www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Матаюро Ягю бил син на известен фехтовач. Баща му, като разбрал, че синът му работи твърде посредствено, за да очаква майсторство от него, се отрекъл от него.
Тогава Матаюро тръгнал към планината Футара и там срещнал знаменития фехтовач Бандзьо.
Но Бандзьо потвърдил мнението на баща му.
-Ти искаш да научиш изкуството на фехтовката под мое ръководство? – попитал Бондзьо. – Но не отговаряш на моите изисквания!
– Но ако много се старая, за колко години мога да стана майстор? – настоявал юношата.
– Ще ти трябва остатъкът от живота ти – отговорил Бандзьо.
– Не мога да чакам толкова дълго – обяснил Матаю-Ро. – Съгласен съм да се трудя денонощно, само се съгласи да ме учиш. Ако стана твой доверен слуга, колко Време ще отнеме?
– 0, може би десет години – смекчил Бандзьо. – Баща ми е стар и скоро ще ми се наложи да се грижа за него – продължавал Матаюро. – Ако се трудя още повече, колко време ще ви отнеме? – О, може би тридесет години – казал Бандзьо.
– Как така? – попитал Матаюро. Отначало каза десет, а сега тридесет? Готов съм да понеса всякакви трудности, само да се науча на това майсторство за най-кратък срок.
– В такъв случай – казал Бандзьо – трябва да останеш при мен седемдесет години. Човек, който толкова бърза да постигне резултат, рядко се учи бързо.
– Добре – заявил юношата, като разбрал накрая, че го упрекват в несдържаност, – съгласен съм.
Майсторът предложил на Матаюро никога да не говори за фехтуване и да не докосва меч. Той готвел хра¬ната на учителя, миел съдовете, постилал му леглото, помитал двора, грижел се за градината и нито дума не споменавал за фехтуване.
Минали три години. Матаюро все още работел. Мислейки за бъдещето си, той ставал все по-печален. Още не бил започнал да се учи на изкуството, на което посветил живота си.
Но веднъж Бандзьо се прокраднал до него отзад и ужасно силно го ударил с дървен меч. На следващия ден, когато Матаюро варял ориз, Бандзьо пак неочаквано го ударил.
След това вече ден и нощ Матаюро трябвало да бъде готов за защита от неочаквани удари. Не минавала и минута, през която да не мислел за нападение на меча на Бандзьо.
Той се учел толкова бързо, че предизвиквал усмивка по лицето на учителя си. Матаюро станал най-добрият фехтовач на страната.

