www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ
- Гората на Тристрановата пътека
Имало едно време две деца, които живеели на края на едно село, толкова малко, че го нямало на нито една карта. Момчето се казвало Купанац, а момичето — Кускунуска, и двамата отдавна се бяха съгласили, че тези имена звучат много по-добре от онези, с които ги бяха кръстили.
Купанац беше на десет години и носеше постоянно една кафява раница, толкова закърпена и препасана с тел, че никой освен него не знаеше как точно се отваря. Вътре имаше неща, които на пръв поглед изглеждаха като боклуци: навита старател, три кибритени клечки в кутийка, парченца стъкло от счупена бутилка, намотка тънко въже, ластик от прашка, два пирона, и нещо, което приличаше на половин лъжица — но беше нещо съвсем различно в ръцете на Купанац. Защото Купанац можеше да погледне купчина непотребни предмети и да види в тях неща, които все още не съществуват. Казваше, че всяка джаджа само чака някой да я измисли.
Кускунуска беше на седем години и не носеше раница. Имаше джобове — и то пълни. Трохи хляб, шепа семена, едно изсъхнало цвете което беше намерила преди месец и не можа да изхвърли, и малко вода в малка стъкленица с тапа. Тя хранеше всичко, което се движеше: катерици, гарвани, охлюви, дори веднъж се опита да нахрани паяк и беше разочарована, че той не прие храната.
— Паяците не ядат трохи — беше казал Купанац.
— Може би просто не беше гладен — беше отвърнала Кускунуска, напълно сериозно.
Онзи ден тръгнаха в гората по работа, която изглеждаше съвсем проста: да наберат боровинки от поляната зад Тристрановата пътека и да се върнат преди обед. Майка им го беше казала три пъти. Баща им го беше казал четири.
Тристрановата пътека се казваше така, защото имаше три разклонения и никой не беше сигурен кое от тях накъде отива. Хората от селото я заобикаляха. Купанац и Кускунуска я познаваха наизуст — или поне си мислеха.
Горският въздух беше хладен и миришеше на смола и влага. Слънцето се процеждаше на ивици между клоните и правеше петна по земята — като огромна карта на несъществуващо място. Кускунуска вървеше и трошеше хляб зад себе си, не за да намери пътя назад — просто защото беше видяла, че птиците го очакват.
— Пак ли храниш гората? — попита Купанац, без да се обръща. Той вървеше напред и гледаше земята с онзи особен поглед, с който гледаше навитата тел и парченцата стъкло — като човек, който търси нещо което другите не биха забелязали.
— Гората е гладна понякога — отвърна Кускунуска.
— Гората е гора.
— И горите имат чувства — каза тя с тон, с който не се спори.
Купанац не отговори. Намери интересен камък вместо това и го прибра в раницата.
Поляната с боровинките беше точно там, където трябваше да бъде. Набраха, смяха се, Кускунуска изяде повече отколкото прибра, Купанац направи малък катапулт от клонче и ластика от прашката и изстреля боровинка толкова далеч, че и двамата се втурнаха да я търсят.
И когато се обърнаха — пътеката я нямаше.
Не беше изчезнала по магически начин. Просто гората беше от онези гори, в които всички посоки изглеждат еднакво след третия завой, а те бяха направили поне пет. Дърветата стояха наоколо търпеливо и мълчаливо.
— Знаеш ли накъде е селото? — попита Кускунуска.
— Работя по въпроса — каза Купанац и извади навитата тел.
Тя кимна. Когато Купанац казваше „работя по въпроса“, обикновено се случваше нещо. Кускунуска седна на един корен, извади стъкленицата с вода и поля няколко мравки, които явно бяха имали тежък ден.
Горе, между клоните, нещо се раздвижи. Не беше вятър, нито птица. Нещо друго. Нещо, което гледаше надолу с очи, свикнали с тъмнината, и намираше момиченцето с джобовете за много, много интересно.
