ДРАКОНИ В РУШАЩИЯ СЕ ЗАМЪК

Тери Пратчет
В дните на крал Артур нямало вестници. Имало само градски глашатаи, които обикаляли улиците и крещели новините с цяло гърло.
Една неделна сутрин крал Артур си седял в леглото и закусвал яйце, когато в стаята влязъл неделният градски глашатай.
Всъщност не бил само един. Били цяла група.
Имало човек, който рисувал картинките към новините, шут, който отговарял за смешките, и един дребен човечец с прилепнал клин и смешни футболни обувки, когото всички наричали „Спортната страница“.
— ДРАКОНИ НАПАДНАХА РУШАЩИЯ СЕ ЗАМЪК! — извикал Главният глашатай.
(Това било заглавието.)
После добавил с по-тих глас:
— За подробности слушайте страница девета.
Крал Артур от изненада изпуснал лъжицата си.
Дракони!
Всички рицари били тръгнали на велики подвизи. Всички, освен сър Ланселот — а той пък бил заминал във Франция на почивка.
Страница Девета дотичала задъхана, покашляла се и започнала:
— Хиляди бягат, за да спасят живота си, докато семейство зелени дракони гори и вилнее около Рушащия се замък…
— Какво прави крал Артур по този въпрос? — попитал надменно Редакционният глашатай. — За какво плащаме данъци? Народът на Камелот настоява за действия!
— Изхвърлете ги навън и им дайте по четири пенса — казал кралят на иконома. — После повикайте стражата.
(По времето на крал Артур четири пенса били доста повече, отколкото изглеждат днес. С тях можело да си купиш поне халба медовина и прилично парче козе месо.)
По-късно същия ден кралят излязъл в двора.
— Е, момчета — започнал той. — Трябва ми доброволец…
После си наместил очилата.
Единственият човек в двора бил малко момче, облечено в ризница, която очевидно била правена за някого поне три пъти по-голям.
— Ралф се явява на служба, господарю! — казало момчето и отдало чест.
— А къде са всички останали?
— Болни са — каза Ралф и започна да брои на пръсти. — Том, Джон, Рон, Фред, Бил и Джак ги няма. Уилям, Бърт, Джо и Албърт са на почивка. Джеймс е при баба си. Рупърт е на лов. А Ерик…
— Добре тогава — прекъснал го кралят. — Ралф, как ти звучи едно малко пътуване до Рушащия се замък? Хубава гледка, чудесна храна и само няколко дракона за убиване. Вземи резервната ми броня. Малко е широка, но е доста дебела…
И така Ралф се качил на магарето си и потеглил през подвижния мост, подсвирквайки си весело.
Щом се скрил зад хълмовете и никой вече не го виждал, свалил бронята и я скрил зад един храст.
Била тежка.
Скърцала.
И най-вече — вътре било ужасно горещо.
Затова си облякъл нормалните дрехи и продължил напред.
Високо на един горист хълм стояла фигура върху кон. Била облечена в черна като въглен броня.
Тайнственият ездач видял момчето да минава и препуснал след него с огромния си черен кон.
— СПРИ В ИМЕТО НА ПЕТЪЧНИЯ РИЦАР! — извикал той с дълбок страшен глас и вдигнал черния си меч.
Ралф се обърнал.

— Извинете, господине — продължи той. — Това ли е пътят към Рушащия се замък?
— Ами… да, всъщност това е — отговорил рицарят малко смутено.
После се сетил, че уж е голям и страшен рицар, и пак заговорил с мрачен глас:
— НО ПЪРВО ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ БИЕШ С МЕН!
Ралф гледал с удивление как черният рицар слиза от коня и се втурва към него, размахвайки меча си.
— Предай се! — извикал рицарят.
В следващия момент кракът му попаднал в заешка дупка и той се проснал на земята с невероятен трясък — все едно някой бил взривил фабрика за консервени кутии.
Парченца броня се разлетели навсякъде.

Настъпила тишина.
После шлемът сам се развил и паднал.
Ралф видял, че страховитият Петъчен рицар всъщност е съвсем дребен човечец.
Или поне имал съвсем дребна глава.
— Извинявай — каза рицарят. — Може ли да опитам пак?
— Разбира се, че не! — каза Ралф и извади ръждясалия си меч. — Победих. Ти падна пръв.
(В онези времена правилото било просто: първият рицар, който падне, губи битката. Сигурен съм, че всички го знаехте.)
— Освен това дори не е петък — продължи Ралф. — Значи няма да си Петъчен рицар. Ще те наричам Двуседмичния, защото се бих с теб тази вечер. Ти си мой пленник!
От вътрешността на бронята се чуло дълго тракане.
После отзад се отворила малка вратичка и рицарят изпълзял навън.
Оказало се, че свирепата му черна броня била три пъти по-голяма от самия него.

