www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Три мишки се приближили към отшелник, привлечени от неговата неподвижност. Той казал на всяка от тях: "Ти си се заселила
Прочетете повече »

Имало едно време един дядо и една баба. Те имали три дъщери. Двете обичали да се гиздят и да се
Прочетете повече »

Старите козари, които живееха в голямата кошара на върха на планината, го наричаха Златанчо. И баща му беше козар от тая кошара. Преди десетина години една сутрин той го донесе от селцето под планината. Златан беше още съвсем мъничък. Майка му беше умряла и бащата го отнесе със себе си при старите козари на върха на планината.

И бащата, и синът никога не слязоха през тия десетина години от върха. Нито бяха слизали да запалят свещ на гроба на Златановата майка.

Една сутрин намериха в гората Златановия баща, разкъсан от вълци. Тогава Златан тръгна подир козите по планината, подскачаше от скала на скала като диво зверче, и козарите от кошарата, изтръпнали, се вслушваха в неговите остри провиквания, които се носеха из планинските пропасти:

– Хуууу!… Сиво, Сивооо! Тука!… Тукааа!… Вълци ще те изядат!…

Издрънчаваше плахо кози клопотар и Златан пак извикваше:

Вълци стръвници,

сиви козици…

колкото гъби…

толкова зъби….

Козарите му се караха за тия дивашки провиквания и го питаха какво значи тая глупава песен. Златан ги гледаше упорито със зачервените си очи и троснато отговаряше:

– Колкото гъби има в планината, толкова и вълчи зъби. Да се плашат козите и да бягат! Вълци всички ни ще изядат!

И Златан стана пъргав, силен и предпазлив като млад вълк.

Една вечер козарите отметнаха ямурлуците, с които се пазеха от студа на планинската нощ, и насядаха на съвещание край огъня.

– Трябва да слезе някой от нас да заведе миналогодишните кози в града и да ги продаде. Трябват ни пари да запушим стените на кошарата за зимата.

Козарите кимнаха одобрително глави.

– Нека слезе дядо Иван – каза някой. – Той е най-сладкодумният. Най-лесно ще придума търговците за добра цена.

Козарите пак кимнаха одобрително.

– А Златан да иде и той да помага по пътя, да води козите, че дядо Иван е стар и не може да тича след тях.

Козарите кимнаха към Златан, който тихо се грееше на огъня и едва си държеше очите отворени.

– Ще слезеш и ти в града – казаха козарите.

Очите на Златан веднага се разсъниха.

Рано призори малкият кози керван тръгна надолу по планината към полето. Звънчетата на козите напреде, а Златан и дядо Иван след звънчетата.

– Хуууу!… – провикваше се Златан и гледаше учуден настрани и напред как планината все повече и повече се снишава.

– Хайде де… вълци стръвници, сиви козици – закачаше го дядо Иван.

– Тука няма вълци – троснато отвръщаше Златан.

Влязоха в града. Сега дядо Иван водеше Златан за ръка, защото момчето не можеше да се отдели от чуждите вратни и дюкяните, пълни с чудеса. Той не беше и сънувал, че долу, в полето, хората живеят в такива къщи.

Заведоха козите пред вратата на една такава голяма къща. Дядо Иван влезе при стопанина, а Златан остана да варди стадото при вратата.

Изведнъж, насреща, гледа той – голям двор и голяма едноетажна къща в двора.Някакъв звънец силно изби. Златан трепна. Ха, също като звънеца на неговите кози! Сигурно това е градската кошара. Но, изведнъж из вратата на къщата вместо кози изтичаха навън много пискливи деца – момчета и момичета на неговите години, уловиха се за ръце, запрескачаха се, пееха и викаха.

Златан забрави козите и се залепи на оградата. После влезе заплеснато в двора при децата.

Четири момичета, уловени за ръце, играеха хоро. Напред-назад прекръстосваха краката си, обути в бели чорапи, и пак напред…

– Какво правите? – попита разтреперано Златан.

– Играем хоро – отговориха момичетата.

