на който имало обширна гора, дето се срещал всякакъв дивеч. Пратил веднъж царят един ловец да му убие сърна, но ловецът не се върнал вече. – Сигурно му се е случило някакво нещастие – рекъл царят. Пратил на следния ден двамина други ловци да го дирят, но и те не се върнали. …

Бил малко момче – на седем години. Един ден, както пасял телците си, му хрумнало да ги приближи до близкото

Каква горда походка имаше чаплата! Тя се движеше бавно край реката върху дългите си тънки крака, горда с дългата си човка и с още по-дългата си шия, с които природата я беше надарила.