Но засега — само гледаше.
2. Разделянето
Компасът на Купанац беше гениален. Теоретично.
Откъсна парченце тел, наостри го в единия край като игла в камъка, после го постави внимателно върху лист от лопен, пусна листа в локвичката до корена и зачака. Листото с иглата се завъртя бавно, поколеба се, сякаш се замисли, и застана в една посока.
— Север — каза Купанац с увереност.
— Откъде знаеш, че е север? — попита Кускунуска.
— Защото иглата сочи натам.
— А откъде знаеш, че север е правилната посока?
Купанац я погледна.
— Работя по въпроса.
Вървяха в посоката на иглата двадесет минути. После стигнаха до скала, която Купанац беше сигурен, че не е никъде близо до тяхното село. Кускунуска не каза нищо, но го погледна по начин, по който само по-малките сестри умеят да гледат — без думи, но с много смисъл.
— Може би компасът сочи юг — призна Купанац.
— Може би — каза тя великодушно.
Завъртяха се и тръгнаха в другата посока. Гората не се разтвори. Пътеката не се появи. Слънцето започваше да се снишава, което не беше добра новина, защото в снишаването на слънцето има едно тихо съобщение към хората в гората, и то гласи: намерете покрив.
Спряха на малка полянка между три бука, по-скоро защото краката им поискаха отколкото защото имаха план. Кускунуска извади последните трохи и ги наръси около себе си с движението на някой, който е правил това хиляди пъти. Купанац седна на раницата си и се замисли. Когато Купанац мислеше, лицето му ставаше тихо и малко далечно.
Тогава се появиха Кротовете.
Не изскочиха. Не нападнаха. Просто се появиха — първо един, после три, после пет — малки, тъмни, с кожа с цвят на пръст и очи, толкова малки и матови, че изглеждаха почти запечатани. Движеха се бавно и несигурно по повърхността, сякаш земята над тях беше нещо ново и леко подозрително.
Купанац се изправи бързо.
— Стой — каза той тихо.
Кускунуска не стоеше. Тя вече беше клекнала и протягаше ръка.
— Кускунуска, те са…
— Тъжни — каза тя. — Виж ги.
Купанац ги видя. Изглеждаха объркани, не опасни. Но нещо в начина, по който се бяха наредили — не в купчина, а в полукръг, с очакване — му се стори необичайно за животни.
Най-малкият Крот приближи до ръката на Кускунуска. Тя му подаде трохи. Той ги подуши, не ги взе, и вдигна глава към нея с онова матово, почти сляпо изражение.
— Бедничкият — прошепна тя. — Вероятно е изгубен като нас.
— Кротовете не се губят — каза Купанац. — Те познават земята под краката ни по-добре от нас.
— Тогава може би е самотен.
Купанац отвори уста, после я затвори. Нямаше добър контрааргумент за самотата.
Кротът се обърна и тръгна бавно към скалата в края на полянката. Спря. Обърна се към Кускунуска. После пак към скалата.
— Иска да ни покаже нещо — каза тя и стана.
— Или иска да ни заведе някъде — каза Купанац, и в начина, по който го каза, имаше важна разлика.
Но Кускунуска вече вървеше след него с онова спокойно, напълно-убедено крачене, с което вървят само хора, които никога не са допускали, че нещо малко и тъжно може да бъде опасно.
Скалата имаше цепнатина. Не голяма — но достатъчна за дете. Отдолу лъхаше въздух, студен и влажен, с мирис на мокра пръст и нещо друго, нещо старо. Кротът влезе вътре без колебание. После втори. После трети.
— Не влизай — каза Купанац.
— Може да е пряк път — каза Кускунуска.
— Или може да е дупка.
— Дупките също са пътища.
Той я хвана за ръкава. Тя се обърна и го погледна — не ядосано, просто с онзи поглед, в който имаше пълна и искрена изненада, че той изобщо се притеснява.