Абу Наджим посетил обществото на един от последователите на суфизма, известен под името Далил.
Далил казал: "Вижте как ние в нашия орден разсъждаваме за красотата на Божествената любов! Погледнете как се предаваме на суровия аскетизъм и себеотричане! Погледнете как четем класиците и повтаряме изказвания, как подражаваме на деянията на Великия избраник! Погледнете какво уважение сме спечелили: навсякъде ни се възхищават, смятат ни за образец и ние действително зидаме основата на здраво здание!"
Абу Наджим не казал нищо. Той изпратил един от учениците си – Атийя, да открие в един от градските квартали молитвен дом, където се провеждали без прекъсване религиозни служби. Много от учениците на Далил, приучени към религиозните обреди, жадувайки за повече, напуснали своя майстор и се устремили към новия светия. След това Абу Наджим поръчал на един невеж безбожник да открие ефирна текия с особена структура, под блестящите сводове, на която се четели проповеди и се декламирали опияняващите думи и поеми на Божествената любов. Друга част от учениците на Далил се Устремили натам, завладяни от чудото. После Абу Наджим отворил школа, където се практикувало ритмичво въртене под ръководството на най-изявения мошеник в Самарканда и много от учениците на Дапил, подмамени от новото течение, намерили удовлетворение във вълнуващите усещания от присъствието там. Някои да¬же предполагали, че резултатът от тази практика е правенето на чудеса.
Като не се удовлетворил с това, безжалостният Абу Наджим поръчал на един тесногръд църковник денем и нощем да чете изказванията и да описва деянията на древните майстори, като към тази декламация прибавял обширни откъси от суфистките класици. Още една част от последователите на нещастния Далил се присъединили към този "светец" и поглъщали това, което им давал той. Последният акт бил откриване на Дом на повторенията, в който Абу Наджим предлагал твърда практика на суров аскетизъм и настоявал за огромни жертви от страна на всички, които го посещавали. В стените на дома се тълпели принцове и селяни, богати и бедни, търговци и чиновници, които гръмко изисквали изпитания и желаели да бъдат подложени на страдание в името на благородна цел.
От стотиците ученици на Далил само трима останали верни на своя учител. Абу Наджим отишъл при него в манастира и казал: "Аз направих всичко, каквото можах, за да покажа теб на теб. Сега ти остава само да изпиташ тези тримата: действително ли са последователи на нещо, или са с теб по навик и от сантименталност, или – а то е твърде възможно, да са с теб, напук на общото поведение, което може да се очаква от някои при определени обстоятелства."
Далил се хвърлил в краката на истинския Учител и казал: "Сега, когато разбрах, че страдам от дребно тщеславие и че моите ученици са излъгани и са жадни за фокусници, мога ли да имам поне слаба надежда да стана ваш последовател?"
Абу Наджим отговорил: "Докато си убеден, че изпитваш неприязън към тщеславието и че не получаваш удоволствие от това, че другите разчитат на теб, не можеш. Това, което ние трябва да продаваме, ни е поверено от стопанина. И то не следва да бъде давано за такова жалко заплащане като физическото страдание, парите, които хората искат да заплатят, за да придобият нещо, или за чувствено удоволствие, възприемано като служене на Бога."
Далил казал: "Но традицията не казва ли, че да се жертваш, е достойно?"
Абу Наджим отговорил: "Това е било казано на хора, които вече са преодолели тщеславието. Ако не си направил първата крачка, как можеш да се опиташ да направиш втора?"

Във времената на великата Византийска империя един от византийските императори се разболял от страшна болест, която нито един от лекарите му не умеел да лекува.
Във всички страни били изпратени пратеници, които трябвало подробно да опишат симптомите на болестта.
Един от пратениците пристигнал в школата на великия Ал-Газали. Славата на този велик източен мъдрец суфи достигнала и до Византия.
Като изслушал посланика, Ал-Газали помолил един от учениците си да отиде в Константинопол. Когато този човек, на име Ал-Ариф, пристигнал във византийския двор, бил приет с всевъзможни почести и императорът го помолил да проведе лечението. Шейх Ал-Ариф попитал как¬ви лекарства вече са били използвани и какви са имали намерение да използват. След това прегледал болния.
Като завършил с прегледа, Ал-Ариф казал, че е необходимо да извика всички придворни, и тогава ще може да съобщи как да се проведе лечението. Когато всички приближени на императора се събрали, суфият казал:
– Най-добре е ваше императорско височество да използва вярата.
– Негово величество не може да бъде упрекнато в недостиг на вяра, но тя никак не му помага да се изцери -Възразил духовникът на императора.
– В такъв случай – продължил суфият – съм принуден да заявя, че на света има само едно средство за спасение на императора, но то е толкова страшно, че даже не се решавам да го назова.
Тук всички придворни започнали да го умоляват, да му пРедлагат богатство, да го заплашват и възхваляват и накрая той казал:
~ Императорът ще се излекува, ако се изкъпе в кръвта на няколко стотици деца, не по-големи от седем години.
Когато страхът и потресът, предизвикани от тези думи, малко улегнали, държавните съветници решили, че това средство трябва да се изпробва. Някои, наистина, казали, че никой няма право да поема отговорността за такава жестокост, при това подсказана от чужденец със съмнителен произход. Повечето обаче се придържа, ли към мнението, че всички средства са добри, когато става дума за спасяването на живота на велик император, когото обожавали и почти обожествявали.
Те убедили императора, независимо от неговото съпротивление, като заявили:
– Ваше величество, вие нямате право да отказвате, защото вашата смърт ще бъде по-голяма загуба за им¬перията от смъртта на всички ваши поданици, де не говорим за децата.
В края на краищата успели да го убедят. Веднага из цялата страна били изпратени укази, че всички деца до седемгодишна възраст трябва да бъдат изпратени в Константинопол, за да бъдат принесени в жертва за здравето на императора.
Майките на обречените деца проклинали владетеля – чудовищен злодей, за чието спасение било решено да бъде погубена тяхната плът и кръв. Някои жени обаче молили Бога да дари със здраве императора до деня на страшната екзекуция.
Междувременно с всеки ден императорът все повече чувствал, че в никакъв случай не бива да допуска такова ужасно злодеяние като убийството на малки деца. Угризенията на съвестта му причинявали страшни мъки, които не го оставяли нито денем, нито нощем, докато накрая не издържал и обявил:
– По-добре да умра сам, отколкото да допусна смъртта на невинни създания.
Едва произнесъл тези думи, болестта му започнала да отслабва и скоро оздравял напълно.
Повърхностните мислители веднага решили, че императорът е възнаграден за добрата си постъпка. Други, подобни на тях, обяснявали оздравяването му с това, че Бог се е смилил над майките на нещастните деца.
Когато суфият Ал-Ариф бил попитан каква е причината за излекуването на владетеля, той казал:
-Тъй като в него нямаше вяра, той се нуждаеше от нещо, равно по сила. Излекуването при него дойде благодарение на съсредоточеността му, съединена с желанието на майките, които отправяха горещи молитви за оздравяването на императора до страшния ден на екзекуцията.

