www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живяла в Китай стара жена, която повече от двадесет години хранила един монах. Като му построила неголяма колиба, тя издържала монаха, докато той медитирал. Накрая се запитала какви успехи е постигнал той за толкова време.
За да изясни това, тя си подсигурила помощта на младо момиче – богато, надарено със страст. "Иди и го прегърни – казала тя, – а след това изведнъж го попитай: "И сега какво?"
Момичето отишло при монаха, без особени затруднения се гушнало в него и го попитало какво смята да прави.
– Старото дърво расте само през зимата на студена скала, – поетично отговорил монахът. – Тук никъде няма топлина.
Момичето се върнало и разказало какво е чуло.
– Като си помисли човек, че двадесет години съм хранила този човек! – възкликнала старицата. – Той не е проявил внимание към твоята потребност, нито намерение да ти обясни твоето състояние. Той не е длъжен да отговори на страстта, но най-малкото е длъжен да изрази поне някакво съчувствие.
И тя, без да се бави, отишла при колибата на монаха и я изгорила.

Желаейки да изпроси милостиня, Настрадин Ходжа се приближил до голяма къща.
– Господаря го няма – казал слугата.
Прекрасно – възкликнал Настрадин. – И Въпреки че той с нищо не може да ми помогне, предай, ако обичаш на господаря си моя съвет. Кажи: "Когато следващия път излизаш, не си оставяй лицето на прозореца – може да го откраднат."

Живели в едно село лентяй и незаконороден. Трудно им било сред връстниците им и изобщо сред хората, които ги познавали. Всички издевателствали над тях, обиждали ги и просто не им давали да живеят спокойно. И ето че веднъж незаконороденият предложил на лентяя да заминат някъде, където никой не ги познава. Помислили те, помислили и рушили да отидат в друго село, по-далече от това, в което са израснали. Речено – сторено.
Минало известно време. Незаконороденият станал уважаван човек на новото място, тъй като се трудил, без да подгъва крак, бил добър и отзивчив човек. Лентяят пак станал бяла врана и всички, които не ги домързявало, му се подигравали, както в предишното село.

Някога на владетеля на една държава му се родила дъщеря. Той повикал лекаря и казал:
-Дай ми лекарство, от което дъщеря ми веднага ще порасне.
– Ще ти намеря лек, от който дъщеря ти веднага ще стане възрастна – отговорил лекарят, – само че в момента го няма, свършило се е. Трябва да се достави. А дотогава, докато не намеря лекарството, не трябва да виждаш дъщеря си. Едва след това, като й дам лека, ще ти покажат момичето.
И без да се бави, лекарят тръгнал на далечно пътешествие, за да набави лекарството.
След дванадесет години той се върнал от пътешествието си, хванал порасналото момиче за ръка и го повел при владетеля. Той видял дъщеря си, зарадвал се и си помислил: "Наистина превъзходен лекар. Дал е на дъщеря ми лекарство, от което тя е пораснала на мига." Той се разпоредил да наградят лекаря със скъпоценности.

Един учен, но много стиснат евреин, дошъл веднъж при раби Авраам от Стратина и казал:
– Говори се, че ти, уважаеми раби, даваш на хората удивителни лекарства и умееш да изцеряваш. Дай и на мен лекарство, което да ме научи да се боя от Бога!
– Нямам лекарство за страх пред Бога – казал раби Авраам. – Но ако искаш, мога да ти дам лекарство, което ще ти помогне да обичаш Бога.
-Това искам още повече! – възкликнал ученият. – Моля те, дай ми го!
– Това лекарство – отговорил раби, – е любов към ближния.

Веднъж някакъв странник дошъл в мавзолея на Ахмад Ибрахим Ясави в Туркестан и се обърнал към шейха на гробницата със следните думи: "Разбрах, че в този свят могат да съществуват хора, които се наричат кутб, или ос. На тях се държи вярата, те са свидетелите на Бога на земята. Но те са скрити сред обикновените хора и често никой не ги знае. Казват също така, че на земята Винаги има около триста от тях и тази цифра остава неизменна: когато един си отиде, на негово място идва друг, достигнал това състояние със своята праведност. Те живеят в различни страни и всеки изповядва своята вяра. Не би ли могъл да ми откриеш пътя към такъв кутб, а аз давам думата си, че ще съхраня тайната."
Дълго молил той шейха и накрая онзи казал: "Иди на пазара в съседното селище и намери там човека, който търгува със семена. От всяко чувалче вземи по една щипка и когато събереш много, хвърли ги всичките обратно на сергията му. И виж какво ще стане."
Човекът веднага отишъл на пазара и с любопитство започнал да търси търговеца на семена. Накрая намерил, когото търсил. Пред него стоял най-обикновен човек на средна възраст, в обикновени дрехи и без никакви външни признаци на святост. Тогава любопитният направил така, както му заръчал шейха: като събрал семена казал, че е размислил да ги купува и ги хвърлил обратно на сергията, но така, че те напълно се размесили. Продавачът го погледнал, усмихнал се и започнал бавно да разделя семената, поставяйки всяко в неговото чувалче. Какво да каже? Странникът се оттеглил в дълбоко смущение.
Съдбата се разпоредила така, че той повече от четиридесет години не видял нито шейха на гробницата, нито кутба. И ето че веднъж се оказал по тези места. Шейхът, вече възрастен, побелял старец, го приветствал. Те седнали под черницата на чаша зелен чай и започнали да си припомнят миналото, спомнили си и за кутба. Тогава изведнъж шейхът се оживил и казал: "Искаш ли да видиш кутб на настоящото време?" "Разбира се, че искам", – отговорил странникът. "Тогава иди на пазара, намери месаря и го помоли да ти отреже от различни меса, а след тава ги хвърли обратно на сергията. И внимателно гледай какво ще стане."
Всичко било изпълнено точно, но този месар, як здра¬веняк с изскочили от орбитите очи, се втурнал през сергията с брадва в ръка и се нахвърлил на стареца. Минувачите едва успели да го спасят от неминуема гибел. Той се върнал в гробницата целия раздърпан и попитал шейха какво било това? Шейхът отговорил: "Ти видя кутба на настоящето."

