www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Настрадин Ходжа и жена му отишли на езерото да изперат бельото и килимите. Залисани в прането, не забелязали как една врана им грабнала сапуна и отлетяла. Като видяла това, жената на Настрадин завикала:
 -Дръж, хвани враната, отмъкна ни сапуна!
– Нима не Видя колко е черна тя? Ако не й трябваше да се измие, не би пипнала нашия сапун.

Едно малко момче лежало на смъртно легло и никой с нищо не можел да му помогне. Веднъж обаче един човек казал на баща му:
– Има само една надежда. Ако успеете да намерите
отрова от кобра, смесена с паднали в човешки череп няколко капки дъжд, падащи изпод съзвездието Свати, тогава животът на сина ви ще бъде спасен.
Бащата погледнал небето, намерил съзвездието Свати и разбрал, че то ще бъде в зенит на следващия ден. И започнал да се моли с думите:
– О, Господи, направи възможни всички тези условия. Спаси живота на сина ми.
С огромна увереност и желание в сърцето на следващия ден той тръгнал на път и започнал прилежно да търси в уединени места човешки череп. Накрая намерил череп, който лежал под едно дърво, и започнал да го наблюдава, без да спира, да се моли. Внезапно завалял дъжд и няколко капки останали в преобърнатия череп. Човекът си казал:
– Сега вече имам дъждовна вода в череп, паднала направо изпод съзвездието Свати.
И продължил усърдно да се моли:
– Господи, направи така, че да стане и всичко останало.
След известно време той видял недалеч от черепа
жаба. Изведнъж от тревата изскочила кобра, която искала да хване жабата, но в този момент жабата подскочила над черепа и капчица от отровата на кобрата паднала във водата. Обхванат от чувство на благодарност, любящият баща възкликнал:
– Господи, по твоята милост стана възможно всичко невъзможно. Сега аз знам, че животът на сина ми ще бъде спасен.

Веднъж Буда казал на своите последователи: 
–  Представете си човек, тръгнал на дълъг път, че е възпрян от широк поток вода. Отсамната страна на този поток е пълна с опасности и го грози гибел, другата е сигурна и свободна от опасности. Няма нито кану, за да пресече потока, нито мост, прехвърлен до другия бряг. Представете си, че този човек е решил: "Наистина, стремителен и широк поток и няма никакви средства, за да се прехвърля на другия бряг. Но ако събера достатъчно тръстика, клони и листа и си построя от тях сал, то върху този сал, работейки усърдно с ръцете и с краката си, ще се прехвърля безопасно на другия бряг."
Сега да предположим, че този човек постъпва според намерението си: построява сал, спуска го по водата и работейки с ръце и с крака, безопасно се добира до другия бряг.
Да предположим, че като достига другия бряг, човекът си мисли: "Наистина, добра работа ми свърши този сал, тъй като с негова помощ безопасно се прехвърлих от тази страна. Да взема да го кача на раменете си и да продължа пътя си!"
Ако направи това, правилно ли ще постъпи човекът със своя сал? Как мислите, ученици мои?
Кое е правилното отношение на човека към сала му?
Наистина, човек трябва да си каже: "Салът ми беше от голяма полза, тъй като поддържан от него, работейки с краката и с ръцете си, аз безопасно достигнах другия бряг. Но аз ще го оставя на брега и ще продължа пътя си!" В този случай човекът би постъпил правилно по отношение на своя сал.
По същия начин, о, ученици, ви предлагам своето учение – именно като средство за освобождение и постижение, но не като постоянна собственост. Усвоете тази
аналогия на учението със сала. Вие трябва да оставите учението, когато достигнете до брега на нирвана.

