www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Двама души дошли при един голям познавач на Тора и помолили да им обясни разликата между доброто и злото. Единият от тях се смятал за голям грешник, защото като млад при скарване с близък приятел, разгневен, го ударил с тежка сопа и го убил. От този ден съвестта не спирала да го мъчи.
Вторият човек никога не бил извършвал грях и поне в собствените си очи бил чист и невинен.
Като изслушал и двамата, ученият мъж ги помолил да разкажат за себе си: какво са правили в миналото, как са си изкарвали хляба и т.н.
Първият не издържал и се разплакал. През сълзи той разказал как е убил най-добрия си приятел. Не, не се надявал той на прошка нито на земята, нито на небето. Вторият заявил, че не помни да е извършил никакви грешки, а и да е имал някакви дребни грехове, те отдавна са се изтрили от паметта му.
Тогава ученият талмудист казал на първия:
– Иди, сине мой, в полето оттатък пътя, вземи най-големия камък, който намериш, и ми го донеси. А ти обърнал се той към втория, който смятал, че животът му е безупречен, – иди на същото поле и ми донеси много малки камъчета, най-малките, които опееш да намериш, но повече. Колкото успееш да събере и в ръце.
И двамата отишли да изпълнят заръката.
Когато се върнали, равинът погледнал камъните и казал:
-А сега чуйте какво да правите – нататък. Вземете тези камъни и ги отнесете точно на тези места, от които сте ги взели. После се върнете при мен.
Двамата отново се хванали на работа. Първият, който донесъл на равина голям камък, с лекота намерил мястото, откъдето го взел, и го сложи обратно.
А вторият не можел да си спомни откъде е взел малките камъчета. Така и се върнал при мъдреца, без да е изпълнил поръчението. Тогава равинът казал:
– Човешките постъпки са подобни на тези камъни. Ти – казал той на първия – лесно си спомни откъде си взел големия камък и за теб не представляваше трудност да го сложиш на мястото му. А ти – обьрнал се той към втория – не успя да направиш това, защото местата, от които си взел камъчетата, са твърде много. Няма как да ги запомниш всичките.
Равинът се надигнал.
– Благословен да е човекът, чиято съвест му тежи като голям камък. От неговата душа е по-лесно да се свали грехът и тя да се разтвори за разкаяние – обяснил той.
А на самодоволния себелюбец, който не смятал, че е извършил какъвто и да е грях, казал:
– Но тежко на този, който не обръща внимание на малките грешки. Като не ги забелязва той няма да поиска и прошка. Докато дори най-големият грешник със своето разкаяние си помага да стане по-добър и по-чист.

Сейкей попитал Суйби Мугаку:
– В какво се състои принципът на будизма?
– Почакай – казал Суйби, – когато останем сами, ще ти кажа.
След известно време Сейкей отново се обърнал към него:
– Ето, сега сме сами. Умолявам те, обясни ми.
Суйби станал и повел изгарящия от нетърпение Сейкей в една бамбукова горичка, но така и нищо не казал, а когато последният поискал отговор, той промълвил шепнешком:
– Колко високи са тези дървета и колко малки са онези там.

Веднъж няколко знатни господа взели Настрадин Ходжа със себе си на разходка в една градина извън града. По средата на градината имало малък дворец. Всяка стена на двореца гледала към открито място. И тъй като на всяка стена имало по шест врати, общо в градината излизали двадесет и четири врати. Един от господата попитал Настрадин:
– Как мислиш, в кой сезон е най-удобно да се живее тук?
– В този дворец трябва да се живее зимата – отговорил Настрадин. – Съдете сами: в дома, в който живея аз, има всичко на всичко една врата. Когато я затворя през лятото, в къщата става толкова горещо, че не може да се диша. А ако затворите всичките тези двадесет и четири врати, как ще успеете да понесете в този дом лятната жега?

Един човек дванадесет години търсил Майтрей Буда. Не намерил никъде. Разгневил се и се отказал. Върви си по пътя. Гледа – странник пили с конски косъм желязна пръчка и нарежда: "Даже животът ми да не ми стигне, пак ще те прережа."
Смутил се човекът: "Какво означават моите дванадесет години пред такова упорство, да се върна аз към моите търсения."
И тогава на човека се явил самият Майтрей Буда и казал: "Аз отдавна съм с теб, но не забелязваш и ме гониш, и ме плюеш. Нека да направим изпитание. Иди на пазар, аз ще бъда на рамото ти."
Отишъл човекът, знаейки, че носи Майтрей, но хората се отдръпвали от него, разбягали се, запушили носове и закрили очите си.
"Защо бягате вие, хора?"
"Що за ужас имаш на рамото си – смърдящо куче, цялото в язви."
И пак не Видели хората Майтрей Буда. И Видели това, за което всеки е достоен.

