Вързан за небето

-Хайде бабо , хайде бабо, разкажи пак за полета. Хайде бабо! Подскачаха 7-те теленца в обора.
Едно време, в едно зелено-зелено село, имаше широки поля, дето слънцето ги милваше от сутрин до вечер. А в обора до полето живееха баба им , седем палави теленца и разните им лели крави.
Подскачаха седемте теленца в обора:

Скок! Скок! Скок!
Едното беше черно като нощта, другото – бяло като сняг, третото – кафяво като шоколад, а останалите – шарени като дъга. Цял ден подскачаха, блъскаха се, мучаха и се смееха с муцунки.
Бабата – достолепна крава от вида, които много уважават заради млекоотдаването , бавно събираше мислите си докато преживяше вчерашната детелина. Въздъхна и започна:
 -Бях вдигнала глава, за да прогоня досадниците, когато го видях, летеше, беше с нещо на главата като с рога, имаше огромно нещо на гърба и се рееше във въздуха като пеперуда, не като орел, не като…
Бабата крава се намести по-удобно в сламата, преживя още един залък детелина и продължи с нисък, топъл глас:

Е, добре… Бях си вдигнала глава над оградата, точно когато слънцето залязваше и боядисваше полетата в розово-златно. И тогава… го видях.
Летеше!
Не беше птица, не беше пеперуда. Беше огромно, космато, с яки крака и… с рога! Големи, извити рога като на стар бик от планината. На гърба му имаше нещо като крила, ама не пера – приличаха по-скоро на огромни кожени платна, като на прилеп великан. И се рееше бавно, лениво, сякаш самият вятър го носеше на люлка.
Теленцата спряха да подскачат и зяпнаха с широко отворени очички.

Като летящ бик ли, бабо?! – измуча черното теленце.

Като летящ бик! – кимна бабата и очите ѝ светнаха. – Само че не мучеше. Пееше. Тихо, дълбоко, като далечен гръм в планината. Летеше над нашите зелени поля, над реката, над старата череша, и оставяше след себе си сребърна следа от светулки.
Кафявото теленце подскочи:

И къде отиваше, бабо?

Ами… казват, че летящите бикове пазят тайните на полетата. Летят нощем, за да видят дали всички теленца са послушни, дали тревата расте хубава и дали някой не краде сладки ябълки от градината. А когато някое теленце е много палаво…
Бабата направи драматична пауза и сниши глас:

…тогава летящият бик се спуска ниско-ниско и леко духва с ноздрите си. И тогава – хоп! – палавникът започва да подскача толкова високо, че стига почти до луната!
Седемте теленца едновременно измучаха от радост и страх:

Хоооооп!

Аааааааа!

Бялото теленце се сгуши до бабата:

Бабо… а ние… ние много ли сме палави?

Много! – засмя се бабата и ги близна всички по главичките. – Затова тази нощ може и да го видите. Ако сте тихички и гледате към звездите… може би ще чуете песента му.
И тогава той кацна, кацна точно пред мен, пред рогата ми, и видях това беше човека, който беше с каска с рога и на гърба си имаше раница. От нея се проточваше въже, почти такова с, което ни вързват и след това едно голяяяямо платно. Да тогава разбрах, че той е вързан за небето. От тогава и до днес копнея да полетя като него.
Една сълза се търкулна от очите ѝ.
-И после, бабо!
Бабата крава се усмихна широко, показаха се големите ѝ жълти зъби и продължи с топъл, леко замечтан глас:

Точно така, милички мои… Той кацна. Право пред носа ми!
Платното се изду още веднъж като огромно крило, после бавно се сгъна и легна на тревата като гигантска пъстра черга. Човекът разкопча въжетата, свали каската с рогата и се засмя. Косата му беше разрошена, бузите червени от вятъра, а очите – блестящи като звезди.
„Добър вечер, госпожо краво!“ – каза ми той и леко се поклони.
Аз примигнах. Стоях като закована. Цял живот съм пасла трева и съм давала мляко, а ето – пред мен стои човек, който току-що е слязъл от небето!
В ливадата беше дотичал стария пастир, разговаряха, небесния каза че е „парапланерист“. Че се качва високо в планината, разгъва голямото си цветно платно и се хвърля… в прегръдките на вятъра. И вятърът го носи над поля, над реки, над гори и села. Като птица. Като летящ бик.
Седемте теленца бяха затаили дъх.

