Малкото Слънце, което се страхуваше да изгрее

Разказвач
Далеч отвъд облаците, там, където небето става толкова синьо, че дори птиците не смеят да летят, има едно необикновено царство.
То не е направено от камък.
Не е направено и от злато.
Построено е от светлина.

Там живеят всички изгреви, всички залези, всички дъги и всички първи слънчеви лъчи.
А в най-високата кула живее едно малко Слънце.
Да, правилно чухте.
Не всяко слънце се ражда голямо.
И слънцата някога са били деца.
Нашето се казваше Лъчко.
То беше кръгло, златисто и толкова добро, че всяка сутрин поздравяваше звездите една по една.
Но имаше един голям проблем.
Лъчко се страхуваше от Земята.
– Ами ако хората не ме харесат?
– Ами ако облаците ме скрият?
– Ами ако не успея да стопля всички?
Старото Слънце, което вече милиони години огряваше света, само се усмихваше.
– Всеки млад изгрев задава тези въпроси.
– Но аз не съм достатъчно смел…
– Смелостта не означава да не те е страх.

Смелостта е да тръгнеш въпреки страха.

Настъпила нощта срещу първи юли.
Цялото небе се събрало.
Луната.
Кометите.
Планетите.
Млечният път.
Дори Северният вятър дошъл да гледа.
Защото тази нощ Лъчко трябвало за първи път само да изведе изгрева.
Но когато стигнал до ръба на хоризонта…
се скрил.
– Не мога…
– Страх ме е…

И светът останал тъмен.

По морските брегове хората чакали изгрева.
Имало рибари.
Имало баби с внуците си.
Имало музиканти.
Имало семейства.
Имало и едно малко момиченце.
Казвало се Елица.
То не знаело защо слънцето закъснява.
Само прошепнало:
– Не се страхувай…
Ние ще те чакаме.
Вятърът чул думите.
Понесъл ги над морето.
После над облаците.
После чак до Лъчко.
– Чу ли?
– попитала Луната.
– Чух…
– каза малкото Слънце.
– Някой ме чака.
– Не само един.

Всички.

Лъчко надникнал.
Отдолу видял милиони прозорци.
Видял птици, които чакали да запеят.
Цветя, които още били затворени.
Пчели, които още спели.
Деца, които щели скоро да се събудят.
Тогава разбрал.
Изгревът не е за него.
Изгревът е за всички останали.
И направил първата крачка.
После още една.
После още една.
С всеки миг ставал по-голям.
По-светъл.
По-топъл.
Докато най-после изплувал над морето.
В този миг небето избухнало в цветове.
Розово.
Оранжево.
Златно.
Лилаво.
Сякаш някой художник разлял всичките си бои наведнъж.
Птиците запели.
Делфините подскочили.
Вълните започнали да пляскат като на концерт.

А хората се усмихнали.

Старото Слънце тихо прошепнало:
– Видя ли?
– От какво всъщност се страхуваше?
Лъчко се засмял.
– От нищо.
– Не.
Страхуваше се от първата крачка.
Всички се страхуват от нея.

Но след нея започват най-хубавите неща.

Оттогава всяка година, когато идва първи юли, старото Слънце позволява на Лъчко да поведе изгрева.
Затова точно тогава небето е толкова красиво.
Защото в него още живее радостта на едно малко Слънце, което е открило смелостта си.
И ако някога се случи да се страхувате от нещо ново…
от първия учебен ден…
от новите приятели…
от сцената…
или от някоя трудна задача…
спомнете си Лъчко.
Не е нужно да бъдете безстрашни.
Достатъчно е да направите първата крачка.
А после…
слънцето само ще ви покаже пътя.
Край.