И така Ралф продължил пътя си към Рушащия се замък, яхнал своето магаре.
След него яздел Петъчният рицар — когото вече всички наричали Двуседмичния — върху огромния си черен боен кон.
След известно време двамата дори се сприятелили, защото Двуседмичния знаел куп смешни истории и пеел доста добре.
Преди да стане рицар, бил работил в цирк.
На следващия ден срещнали магьосник, който седял край пътя върху един камък и четял книга.
Изглеждал точно както трябва да изглежда един магьосник:
дълга бяла брада,
островърха шапка,
дреха, приличаща подозрително на нощница, но покрита със загадъчни знаци и заклинания,
и големи меки ботуши.
Ботушите обаче били свалени и до тях се виждали яркочервени чорапи.
— Извинете, господине — каза Ралф много внимателно.
Защото с магьосниците винаги трябва да се говори внимателно.
Никога не знаеш дали няма случайно да те превърнат в нещо малко, зелено и крякащо.
— Това ли е пътят към Рушащия се замък?
— Гръмотевици и светкавици! Да! — каза магьосникът и затвори книгата си с плясък. — Имате ли нещо против да дойда с вас? Имам няколко заклинания против дракони, които много искам да изпробвам.
Магьосникът се казвал Фосфидъл.
Той седял край пътя, защото неговите магически седемлевгови ботуши се били повредили.
А седемлевговите ботуши са много полезно нещо.
Можеш да вървиш колкото си поискаш и никога да не се измориш.
Поне докато работят.
А ботушите на Фосфидъл явно имали други планове.
Тримата се събрали около тях.
Фосфидъл разбирал малко от магия.
Двуседмичния разбирал малко от ботуши.
А Ралф разбирал малко от ходене.
И с толкова много специалисти на едно място ботушите нямали никакъв шанс да останат развалени.
Скоро отново заработили.
Фосфидъл ги обул и тръгнал бодро до магарето на Ралф.
Колкото повече приближавали Рушащия се замък, толкова по-мрачен ставал светът около тях.
От двете страни се издигали черни планини.
Сиви облаци скрили слънцето.
Студен вятър засвирил между скалите.
Тримата продължили напред, докато накрая стигнали до пещера, скрита зад бодливи храсти.
— Един огън няма да ни дойде зле — каза Ралф.
— Няма нищо по-лесно! — заяви Фосфидъл.
Той измърмори някакво заклинание, бръкна в торбата си и извади…
странна стъклена крушка,
малка шапка,
банан,
и месингов свещник.
Това не означаваше, че Фосфидъл е лош магьосник.
Просто понякога магията му се объркваше.
А ако знаеше истината, щеше да бъде доста впечатлен — защото странната стъклена крушка всъщност беше изобретение, което трябваше да се появи чак след няколко века.
След като Двуседмичния запали огъня по старомодния начин, всички се настаниха удобно.
Ралф и Фосфидъл скоро задрямаха.
Но Двуседмичния чу нещо.
Нещо шумолеше в храстите.
Нещо се движеше.
Бавно.
Към тях.
Той грабна меча си и се промъкна напред.
ПРАС!
Мечът му изчезна в храстите.
— Хванах го! — извика той.
— Назад! — извика друг глас.
Само че този глас подозрително приличаше на гласа на Фосфидъл.
След малко от храстите изпълзя магьосникът, покрит с листа и изглеждащ много недоволен.
Докато всички се занимаваха с това недоразумение, зад тях се случваше нещо много по-интересно.
Нещо истинско се приближаваше.
Докато Ралф, Двуседмичния и Фосфидъл спорели кой кого е нападнал в храстите, зад тях нещо огромно се размърдало.
Първо се чуло тежко дишане.
После шум от люспи, които се търкали една в друга.
После една голяма зелена глава се подала от тъмното.
Беше дракон.
Не малък дракон.
Не сладък дракон.
А истински голям дракон — от онези, които карат хората да си спомнят, че имат много важна работа някъде другаде.
Много далеч другаде.
— А! — каза Фосфидъл. — Точно навреме. Сега ще изпробвам моите заклинания против дракони!
Той вдигна ръце, направи страшна физиономия и извика няколко много древни магически думи.
Последва ярка светлина.
Гръм.
Пушек.
Когато пушекът се разсея…
драконът още стоеше там.
Само че вече носеше малка шапчица.
Всички се загледаха.
Драконът също.
— Това трябваше ли да стане? — попита Ралф.
— Не съвсем — призна Фосфидъл. — Но трябва да кажете, че шапката му отива.
Драконът свали шапката внимателно с един нокът и я погледна.