Бабо… – прошепна бялото теленце, – а ти… опита ли се да полетиш с него?
Бабата крава се засмя тихо, дълбоко:

Ех, опитах, сърчицата ми… Опитах. Когато си тръгваше, той ме погали по челото и ми каза: „Може би един ден и ти ще полетиш, бабо. Всички, които много копнеят, намират начин.“
Оттогава, всяка вечер, когато полето се облече в лунна светлина, аз вдигам глава към небето и мечтая. Мечтая да имам голямо цветно платно на гърба и да се нося над зелените поля… да видя отгоре нашата стара вкусна череша, реката и вас, палавите ми теленца, как подскачате долу.
Черното теленце подскочи високо:

Бабо, а ние можем ли да полетим някой ден?!

Разбира се! – каза бабата и ги близна по главичките. – Само трябва да вярвате. И да не забравяте – дори и да нямаш крила… ако сърцето ти е леко, вятърът сам ще те вдигне.
Тя замълча за момент, после въздъхна с усмивка:
-Бабо и тогава ли ти се качи на покрива, каза най-малкото теленце. Щеше ли да скочиш бабо ?
-Бабо-бабо, а как успя да се качиш на черешата? Не те ли беше страх от високото?
-Кой ви каза тези неща за мен, деца. Те са само слухове.
-Не са бабо, не са слухове, ето виж писали са във вестниците има го и в интернет, идвал е и телевизионен екип.
Бабата крава се изкашля смутено, размърда уши и се опита да си придаде много сериозен вид, но ѝ личеше, че ѝ става забавно.

Ех, вие, палавници шарени! Кой ви пълни главите с такива истории?
Най-малкото теленце (бялото с черно петно на нослето) подскочи и измуча:

Бабо, ти се качи на покрива на обора! Щеше да скачаш! Всички го разказват!

А на черешата?! – извика кафявото. – Качила си се чак на върха и си яла череши отгоре! Не те ли беше страх от високото, бабо?
Бабата крава въздъхна дълбоко, преживя два пъти и накрая се предаде. Очите ѝ светнаха с пакостлива искрица.

Добре де… добре. Не са само слухове. Малко истина има.
Теленцата се скупчиха още по-близо, седем чифта големи влажни очички я гледаха в захлас.

Когато онзи човек с платното си тръгна, аз цяла нощ не мигнах. Мислех си: „Ако той може да лети, защо аз да не мога?“ На следващата вечер… се качих на покрива на обора. Беше трудно, копитата ми се хлъзгаха, но се качих! Стоях там горе, вятърът ми духаше в муцуната, а аз разперих… ъъъ… крака. И тогава…

И тогава?! – извикаха в хор теленцата.

Тогава разбрах, че съм много тежка крава. Покривът изскърца, аз се хлъзнах и… бух! – паднах право в купата сено. Цяла нощ изкарах там в самата, сред аромата на сено, беше приказно.
На сутринта ме откриха.
Теленцата се запревиваха от смях.

А черешата? – попита шареното.
Бабата се усмихна засрамено:

Ами… черешата беше по-лошо. Качих се, защото исках да видя полето отвисоко като онзи човек. Бях стигнала доста нависоко, когато една клонка се счупи. Висях там като голяма черна круша сред черешите и мучах за помощ. Добре, че дядото пастир ме чу и донесе стълба. Цял ден после имах листа в опашката.
Най-малкото теленце се сгуши до нея:

Бабо… а телевизията наистина ли дойде?