— Купанац. Те са малки. Имат очички. Не са страшни.
— Не говоря за тях.
Погледнаха се. После отвътре в цепнатината се чу звук — не от Кротовете. Нещо по-дълбоко. Нещо като глас, но пречупен, като ехо, което пита нещо на език, който почти разбираш.
Кускунуска се наведе към цепнатината.
— Чуваш ли? — прошепна тя. — Звучи… тъжно.
— Звучи като капан — каза Купанац.
Но тя вече беше вътре.
Не бързо. Не насила. Просто стъпка по стъпка, с главата наклонена встрани, с онова внимание, с което слушаше всяко живо същество — тъй като за Кускунуска между слушам и следвам понякога нямаше голяма разлика.
Купанац стигна до цепнатината точно когато тя изчезна в тъмнината.
— Кускунуска!
Гласът му отекна и се върна обратно. Цепнатината беше реална. Тъмнината беше реална. Сестра му я нямаше.
Докато Купанац мислеше какво да направи ехото донесе нещо друго — не думи, не вик, просто тих, дълъг звук, като въздишка на нещо много голямо, което най-накрая е получило това, което е чакало.
Той стоя пред цепнатината точно толкова дълго, колкото беше нужно, за да разбере две неща: първо, че не може да влезе без светлина, и второ, че трябва да направи светлина от каквото има.
Свали раницата. Отвори я по своя особен начин, известен само на него.
Работата беше започнала.
3. Купанац сам срещу гората
Първото нещо, което Купанац направи, беше да седне.
Не защото му се седеше. А защото баща му веднъж му беше казал, че паникьосаните хора тичат, а мислещите хора сядат — и после тичат, но в правилната посока. Купанац не беше сигурен дали баща му го беше измислил сам, но звучеше разумно.
Разтвори раницата на земята пред себе си. Наброи: три кибритени клечки. Три парченца стъкло. Тел. Въже. Два пирона. Половин лъжица. Един интересен камък, намерен преди два часа, чиято полезност все още предстоеше да се открие.
Погледна ги. После погледна цепнатината. После пак ги погледна.
— Добре — каза си той на глас, защото когато си сам в гора след залез и сестра ти е изчезнала под земята, е полезно да чуваш поне един познат глас. — Първо светлина. После всичко останало.
Фенерът беше идея, която му хрумна, защото три парченца стъкло наредени правилно могат да насочат и усилят пламък, вместо само да го пречупят. Намери суха кора от бреза — брезата е единственото дърво, което гори дори когато е малко влажно, нещо, което беше научил преди две лета и беше записал в малък тефтер, който вече го нямаше, но паметта му го помнеше защото знаеше, че записаните неща се помнят по-дълго.
Разцепи кората на тесни ленти с острия край на пирона. После направи малка конструкция от тел — нещо между клетка и чашка — в която постави кората и наредени около нея трите парченца стъкло под ъгъл.
Запали с първата клечка.
Пламъкът угасна.
Запали с втората.
Пламъкът се хвана, поколеба се като някой, когото са събудили твърде рано, и после реши да остане.
Светлината, пречупена и отразена от стъклото, беше учудващо ярка — не фенер, но повече от пламък. Купанац го вдигна и го разгледа с изражение на човек, който е очаквал да се получи, но все пак е приятно изненадан.
— Единадесет минути — каза той — Може би десет.
Кората щеше да изгори бързо. Нямаше време за репетиция.
Второто нещо беше по-трудно: трябваше да разбере дали Кускунуска е наред и приблизително накъде е тръгнала. Цепнатината беше тясна и тъмна и не казваше нищо полезно.
Тогава си спомни нещо, което беше прочел в книга за миньори — стара книга, с пожълтели страници, намерена в куп вещи на тавана, по-интересна от всичко друго на тавана. Миньорите навремето слагали ухо на земята, за да чуят дали има движение дълбоко долу. Звукът преминава по камъка и пръстта по-добре, отколкото по въздуха.