– Кой ви научи? – страхливо попита Златан. Той мислеше, че само ангелите на небето знаят такива игри.

– Нашата учителка – отговориха със смях момичетата.

– Какво? – зяпна Златан.

– Ние сме ученици! – извикаха нетърпеливо момичетата. Това е училище! – И избягаха от него, като го помислиха за някой луд.

Златан се приближи към друга група ученици, които си преговаряха урока.

– Кажи откъде извира реката Дунав? – попита едно момче.

– От Шварцвалд – отговори другарят му.

– Къде е Шварцвалд?

– В Германия.

– А стихотворението знаеш ли го?

– Зная го!

– Кажи го де! Кога си го учил, нали играхме снощи до късно?

– Ето, виж, че го зная:

Тих бял Дунав се вълнува,

весело шуми

и „Радецки“ гордо плува

по златни вълни…

– Я!… Я!…

– Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник… – писна възторжено друг глас.

– Отгде знаете всичко това? – едва попита Златан, а очите му бяха потъмнели и се щураха от момче на момче.

Учениците го изгледаха учудено, по лицата им мина уплаха и те полека се отдръпнаха от него. Златан излезе прегърбен от училищния двор, цял замаян, с наведена глава. Пред него внезапно бе се разтворила някаква тайна врата, от която го блъсна силна светлина и го ослепи. Додето той е живеел горе на балкана, други като него учили и знаят. Какви работи знаят!…

Дядо Иван беше вкарал козите в съседния двор и правеше пазарлък за тях. А Златан се изправи при него замислен, сякаш паднал от онзи свят.

Като спазариха козите и ги оставиха на новия им стопанин, дядото и Златан тръгнаха към планината. Вървяха и мълчаха.

– Какво ти е бе, Златанчо? – запитваше сегиз-тогиз дядо Иван и загрижено гледаше наведената глава на момчето. – Хайде, кажи нещо, де! Какво най-много ти хареса в града?

Златан мълчеше с провесена глава и крачеше напред към планината.

– Хайде, подвикни на вълците, де!… – учуден и вече разтревожен го закачаше дядо Иван.

Златан мълчеше и двамата тихо се качваха по планината. Сиви камъни се откъсваха под стъпките им и се търкаляха надолу към полето.

„Учениците! Учениците!“ – мислеше Златан. Камъните се връщат при тях. Да се научат да играят, да пеят, да казват приказки…

И всичко се беше разбъркало в отчаяната му душа и той си повтаряше: „А Златан се връща в планината при вълците!…“

Късно през нощта, капнали от умора, стигнаха кошарата и завариха козарите край огъня. Те се натрупаха около дядо Иван и той започна да им разказва за дългия пазарлък и за новия стопанин на отведените кози.

Козарите погледнаха Златан – как той изви зад кошарата, видяха го, че се вслушва разтревожено в нещо. А то нямаше съвсем нищо. Не беше вълчи вой. Само звънците на козите в кошарата дрънчаха. А Златан, като втрещен, се услушваше в звъна на козите звънци. Това видяха козарите, но после се унесоха в сладкодумния разказ на дядо Иван, който разказваше как беше искал за сивата коза сто, а бе получил половината.

Когато в полувощ потърсиха Златан, той беше изчезнал. Викаха го, свиркаха му. Не се върна. Той не се върна и на сутринта. Не се върна и никога вече при козите в планината.

Живял някога на света един беден момък. Отишъл той веднъж при селския кмет и казал:
— Вземи ме за говедар, та да си изкарвам хляба.
— Добре, момко — рекъл кметът. — Вземам те за говедар, върви си печели хляба. Ще ти плащам крина пшеница за всяка крава и за всеки вол.

Веднъж съпругата на Ходжа започнала да го упреква за бедността му.
– Ако си религиозен човек – казвала тя, – трябва да помолиш за пари. След като религията е твоето занятие, като всички останали трябва да получаваш пари за това.
– Добре, така и ще направя – казал Настрадин.
Той излязъл в градината и завикал с всичка сила: