www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Когато Банкей проповядвал в храма Рюмон, свещеникът от школата Шинсю – от тези, които вярват в спасението чрез повтаряне на името на милосърдния Буда – завидял на огромния брой слушатели на Банкей и решил да поспори с него. Банкей вече бил прочел половината от проповедта си, когато се явил този свещеник и предизвикал такъв шум, че Банкей прекъснал речта си и попитал какво става.
– Основателят на нашата школа – започнал да се хвали свещеникът, – притежава такива чудодейни сили че когато седял на брега на река с четка в ръка, написал свещеното име на Амида на хартия, която държал неговият помощник от другата страна на реката. Ти може ли да направиш такова чудо?
– Възможно е твоят хитрец да е направил този фокус -небрежно се отзовал Банкей, – но това не е в обичая на дзен. Моето чудо е в това, че когато чувствам глад ям, когато чувствам жажда, пия.

Веднъж един човек отишъл в града при велик мъдрец. Изяснило се, че мъдрецът живее във вехта съборетина в покрайнините. В жилището му нямало нищо освен продънено легло и затрупана с книги маса, зад която старецът седял, потънал в четене. Гостът се обърнал към него с въпрос:
– Къде живее мъдрецът?
– Вие търсите мен – обяснил старецът. – Какво толкова ви учуди?
– Не разбирам. Вие сте велик мъдрец, имате много ученици. Името ви е известно в цялата страна. Би трябвало да живеете в дворец.
– А вие къде живеете? – попитал старецът. -Живея в имение – в голям, богат дом.
– А как си вадите хляба?
Гостът разказал на собственика на съборетината, че той е търговец и два пъти годишно пътува до големия град за стока, която след това препродава на търговците на дребно. Старецът го слушал внимателно, след което се поинтересувал къде отсяда в големия град.
– В една стаичка в малка страноприемница – отговорил той.
Ако някой ви посети там, в тази малка стаичка, той би могъл да попита: "Защо вие, състоятелен човек, живеете в такава бедна стаичка?" А вие бихте могли да отговорите: "Аз съм тук за малко. Тук имам всичко, което ми е необходимо. Елате в истинската ми къща, и ще видите, че тя е съвсем различна." Същото би било справедливо и за моето пристанище. Аз съм тук само за малко. Този материален свят е само път. В истинския ми дом всичко изглежда различно. Елате в духовното ми жилище – и ще видите, че живея в дворец.

Юан – царят на Сун, поискал да има у дома си картина. При него дошли всички придворни художници и застанали пред трона, държейки в ръце ритуални таблици, облизвайки четките и разбърквайки туша. Още толкова останали пред вратата на залата. Един художник дошъл със закъснение, забързано влязъл в залата, взел табличка, но не застанал редом с другите, а веднага тръгнал към покоите си. Царят изпратил човек след него и той видял, че художникът свалил дрехите си и седял гол с разкрачени крака на пода.
– Ето това е истински художник! – възкликнал царят.
– На него трябва да се възложи работата.

Попитали Настрадин Ходжа на колко години е. Той отговорил: "На четиридесет."
Оттогава минали десет години и веднъж му задали пак същия въпрос. Ходжа пак отговорил: "На четиридесет." Напомнили му, че преди десет години е бил на четиридесет години и сега назовава същата цифра.
"Истинският човек – отбелязал Настрадин – никога не се отказва от думите си. Както Бог е един, така и думата на човек трябва да е една. И ако след двадесет години ме попиташ, аз безусловно ще ти отговоря по същия начин."

