Ученичката

Всяка заран Латинка бързала към чаршията, където се гушело килийното училище. От руменото й лице не слизала усмивката. Алената й престилка греела, а дългата й риза от лен и коноп с втъкани жълти райета на групички придавали на тялото й грациозна елегантност. Тя стъпвала леко като кошута! Всекиму ще каже „Добра среща“, „Добра стига“. Преди да кривне в уличката, непременно се отбивала и при своя баща, който държал дюкян на пазарската улица. Той бил известен като Виден куюмджията. Неговите момински и невестински накити се познавали по изящната изработка на филиграна. Завъртала се пъргавелката из дюкяна и търсела нещо да помогне на баща си. Не пропускала да му пожелае добър и спорен да му е деня, да поизмете наоколо, ако той вече не го е сторил, и бързала за училището.
Там ги очаквал гърбавият даскал. Природата го била белязала с недъг, но добър и строг, той учел децата на балканското градче да бъдат прилежни, да отворят очите си към знанието. Хората го почитали и с вяра пращали децата си на училище. Справедлив бил даскалът и в оценките, и в наказанията.
– Децата трябва човеци да станат, думал той – да знаят откъде излиза хлябът!
След училище пътят на Латинка криввал през тясната калдъръмена уличка и се изгубвал там горе при самотния камък. Казвали му любовния камък. С трепкащо сърце, сгушен до скалата, я очаквал синът на Дено дюлгерина от горната махала. Левент и работен момък бил Милотин. Як, та мечка може да пребори. Трепнало му било сърцето по Латинка. Взаимната обич ги окриляла! И обучението, и работата им споряло. Хубостта на Латинка не убегнала и от погледа на Мекуш – сина на местния ходжа. Той бил висок, слаб, почти кльощав. Често сядал на дънера под големия орех и дебнел накъде ще тръгне момичето. Изгарял от желание тя него да хареса – нали е син на личен, първи човек, на който думата на две не се кърши, каквото каже – това става!
Много пъти синът на ходжата досаждал на Латинка с уговорки да го залюби, но сърцето й вече принадлежало на Милотин. Минало време. Кроежите на Мекуш избили в хитрост. Той наклеветил момчето пред каймакамина, че е бунтар, че е от дружината на хайдут Велко и сее раздори сред хората. Прибрали Милотин в същия ден, тикнали го в тъмницата на крепостта.
Луната огрявала скалите и те хвърляли сянка като същински исполини. Латинка бързала към уреченото място за среща със своя любим. Каква била изненадата й, когато вместо Милотин на любовната площадка съзряла Мекуш дервишина. Хукнала тя нагоре по скалите да се спаси от натрапника, но той я следвал упорито. Колкото повече се изкачвала, краката й се смалявали и потрепервали! Изведнъж момичето се озовало на скалата и с ужас забелязало огромната мечка-стръвница, за която балканджиите говорели със страх. Там било леговището й. Занемяла от страх, тя се изправила очи в очи с чудовището, което така изревало, че земята потреперила. А надолу – непрогледна пропаст.
– Смили се, Боже, на камък ме стори! – безпомощно изрекла Латинка.
В този миг станало чудо! Всички се вкаменили – ученичката с поглед, зареян към пътеката, откъдето очаквала да дойде Милотин, дервишът, изправен до скалата, а отгоре мечката и до днес стои полегнала – като издялана от ръката на скулптор!