Но просто ухо на земята не беше достатъчно — твърде много шум отгоре, вятър, птици, шума на собствената му кръв.
Трябваше му тръба.
Намери дебела права клонка и с пирона и камъка отстрани кората. Резултатът беше нещо, което приличаше на много груба флейта без дупки. Сложи единия край на земята до скалата, другия към ухото си и зачака.
Гората беше тиха.
После — много далеч, много надолу — нещо. Не думи. Не вик. Нещо като… пеене? Много тихо, прекъснато. Кускунуска пееше на нещо и Купанац не знаеше дали да се тревожи повече или по-малко от преди.
Накрая реши: по-малко. Пеещите хора обикновено дишат.
— Добре — каза той пак на глас. — Значи е там.
Третото нещо беше въжето.
Имаше три метра тънко въже — достатъчно здраво за теглото му, ако не правеше резки движения. Вързя единия край за пирона, другия за тела, направи нещо между кука и котва и я захвана здраво за една малка цепнатина до отвора в скалата. Дръпна три пъти. Не помръдна.
Провери раницата за последен път. Остатъчна тел, интересният камък — прибра го, никога не се знае — и половин лъжица. Последната кибритена клечка постави грижливо в горния джоб, отделна от останалото. Важните неща трябва да се държат на важни места.
Вдигна фенера.
Отвора пред него беше тесен и черен и миришеше на нещо старо и студено, на пръст, на камък, на векове. Не миришеше на опасност, но Купанац знаеше, че опасността рядко си дава зор да предупреди предварително.
Пое въздух.
Но преди да навлезе направи нещо, което беше еднакво смело и практично: извади тефтерчето — малко, намачкано, с молив закачен за кориците — и написа на първата страница:
„Слязъл съм вътре да търся Кускунуска. Ако все още ни няма — погледнете надолу.“
Постави тефтерчето на земята до цепнатината, притисна го с интересния камък, после се замисли, и написа отдолу:
„П.П. Камъкът не е за вземане. Държи тефтерчето.“
После влезе.
4. Подземното царство на Нилхамор
Въжето свърши след първите три метра. Под него земята вече беше достатъчно полегата и Купанац продължи сам — с ръце по мократа стена, с крака, внимателни за всеки камък.
Цепнатината отначало беше тясна — достатъчна за рамената му, но само ако не дишаше дълбоко. После се разширяваше. После ставаше тунел. После ставаше нещо, за което нямаше точна дума, защото беше твърде голямо за тунел и твърде тясно за пещера и се спускаше надолу под ъгъл, от който раницата натискаше напред и трябваше да се върви бавно.
Фенерът хвърляше светлина на трептящи петна по стените. Стените бяха мокри. Мокрите стени имаха нещо вградено в тях — малки камъчета, лъскави, тъмни, наредени на места като очи.
Купанац реши да не мисли за очите.
Вместо това мислеше за Кускунуска — за начина, по който тя би погледнала тези стени и би казала нещо от сорта на „Тъжни камъни, дълго са седели тук сами“ и би ги нахранила с нещо от джобовете си, въпреки че камъните не ядат.
Или може би ядат. С Кускунуска никога не беше съвсем сигурно.
Слизаше вече може би пет минути — трудно се премерваше времето в тъмнината — когато фенерът даде знак, че се е уморил: пламъкът се смали, пребледня и изгасна с малко тихо Пуф, сякаш се извиняваше.
Тъмнотата беше мигновена и абсолютна.
Купанац спря. Стоя неподвижен и броеше до десет, не защото десет имаше особено значение, а защото когато броиш, главата ти е заета и не може да се паникьосва едновременно.
На седем очите му свикнаха достатъчно, за да види — много слабо, много далеч надолу — светлина. Не неговата. Нещо друго. Оранжево-червеникава, трепкаща, постоянна.