В царството Ци живеел богаташ от рода на Владеещите, а в царството Сун – бедняк от рода на Откликващите се. Беднякът дошъл от Сун в Ци, за да разпита за секрета на богатството. Богаташът казал:
– Аз овладях изкуството на похищението. Откак започнах да похищавам, на първата година се справих с изхранването, на втората се сдобих с доход, а на третата – с пълно изобилие. Оттогава раздавам милостиня в селищата на областта.
Беднякът много се зарадвал, но разбрал само думата "похищение", а не начина на извършване на кражбата. И той започнал да прескача огради, да разбива врати и да влачи всичко, което му паднело подръка и му се набивало на очи. В скоро време, след като го осъдили на робство за кражба, конфискували и това имущество, което притежавал преди.
Като си помислил, че богаташът го е излъгал, беднякът отишъл да го упреква.
– Как грабеше ти? – попитал богаташът от рода на владеещите.
И беднякът от рода на Откликващите се разказал каква била работата.
– Ох! – възкликнал огаташът. – Сбъркал си в начина на крадене! Но сега ще ти разкажа за него.
Аз разбрах, че небето дава годишните времена, а земята – прираста. И започнах да грабя от небето времето, а от земята – прираста, влагата – от дъждовния облак, недрата – от планините и равнините, за да посея семена за себе си, за да отгледам зърно, да си вдигна ограда и да си построя къща. От сушата отнемах дивите зверове и птици, от водата крадях рибите и костенурките. 
– Нима това ми принадлежи? Всичко това съм го заграбил. Семената и зърната, земята и дърветата, зверовете и птиците, рибата и костенурките са родени от природата. Аз грабех природата и останах невредим. Но нима не са дар от природата златото и нефритът, елмазът и скъпоценностите, хлябът и коприната, имуществото и стоките? Те са събрани от човека! Как да бъдат упрекнати тези, които са те осъдили, след като си крал!
Объркан, беднякът решил, че богаташът отново го е излъгал и се отправил при Преждеродения от Източното предградие и поискал от него съвет. Преждеродени-ят от Източното предградие му отговорил:
– Нима вече не е похитено и тялото ти? Нали, за да ти бъде създаден живот и тяло са откраднати съединените сили на топлината и студа, още повече че няма как да се размине без похищение на външни вещи! Небето, земята и тъмнината на вещите наистина не могат да бъдат разделени. Този, който мисли, че ги владее, се заблуждава. Грабежът за рода на Владеещите – това е общият път, затова и богаташът е останал невредим. Твоят грабеж – това е личното желание, затова си навлякъл възмездие. Кражбата на общото и частното е същият такъв грабеж, както и загубата на общото и частното. Общото е в общото, а частното в частното – такова е свойството на природата на небето и земята. Нима познаващият свойствата на природата ще мисли някого за крадец или някого за не крадец?!