След битката при Курукшетра петима братя Пандави направили голямо жертвоприношение и раздали много дарове на бедните. Всички много се удивявали на големината и богатството на жертвата, казвайки, че такова нещо досега не е било. В края на обреда обаче се появила малка мангуста. Половината й тяло било златно, а другата половина – тъмно. Тя започнала да се търкаля по пода в жертвената зала и казала на присъстващите:
– Вие лъжете, това не е жертва.
– Какво говориш, как така това не е жертва? Нима не знаеш колко пари и скъпоценности са раздадени на бедните и колко хора станаха богати и щастливи? Това е най-удивителната жертва, правена някога от човек.
Но мангустата казала:
– В едно селце живее беден брамин с жена си, сина си и невестата му. Те бяха много бедни, живееха от оскъдните дарове, донесени им за проповедите и за учението.
В тази страна три години поред цареше глад и бедният брамин страдаше повече откогато и да е. Семейството му гладувало вече няколко дни, когато най-накрая бащата донесъл малко брашно, което успял да намери. Той го разделил на четири части между членовете на семейството. Не успели да седнат на масата, когато някой почукал на вратата. Бащата отворил – на вратата стоял гостенин. В Индия гостът е свещен. Той се почитакато бог и с него се отнасят като с такъв. Затова бедният брамин казал:
– Влез, почитаеми, ние те приветстваме.
Сложил пред него своята част от храната. Гостът бързо я изял и казал:
– О, господине, ти ме уби, аз гладувам от десет дни итова малко количество храна само увеличи глада ми.
Тогава жената казала на мъжа си:
 – Дай му моята част от храната. Но мъжът отговорил:
– Не, няма да му я дам.
Жена му настояла с думите:
-Той е беден човек и наш дълг като домакини, е да се погрижим той да е сит. Сега, когато ти нямаш нищо повече, мое задължение като твоя жена е да му дам моята част.
И тя дала своята част на госта. Той изял каквото му дали и казал, че гладът продължава да го мъчи. Тогава синът казал:
– Вземи моята част; синът е длъжен да помага на баща си при изпълнение на дълга му.
Гостът изял и тази част, но гладът му отново не бил утолен. Тогава жената на сина му отстъпила своята част. Гостът се наситил и си тръгнал благославяйки ги. Същата нощ и четиримата умрели от глад.
Няколко прашинки от брашното паднаха на земята и когато аз се търкулнах по пода, станах наполовина златна, както виждате. Оттогава скитам по света, надявайки се да намеря друга такава жертва, но никъде не намирам, затова половината от тялото ми не е златна. Именно затова казвам, че вашата жертва не е жертва.

Блаженият Франциск веднъж извикал брат Лъв и му казал:
– Братко Лъв, пиши. Той отговорил:
– Готов съм.
– Пиши – казал той – какво представлява истинската радост.
Ето, идва пратеник и обявява, че всички учени богослови на Париж са постъпили в нашия орден. Пиши: не в това е истинската радост. И нека да постъпят в нашия орден всички прелати на Алпите, архиепископи и епископи и не само, но даже и самият крал на франция, и бри-танският крал, пиши: не в това е истинската радост. И ако до теб достигне вест, че моите братя са отишли при неверниците и всички до един са се обърнали във вярата или че ми е дарена от Бога такава благодат, че изцерявам недъгавите и творя много чудеса; при все това ти казвам: във всичко това няма истинска радост.
– Но в какво е истинската радост?
– Ето, посред нощ се връщам от Перуджа и идвам тук, а тук е зима и такъв студ, че водата се вледенява и по подгъвите на ризата висят шушулки и ме бият до безкрайност по краката, така че кръв тече от натъртванията. И ето, замръзнал, целият в кал и лед, приближавам се аз до портите и дълго-дълго чукам и зова, докато не излезе някой от братята и не попита: "Кой е там?" Аз отговарям: "Брат Франциск." А той вика: "Махай се, сега не е време да се шляеш, няма да те пусна. И тъй като аз не отстъпвам, другият отговаря: "Върви си, ти си невежа и простак и не можеш да идваш при нас: ние вече станахме такива, че нямаме нужда от теб." Аз не се дърпам от портите и моля: "В името на Христос приемете ме за тази нощ." А той отговаря: "Ето – това не. Иди в приюта на кръстоносците и се помоли – там."
– Та ако намеря в себе си търпение и не се смутя, тогава казвам ти, в това е истинската радост, в това е истинската праведност и спасение на душата.