Някога в градината на Учителя живяла маймуна. И тъй като маймуните са любопитни, тя започнала да се интересува от Учителя. Виждала, че той седи в мълчание, без да прави нищо и полека започнала да се приближава към него. С какво се занимавал този човек, било тайна. Разбира се, за маймуната най-тайнствено било, че някой стои тихо, без да прави нищо.
Постепенно тя започнала да се приближава все по-близко до Учителя, за да го наблюдава. Колкото по-близо идвала, толкова повече се удивлявала. Не просто самият човек мълчал, но и пространството около него било потресаващо тихо. Даже тя успяла да почувства вибрация, когато се приближила.
Маймуната заобичала този човек и да го наблюдава, се превърнало в едно от любимите й занятия. Всеки път, когато имала време и Учителят седял в градината, тя се приближавала и сядала до него.
Веднъж тя го попитала: "Какво правиш? Моля те, разкажи ми. Аз ти се обричам, приеми ме като ученик."
Учителят погледнал маймуната, почувствал огромно състрадание към нея и казал: "Аз нищо не правя. Ти също можеш да направиш това, тъй като това е недействие. Седи тихо – пролетта ще дойде и тревата ще порасне сама. Ти просто седи и мълчи. Когато настъпи нужният момент, Внезапно ще се изпълниш с необичайна радост и покой, и с Бог. Не трябва да правиш нищо. Всяко действие в теб е възмущение. То създава грапавини, въл-ни. А когато умът ти е развълнуван, Бог не може да влезе. Бог влиза тогава, когато умът е спокойна повърхност, когато всичко е тихо и цари безветрие. Той влиза през вратата на безмълвието, но това е възможно само в случай че ти нищо не правиш. И така, може ли да направиш това, можеш ли да се опиташ?"
Маймуната поклатила глава и казала: "Това е невъзможно. Мислех си, че тук има нещо такоВа, което бих могла да направя, но това е невъзможно. Ако ми кажеш да достигна луната, бих могла да ти я донеса; ако кажеш да преместя Хималаите, бих могла да го направя; ако кажеш да накарам Ганг да тече обратно, бих могла да го направя. Та нали е известно, че в стари времена други маймуни са го правили, например Хануман. Аз съм маймуна, аз имам запас от сили, аз също мога да направя това. Но да седя тихо и нищо да не правя – това е невъзможно. Това е срещу моята природа, това ще ме побърка. Ако Бог идва чрез тишината, то тогава Бог не е за мен и аз не съм за Бога."

В една гора живели стадо маймуни. Веднъж през зимата привечер те забелязали светулка. Като я видели, маймуните си помислили: "Това е огън." Те внимателно взели светулката, покрили я със суха трева и като приближили към нея ръце, рамена, кореми и гърди, започнали да се почесват, все едно наистина се наслаждават на желан огън.
Сред тях имало една особено измръзнала маймуна, която постоянно раздухвала тревата и била изцяло погълната от това. Тогава една птица, която се казвала Сучимукха, подгонена от съдбата, се спуснала от дървото си и казала на маймуната: "Скъпа, не се хаби. Това не е огън, а светулка."
А маймуната междувременно, без да обръща внимание на думите й, продължавала да раздухва тревата, независимо от нееднократните забележки на птицата. За какво са много думи? Птицата се приближавала досами ушите на маймуната и много й досаждала. Накрая маймуната се ядосала, хванала птицата и я ударила в един камък, като разбила клюна, очите, шията и главата й. Така Сучимукха се пренесла в небитието.

Веднъж един дзенучител казал на маймуната: "Знам със сигурност, че ти разбираш езика, на който говоря, но се опитваш да скриеш това от мен. Моето проникване в същността на нещата ми говори за това."
Маймуната отговорила: "Да, господарю. Но моля ви не казвайте това на никого, защото аз няма да говоря с никой друг освен с вас. Всеки звяр прекрасно разбира вашия език, но нито едно животно не иска да го поробите в робство. Ако някое от животните проговори, веднага ще го заставят да върши някаква работа!"