И от нея, много слабо, много накъсано: глас. Пеене.
— Кускунуска – помисли си веднага.
Купанац провери последната кибритена клечка в горния джоб. После огледа тунела с ония очи, с които гледаше старите телове и парченца стъкло.
— Работя по въпроса — каза той тихо в тъмнината.
И продължи надолу.
Светлината ставаше по-ярка. После тунелът свърши.
Купанац излезе на ръба на нещо толкова голямо, че спря и само мигна няколко пъти.
Пещерата беше огромна — не като стая, а като обърнато небе. Таванът се губеше горе в мрак, от който висяха сталактити с дебелината на дървета, бледи и мокри, светещи с много слабо синкаво-зелено, сякаш бяха запомнили лунната светлина отпреди векове и отказваха да я забравят. Подът беше черен камък, полиран от вода и години, и отразяваше сталактитите огледално — така че изглеждаше, че стоиш между две небета.
По стените — факли. Не обикновени, а забити в скалата кости на нещо много голямо, а в тях — пламък, оранжев и неспокоен, без дим.
По средата на пещерата — Кускунуска.
Седеше на камък, с подгънати колене, и говореше.
Нилхамор беше зад нея.
Купанац го видя и за секунда само гледа — защото Нилхамор беше от онези неща, за които е нужна минута само за да ги осмислиш напълно.
Висок колкото трима мъже, съставен от пръст и камък и нещо тъмно между тях, с форма, която намекваше за ръце, рамене и глава, но без да се ангажира твърдо с никоя от тях. Лицето му беше там, където трябваше да има лице — две вдлъбнатини тъмни като кладенци, и под тях нещо, което може би беше уста, или може би беше просто цепнатина в камъка. Движеше се бавно. Всичко по него се движеше бавно — като планини, като свлачища, с онова търпение на нещата, които знаят, че времето работи за тях.
И Кускунуска му говореше.
— …затова мисля, че може би просто никой не е дошъл да те попита — казваше тя с тон, с който разговаряше с охлювите и катериците. — Защото ако някой беше дошъл, ти щеше да го поканиш, нали? Имаш толкова голямо място. Много факли.
Нилхамор не отговори. Но гледаше надолу към нея с онези тъмни вдлъбнатини и в гледането му имаше нещо, което не беше точно ярост — беше по-близо до объркване. Като нещо, което е свикнало хората да бягат от него и не знае какво да прави с такова, което не бяга и пита за факлите.
— Факлите са хубави — продължи Кускунуска. — Откъде ги взе?
Купанац реши, че сестра му вероятно е наред. После реши, че въпреки това трябва да я измъкне.
Слезе по ръба на пещерата, колкото може по-тихо. Кротовете бяха наоколо — пет, шест, повече — но не гледаха нагоре. Гледаха Кускунуска, с онова матово, запечатано внимание, с което я бяха гледали и горе.
Купанац се скри зад сталагмит — камък, който расте нагоре, не надолу, спомни си от баща му който ми казваше – „Сталагмит е когато расте отдолу, защото в името има букавата М като Мазе. Сталактит е когато расте отгоре защото има Т като Таван“. — и извади от раницата трите парченца стъкло.
Мислеше.
Нилхамор живееше под земята. Подземните неща нямат очи за ярка светлина. Факлите в пещерата бяха оранжеви и меки — вековна светлина. Но ако събереш тази светлина, пречупиш я, насочиш я на едно място…
Погледна трите парченца стъкло. Погледна факлите. Изчисли ъгъла с погледа — нещо, в което беше добър по начин, по който не можеше да обясни, просто виждаше линиите, виждаше как светлината ще се огъне.
Трябваше му едно нещо повече.
Извади половин лъжица.
Полираната вдлъбнатина на лъжицата беше малко огледало — не перфектно, но достатъчно. Наредено правилно под ъгъл към парченцата стъкло, щеше да хване светлината от факлите и да я прати натам, накъдето той насочи.
