Тукатам

Приказка за града, в който нещата нямаха имена
Имало някога един град, който се казвал Тукатам.
Никой не знаел защо се казва така. Всъщност никой не се интересувал особено, защото хората в Тукатам не обичали точните думи.
Те смятали, че точните думи само губят време.
Ако някой искал чаша, не казвал:
— Подай ми чашата.
Казвал:
— Дай ми онова.
— Кое онова?
— Ами онова там!
— Това ли?
— Не това! Другото!
— Това другото ли?
— Е, не! Онова до него!
И така, докато накрая или получавал чашата, или забравял защо я е поискал.
Но никой не виждал в това нищо нередно.
В магазина било още по-весело.
— Добър ден. Дайте ми половин кило от онова.
— Кое?
— Дето го взех миналия път.
— Това ли?
— Не. Другото.
— Сиренето?
— Не бе! Онова, дето е такова…
— Какво такова?
— Ами… такова!
Продавачът кимвал разбиращо, макар изобщо да не разбирал, и слагал нещо в торбата.
Купувачът го отнасял вкъщи и понякога откривал, че вместо половин килограм ябълки е купил половин килограм сапун.
Но и тогава не се ядосвал много.
— Жената каза да взема нещо от магазина. Е, взех нещо.

Разстоянията също били много прости.
Никой не казвал „триста метра“, „два километра“ или „на третата улица вдясно“.
Казвали:
— Близо е.
А „близо“ можело да означава всичко — от съседната къща до другия край на града.
Ако попиташ:
— Далеч ли е гарата?
Отговорът бил:
— Не особено.
— Колко е „не особено“?
— Ами… ей там.
— Къде там?
— Като тръгнеш, ще я видиш.
Поради тази причина хората в Тукатам винаги тръгвали много по-рано за влака.
И въпреки това редовно го изпускали.

Най-уморени обаче били пощальоните.
В града имало улици, но почти никой не знаел имената им. Къщите имали номера, но малцина си правели труда да ги помнят.
На един плик например пишело:
„За Иван.
Живее там след завоя.
Къщата е една такава.“
Пощальонът гледал плика, гледал улицата и въздишал:
— Поне да беше написал кой Иван…
А Ивановците в Тукатам били седемнайсет.

Но истинската беда започнала един понеделник.
В кметството влетял запъхтян човек.
— Бързо! Онова гори!
Всички скочили.
— Кое онова?
— Ами голямото!
— Кое голямото?
— Там!
— Къде там?
— До другото!
— До кое другото?
Човекът започнал отчаяно да размахва ръце.
— Абе, онова, дето е до онова!
Пожарникарите се качили на пожарната кола.
Шофьорът запалил двигателя и попитал:
— Накъде?
— Натам!
Потеглили.
След десет минути се върнали.
— Не било натам.
— А накъде било?
— Май насам.
Тръгнали насам.
После някой казал, че било „малко по-нататък“, друг твърдял, че било „зад онова голямото“, а трети бил сигурен, че трябва да завият „при онова дърво“.
След половин час лутане разбрали, че „голямото“ всъщност била старата мелница край реката.
Докато стигнат, от нея останали само почернели греди и пепел.
Тогава кметът свикал спешно събрание.
Ударил с юмрук по масата и извикал:
— Трябва да направим нещо заради това!
Един съветник вдигнал ръка.
— Заради кое?
Кметът го погледнал ядосано.
— Заради онова!
— Кое онова?
Кметът отворил уста.
После я затворил.
Огледал хората около масата.
И за първи път в живота си усетил колко безпомощен може да стане човек, когато знае какво иска да каже, но няма думите да го каже.