Дзян У попитал Суншу Гордия:
– Какво правите със сърцето си? Вие три пъти бяхте съветник на царя на Чу, но не се надувахте; три пъти бяхте отстранен от този пост, но не се опечалихте. Отначало се опасявах за вас, но сега виждам, че лицето ви е весело.
С какво съм по-добър от другите? – отговорил Суншу Гордият. Когато ми дадоха този пост, аз не успях да откажа, когато ми го отнеха – не успях за го удържа. Смятам, че придобиването и загубата не зависят от мен и ми остава само да не се опечалявам. С какво съм по-добър от другите? При това не знам дали ценността е в тази служба или у мен самия? Ако е в нея, тогава не е у мен; ако е у мен, тогава не е в нея. Тук и се колебая, тук и се оглеждам откъде да намеря свободно време, за да разбера ценят ли ме хората, или ме презират?

На едно събрание станало дума за упадъка на нравите.
– Ако продължава така, светът ще се обърне с дъното нагоре! – възкликнал един от присъстващите.
Едва свършил, и Настрадин отбелязал:
– Кой знае, а може дъното да се окаже по-добро от върха!

Мокусен Хики живял в храма на провинция Амба. Един от привържениците му се оплакал от стиснатостта на жена си.
Мокусен навестил жената на привърженика си и й показал свита в юмрук ръка.
– Какво искаш да кажеш с това? – попитала учудено жената.
-Да предположим, че ръката ми през цялото време е свита в юмрук. Как ще наречеш това? – попитал Мокусен.
– Осакатяване – отговорила жената.
Тогава той разперил пръсти и отново попитал:
– Сега да предположим, че ръката ми е винаги в такова положение. Какво е това тогава?
-Друга форма на осакатяване – отговорила жената.
– Ако добре разбираш това – завършил Мокусен, – ти си добра жена.
И той си тръгнал.
След посещението му жената започнала да помага на мъжа си както в припечелването, така и в харченето.

Ле Дзи можел с лекота да се движи из въздуха, яхнал вятъра.
За това научил ученикът Ин. Той дошъл при Ле Дзи и няколко месеца не си отивал у дома. Молел учителя да разказва в свободното си време за своето изкуство, десет пъти се обръщал с дълбока почит и десет пъти учителят нищо не казвал. Накрая ученикът Ин възроптал и поискал разрешение да си вземе сбогом. Ле Дзи и тогава нищо не казал.
Ин си отишъл, но мисълта за учението не го оставяла и след известно време пак се върнал.
– Защо толкова пъти идваш и си отиваш? – попитал го Ле Дзи. Преди се обръщах към теб с молба – отговорил Ин, – но ти нищо не ми каза и аз ти се обидих. Сега забравих обидата и затова съм дошъл отново.
– Преди те считах за проницателен – казал Ле Дзи. – Ти се оказа толкова невеж. Добре, остани. Аз ще ти разкажа това, което ми откри учителят. Откак започнах да служа на Учителя, минаха три години, аз изгоних от сърцето си мислите за истинското и лъжливото, а на Устата си забраних да говори за полезното и вредното. Едва тогава бях удостоен с усмивката на учителя.
Минаха пет години. В сърцето ми се родиха нови мисли за истинското и лъжливото, а устата поновому заговори за полезното и вредното. И едва тогава бях удос-тоен с усмивката на учителя. Минаха седем години и давайки воля на сърцето си, вече мислех за истинското и лъжливото. Давайки во-ля на Устата си, аз не говорех нито за полезното, нито за вредното. И едва тогава учителят ме извика и ме сложи да седна до него на рогозката.
Минаха девет години и както и да принуждавах сърцето си да мисли, както и да принуждавах устата си да говори, аз вече не знаех кое за мен е истинско и кое лъжливо, кое е полезно и кое – вредно. Аз вече не знаех, че учителят е моят наставник. Престанах да отличавам вътрешното от външното. И тогава всичките ми чувства сякаш се сляха в едно цяло: зрението стана подобно на слуха, слухът – на обонянието, а обонянието на вкуса. Мисълта ми се сгъсти, а тялото се освободи, костите и мускулите се сляха в едно. Престанах да усещам на какво се опира тялото, на какво стъпва кракът и следвайки вятъра, започнах да се придвижвам на изток и на запад. Подобен на листо на дърво или на суха люспа, аз в края на краищата престанах да осъзнавам вятърът ли е оседлал мен, или аз вятъра.
Ти сега се засели до моите врати и още не беше минал кръгъл срок, а роптаеше и се обиждаше два пъти и три пъти. Нито една част от тялото ти не може да възприеме вятъра, земята не може да подкрепи нито една твоя става. Как разчиташ да ходиш по въздуха, оседлал вятъра?