Конструкцията беше малка — в двете му длани — и изглеждаше като боклук. Повечето му добри неща изглеждаха като боклук.
— Кускунуска — извика той тихо.
Тя се обърна. Видя го. Лицето й се разведри, след което веднага стана внимателно — защото познаваше изражението на Купанац, когато е измислил нещо и смята да го изпробва, и знаеше, че в такива моменти е добре да си малко встрани.
Тя се отмести от камъка.
Нилхамор забеляза движението и се обърна. Вдлъбнатините му очи намериха Купанац. Нещо в огромната фигура се смени — объркването изчезна и вместо него дойде нещо по-познато, по-старо. Нещо, което казваше НАТРАПНИК.
Ниско, дълбоко, от пещера под пещерата: звук. Не думи. Предупреждение.
Купанац вдигна конструкцията, наведе я под правилния ъгъл — изчислен, внимателен, с онова замислено и решително лице — и я насочи към факлата.
Светлината се хвана. Пречупи се. Събра се.
И го запрати право в очите на Нилхамор.
Демонът не изкрещя. Нилхамор не беше от нещата, които крещят.
Но отстъпи. Една голяма, тежка, неочаквана крачка назад, от която пещерата потрепери. После вдигна ръце — огромни, каменни, бавни — и ги сложи пред лицето си. И в жеста имаше нещо, което Кускунуска забеляза веднага и Купанац забеляза малко след нея:
Не беше ярост. Беше болка.
Кротовете се разбягаха встрани — не нападаха, само бягаха, объркани и уплашени от светлината.
— Купанац — каза Кускунуска тихо.
— Знам — каза той. — Тръгваме.
— Боли го.
— Знам. Затова тръгваме сега, докато го боли.
Той я хвана за ръката. Тя тръгна с него — но се обърна. Нилхамор стоеше с вдигнати ръце пред лицето, неподвижен, огромен и изведнъж много сам в своята голяма пещера с много факли.
Кускунуска отвори устата си да каже нещо.
— После — каза Купанац.
— Само един миг —
— Кускунуска.
— Само един миг, Купанац.
Той въздъхна. После застана до нея и зачака. Защото знаеше, че когато тя казваше само един миг, имаше смисъл — рядко разбираем предварително, но смисъл.
5. Изходът и неочакваното
Кускунуска бръкна в джоба си.
Извади изсъхналото цвете — онова, намерено преди месец, което не можа да изхвърли. Беше смачкано и крехко и нямаше никакъв мирис, но тя го беше пазила с грижата, с която се пазят важни неща.
Тръгна към Нилхамор.
Купанац отвори уста.
— Само едно нещо — каза тя, без да се обръща.
— Ако се приближиш към него, аз…
— Ти ще стоиш там и ще държиш джаджата си — каза тя спокойно. — За всеки случай.
Купанац погледна джаджата в ръцете си. После погледна Нилхамор, който все още стоеше с ръце пред лицето. После погледна сестра си, която вървеше към него с крачката на някой, който отива да нахрани катерица.
Вдигна джаджата. За всеки случай.
Кускунуска спря на три крачки от Нилхамор. Огромните каменни ръце бавно се смъкнаха. Вдлъбнатините-очи я намериха — все още болезнено присвити, все още предпазливи. Близо, тъмното му присъствие притискаше въздуха като буря, която е решила да не завали, но не е обещала нищо.
Тя вдигна ръка. А в нея — цветето.
— За теб — каза тя. — Защото имаш голяма къща и нито едно цвете в нея.
Нилхамор не помръдна.
— Знам, че е изсъхнало — добави тя честно. — Но аз го пазих дълго, а това значи нещо. Пазените неща значат нещо, дори когато изсъхнат.
Тишина.
После — бавно, много бавно, с онова движение на нещо, което не е свикнало да внимава с крехки неща — една огромна каменна ръка се спусна. Един пръст, дебел колкото китката на Купанац, докосна цветето. Не го взе. Само го докосна.
