Знаците на Христос

Представи си безкрайна нощна пустиня, обляна от студена лунна светлина. Пясъкът сякаш диша — тих, неподвижен, но жив. Небето е дълбоко и ясно, звездите стоят като ориентири за онези, които търсят път… и смисъл.

Пътниците се лутат. Водачът е изгубил посоката. Стъпките им се размиват в пясъка, а тишината става тежка.

Тогава, след дълго търсене, един от тях го намира.

Христос седи сам върху пясъчен хълм. Не гледа към хоризонта, не търси посока. Гледа пясъка — така, сякаш в него е написано всичко.

— Загубихме пътя — казва пътникът. — Трябва да изчакаме звездите.

Христос не вдига веднага глава. После спокойно отвръща:
— За какво ни е път… когато цялата земя ни очаква?

Взема една пръчка.

Навежда се и очертава в пясъка квадрат около отпечатъка на стъпката си.
— Истина — с крака човешки.

После поставя дланта си в пясъка, очертава и нея.
— Истина — с ръка човешка.

Между тях издига знак — като колона, като стълб. Над нея рисува дъга — като купол, като небе над земята.

Гласът му става по-дълбок:

— Така ще проникне съзнанието в човека. Сърцевина… и дъга над нея. Основа от четирите страни.

Поглежда към чертежа, после към спътника си:

— Когато човек построи с ръцете и краката си място, в което тази сърцевина живее… тогава ще има път. Защо да чакаме посока, когато тя започва от нас?

След това, без колебание, изтрива всичко с едно движение.

Пясъкът отново става гладък.

— Когато името бъде изречено — казва той тихо — това ще се прояви отново. Запомни знака. Квадратът… и деветте звезди над него. Стъпка и ръка ще стоят в основата.

Нощта остава същата.

Но вече не е същата.

Пътят не е изчезнал.
Просто вече не е външен.