Архиви на етикети: Ангел Каралийчев

Някога врабчето и лисицата били големи приятели. Където тръгнела лисицата, и врабчето подире й. — Врабченце, братче — рекла веднъж лисицата, — хайде да работим заедно. — Какво ще работим? — попитало врабчето. — Има какво. Ще посеем жито. Задружно ще си го пожънем и каквото получим, ще си го разделим по братски. Искаш ли?

Веднъж Хитър Петър тръгнал из пазара да погледа какво продават и какво купуват хората. — Хей, Петре, ела тук! — викнал му владиката и го помамил с пръст. — Какво има, дядо владико? — приближил се Хитър Петър.

Изгубили се братче и сестри-че в гъста гора. Вървели, вървели, братчето видяло изворче и рекло: — Ще пия вода. — Не бива! — спряло го сестричето. — От нея мечка е пила. Ако сръбнеш, ще, станеш мечка. Като повървели още малко, братчето пак рекло:

Ние бяхме двама братя юнаци. Отидохме в гората за дърва. На¬сякохме дърва и седнахме да си починем. Тогава брат ми рече: — Ех, сега както сме огладнели, да има една бяла и пребяла погача, че да си я излапаме!

  Това е българска народна приказка, преразказана от Ангел Каралийчев. Същата приказка ни разказа и Симанка Атанасова от ромите-музиканти от с. Ивански, Шуменско. Един младеж мечтаел да стане богат, да си намери хубава жена, да си купи бял кон, да отиде при нея, да я качи на коня… Мечтаел си той, но нямал пари – нали бедните все мечтаят да …

Надвечер снегът беше мек и нежен. Покривите на къщите блещукаха, капчуците тихо сълзяха. От премреженото око на зимното слънце идеха топли лъчи. Те се промъкваха между чистите оснежени вишнови клончета и къпеха шарената възглавничка на прозореца. Върху възглавничката дремеше черната затлъстяла котка и броеше врабчетата, накацали пред керемидената клопка, поставена на плета. В затоплената стоя мирно стояха две дечица: Петърчо …

Малката елхица стоеше самотна край големия път, който се спуща към града.  Далеко зад нея се тъмнееше старата гора, където нощем виеха вълци, подскачаха катерички по оголените клонки, тичаха бързоноги зайци.  Валеше. Хладните капки се оттичаха по иглиците на самотното дръвце като сълзи.  Зайчето, което носеше име Лъв без опашка, спря пред елхицата и повдигна учудено нагоре очи. –   Защо …

Живели в едно село двама старци: дядо Петко и баба Пена. Те били вече стари хора, но животът им някак не вървял, не се разбирали и не си помагали един на друг. Веднъж баба Пена сварила за вечеря бобена чорбица в гърнето, Седнали двамата старци, изсърбали.я, останали много доволни. — Аз сварих чорбата — продумала след вечерята баба Пена, — …

Подкарал Насредин ходжа пет магарета — да ги продава на пазара. Тичал подире им, гонил ги, додето се уморил, и яхнал едно от тях. Като отпочинал малко, той преброил магаретата, които вървели напреде му с клепнали уши. — Бре, само четири! — викнал ходжата уплашен и скочил на земята. — Едното се е отлъчило, ще се върна да го намеря! …

Имало едно петле с червено гребенче. То било като другите петлета: опашката му — зелена, а ботушките — жълти. Ходело наперено из двора, само че било много плашливо. От всичко се бояло: от кучето с рунтавата опашка, от магарето с дългите уши, от куция котарак. Щом се уплашело от нещо, захващало да пляска с криле, да кукурига, целия двор вдигало …