www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ
Имало едно време в едно старо, но уютно шивашко ателие една обикновена макара с тънък черен конец. Не бил нито най-здравият, нито най-дебелият, нито най-бляскавият, но пък бил изключително приказлив. Още от първия миг, в който го поставили на работната маса, той започнал да поучава всички наоколо: „Аз съм особен. Аз имам само един край. Аз съм Началото. Аз съм Единоначалието. Всички шевове започват от мен. Подгъвите, ръбовете и дори най-фините бродерии — всичко тръгва от моята същност. Вие сте обикновени. Имате начало и край. А аз съм безкраен. От мен започва всичко, а аз самият никога не свършвам!“
В ъгъла на ателието стояла старата шевна машина на Мими, от която стърчало едно малко метално зъбче, което всички наричали Изведеното Зъбче. То рядко говорело, но когато го правело — думите му били точни: „Всеки край има два края.“ „Глупости! — възмутил се черният конец. — Ти си просто едно малко зъбче, което никой не забелязва!“ „А ти си просто конец“, отвърнало спокойно зъбчето.
Скоро спорът се разнесъл из цялото ателие. Дори старото корабно въже, което висяло на стената като украса и за което се говорело, че някога е било част от легендарния „Титаник“, се включило с дрезгавия си моряшки глас: „Момче, плавал съм през бури и айсберги. Всеки възел, всяко въже и всяка нишка на този свят има два края. Това е законът на живота.“ „Ти си старо и отживяло въже! — сопнал се конецът. — Светът се промени!“ „Физиката обаче — не“, отвърнало въжето.
Междувременно в ателието често идвали на практика ученичките от училището по шев и кройка — красиви и изящни като живи маникенки, стройни, елегантни, с нежни лица и грациозни движения. На тях им било безкрайно забавно да слушат самохвалството на конеца. „Вижте го колко е уверен! Толкова тънък, а какви велики теории развива!“ Конецът приел смеха им за възхищение и започнал да се надува още повече. Четял лекции на копчетата, давал интервюта на иглите, организирал семинари за „правилното начало на шева“ и дори се опитвал да поучава самата шивачка Мими.
С всяка реч, с всяка хвалба, с всяка „лекция“ от макарата се развивал още малко конец… Ден след ден, седмица след седмица, докато един слънчев следобед не се чул тих, но съдбовен звук: Тцък. Макарата била съвсем празна. На пода лежал изтощеният черен конец… и за първи път ясно се виждал вторият му край.
Настъпила тишина. Изведеното Зъбче въздъхнало: „Ето го.“ „Кое?“ — прошепнал едва чуто конецът. „Другият край.“
В ателието избухнал звънък смях. Копчетата се търкаляли от веселба, иглите звънтели, ножиците подскачали, а красивите ученички-маникенки се превивали от смях, закривайки устните си с тънки пръсти.
Оттогава в това ателие се предава една стара шивашка мъдрост: Колкото повече един конец обяснява, че няма втори край, толкова по-бързо свършва макарата му.