Някога един богаташ дал пари на слугата си и го проводил при друг човек да купи манго. Богаташът заповядал на слугата:
– Купувай само в случай че плодовете са вкусни и сладки. Човекът веднага взел парите и тръгнал за плодовете. Собственикът на овощната градина казал:
– При мен, на това дърво, всички плодове са хубави, няма нито един лош. Опитай, и ще се убедиш.
Купувачът казал:
– Аз трябва да опитам всеки плод, едва тогава ще мога да ги купя. А ако опитам само един, как ще разбера за останалите?
И той започнал да пробва един след друг плодовете, докато не опитал всичките. После ги взел и отнесъл на господаря си. Като видял нахапаните плодове, богаташът се отвратил и отказал да ги яде. Наложило се да изхвърлят всичко.

Дервишът Салах Юнус веднъж разказвал, че е присъствал, когато на един, който обичал да спори и се канел да стане учен, било позволено да говори пред учителя си Бурханудин необмислени и непочувствани неща.
Бурханудин нищо не отговорил. Когато човекът си отишъл, учителят казал на Юнус:
– Няма да го видим повече, тъй като той остана с Впечатлението, че не съм способен да отговоря на предизвикателството му и следователно ще отиде някъде другаде.
-А не е ли това – попитал Юнус учителя – средство, което използвате, за да се избавите от хора, които ви досаждат?
-Това не е средство -отговорил Бурханудин. -Това е начин, с помощта на който аз давам на човека това, което той иска. Той иска някого, с когото да може да дискутира и да спори. Аз отказвам да бъда този човек и това го кара да търси друг дори по-усилено. Така той ще търси и ще намери някой любител на споровете. Каквото и да стане, ние ще помогнем купувачът и продавачът да се срещнат. Ако не мога да помогна на този човек да намери това, което предлагам, поне мога да му помогна да намери това, което желае.

Една кукла, направена от сол, отишла веднъж при океана, за да измери дълбочината му. Тя искала да разкаже на другите колко е дълбок океанът. Но уви, не й се удало да изпълни желанието си. Веднага щом се потопила във водата, тя започнала да се топи и много скоро цялата се разтворила в океана, станала едно цяло с него. Кой би могъл да съобщи на другите кукли сведения за дълбочината на океана?

Дунго Дзи попитал Чжуан Дзи: „Къде се намира това, което ние наричаме път?“ „Няма такова място, където да го няма“ – отговорил Чжуан Дзи. „А вие все пак каже¬те, и тогава ще мога да разбера.“ „Да кажем, в мравки¬те.“ „А имали го в нещо по-ниско от това?“ „В бурените и в плявата.“ „А в още по-ниско?“ „В керемидата и в тухлата.“ „А в нещо толкова ниско, че няма накъде повече?“ „Във фекалиите и в урината!“
Дунго Дзи обидено си премълчал, и тогава Чжуан Дзи му казал: „Вашите въпроси, уважаеми, изобщо не засягат същността на нещата. По същия начин управителят на пазара Хо определяше колко тлъста е една свиня, като я натискаше с крак. Колкото по-силно натискаш, толкова по-точно ще определиш. Не беше необходимо да питате за местонахождението на пътя, тъй като пътят не е отдалечен от нещата. Такъв е върховният път, такава е и великата реч.
А е по-добре да се разходим из двореца на отсъстващото, съединявайки се с всеобщата съгласуваност без граници и предели! Защо да не бъдем заедно в неправенето? Да не бъдем безметежни, чисти, празни? Да разпръснем своите помисли, да не се насочваме наникъде и няма да знаем докъде ще стигнем. Ще идваме и ще си отиваме, без да знаем къде да спрем. Аз вече съм се впус- кал В такива странствания и съм се връщал обратно, но все още не зная къде лежи пределът им. Аз блуждаех в тези безбрежни простори, но великото знание, което ги обитава, е безгранично.“