Един демон решил да постави свят отшелник в безизходно положение. За това демонът похитил най-свещените предмети и ги поднесъл на отшелника с думите: "Ще приемеш ли от мен?" Демонът се надявал, че отшелникът няма да приеме даровете и по този начин ще предаде свещените предмети. Ако ги приеме, с това ще встъпи в сътрудничество с демон.
Когато този ужасен гост казал своето предложение, отшелникът не направил нито едното, нито другото. Той станал възмутен и с цялата сила на духа заповядал на демона да хвърли предметите на земята, с думите: "Тъмен дух, няма да удържиш тези предмети, ще си отидеш унищожен, защото моята повеля идва свише!"

Беседвайки с един отшелник, търговец твърдял че благодарение на богатството, той се е освободил от необходимостта да се съобразява с нечии желания или вкусове.
-Така ли?! -възкликнал отшелникът. – А днес, като избираше място за кервана си, кое беше по-важно: красотата на местността или наличието на храна за товарните животни?
– То е ясно, че изобилието на трева предреши избора ми – отговорил търговецът.
– Излиза, че макар и да си богат, живееш така, че на скота да му е по вкуса – засмял се отшелникът.

Докато пътувал с учениците си, Конфуций видял жена, която ридаела край могила и попитал за причината за скръбта й. "Мъка – отговорила тя, – свекърът ми беше убит тук от тигър, после съпругът ми, а сега и синът ми загина от същата смърт." "Но защо не се преселихте оттук?" "Тукашното правителство не е жестоко." "Ето, виждате ли! – възкликнал учителят. – Запомнете: лошото правителство е по-зле от тигър."

