www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ
Имало едно село, което не можело да се намери на никоя карта. Не защото било малко. А защото непрекъснато се местело.
Не къщите.
Не улиците.
А мислите на хората.
Каквото и да се случело, всички повтаряли едно и също:
— Ех… не е като едно време.
А най-странното било, че никой не можел да каже кое точно е това „едно време“.
Старците въздишали по младостта си.
Хората на средна възраст въздишали по детството.
Младежите въздишали по годините, когато още нямало толкова грижи.
Дори децата понякога казвали:
— Преди ваканцията беше по-хубаво.
Недоволството се било превърнало в навик. Не зависело от реколтата, от времето или от здравето. То било като сянка, която винаги вървяла пред човека, вместо зад него.
Един ден в селото дошъл старец.
Други твърдели, че бил мъдрец.
А най-малките деца упорито казвали, че не е старец, а просто пораснало дете.
Никой не разбрал откъде е дошъл.
Той не носел книги.
Не носел богатства.
Носел само една дървена пръчка и усмивка, която не приличала на усмивките на хората. Не убеждавала никого. Просто не спорела.
Седнал на площада.
Не казал нищо.
Хората сами започнали.
— Светът загива.
— Няма вече истински хора.
— Няма уважение.
— Няма морал.
— Всичко е по-зле.
Старецът ги изслушал.
После попитал тихо:
— От колко време е така?
Всички се засмели.
— Откакто свят светува!
— Значи — кимнал той — когато хората са строили пирамидите, пак е имало такива, които са казвали: „Всичко върви надолу.“
Настъпила тишина.
После един ковач казал:
— Добре де… ама сега има войни.
— Имало е и преди — отвърнал старецът. — Само че тогава войната често е идвала пеша до вратата ти.
— Има болести.
— Преди една драскотина е убивала човек.
— Има престъпност.
— Преди разбойниците са чакали по всички пътища.
— Хората умират млади.
Старецът се усмихнал.
— Колко години е живял прадядо ти?
— Петдесет и две.
— А ти?
— Шестдесет и осем.
— И се оплакваш, че живееш по-зле?
Хората започнали да се размърдват неспокойно.
Тогава едно малко момиченце, което досега си играело с едно камъче, вдигнало глава.
— Аз имам въпрос.
— Питай.
— Ако сега е толкова хубаво… защо всички са тъжни?
Старецът се усмихнал.
— Защото човек има странен талант.
— Какъв?
— Свиква с чудесата.
Момичето не разбрало.
Тогава той посочил към площада.
— Виждаш ли онази жена?
— Да.
— Преди двеста години щеше да роди десет деца и половината вероятно нямаше да пораснат.
— А сега?
— Сега лекарите пазят живота им още преди да са се родили.
После посочил един старец.
— Преди сто години той вероятно вече нямаше да е жив.
После посочил един ученик.
— Преди пет века никога нямаше да се научи да чете.
После показал към небето.
— Преди осемдесет години човек гледаше звездите и мечтаеше да ги достигне. Днес изпращаме машини отвъд всички планети и разговаряме с тях.
После извадил малко огледало.
— Преди човек можеше да говори само с онзи, който е до него.
— А сега?
— Сега говориш с човек на другия край на Земята така, сякаш е през масата.
Един мъж се намръщил.
— Да, ама технологиите развалиха хората.
Старецът кимнал.
— Възможно е.
После попитал:
— Чукът добър ли е?
— Зависи.
— С него можеш да построиш къща.
— Да.
— И да разбиеш прозорец.
— Да.
— Значи виновен ли е чукът?
Мъжът замълчал.
— Всяко поколение обвинява новия инструмент за старите човешки слабости.
После старецът станал.
— Искате ли да знаете защо вярвам, че живеете в най-доброто време в историята?
Всички се приближили.
— Не защото няма зло.
То никога няма да изчезне.
Не защото няма болка.
Тя винаги ще бъде част от живота.
Не защото няма несправедливост.
И тя няма да си тръгне напълно.
А защото никога досега човек не е имал толкова голяма възможност да победи всичко това.
Можете да научите почти всяко знание.
Да разговаряте с почти всеки човек.
Да лекувате болести, които някога са били присъда.
Да видите света без да напускате дома си.
Да помогнете на непознат на друг континент.
Да спасите живот с едно телефонно обаждане.
Да носите в джоба си повече книги, отколкото най-богатият цар е притежавал в библиотеката си.
Да научите език.
Да започнете нова професия и след петдесетата си година.
Да откриете приятел, който живее на десет хиляди километра.
Да чуете музика, която предците ви никога не биха могли дори да си представят.
Да разберете какво се случва на другия край на света още същата минута.
И въпреки всичко…
…да кажете:
„Нищо не е наред.“
Той въздъхнал.
— Представете си, че утре се събудите в света отпреди триста години.
Няма ток.
Няма лекарства.
Няма упойка.
Няма очила за мнозина.
Няма линейка.
Няма интернет.
Няма хладилник.
Няма топла вода от чешмата.
Няма самолет.
Няма телефон.
Няма пералня.
Няма ваксини.
Няма антибиотици.
Няма възможност да извикате помощ с едно натискане на бутон.
Колко от вас биха поискали да останат там?
Никой не отговорил.
Тогава момиченцето казало:
— Аз не бих.
— Защо?
— Защото обичам да живея сега.
Старецът се усмихнал.
— Ето. Детето не е казало, че днешният свят е съвършен.
То е казало, че предпочита да живее в него.
И това са две различни неща.
После се навел и начертал с пръчката си две линии в праха.
— Това е светът.
До него начертал още една.
— А това са вашите очаквания.
— Колкото повече светът се подобрява, толкова по-бързо растат очакванията. И човек започва да вижда не това, което вече има, а единствено онова, което още няма.
Настъпило дълго мълчание.
Накрая най-възрастният човек в селото се обадил.
— Значи не трябва да се оплакваме?
— Не — усмихнал се старецът. — Ако има несправедливост — борете се с нея.
Ако има болест — лекувайте я.
Ако има гладен — нахранете го.
Ако има война — търсете мир.
Но никога не позволявайте недоволството да ви направи слепи за чудото, че сте се родили именно сега.
Защото неблагодарният човек живее в рай и вижда ад.
А благодарният може да живее сред трудности и пак да открива светлина.
На следващата сутрин старецът го нямало.
Никой не знаел накъде е тръгнал.
Само момиченцето намерило пръчката му, облегната до старата липа.
На нея били издълбани няколко думи:
„Всяко поколение вярва, че живее в края на света. Малцина разбират, че живеят в началото на бъдещето.“
И оттогава, когато някой на площада започвал да казва:
— Всичко върви надолу…
Децата се усмихвали и питали:
— Наистина ли? Или просто вече си свикнал с чудесата?