Петелът с червения гребен си ровел на торището и там си изкарвал прехраната. Веднъж, като пъпрел, той намерил една парица и тръгнал към пазара да си купи нещо за кълване. Срещнала го мечката:

Къде, Петльо?

На пазар съм тръгнал.

Заведи и мене.

Да те заведа, но трябва да ти кажа, че на пътя има дълбок трап – не можеш го прескочи, защото си много тежка.

Ами, не мога. Какви големи трапове съм прескачала, кога ме подгонят ловците!

Тръгвай тогава.
Упътили се двамата. Ето насреща им един вълк.

Къде отивате? – попитал вълкът.

На пазар отиваме – отговорил петелът.

Вземете и мене – почнал да се моли вълкът.

Да те вземем, Вълчо, но ей там на пътя има трап. Не можеш го прескочи.

Ами, не мога. Колко съм ги прескачал, когато ме подгонят овчарските кучета.
Взели и вълка. Продължили пътя си. Срещнала ги лисицата, наредила се и тя подире им.
Вървели, вървели, стигнали до трапа. Петелът разперил криле, полетял и прехвръкнал отвъд. Засилила се подире му мечката и – туп! – в трапа. Втори се засилил да прескочи вълкът, но и той се строполил долу. Паднала и лисицата.
Петлето отишло самичко на пазар, а другарите му останали в трапа. Минал ден, минали два, налегнал ги глад.
Най-напред се обадила лисицата:

Гладни ли сте?

Иска ли питане! – отговорила мечката.

Тогава, хайде да си баем-който е най-сладък, него ще изядем.

Хайде! – изръмжали вълкът и мечката. – Почни ти да баеш!
Лисицата клекнала, повдигнала нагоре предните си крака и почнала да бае:

„Лиса опашатка –
никак не е сладка,
Кумчо Вълчо див –
много е горчив.

Меца медунка –
ех, че е сладунка!
Дръж, кумчо,
да я изядем!“

Хвърлили се двамата върху мечката, започнали да я давичкат, додето й видели работата. Свършили я за два-три дни. Полежали, полежали, пак огладнели. Но лисицата, нали е хитра, скрила едно от мечите черва под мишницата и като огладняла, извадила червото и започнала да го яде.

Какво ядеш, кумичке? – попитал вълкът.

Пробих си кожата и си вадя черва.

Дай и на мен от тях!

Не ти давам, защото и ти си имаш. Пробий си кожата и вади!
Вълкът захванал да си дере кожата с нокти, но спрял, защото го заболяло.

Не мога – рекъл, – пробий я ти!
Лисицата почнала да го дере стръвно.

Ох, боли! – развикал се вълкът.

И мене ме болеше, но търпях.
Пробила лисицата кожата на вълка и той умрял. Изяла и него. Полежала, полежала и пак почнала да огладнява. Стой в трапа, гладува и гледа нагоре. По едно време видяла, че едно косе лети над трапа.

Косенце-босенце, помогни ми да изляза от трапа. Ако ми помогнеш, ще те заведа в една гора. Там има едно хубаво дърво. На него ще свиеш гнездо и ще си измътиш пиленца.

Как да ти помогна? – попитало косето.

Хвърляй камъчета, додето се напълни трапът, и аз ще изскоча навън.
Косето почнало да кълве с човката си камъчета и да ги пуска в трапа. Хвърляло, хвърляло, хвърляло и най-сетне напълнило трапа с камъчета. Когато лисицата се измъкнала, завела косето в гората и му показала дървото. Косето си свило гнездо, снесло си яйца, измътило си пиленца и запяло. Чурулика и весели рожбите си. Лисицата, като подушила пилетата, клекнала под дървото и се замолила:

Косе, братче, я ми пусни едно пиле, че е дошла на гости майчицата ми – да я нагостя.

Как тъй? – рекло косето. – Аз не си давам рожбите!

Тогава ще отсека дървото и като падне гнездото, ще ти изям всичките косенца! – заканила се лисицата и замахнала с опашката си, както дърварят замахва със секирата си.
Косето се уплашило и пуснало долу едно пиле.
На другия ден лисицата дошла пак, излъгала косето, че пристигнал кумът й на гости, и му взела още едно пиле. На третия му взела третото пиленце. В гнездото останало само едно. Косето викнало да плаче. Плаче, та се дере, цялата гора намокрило със сълзи. Дошъл един гарван и го попитал защо плаче. Косето му разправило какво се е случило.

Не бой се – рекъл гарванът, – не си давай пилето, защото лисицата не може нищо лошо да ти стори. Тя замахва да отсече дървото с опашката си, а опашката й не е секира!
Отлетял гарванът, дошла пак лисицата.

Косе-босе, дойде ми на гости вуйчо лъв, пусни последното пиленце да го нагостя.

Няма да го пусна!

Тогава ще отсека дървото!

С какво?

Ще видиш с какво!
И лисицата замахнала с опашката си.

То не е секира, а опашка! – изчуруликало косенцето.

Кой ти каза, че не е секира? – ядосала се лисицата.

Гарванът.

Аз ще го науча него – заканила се лисицата и отишла на един кръстопът. Легнала, престорила се на мъртва. Дошъл гарванът да кълве леш. Приближил до лисицата, протегнал шия и клъвнал най-напред окото й. Лисицата примряла от болка, почнала да врещи, а гарванът отлетял.

Ангел Каралийчев