Красотата – словото на Създателя

Имало едно време нещо толкова старо, че дори звездите не помнели кога се е родило. Хората го наричали Красота, но никой не знаел какво всъщност е тя. Едни я търсели в лицата на любимите си. Други — в музиката. Трети — в залезите, моретата и планините. Но самата Красота живеела самотна, защото всички я обичали, а никой не я питал коя е.
А тя често се чудела.
Когато Ван Гог рисувал небето и звездите му започвали да горят като живи, Красотата стояла тихо зад рамото му и гледала. Когато Шопен докосвал пианото и дъждът започвал да звучи като спомен за нещо изгубено, тя слушала. Когато едно дете за първи път виждало сняг и очите му се разширявали от удивление, Красотата усещала как нещо в света за миг става по-светло.
Но колкото повече хората я търсели, толкова по-малко тя разбирала себе си.
Защото знаела една тайна.
Тя не била съвършенството.
Била само сянката му.
И това я измъчвало повече от всичко.
Една нощ Красотата тръгнала да търси този, който я е създал. Минала през всички места, където хората най-силно я усещали. Влязла в катедрали, където органите карали камъните да треперят. Стояла край морета, върху които залезът разливал злато. Слушала цигулката на Паганини и виждала как хората плачат, без да знаят защо.
Но никъде не намирала отговор.
Накрая стигнала до място, където нямало нищо. Нито звезди. Нито време. Нито музика. Само тишина.
И тогава в тази тишина чула глас.
Не силен. Не страшен.
Тих.
Толкова тих, че сякаш идвал отвътре.
— Защо ме търсиш? — попитал гласът.
Красотата отговорила:
— Защото хората мислят, че аз съм най-великото нещо на света. А аз чувствам, че съм само врата към нещо по-голямо.
Дълго време нямало отговор. После тъмнината започнала бавно да се изпълва със светлина. Не с ослепителна светлина, а с онази топла светлина, която човек усеща понякога в музиката, в любовта или в очите на добър човек.
И тогава Красотата разбрала.
Тя никога не е била създадена, за да бъде бог. Никога не е била съвършенството. Била е език. Начин, по който Създателят докосва човешките души, без да говори.
Затова една картина може да разплаче човек.
Затова една мелодия може да лекува.
Затова звездното небе кара децата да мълчат.
Затова някои мигове изглеждат по-истински от целия останал живот.
Красотата не била краят.
Била следа.
Следа от нещо толкова огромно и живо, че светът едва побирал отражението му.
И оттогава, когато човек види нещо истински красиво и сърцето му потрепери, Красотата тихо се усмихва.
Защото знае, че за миг човешката душа е погледнала отвъд света.