Ледeното езеро

Току в подножието на връх Мусала във величествената Рила планина е най-високото езеро от всички рилски езера – Леденото. Преди милиони години невидимата ръка на природата шлифовала ледени езици с едрозърнест лед, които се спускали надолу като запокитени. Спускали се ледените езици, спускали се и се разположили стъпаловидно по билото и родили езерата. „Очите на Рила" ги е нарекъл народът, добрал се до тези висини. А най-високото от тях на Балканите – 2700 метра надморска височина – Леденото, и до днес таи една легенда, която се разказва от всеки, който реши да покори гордото чело на Рила!
Обичали се двама млади. Голяма била обичта им, но както се случва, неверието винаги хвърля сянка върху съвършенството. Девойката, може би влюбена в себе си повече отколкото е приличието, поискала от своя любим да й покаже колко много я обича. Мярката за тази обич била той да се хвърли в езерото и да го преплува. Тогава тя ще бъде сигурна в силата на неговата преданост. Без да мисли, момъкът се хвърлил в езерото и то дружелюбно го прегърнало в ледените си води. Потънало в бездната безразсъдството на младостта! Момъкът така и не се видял повече. Останало само да се разказва, че леденото езеро не крие живот. То е просто едно от очите на Рила.
Не случайно великият поет Иван Вазов я нарече „Великата рилска пустиня"! От върха надолу се спуска голямата рилска река. Местните хора казват, че край реката никога не е имало трева, защото самодивите там въртели самодивските си хора и все я тъпчели.
Веднъж една жена решила да отнесе детето си при свети Иван Рилски, за да се поклони. Когато стигнала до реката, тя седнала да си почине и заспала близо до самодивското игрище. Детето седяло до нея и не смеело да гукне. В съня си майката дочула някой да говори, но не можела да си отвори очите от дълбокия сън. Една жена говорила на детето:
– Постой, рожбо, при мен. Не се плаши, аз не съм лоша, зло няма да ти сторя. Аз съм Юдинка – казала дългокосата руса жена. – Когато бях девойка, бях самовила и хубостта ми нямаше равна на себе си. Сестрите ми завиждаха и на хубостта, и на пеенето, и на самовилските хора, които въртях, та на земята не стъпвах. Когато бях на осемнадесет години – продължавала разказа си самовилата – открадна ме вакъл овчар, дивен свирец на кавал. Потръпваха рилските гори от неговото свирене, но аз не го залюбих. Добих лете. Моята майка не можа да ми прости, че съм нарушила самовилските повели и ми открадна детето, а мъжа ми устреля и той се раздели с душата си. Останах сиротна вдовица и без дете. Клетвата на моята майка беше – да стана юдинка и да се радвам на чужди деца. Да остават майките им подир мен да леят сълзи за рожбите си, а аз с тези сълзи да ги къпя. – Кажи ми, мило детенце, дали да те взема, или да те върна на майка ти, че и тя е сиротинка като мене, никого си няма.
Като се събудила майката, видяла детето си в ръцете на чужда жена – облечена в черно и ронела горчиви сълзи, и занемяла. Юдинката я съжалила, оставила й детето и го благословила да бъде най-хубавата и умна девойка на света!