На следващия ден в града пристигнало едно момиче на име Мира.
То идвало от далечно село и търсело работилницата на часовникаря.
Още с първата крачка в Тукатам Мира усетила нещо странно.
Не че градът бил шумен или тих.
Не че хората били намръщени или весели.
А че думите им сякаш се разпадали във въздуха, преди да стигнат до смисъл.
Мира спряла един старец.
— Извинете, къде се намира работилницата на часовникаря?
Старецът посочил:
— Ей там.
Мира проследила пръста му внимателно.
Пред нея имало седем къщи, две улички, една хлебарница и магаре.
— Къде точно?
Старецът се замислил.
— Ами… там, до онова.
— Как се казва улицата?
— Май имаше име.
— А часовникарят как се казва?
Старецът се почесал по главата.
— Часовникаря.
— Това е професията му. Как се казва човекът?
Старецът замълчал.
Познавал часовникаря от трийсет години.
Но не можел да си спомни името му.
Тогава от ъгъла излязло момче с изцапани от масло ръце.
— Казва се Димо — казало то. — Работилницата му е на улица „Зад реката“, номер 4.
Мира го погледнала с облекчение.
— Благодаря. А ти кой си?
— Нико.
— Приятно ми е, Нико.
— И на мен.
Старецът погледнал първо момчето, после момичето.
Сякаш току-що бил станал свидетел на някакъв особен фокус.
Двама души се били разбрали от първия път.
Без „онова“.
Без „такова“.
Без „ей там“.

Мира извадила малка тетрадка.
На първата ѝ страница написала:
НЕЩАТА ИМАТ ИМЕНА.
Нико надникнал през рамото ѝ.
— Какво ще правиш?
— Ще ги запиша.
— Всичките?
Мира огледала града.
— Колкото успея.
Нико се усмихнал.
— Ще ти трябва помощ.
И тръгнал с нея.
Обикаляли улиците и сякаш връщали думите на местата им.
Мира посочвала:
— Това?
— Кладенец — казвал Нико.
— А това?
— Трион.
— А това?
— Ключалка.
— А онова голямото?
Нико я погледнал.
Мира се усетила и се засмяла.
— Добре де. Как се казва голямото дърво пред кметството?
— Дъб.
Тя записала:
Дъб.
После измерили разстоянието от площада до гарата.
Не било „ей там“.
Било осемстотин и четирийсет метра.
От кладенеца до хлебарницата били сто и двайсет.
От училището до реката — шестстотин.
Хората започнали да се събират около тях.
Отначало им се присмивали.
После започнали да спорят.
След това започнали да питат.
Накрая започнали да помагат.
Защото изведнъж им станало интересно да знаят.

След няколко дни по ъглите се появили табели.
Улица „Орехова“
Улица „Мелничарска“
Площад „Часовников“
Къщите получили номера.
Магазините получили имена.
На гарата поставили разписание с точни часове.
Пекарят окачил голяма табела:
Хляб — 1,20.
Хората стояли пред нея и я гледали.
— Значи вече няма да питаме колко струва?
— Няма.
— Направо ще знаем?
— Да.
Това им се сторило почти като магия.

Най-трудно било да се научат да обясняват къде се намира нещо.
Един човек казал:
— Върви натам и после завий там.
Мира поклатила глава.
— Отначало.
Човекът въздъхнал.
— Върви…
Спрял.
Помислил.
После опитал отново:
— Върви двеста метра по улица „Орехова“. На кръстовището завий надясно по „Мелничарска“. Третата къща отляво. Номер 17.
Настъпила тишина.
Всички го гледали.
— Какво? — попитал човекът.
Кметът се усмихнал.
— Нищо. Просто за първи път в живота си обясни къде се намира нещо.

Градът започнал да се променя.
Пожарникарите вече знаели къде да отидат.
Лекарят знаел на кой адрес го чакат.
Пощальонът престанал да обикаля по цял ден с писма „за един човек, дето живее там“.
Влаковете вече не били изпускани толкова често.
Търговците знаели какво им поръчват.
Децата започнали да питат как се казват дърветата, птиците, облаците и звездите.
И колкото повече думи научавали хората в Тукатам, толкова повече неща започвали да забелязват.
Преди край реката имало просто „трева“.
Сега там имало детелина, глухарчета, мащерка и диви макове.
Преди в небето летели просто „птици“.
Сега хората различавали лястовица от врабче, щъркел от чапла и гарван от врана.
Оказало се, че когато научиш името на нещо, започваш и да го виждаш по-добре.