Дойде, миличко. Направиха репортаж „За кравата, която иска да полети“. Даже ме снимаха как стоя до черешата. Оттогава хората идват да ме гледат и да ми дават специални ябълки. Казват, че съм „легенда“.
Бабата замълча за момент, после добави тихо и мечтателно:

Но истината е, че все още копнея да полетя. Не на покрив, не на череша… а наистина. С голямо цветно платно.
Тя погледна всичките седем теленца:
Бабо, бабо, не са били само журналистите, те са безобидници – каза най умното теленце, снимат, отразяват, после забравят, чувал съм че опасни са учените…

Ех, вие, любопитни шарени теленца! Значи и това сте чули…
Тя се наведе по-близо и зашепна, сякаш разказваше най-голямата тайна на селото:

Да, милички… журналистите бяха нищо. Снимаха, почесаха ме зад ухото и си заминаха. Но учените… ооо, те бяха сериозна работа.
Дойдоха с голям бял камион, пълен с мигащи лампички и кабели. Сложиха ми на главата една специално правена каска с рога – точно като на онзи парапланерист, само че с жици и антени. „Ще четем мислите ви, госпожо!“ – казаха ми. И наистина четяха. Цял ден стояха и записваха: „Мечтае да лети… копнее за платно… иска да види селото от облаците…“
После се спогледаха и обявиха важно:

Тази крава е ненормална! Има остра форма на „летателнус маниякус“!
Най-малкото теленце зяпна:

И какво направиха, бабо?!

Качиха ме на един огромен камион, после, ах после… на самолет! Представете си – аз, голяма черна крава, в самолет! Първо ми беше страшно. Мучах, блъсках се, но после… после се вдигнахме.
Бабата затвори очи, сякаш още летеше:

Летях, дечица мои! Летях наистина! Под мен се разстилаха зелените поля, реката блестеше като сребърна нишка, планините изглеждаха като малки гърбици. Видях други села, големи градове, дори морето в далечината… Беше най-хубавият ден в живота ми.
Кафявото теленце подскочи:

А после, бабо?

После ме закараха в столицата. Там ме изследваха с още по-странни машини. Цяла седмица ме бодяха, мериха, снимаха. И накрая казаха:
„Нищо ѝ няма. Съвсем здрава крава е. Просто има една голяма, силна мечта да лети.“
Бабата погледна всичките седем теленца с топла усмивка и добави тихо:
Тя близна всяко теленце по главичката и прошепна:
-И после се класира за конкурса, нали ? – каза всезнаещото теленце.
-И там всички ли бяхте летящи крави, бабо?
 -Е не всички, някои не бяха летяли, бяха само мечтали.
-Какъв беше конкурса бабо, за красота ли?
-Не за красота, беше за „Красива полетна мечта“.
-И ти спечели, нали?
-И после… и после, подскачаха малките.
 -После се класирах за конкурса, имаше крави, крави, много крави и един председател, ама хубав ама с големи рога, един такъв… абе хубав бик! На сцената беше той ооо, какъв председател! Як, с огромни извити рога, гласът му кънтеше като камбана, а мустаците му бяха толкова хубави, че вятърът им се кланяше.
Регламента беше особен, всеки трябваше да разкаже как мечтае да лети, какво иска да види отгоре и защо сърцето му копнее за небето. Аз им разказах за парапланериста, за покрива на обора, за черешата, за самолета… и как дори когато падаш в сеното, пак си заслужава да опиташ.
Кафявото теленце затаи дъх:

И ти спечели, нали бабо? Кажи, че спечели!
Бабата крава се засмя скромно, но опашката ѝ се въртеше бързо-бързо от гордост:

Ами… да. Спечелих първо място! Дадоха ми голяма златна камбанка с крилца и надпис „Крава с най-силна полетна мечта“. А председателят с големите рога ми каза пред всички: „Ти, бабо, не просто мечтаеш. Ти заразяваш другите с мечтата си.“
Тя наведе глава и близна нежно най-малкото теленце:

Затова ви разказвам всичко това, палавници. Защото мечтата не е само да полетиш. Мечтата е да искаш толкова силно, че и другите да започнат да подскачат от желание. Може да стигнеш в полета си даже и да надлетиш съзвездието Телец, с когото може би сме роднини.
После бабата сниши глас заговорнически:

А след конкурса… се случи нещо още по-хубаво. Искате ли да ви кажа?
-Хайде бабоооо!
След конкурса се появи майка ви. Беше така красива, като вас, беше като мечта за полет, даже по-хубава.