И вдлъбнатините очи на Нилхамор — за един момент, за половин момент, за толкова малко, че Купанац после не беше сигурен дали го е видял — станаха малко по-малко тъмни.
Кускунуска остави цветето на пода пред него.
— Довиждане, Нилхамор — каза тя. После се обърна и тръгна обратно към Купанац с ония уверени, спокойни крачки. — Можем да вървим.
Купанац не задаваше въпроси, докато се катереха нагоре. Пазеше конструкцията готова в ръката, но Нилхамор не ги последва. Нямаше стъпки отзад, нямаше звук освен собственото им дишане и шума на камъчета под краката.
На три метра от изхода Купанац извади последната кибритена клечка и запали нова кора. Светлината беше слаба, но достатъчна.
На един метър от изхода Кускунуска каза:
— Мислиш ли, че му е харесало цветето?
— Мисля, че е много по-голям от нас и можеше да ни задържи, ако искаше — каза Купанац. — Но не го направи. Значи нещо му е харесало.
Тя обмисли това.
— Може би цветето. Може би разговора.
— Може би просто светлината го е заслепила.
— Ти винаги имаш практично обяснение за всичко.
— Някой трябва.
Излязоха през цепнатината в нощта.
Въздухът беше студен и миришеше на смола и влага и нещо живо — гора, истинска гора, не онова старо нещо под нея. Небето над дърветата беше тъмносиньо и пълно с толкова звезди, колкото се побират, когато няма град наблизо. Купанац пое въздух и установи, че този въздух му е липсвал повече отколкото е осъзнавал.
Тефтерчето беше още там. Камъкът го държеше.
Взе го. После взе и камъка — беше наистина интересен камък и беше изпълнил задачата си съвестно.
Кускунуска се изправи до него и огледа гората. После вдигна поглед към звездите с изражение на пълно задоволство, сякаш беше излязла на обикновена разходка, а не от подземното царство на древен демон.
— Знаеш ли накъде е селото? — попита тя.
— Работя по въпроса — каза Купанац.
— Компасът ли?
— Не. Гледам звездите. Полярната звезда е там — тя не се движи. Значи север е там, селото е на юг, и трябва да вървим…— завъртя се — натам.
Кускунуска го погледна.
— Сигурен ли си?
— Много по-сигурен, отколкото с компаса.
— Добре — каза тя и тръгна. — Имаш ли нещо за ядене? Изядох всичко преди още да влезем в гората.
— Имам интересен камък.
— Камъните не се ядат.
— Преди малко не беше сигурна за това.
Тя се засмя — тихо, в нощта, между дърветата.
Вървяха половин час преди да видят светлините на селото. Купанац не каза казах ти — нещо, с което беше горд после, когато се сети. Кускунуска не попита повече за посоката — нещо, с което той беше още по-горд, защото означаваше, че му вярва.
Преди да излязат от гората, тя спря за секунда и се обърна.
Гората стоеше тъмна и мълчалива зад тях. Нищо не се движеше. Нищо не ги следваше.
Но някъде там — много надолу, под корените и камъните — в огромна пещера с много факли и нито едно цвете до тази вечер — нещо много голямо, старо и много самотно стоеше и съзерцаваше изсъхналото цвете на пода.
И може би — само може би — в двете тъмни вдлъбнатини имаше нещо, което не беше там преди.
Нещо малко. Нещо крехко.
Нещо, което прилича на ново начало.
Край
Купанац и Кускунуска се прибраха вкъщи, и майка им ги попита защо толкова са закъснели, и Купанац каза „работихме по въпроса“, Кускунуска каза „срещнахме някой под земята“, и майка им реши, че децата понякога са по-добри в приказките и фантазиите отколкото с обясненията, и им даде вечеря без повече въпроси.
Което беше мъдро.
Ивайло Иванов