Преди Истината ходела гола по улиците, както майка я е родила. Това, разбира се, не се харесало на хората и никой не я пускал у дома си. Веднъж, когато тъжната и обезпокоена Истина бродила по улиците, срещнала Притчата, облечена в красиви дрехи, радващи очите. Притчата попитала Истината:
– Защо ходиш гола и толкова тъжна по улиците?
Истината печално навела глава и казала:
– Сестро, аз падам все по-ниско и по-ниско. Аз вече съм стара и нещастна, затова хората се отдалечават от мен.
– Не може да бъде – казала Притчата – хората да се отдалечават от теб, защото си стара. Аз също не съм по-млада, но колкото повече остарявам, толкова повече намират у мене. Ще ти разкрия една тайна: хората не обичат простите, откритите неща. Те предпочитат нещата да са малко скрити и украсени. Хайде да ти дам няколко от моите красиви рокли и веднага ще видиш как ще те заобичат.
Истината приела съвета на Притчата и се облякла в красиви дрехи. И о, чудо! От този ден никой не бягал от нея, приемали я с радост и усмивка. Оттогава Истината и Притчата са неразделни.

Когато Господ, обкръжен от тълпа небесни жители, провъзгласил: "Ще направим човека по свой образ и подобие", пред Божествения престол се явила Истината, поклонила се и казала: 
– Не създавай човека, защото той ще бъде изпълнен с лицемерие и лъжа.
Но след нея пред трона се изправила Милостта и помолила да го създаде – милосърден и добър. След това се явил мирът и замолил:
– За какво ти е този зъл и коварен човек?
Но Правосъдието се изправило и казало:
– Сътвори го, защото той ще се застъпи за бедния, ще защити осиротелия и злочестия.
Като изслушал това, Господ взел Истината и я хвърлил на земята.
– Защо правиш това – попитали ангелите. – Та нали Истината е твоят печат!
И отговорил Господ:
– Човекът ще върви по пътя на Истината, ще я заобича с цялата си душа, и тогава ще се възнесе отново при мен.

Един млад човек дошъл при Зун-н-Нун Мисри и казал, че суфите не са прави и още много неща.
Египтянинът не казал нищо, свалил пръстена си и му го подал с думите:
– Отнеси този пръстен на търговците на пазара и виж можеш ли да получиш за него жълтица.
Никой на пазара не предложил повече от един сребърник за пръстена.
– А сега – казал великият суфи – го отнеси при истински бижутер и виж колко ще даде той.
Бижутерът предложил за пръстена хиляда жълтици. Младежът бил поразен.
– Сега твоите знания за суфите – казал Мисри – са толкова много, колкото знанията на търговците за бижутата. Ако искаш да оцениш скъпоценности, стани бижутер.

Веднъж монасите разговаряли за смирението. Един от знатните жители на град Газа, като чул думите, че колкото повече се приближава човек до Бога, толкова по-грешен вижда себе си, се учудил и казал:
– Как е възможно това? И без да разбира, искал за научи какво означават тези думи.
Един монах му казал:
– Именити господарю, кажи ми за какъв се мислиш ти в твоя град?
Той отговорил:
– Смятам се за велик и пръв в града.
-Ако отидеш в Кесария, за какъв ще се смяташ там?
– За последен сред техните велможи.
– А ако отидеш в Антиохия, за какъв ше се вземаш там?
-Там ще съм един от простолюдието.
– А ако отидеш в Константинопол и се приближиш до царя, то за какъв ще се приемаш?
-Почти просяк.
– Ето така е и със светците – казал монахът. – Колкото повече се доближават до Бога, толкова по-грешни виждат себе си. Защото Авраам, когато видял Господа, нарекъл себе си пръст и пепел.