Веднъж Нарада казал на Кришна:
– Господи, покажи ми майя.
Изминали няколко дни и Кришна предложил на Нарада да направят пътешествие в пустинята. Като изминали няколко мили, той казал:
– Нарада, искам да пия. Не би ли могъл да ми донесеш
вода?
– Почакай малко, ще ида и ще намеря вода.
И Нарада заминал. Недалеч имало село. Той влязъл в селото и почукал на една врата. Тя се отворила и на прага застанало прекрасно младо момиче. Като я зърнал, Нарада веднага забравил, че учителят чака за вода и може би умира от жажда; забравил за всичко и започнал да си говори с момичето. Целия ден той останал в селото. На следващия ден Нарада пак бил в същата къща и говорел с девойката. Разговорите прераснали в любов. Той поискал ръката й от баща й, оженили се, родили им се деца. Така минали дванадесет години. Тъстът му починал. Нарада наследил имуществото му и живял много щастливо в дома си, обкръжен от жена, деца, поля, добитък и прочее. Но ето че станало наводнение. Веднъж през нощта реката излязла от бреговете си и заляла цялото село. Къщите започнали да се рушат, хората и животните се давели и всичко било отнасяно от стремителен поток. Нарада трябвало да бяга. С една ръка той повел жена си, с другата – едно от децата, второто седяло на раменете му. Така той се опитал да премине страш¬ния разлив.
Течението обаче се оказало твърде силно и едва направил няколко крачки, детето, което седяло на раменете му, паднало и било отнесено от течението. Нарада изкрещял отчаяно и опитвайки се да спаси детето, изпуснал ръката на това, което водел, и то също загинало. Накрая жена му, която той с всичка сила притискал към себе си, за да спаси поне нея, била откъсната от него от потока и той самичък бил изхвърлен на брега. С ридание паднал на земята и горчиво заплакал. Изведнъж почувствал леко докосване и чул:
– Къде е водата? Нали отиде да ми донесеш вода и те чакам вече половин час.
-Половин час?!
В този половин час той преживял цели дванадесет години и толкова събития! Това е майя.

На един глупак му се загубило магарето. Излязъл стопанинът на пътя и попитал един пътник:
– Не си ли виждал в планината моето живо същество?
– Какво е това живо същество и как се казва?
– А, как се казва, не знам.
-Дълъг е пътят, много и всякакви същества ходят по него, не знам за кого говориш – казал пътникът и заминал.
Когото и да питал глупакът, всички отговаряли така. Тогава той решил, след като не може да назове своето животно, поне да се опита да го изобрази. Взел в една ръка малко сено, а в другата – магарешки изпражнения и спрял следващия пътник.
– Кое животно яде това – показал глупакът сеното, – а това оставя след себе си? – и посочил изпражненията.
– Магарето – последвал отговор.
– Правилно, правилно, не си ли виждал магаре в еди си какъв цвят?
– Видях, ето там – посочил пътникът планините.
Така глупакът намерил своето магаре.

Магарето на един перач така се изтощило, влачейки тежките вързопи с бельо, че едва не издъхнало. Перачът си помислил: "Горкият аз! Колко зле се получи всичко. Сега работата не върви и печалбата ще падне. Какво да правя? Ето какво ще опитам да сторя. Ще купя за три рупии една кожа на пантера и през нощта ще пускам магарето с тази кожа из полето. То ще попасе младите посеви и за няколко дни ще се оправи." Така и направил.
Орачът, когато забелязал, че някой унищожава посевите, започнал да пази полето си. И ето че веднъж насред полето той видял магарето. "Мъртъв съм – помислил си той, – та това е пантера!" Наметнал се с навлажнилото се през нощта одеяло, вдигнал лъка над главата си и започнал бавно да се измъква оттам.
В този момент и магарето забелязало орача. "Че то¬ва е магарица!" – решило то. И втурвайки се към собствената си гибел, се хвърлило след орача. Последният ускорил крачката. "Какво става? – помислило си магарето. – Може би тя е объркана от вида ми в тази кожа? Я да зарадвам аз сърцето й с моя рев. Тогава тя ще разбере кой съм аз." И започнало да реве. Пазачът веднага разбрал, че пред него стои магаре, обърнал се и го убил с изстрел от лъка си.