Известен риши седял в мълчание и лицето му изразявало стремеж. Попитали го: "С какво е зает умът ти?" Риши отговорил: "Сега строя храм." "Къде е твоят храм?" "Той е на двадесет прехода от тук и строителите са в нужда." "Тогава ти дори в бездействието градиш?" Риши се усмихнал: "Нима действието е само в пръстите и стъпалата?"

Един заможен селянин имал много и хубава земя. Той работел усърдно, но зърното все не израствало така хубаво, както на полето на бедния му съсед. Богатият се чудел на това и попитал своя съсед какво прави той, че всичко расте толкова добре на неговата песъчлива земя, по какъв начин я обработва? Бедният селянин отговорил:
– Любезни съседе, разликата е само в това, че вие сеете по-различно от мен.
-А вие как го правите?
– С молитва – отговорил набожният селянин, – в хамбара падам на колене и се моля на Бог, Твореца на цялата Вселена, многократно да умножи моя посев. Затова земята, наторена с молитва, е най-добрата.

Някакъв човек се разболял и се обърнал към лекар за помощ. Докторът го прегледал, след което му написал рецепта. Болният твърдо вярвал на своя лекар. Върнал се вкъщи и в стаята, в червения ъгъл, поставил красив портрет или статуя на лекаря. След това седнал и изразил своята почит пред портрета или статуята. Три пъти се покланял, поставял в подножието цветя и за¬палвал благовония. След това изваждал предписаната му от доктора рецепта и започвал тържествено да чете на глас:
~ Две хапчета сутрин! Две хапчета вечер! Цял ден той продължавал да чете рецептата – и така Цял живот, защото твърдо вярвал в доктора. И все пак Рецептата не му помогнала.
Болният решил, че трябва да разбере повече за тази рецепта. И ето, той отишъл при лекаря и го питал: 
– Защо сте ми предписали това лекарство? Как ще ми помогне то?
Тъй като бил умен човек, докторът му разяснил: – Ето, слушайте. Това е вашата болест, а това – причината й. Ако приемате лекарството, което съм ви предписал, то ще отстрани из корен главната причина за болестта. Когато причината бъде отстранена, болестта ще изчезне от само себе си.
Болният си помислил: "Ах, колко чудесно! Колко е умен моят лекар! Неговите рецепти са толкова полезни!" Отишъл си у дома и започнал да се кара с всички съседи и познати, настоявайки:
– Моят лекар е най-добрият! Всички други доктори са безполезни!
И какво получава той с тези доводи? Той може да продължи да се сражава цял живот, но това изобщо няма да му помогне. Ако започне да пие лекарството обаче, този човек може да се освободи от болестта си, от нещастието си. Едва тогава лекарството ще му помогне.
Всеки свободен човек е подобен на лекаря. От състрадание той пише рецепта, дава съвети на хората, разказва им как може да се избавят от страданията си. Ако у хората се породи вяра у този човек, те превръщат рецептата му в свещено писание и започват да се карат с останалите вери, утвърждавайки, че учението на основателя на тяхната религия е най-висше. Никой обаче не се замисля за това, докато практикува учението, да изпие предписаното лекарство, за да излекува болестта. Вярата в лекаря е полезна, ако поощрява следването на съветите му. Разбирането на действието на лекарството също е благотворно, ако поощрява болния да приема лекарствата. Но без действителен прием на лекарство болестта не може да се излекува. Вие сами трябва да изпиете лекарството.