Един следобед Мира и Нико се качили на хълма над града.
Седнали в тревата.
Долу се виждали улица „Орехова“, площад „Часовников“, новият покрив на мелницата и малките къщи с номера по вратите.
Всичко вече имало име и място.
Нико се навел и откъснал едно стръкче.
— Какво е това?
Мира се засмяла.
— Детелина. Нали точно ти ме научи?
В този миг над тях прелетяла пчела и кацнала върху малките цветчета.
Нико посочил към нея.
— А това?
— Пчела.
— Добре — казал той. — Значи имаме детелина и пчела.
— Имаме.
Той легнал по гръб в тревата и затворил очи.
— А сега си представи, че тревата продължава нататък.
Мира го погледнала.
— Докъде?
— Зад хълма.
— А после?
— Още по-нататък.
Мира затворила очи.
— Колко по-нататък?
— Толкова далеч, че вече няма значение колко метра са.
Мира се усмихнала.
Вятърът минал през тревата.
Пчелата забръмчала някъде съвсем близо.
— Представи си — продължил Нико — хиляди детелини. Цветя чак до хоризонта. Пчели над тях. Небе без край.
Мира мълчала.
— Виждаш ли я? — попитал Нико.
— Какво?
— Прерията.
Мира отворила очи.
Пред нея все още имало само един хълм, една детелина и една пчела.
Но за миг била видяла нещо огромно.
Нещо, което го нямало пред очите ѝ, но въпреки това било истинско в мисълта ѝ.
Тогава разбрала.
Преди хората в Тукатам имали цял свят пред очите си, но не умеели да го назоват.
Сега умеели.
Знаели кое е детелината.
Кое е пчелата.
Кое е хълмът.
Кое е хоризонтът.
И точно от тези малки, истински неща мисълта можела да тръгне нататък.
Чак до нещо, което още го нямало.
Мира погледнала детелината.
— Странно — казала тя. — Толкова малко нещо, а стигна чак до прерията.
Нико се засмял.
— Кое малко нещо?
Мира го погледнала строго.
— Детелината, Нико.
— Коя детелина?
— Тази тук.
Нико повдигнал вежди.
Мира разбрала какво е казала и двамата избухнали в смях.
— Добре — поправила се тя. — Детелината в дясната ми ръка.
— Така вече може.
Поседели още малко.
После Нико казал:
— Значи първо трябва да знаеш какво виждаш.
Мира кимнала.
— А после можеш да си представиш и онова, което още не виждаш.

Минали години.
Тукатам станал известен град.
Но не защото имал най-високата кула или най-големия площад.
Хората започнали да идват отдалеч, защото там децата знаели имената на дърветата, птиците и звездите, а възрастните умеели да казват точно какво мислят.
И когато някой по стар навик започнел:
— Донеси ми онова оттам…
децата веднага го прекъсвали:
— Кое онова? Кажи му името!
И човекът спирал.
Поглеждал внимателно.
Помислял.
И почти винаги намирал думата.
Защото хората в Тукатам били разбрали нещо просто:
когато всичко е „онова“, светът става мъглив.
Но когато детелината е детелина, пчелата е пчела, дъбът е дъб, а осемстотин метра са осемстотин метра, светът започва да се показва такъв, какъвто е.
И тогава може да се случи нещо още по-хубаво.
От една детелина и една пчела може да започне цяла прерия.
Стига човек да знае какво вижда.
И да умее да мечтае за онова, което още го няма.
Затова в училището на Тукатам, на стената над черната дъска, били издълбани само две изречения:
Наричай нещата с точните им имена, за да знаеш какво има пред теб.
И не спирай да мечтаеш, за да видиш какво още може да има отвъд него.