Веднъж имало един човек на име Моджуд. Той живеел в голям град, където заемал пост на дребен чиновник и по всичко изглеждало, че ще свърши дните си като инспектор по мерките и теглилките.
Веднъж, докато се разхождал в градината, обкръжаващ старинно здание близо до дома му, пред него се явил Хидр, тайнственият наставник на суфите, облечен в трептящо зелено. Хидр казал: "Човек с блестящи перспективи! Остави работата си и ела след три дни да се срещнем на брега на реката." След това изчезнал.
Моджуд развълнуван отишъл при началника си и му казал, че трябва да напусне. Скоро всички в града чули за това и започнали да говорят: "Бедният Моджуд! Той е полудял."
Но тъй като имало много кандидати за мястото му.
скоро всички забравили за него.
В уреченото време Моджуд се срещнал с Хидр. който му казал: "Скъсай дрехите си и се хвърли в потока. Може би някой ще те спаси."
Моджуд така и направил, макар че бил удивен – онзи да не е полудял. Той умеел да плува и затова не потънал, но плувал дълго време, докато един рибар не го изтеглил на лодката си с думите: "Глупав човек! Течението е много силно. Какво се опитваш да направиш?" Моджуд отговорил: "И аз не знам." "Ти си луд – казал рибарят, – но аз ще те взема в своята тръстикова колиба, ей на онзи бряг, и ще видим какво може да се направи за теб."
Когато разбрал, че Моджуд е грамотен, той започнал да се учи на четмо и писмо. В замяна Моджуд получавал храна и помагал на рибаря в работата му. След няколко месеца Хидр отново се явил, този път в краката на постелята на Моджуд и казал: "Ставай веднага и остави този рибар! Ще се погрижат за теб."
Моджуд незабавно напуснал колибата, облякъл се като рибар и учуден от случващото се, излязъл на пътя. На разсъмване видял селянин на магаре, тръгнал към пазара. "Работа ли търсиш? – попитал селянинът. – Трябва ми човек, който да ми помогне да донесе обратно покупките." Моджуд го последвал. Той работил за селянина около две години и през това време научил много за селското стопанство, но почти нищо друго.
Веднъж по обяд, когато той тъпчел вълна в денкове, Хидр му се явил и казал: "Остави тази работа, иди в град Мосул и използвай спестяванията си, за да станеш търговец на кожи." Моджуд се подчинил. В Мосул той се прочул като търговец на кожи и нито веднъж не видял Хидр, докато в течение на три години усърдно се занимавал с търговията си. Той спестил достатъчно голяма сума пари и вече мислел за покупка на къща, когато му се явил Хидр и казал: "Дай ми парите си, махни се от този град и иди в далечния Самарканд и работи там при бакалина."
Моджуд така и направил. Скоро той започнал да проявява несъмнени признаци на просветление. Лекувал болни, помагал на партньора си в магазина в свободното си време и познанията му в тайнственото ставали все по-дълбоки и по-дълбоки. Духовни лица, философи и други го посещавали и питали "При кого сте учили?" "Трудно е да се каже – отговарял Моджуд. Учениците му го питали: " Как започнахте кариерата си?" Той казвал: "Като дребен чиновник." "И вие сте се отказали от това, за да се посветите на самоукротяването?" "Не, просто се отказах от това." Те не го разбирали. При него идвали хора, за да запишат историята на живота му. "Какъв сте бил през живота си?" – питали те. Моджуд отговарял: "Скочих в реката, после започнах да живея като рибар, след това посред нощ си тръгнах от тръстиковата колиба. След това станах помощ. ник на един селянин. Докато тъпчех вълна в денкове, се промених и тръгнах за Мосул, където станах търговец на кожи. Там спестих малко пари, но ги оставих. След това отидох в Самарканд, където работех при бакалията. Това е мястото, където се намирам сега."
"Но това необяснимо поведение не хвърля светлина на вашите таланти и забележителни постъпки" – казвали биографите. "Така е" – отговарял Моджуд.
Затова биографите съчинили за Моджуд забележителна и вълнуваща история. Та нали Всеки светец трябва да има своя история и тази история да съответства на апетитите на слушателите, а не на реалността на живота.

Уродът Безустен с изкривени крака служел като съветник при владетеля на Вей Лин Гун. Господарят толкова харесвал този съветник, че когато гледал обикновените хора, му се струвало, че те са с твърде дълги крака.
Гърбавият, с огромна буца на шията, служел като съветник при Хуан Гун, владетел на царство Ци. Хуан Гун така харесвал съветника си, че когато виждал пред себе си обикновени хора, му се струвало, че те имат твърде дълга шия.
Колкото у хората прозира пълнотата на свойствата, толкова се забравя телесният им облик. Когато хората не забравят това, което обикновено се забравя, и забравят това, което обикновено не се забравя, това се нарича истинско забвение. Ето защо, където и да е бил един мъдрец, за него знанието е беда, обещанието – лепило, добродетелта – като раздаване на милостиня, занаята – като пазарлък. Доколкото мъдрият не прави планове, за какво му е знание? Доколкото мъдрият не прави бележки, за какво му е да залепва записки? Доколкото той от нищо не се лишава, за какво му е да изисква изплащане на дълга? Доколкото той нищо не продава, за какво са му доходи?

Един богат човек помолил Сенгай да напише нещо за постоянното процъфтяване на семейството му, за да може то да се съхранява като съкровище от поколение в поколение. Сенгай извадил голям лист хартия и написал: "Умира баща, умира син, умира внук."
Богаташът се разсърдил: "Нали те помолих да напишеш нещо за щастието на семейството ми! Защо така се шегуваш?"
– Нямах намерение да се шегувам – обяснил Сенгай. – Ако на сина ти му се наложи да умре преди тебе, това безкрайно ще те опечали. Ако на внука ти се наложи да напусне този свят преди сина ти, тогава и двамата бихте били смазани от мъка. Ако в рода ти си отиват поколение след поколение в записания от мен ред – това ще бъде естественият ход на живота. Ето това аз наричам истинско процъфтяване.