Небето

Имало едно време свят, в който небето било толкова ниско, че човек можел да го докосне с ръка. Не било далечна синева, а нещо почти земно — като таван над главите на хората.

Животът си вървял така, докато хората не започнали да се блъскат в него… буквално.

Една жена запалила пещта да пече хляб. Замахнала с дългата лопата, както правела всеки ден — но този път дръжката се закачила в небето. Тя се ядосала и, без да мисли много, започнала да го мушка, за да се освободи.

Небето се оплакало.

Господ го чул и леко го повдигнал нагоре.

Минало време.

Един селянин орял нивата си с четири вола. Искал да подкара предните, замахнал с остена… но вместо да бодне воловете, острието се забило в небето. Пак неволно, пак от бързане.

Небето отново се оплакало.

И Господ го вдигнал още малко.

Но хората продължавали да живеят както си знаят.

Един ден косач трупал сено. Натрупал голяма купа, качил се върху нея да я подравни — и главата му опряла в небето. Разсърдил се, вдигнал вилата и го мушнал.

Този път Господ не казал нищо.
Само вдигнал небето високо… толкова високо, че вече никой не можел да го достигне.

И така си останало до днес.

Но тогава се обадило нещо друго.

Земята.

Тя прошепнала тихо:
„Господи… хората не спират. Няма нощ, няма почивка. Орат, сеят, множат се… Ще се изтощя. Няма да мога да ги изхраня.“

Господ се замислил.

И направил нещо просто, но велико.

Разделил времето на две.

На светло — което нарекъл ден.
И на тъмно — което нарекъл нощ.

Дал на хората труд…
но им дал и покой.

Оттогава небето стои високо, недостижимо.
А денят и нощта се редуват —
за да напомнят, че всичко си има мярка.