— Благодаря — каза той.
Всички замръзнаха.
— Ти… можеш да говориш? — попита Ралф.
— Разбира се, че мога — каза драконът. — Защо всички хора винаги мислят, че драконите само реват и палят разни неща?
Настъпи неудобно мълчание.
Защото точно това си мислеха всички.
— Ами… — започна Двуседмичния. — Нали знаете… огън, разрушения, писъци, бягащи хора…
— Типично — въздъхна драконът. — Един дракон случайно подпали две-три неща преди няколкостотин години и изведнъж всички сме лоши.
— А Рушащият се замък? — попита Ралф. — Казаха, че дракони го нападат.
Драконът изглеждаше обиден.
— Нападаме го? Ние го поправяме!
— Поправяте?
— Разбира се. Нарича се Рушащият се замък, защото се руши. Това е доста очевидно име, ако се замислите.
Ралф се замисли.
Наистина беше така.
— А огънят?
— За заваряване — каза драконът.
— А пушекът?
— От работата.
— А страшните ревове през нощта?
Драконът се изчерви леко.
Което при дракон означава, че става малко по-зелен.
— Пеем, докато работим.
— Пеете?
— Да. Само че драконовите песни звучат малко различно за човешките уши.
В този момент от далечината се чу:
РРРРРААААААААААААААААА!
Скалите потрепериха.
Едно дърво загуби листата си.
Магарето на Ралф реши да стои много неподвижно и да се преструва, че е камък.
— Това беше любовна песен — обясни драконът.
— Много… силна любов — каза Ралф.
Драконът кимна гордо.
— Благодаря.
И така тримата герои разбраха, че може би са дошли да спасят замъка от драконите…
но всъщност трябваше да спасят драконите от хората, които вярваха на всяка новина, която чуят.
Особено когато новината я крещи човек, облечен като вестник.
На следващата сутрин Ралф, Двуседмичния и Фосфидъл пристигнали в Рушащия се замък.
И наистина — той се рушал.
Една кула била наклонена толкова много, че изглеждала сякаш се опитва да погледне какво има зад стената.
Една врата водела към нищото.
А няколко стъпала се изкачвали нагоре и внезапно свършвали, сякаш строителят просто бил казал:
„Е, достатъчно стъпала за днес.“
Навсякъде около замъка работели дракони.
Един внимателно нагрявал камъни с огнения си дъх.
Друг носел огромни греди.
Трети държал покрива, докато останалите го поправяли.
— Това е най-странното нападение, което съм виждал — каза Двуседмичния.
— Особено защото никой не напада никого — добави Ралф.
Главният дракон ги заведе вътре.
Там живееха още много дракони — големи, малки, стари и съвсем млади.
Малките дракончета се упражняваха да бълват огън.
Едно успя да направи само малко облаче дим и се разкашля.
— Много добре! — каза майка му. — Вчера можеше само да направиш топъл въздух.
Дракончето изглеждаше много гордо.
Ралф се усмихна.
Оказа се, че драконите не били чудовища.
Просто били различни.
А хората често наричат „чудовище“ нещо, което още не познават.
След няколко дни замъкът бил поправен.
Вече не се наричал Рушащият се замък.
Което било малък проблем.
— Не можем да живеем в Рушащия се замък, ако той вече не се руши — каза един дракон.
Всички помислили.
— Можем да го наречем Поправения замък — предложи Ралф.
Драконите поклатиха глави.
Звучеше прекалено скучно.
— Великолепният замък? — предложи Двуседмичния.
Прекалено самохвално.
— Замъкът, който преди се рушеше, но вече не се руши благодарение на драконите? — предложи Фосфидъл.
Всички го погледнаха.
Магьосниците понякога измислят много дълги имена.
Накрая решили просто да го наричат Замъка.
Това спестявало много време.
Когато Ралф се върнал при крал Артур, всички очаквали страшна история.
За битки.
За мечове.
За победени дракони.
— Е? — попита кралят. — Как победи драконите?
— Не ги победих — каза Ралф.
Настъпи тишина.
— Разбрах ги.
Това обърка всички.
Защото понякога хората са готови за битки, но изобщо не са готови за разговор.
Глашатаите веднага започнали да крещят новата новина:
ДРАКОНИТЕ НЕ СА ПОБЕДЕНИ!
ПО-ЛОШО!
ОКАЗАЛО СЕ, ЧЕ СА ПРИЯТНИ!
Крал Артур въздъхнал.
— Новините стават все по-странни — каза той.
А някъде далеч, в един вече здрав замък, драконите продължили да пеят.
Много силно.
Много фалшиво.
И много щастливо.

Тери Пратчет